Анализ на телевизионни предавания като задача по дисциплина Дидактика на Историята


Категория на документа: История


Софийски университет "Св. Климент Охридски"
ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

КУРСОВА РАБОТА
Вариант 4 - Телевизонни предавания от една и съща рубрика (Телевизия Скат - предаване "Час по България", Водещ: проф.др. Пламен Павлов)

София

Основната тема на тази курсова работа е анализ на темите и подтемите в три предавания от рубриката "Час по България" на телевизия Скат. Като обекти на анализ съм избрал предавания с основна тематика - "Български битки през Средновековието" , като предаванията са :

- Кан Крум и разгромът на византийската агресия срещу България от 24.07.2009г.
- Битката про Клокотница и цар Иван Асен II от 09.03.2012г.
- Битката при Траянови врата и цар Самуил от 07.10.2011г.
В предаването "Час по България" водещият проф.др. Пламен Павлов , обръща внимание на множество исторически събития и личности, чрез качествен исторически анализ, заедно със своите гости в студиото. Имайки предвид , че водещият, а и неговите гости са професионални историци , може да се твърди , че информацията в предаванията е достоверна. Предаването е с образователна цел, като това е една от малкото продукции на родна телевизия , която може да се похвали с достоверност.

В първото избрано от мен предаване, водещия разговаря в студиото със своя гост проф. Станислав Станилов за управлението на Кан Крум , неговия произход и славните битки , които е водил. В началото на ІХ в. България навлиза в период на успешно вътрешно изграждане и външнополитическа активност. Възходът на държавата намира своето олицетворение в грандиозната фигура на кан Крум (802-814), един от най-забележителните държавници в нашата многовековна история. Често се твърди, че Крум е произлизал от т.нар. панонски българи, други учени свързват произхода му с видните боилски родове в Плиска, с предшественика му Кардам, с Куберовите българи в Македония. Крум е основател на династията, която управлява България до 1018 г. След 997 г., когато умира последният й пряк потомък Роман, тя е продължена от синовете на комит Никола - според Българския апокрифен летопис те са от "... същото царско коляно...", а за византийската историчка Анна Комнина "Мокрос" (т.е. "Кромос") е прародител на цар Самуил и неговите наследници.
Крум започва разширяването на държавната територия далече на северозапад за сметка на рушащия се Аварски хаганат. Византия е силно обезпокоена от засилването на северната си съседка. Враждебната политика на император Никифор I Геник води до опит за агресия още през 807 г. В отговор Крум започва настъпателни действия. През 809 г. българите превземат важната крепост Сердика (днешна София). Търсеният от Византия реванш се изразява в масиран поход към Плиска. Походът на император Никифор І Геник през лятото на 811 г. е едно от най-тежките изпитания за българската държава. С огромни сили, вкл. нередовни части, тръгнали за плячка, той нахлува през Стара планина. Мирните предложения на Крум са отхвърлени, а българската столица Плиска е завладяна, разграбена и опожарена. Изоставянето на Плиска обаче е тактическа маневра. Византийските жестокости и енергичните мерки, предприети от кан Крум, мотивират цялото българско общество за решителен отпор. Наред с оцелелите части на армията са привлечени отряди от славяни и дори от наскоро покорените авари. Узнали за случващото се, византийските военачалници и съимператорът Ставракий, синът на Никифор, настояват за отстъпление. Никифор гневно отказва, но после осъзнава критичната ситуация и решава да се изтегли обратно. При движението си на юг византийската