Балканските войни


Категория на документа: История


България по време на Балканските войни - 1912-1913г.

Нерешеният български национален въпрос след Освобождението застава в центъра на усилията на българското общество и държава. До края на XIX век в него доминира еволюционния подход, представен от държавата и Екзархията. Неуспехът на българските правителства в усилията им да принудят Портата чрез пряк натиск или посредством великите сили да изпълни Берлинския договор и да даде автономия на Македония и бавното колебливо развитие на екзархийското дело закономерно водят до появата на революционно движение. Оформят се два центъра - Вътрешна организация през октомври 1893 г. и Върховен комитет през февруари 1895 г. Те имат обща цел - автономията, вдуха на официалната българска политика, но я преследват с различни средства.

В продължение на векове лежи сянката на Османската империя. Различни народи живеят в нейните предели. Вътрешните емиграционни процеси довеждат до силно смесване на етноси, религии и народности общности. Възникналите през XIX век нови държави се формират само върху част от своята етническа територия. Извън техните граници в пределите на империята остават голяма част от сънародниците им. За България това са българите от Македония и Тракия. Сърбия има етнически и исторически основания за земите на север и запад от Шир планина. Милиони гърци живеят извън пределите на държавата си по Егейските острови, Беломорието и Малоазийското крайбрежие. В края на XIXвек и в началото на XX век се върви към окончателното оформяне на държавните граници към приобщаване в лоното на отечеството на всички съотечественици. Всяка една от младите балкански държави има основателни претенции към Турция, но нито една няма възможност сама със собствени сили сама да воюва успешно с нея. Печалният опит на Сърбия през 1886 г., на Гърция през 1897 г., неуспехът на въстанието в Македония и Тракия през 1903 г. са причините за много внимателна подготовка за война. Посочените интереси довеждат до Балканската война, която избухва като непосредствен резултат от половинчатите неуспехи и неудачи по две от основните тенденции за решаване на националния въпрос на Балканския югоизток. Националноосвободителните войни с революционен заряд и усилията за търсене на мирни политически средства или до политически способи за ревизия на Берлинския договор. Военната стратегия за постигане на национално обединение се налага и като следствие от вярната преценка на българите и другите балкански държавници за новите влияния в международните отношения. Създават в края на XIXвек и началото на XXвек военно-политически групировки - Антантата и Тройния съюз. Те стоят пред прага на световен военен сблъсък . те търсят съюзници на Балкана и затова Берлинският договор престава да бъде документ обединяващ Великите сили в закрила на Османската империя и нейната териториална цялост.

Неуспехът на четническите акции на Върховния комитет през юли 1895 г. и септември 1902 г. /Горноджумайското въстание или върховатскто/ и на масовото въстание на Вътрешната организация в лятото на 1903 г. /Илинденското въстание/ водят до спад и в революционното движение.все повече българи във вилаетите и свободна България започват да разглеждат войната като единствена останала алтернатива за довършване на националното обединение. Тези радикални идеи засилват своето влияние и значение в края на първото десетилетие на XX век, след неуспешните реформи на Великите сили от 1903 г. и след опита на Османската империя да се самореформира след Младотурската революция.

Войната на балканските държави с Портата в края на XX век ясно показва, че нито една от тях не може да надделее нея, една световна империя и пораждат идеята за съюз между тях.

По това време такъв съюз е немислим без подкрепата на поне една велика сила. След българското Освобождение преговорите за Балкански съюз се водят главно между Гърция и Сърбия, но завършват неуспешно, тъй като двете страни не успяват да се споразумеят за разделянето на Македония и Албания. След възстановяването на българо-руските отношения през февруари 1896 г. поради натиска на Петербург центъра на преговорите се премества между София и Белград.

Постигнати са някои конкретни резултати. На 19 февруари 1897 г. е подписан таен българо-сръбски договор за обща политика в Македония. През 1904 г. е сключено митническо споразумение и са постигнати политически договорености. Основна пречка пред българо-сръбските споразумения, а и пред Балканския съюз са противоположните външнополитически доктрини но Балканските държави. България се опира на чл. 23 от Берлинския договор, който налага на Портата да въведе в Македония автономия, подобна на о-в Крит, и на чл. 62, който гарантира решените свободи на християнското население. Поради българското недоумение, достигащо 53% от населението/около 1.5 млн./ всички български правителства смятат, че автономна Македония ще повтори развитието на Източна Румелия и ще стигне до второ Съединение.

Според Гърция и Турция европейските власти трябва да се поделят на сфери на влияние между трите страни и всяка да присъедини сферата си в подходящ момент. Противоречията на Балканите се изострят в края на 1910 г. и водят до падане на правителството на Демократическата партия. Александър Малинов не е склонен, въпреки силния руски натиск, да отстъпи от традиционната доктрина за независимост и автономия на Македония.

На 16 март 1911 г. царят назначава коалиционен кабинет от народняци и прогресивно-либерали начело с водача на Народната партия Иван Гешов. Двете най-проруски български партии са склонни, поради руския натиск да сключат съюз със Сърбия.

Първа стъпка към това е промяната на конституцията от 5 ВНС през юли 1911 г. Тя узаконява царската титла на българския монарх, като демонстрира стремежа към национално обединение. Допълнен е и чл.17, което позволява на правителството да води тайни преговори и да сключва тайни договори без знанието на Парламента/НС/.

Две събития в края на 1911 г. дават началния тласък на българо-сръбските преговори. През септември избухва Итало -турската война за днешна Либия. По това време Антантата / Русия, Франция и Англия/са съюзници на Портата. Затова войната създава впечатление в балканските столици, че великите сили тайно са договорили за подялба на империята, без да се съобразяват със съседните държави и с местното население. Това прави балканските държавници по-гъвкави и склонни на компромис.

На 29 февруари 1912 г. е подписан таен съюзен българо-сръбски договор, придружен от таен анекс, тайна военна конвенция и други споразумения. Двете страни поемат задължението да си оказват взаимна военна помощ с всички налични военни сили при нападение срещу трета държава, т. е. Турция или в случай на необходимост. Хабсбургската империя срещу Сърбия и Турция./Тя трябва да свика под знамената най-малко 200 хил., а Кралство Сърбия - 150 хил. войници/. В основата на договора лежи тайното приложение за съдбата на отвоюваните от Османската империя земи. Двете държави се споразумяват България да получи всички земи от изток до долното течение на р. Струма и от Шир планина /Косово и Новопазарския санджак/. Приложението предвижда автономен статут основната част от Македония. Ако този вариант се окаже неизгоден за двете държави, то Македония трябва да бъде поделена. В Северна и Северозападна Македония се установява т. нар. "спорна зона". Арбитър при нейното преразпределение трябва да бъде Русия.

Българското правителство твърде прибързано и необмислено се отказва от следваната до този момент линия за единство на Македония и възприемат сръбския замисъл за дележа, въпреки преобладаващото българско население на областта и неговите историко-културни претенции. Тази съдбовна грешка оказва отрицателно влияние върху бъдещото развитие на българската нация.

От началото на март 1912 г. се активизират българо-гръцките преговори с посредничеството на Англия. Подписаният на 16 май 1912 г. двустранен отбранителен съюз и придружаващата ги тайна военна конвенция задължава България да мобилизира в случай на война с Турция 300 хил. войници, а Гърция само 120 хил. Противоречията между договарящите се страни и прибързаността водят до липсата на /каквото и да е/ споразумение за разпределение на териториите в случай на победена война. Атина не признава и българо-сръбските договорености за подялба на Македония. Българското правителство за втори път проиграва възможността да конкретизира и гарантира в достатъчна степен политическите си цели, като отлага решаването на спорните национално-териториални проблеми с Турция за следвоенно време.

В средата на август 1912 г. цар Фердинанд крал Петър привличат в съюза с не го разчитам крал Никола с устно и джентълменско споразумение. Той се задължава да участва в съюза без да подписва договор и пръв да нападне Портата без да бъде предизвикан.

България по време на Балканските войни - 1912-1913г.