армия е обект на няколко атаки през деня и нощта. Те разстройват нейната организация, водят до дезертьорство и повсеместна паника. Ромеите попадат в предварително устроените засади, натъкват се на дървеноземлени прегради. Императорът разбира, че е попаднал в капан: "Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегне смъртта..." На 26 юли 811 г. ромейската армия е подложена на тотално унищожение във Върбишкия проход - загиват самият император, доместикът на схолите (командирът на гвардията) Петър и други висши военачалници. В български ръце пада целия обоз, включително награбена от Плиска плячка. Остатъците от ромейската армия с тежко ранения Ставракий се спасяват с безредно бягство. Крум проявява удивително хладнокръвие, организаторски качества и завиден талант на военен стратег. Векове по-късно във възрожденската традиция този държавник е наречен Крум Страшни. С оглед на мястото му в българската история и военно изкуство той без преувеличение би могъл да бъде наричан Крум Велики. В съответствие с религиозните вярвания на прабългарите от черепа на убития враг е изработена обкована със сребро чаша, с която Крум вдига наздравици с подчинените си славянски князе. През 811-813 г. Крум нанася тежки удари на империята, превзема Месемврия, може би Филипопол (Пловдив) и други градове, разрушава редица крепости в Източна Тракия и преселва жителите им в отвъддунавските земи. Той нанася ново голямо поражение на византийската армия при Версиникия (22 юни 813 г.), което води до свалянето на император Михаил І Рангаве. След тази победа Крум превзема Одрин и достига до стените на Константинопол. В безсилието си ромеите и лично новият император Лъв V Арменец (813-821) погазват дипломатическити принципи, като извършват покушение срещу Крум при преговори в околностите на столицата. При покушението загива българският кавхан Иратаис, а Константин Пацик (зет на Крум, византийски емигрант в Плиска) и сина му са пленени. Кан Крум е ранен, но успява да се спаси. Обзет от ярост, той подлага на опустошение околностите на Константинопол. Хронистите представят Крум като жесток, но и културен "варварин", който отнася в своята страна статуи, колони и други паметници на културата. Кан Крум издава първите държавни закони, валидни за цялото население, и прави първите стъпки към административна реформа, насочена към централизация на властта. Несъмнено развитие получава и българската армия, в която са формирани нови корпуси (тагми) тежка конница и солиден парк от стенобойни машини. Крум умира в навечерието на поредния си поход към византийската столица (13 април 814 г.). Той остава в българската история като първият известен законодател и реформатор. Според византийската енциклопедия "Свидас" (Х в.) след победата над аварите (около 805 г.) "Крум свика всички българи, и заповяда: Ако някой набеди някого, предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се установи, че е набедил и лъгал, да бъде убит. Да не се допуска даване на храна на крадеца (разбойника). И ако някой се осмели да прави това, да се конфискува [имотът му]. И на крадеца да се строшат пищялите (на краката). А всички лозя да се изкоренят. И на всеки просещ да се дава не безразборно, а според нуждите му, за да не би пак същият да проси. Който пък не прави това, да се конфискува [имотът му]."
В предаването е обърнато внимание както на военните качества на Кан Крум , така и на качествата му на държавник. Засегната е основната тема на предаването , като не липсват имена , години и понятия. Според мен предаването е обективно до такава степен, до колкото има сведения за Средновековието. Не са използвани много географски уточнения.