Нерешеният български национален въпрос след Освобождението естествено застава в центъра на усилията на българското общество и държава. До края на XIX век в него доминира еволюционния подход, представен от държавата и Екзархията, а неуспехът на българските правителства в усилията им да принудят Портата чрез пряк натиск или посредством великите сили да изпълни Берлинския договор и да даде автономия на Македония и бавното, колебливо развитие на революционното движение. Оформят се два центъра - Вътрешна организация през октомври 1893 г. и Върховен комитет през февруари 1895 г. Те имат обща цел - автономията, вдуха на официалната българска политика, но я преследват с различни средства.

Неуспехът на четническите акции на Върховния комитет през юли 1895г и септември 1902 г. и на масовото въстание на Вътрешната организация в лятото на 1903 г. водят до спад и в революционното движение. Все повече българи във вилаетите и в свободна България започват да разглеждат войната като единствената останала алтернатива за довършване на националното обединение. Тези радикални идеи засилват своето влияние и значене в края на първото десетилетие на XXвек. След неуспешните реформи на великите сили от 1903-8 г. и след опита на Османската империя да се самореформира след Младотурската революция.

Войните на балканските държави с Портата в края на XIX век ясно показват, че нито една от тях не може военно да надделее над една световна империя и пораждат идеята за съюз между тях.

По това време такъв съюз е немислим без подкрепата на поне една велика сила. След българското Освобождение преговорите за Балкански съюз се водят главно между Гърция и Сърбия, но завършват неуспешно, тъй като двете страни не успяват да се споразумеят за разделянето на Македония и Албания. След възстановяването на българо-руските отношения през февруари 1896 г. поради натиска на Петербург центъра на преговорите се премества между София и Белград.

Постигнати са някои конкретни резултати. На 19 февруари 1897 г. е подписан таен българо-сръбски договор за обща политика в Македония. През 1904 г. е сключено митническо споразумение и са постигнати политически договорености. Основна пречка пред българо-сръбските споразумения, а и пред Балканския съюз са противоположните външнополитически доктрини но Балканските държави. България се опира на чл. 23 от Берлинския договор, който налага на Портата да въведе в Македония автономия, подобна на о-в Крит, и на чл. 62, който гарантира решените свободи на християнското население. Поради българското недоумение, достигащо 53% от населението/около 1.5 млн./ всички български правителства смятат, че автономна Македония ще повтори развитието на Източна Румелия и ще стигне до второ Съединение.

Според Сърбия и Гърция европейските вилаети трябва да се поделят на сфери на влияние между трите страни и всяка да присъедини сферата си в подходящ момент. Противоречията на Балканите се изострят в края на 1910 г. и водят до падане на правителството на Демократическата партия. Александър Малинов не е склонен, въпреки силния руски натиск, да отстъпи от традиционната доктрина за независимост и автономия на Македония.

На 16 март 1911 г. царят назначава коалиционен кабинет от народняци и прогресивно-либерали начело с водача на Народната партия Иван Гешов. Двете най-проруски български партии са склонни, поради руския натиск да сключат съюз със Сърбия.

Първа стъпка към това е промяната на конституцията от 5 ВНС през юли 1911 г. Тя узаконява царската титла на българския монарх, като демонстрира стремежа към национално обединение. Допълнен е и чл.17, което позволява на правителството да води тайни преговори и да сключва тайни договори без знанието на Парламента/НС/.

Две събития в края на 1911 г. дават началния тласък на българо-сръбските преговори. През септември избухва Итало -турската война за днешна Либия. По това време Антантата /Русия, Франция и Англия/ е противник на Османската империя и е за нейното разпадане. Централните сили /Германия, Италия и Австро-Унгария/ са съюзници на Портата. Затова войната създава впечатление в балканските столици, че великите сили тайно са се договорили за подялба на империята, без да се съобразяват със съседните държави и с местното население. Това прави балканските държави по-гъвкави и склонни на компромис.

През ноември 1911 г. ВМРО със знанието на български офицери извършва атентат в Щип. Последвалите османски репресии срещу християните пораждат анти-турски настроения във всички балкански държави. В края на ноември под натиска на общественото мнение се активизират тайните българо-сръбски преговори с посредничеството на Русия.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Балканските войни 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.