Във второто предаване на "Час по България" водещият проф.др.Пламен Павлов и неговия гост в студиото доц.др.Георги Николов разискват темата за управлението на Иван Асен II и битката при Клокотница, като последователно разглеждат известните им историческите факти, за да бъдат максимално верни техните твърдения. Второто българско царство постига своя апогей при Иван Асен ІІ, който с премерени военни удари и ловка дипломация превръща страната в хегемон на Балканите. През есента на 1207 г. синовете на "стария Асен" Иван Асен и Александър са отведени при куманите, а после най-вероятно в Киевското княжество.Иван Асен II се завръща в България през 1217г. и води 7 месечна обсада срещу Борил. След победата си над Борил младият цар Иван Асен ІІ се заема с ловка дипломация и премерени военни удари да възвърне изгубените територии. Случаят му помага още през 1219 г., когато унгарският крал Андрей ІІ се завръща след безрезултатни действия (част от т.нар. Пети кръстоносен поход) в родината си. Цената за преминаването през България е връщането на окупираните области на Белград и Браничево. Със съгласието на Рим е сключен династичен брак с унгарската принцеса Анна-Мария (1221 г.)с който легитимира самостоятелността на България и подобрява отношенията си с Латинската империя. Голяма роля във военната мощ на Иван Асен II играят и Куманите , които се явяват голям военен запас отатък Дунав, като те водят и много от военните действия в този район. След този решителен успех царят насочва усилията си към Тракия и Македония. Той отнема Пловдивската област от латинците, а деспот Алексий Слав е принуден да му се подчини. През 1225 г. Иван Асен ІІ сключва съюз със солунския император Теодор Комнин. Уплашени от развитието на събитията, някои от "бароните" в Константинопол замислят брак между малолетния Балдуин II и българската принцеса Елена, виждайки в Иван Асен единствения гарант за оцеляването на Латинската империя. Това води до агресия от страна на Теодор Комнин, който е разгромен и пленен заедно с най близките си роднини и военноначалници в битката при Клокотница (9 март 1230 г.). Хуманното отношение към пленените ромеи (обикновени войници ) и подкрепата на българите от Тракия, Беломорието и Македония позволяват разширяването на държавата "...от море до море". В резултат на нарасналото военно могъщество и политиката на династични бракове, провеждана от Иван Асен ІІ, Солун и Сърбия попадат под българско влияние. Българската хегемония се доближава до статуквото по времето на Симеон Велики. Верен на традицията, Иван Асен II се подписва като "цар и самодържец на всички българи и гърци" и в духа на византийските императори е покровител на манастирите на Света гора. Междувременно се стига до военни сблъсъци с Унгария, засягащи и отвъддунавските български земи (1227, 1232 г.). Въпреки някои териториални загуби (т.нар. Мала Влахия), като цяло България запазва силните си позиции до Карпатите и Днестър. Латинците се опасяват от укрепналата България и се отказват от замисления брак. Обтягането на българо-латинските отношения слага край на унията с Рим и води до сближение с Никейската империя. През 1235 г. е призната Търновската патриаршия. Съюзът между България и Никея е смъртна заплаха за Латинската империя, а в Рим обявяват българския цар за "схизматик". Иван Асен II обаче води балансирана политика и се стреми да съхрани благоприятното статукво. През 1235 г. той подпомага никейците пред Константинопол, но през 1237 г. изненадващо подновява съюза с латинците, за да се върне към приятелството с Никея още на следващата година. Поучен от преживянато в своята младост, Иван Асен внимателно следи обстановката на изток, откъдето идват тревожни вести - през 1236 г. Източна Европа е нападната от страшните татари на Бату, внук на "завоевателя на света" Чингис-хан. През 1241 г. из Европа се разнася радостен слух, че българският цар е разбил татарите. Българите и васалните на Иван Асен ІІ влашки воеводи побеждават отделни татарски отряди, но преодоляването на страшната заплаха не е по силите на никоя от държавите в региона. В разгара на тези събития, още недостигнал 50-годишна възраст, цар Иван Асен II умира ( 1241 г.). Постигнатата от Иван Асен ІІ политическа хегемония на Балканите, при която са обединени изконните български земи, възобновяването на патриаршията и общата стабилизация създават условия за стопански и културен подем. Иван Асен ІІ сече златни и медни монети, развива търговски отношения с Дубровник и други страни. Столицата "Цариград Търново" придобива монументален облик. Изграден е емблематичният за българската традиция храм "Св. Четиридесет мъченици", в който е поставен т. нар. Търновски надпис на хан Омуртаг. Така се подчертава приемствеността във вековното държавно развитие. При цар Иван Асен ІІ България не само е първостепенна военна сила - с възобновяването на православната патриаршия започва подем на българската книжнина и култура. Българското духовно влияние излиза далеч извън пределите на страната, а Търновската патриаршия се утвърждава като най-престижната и авторитетна институция в православния славянски свят. ПОБЕДАТА ПРИ КЛОКОТНИЦА (9 март 1230 г.) e едно от най-величавите събития в българската военна история - битка, блестящо спечелена от владетел, който нерядко е определян като "миролюбив", привърженик на династичните бракове и т.н. Историческите извори показват, че далновидният държавник Иван Асен ІІ поддържа силна армия и без колебание води решителни военни операции. До битката при Клокотница се стига след вероломното нарушаване на сключения години по-рано съюз между цар Иван Асен ІІ и деспот (от 1227 г. император) Теодор Комнин. Съперничеството между двамата владетели е неминуемо и не се отнася само до отношенията им с латинците в Константинопол - разрастването на държавата на Теодор Комнин се дължи на завладяването на български земи в Македония, Родопите и Беломорието. Готвейки се за атака срещу Константинопол, Теодор Комнин се съюзява с германския император Фридрих ІІ Хохенщауфен. Осланяйки се на силните си позиции по Беломорието и в Източна Тракия, Теодор Комнин решава с изненадващ удар да парира възможната активност на българския цар. С големи сили, в които влизат и западни рицари, солунският император потегля от Одрин по течението на Марица към границата с България. Той подценява своя противник и във военен, и в психологически план. Българският цар разгадава замислите му, опирайки се може би и на добро разузнаване. Иван Асен ІІ потегля с елитни части, подпомагани от едва хиляда кумани, и пресреща противника в граничния район при Клокотница (Хасковско). В срещен бой, използвайки умело даденостите на местността, българският цар разгромява далеч по-многочислената ромейска армия. Теодор Комнин пада в плен с цялото си семейство, брат му деспот Мануил (зет на българския цар) бяга от бойното поле. В разрез с нравите на епохата, Иван Асен се отнася подчертано хуманно към пленените войници, които са освободени да се завърнат по родните си места. Този жест, както и самоуправлението, обещано от него на "ромейските градове" (Одрин, Димотика и др.), му осигурява безкръвно разширяване на границите до Бяло и Адриатическо море. Така, благодарение на ловката и решителна политика на цар Иван Асен ІІ, Българското царство достига своите естествени граници "... от море до море...", както възкликват тогавашните книжовници. В предаването основната тема е максимално изчерпана, като водещия и неговия гост в студиото водят интересен диалог, засягайки и няколко подтеми свързани с управлението на Иван Асен II и умело водената външна политика, управлението на цъцедните държави и тяхната политика. В разговора воден от двамата историци са използвани множество дати, имена и факти , което говори за достоверността на казаното. Също така не липсват географски пояснения свързани с темата защитавайки мнението , че информацията която е предоставена в този разговор е достоверна.
В третото предаване е засегната темата за цар Самуил и битката Траянови врата. Гост на водещият проф.др.Пламен Павлов е историкът Хачик Мардиросян, който професионално се интересува от темата и е водил проучвания дълги години. Дискусията са включени дати ,имена и доста географски сведения за района в който е водено сражението. В разговора с историка и археолог Хачик Мардиросян става дума за произхода на фамилията на Комитопулите, за евентуалното й родство с Армения по майчина линия,както и за основните събития от онази епоха. Схващането за арменския произход на комитопулите произлиза от "Всеобщата история" на Степан Таронски, за което се води дискусия в студиото .Според водещия и госта тази теория е вярна , но Комитопулите са имали просто връзка с арменците, но са били българи.
През лятото на 986 г. българите, водени от великия Самуил, тогава все още пръв военачалник на легитимния цар Роман (978-997), постигат една от най-бляскавите победи през Средновековието. В битката с войските на Василий ІІ Българоубиец участват също самият цар Роман и Арон, по-големият брат на Самуил, по онова време управител на Средец /дн. София/. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата Василий ІІ търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник в старопланинските проходи през юли 811 г. Отбелязвайки битката при Траянови врата, известният византийски поет Йоан Геометър оплаква ромейския позор с думите: "Дунав грабна венеца на Рим!" Прави впечатление, че българите на Самуил са отъждествени не с Вардар, не със Струма или някоя друга река в югозападните предели на царството, а именно с Дунав! И това нито е необичайно, още по-малко случайно - българската държава на Балканите още от времето на своя създател кан Аспарух (680-701) заема двата бряга на голямата европейска река. През ІХ-Х в. държавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море. Така или иначе, Дунав си остава най-подходящият символ на страната, на нейния народ, както Рим остава вечният символ на византийците (ромеите) и тяхната империя. Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г.
В предаването голяма част е заета и от абсурдните твърдения на историците и управляващите в Република Македония, че Самуил е македонец и неговото управление се свързва с македония , а не опит за запазване на суверенитета на България.

Общо в избраните от мен предавания от рубриката "Час по България" на телевизия Скат, автора заедно със своите гости обръща внимание на важни за България теми , като чрез професионализъм и обосновавайки се на исторически извори показва истината за тези събития и личности.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на телевизионни предавания като задача по дисциплина Дидактика на Историята 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.