България след Освобождението


Категория на документа: История


Не по-малко активна е външнополитическата дейност на Стамболовия кабинет, независимо че резултатите са по-скромни. Тя е насочена към преодоляване на международната изолация на страната чрез подкрепата на Високата порта и приятелски разположените държави - Англия, Австро-Унгария и Италия. Управляващите в София целенасочено демонстрират вярност към сюзерена, което трябвало да покаже, че България стриктно спазва Берлинския договор. От Портата се очаква не само помощ срещу външен натиск, но и съгласие за уреждане на редица двустранни въпроси: пощенски, паспортен, митнически, железопътен и др. При това всички руски инициативи по българския въпрос се адресират чрез Цариград.
Българското правителство отново дава да се разбере, че няма да отстъпи пред никакъв външен натиск. В същото време реакцията на силите на поредната руска инициатива показва, че скорошно признаване на Фердинанд не може да се очаква и усилията трябва да се насочат към отстояване на държавния суверенитет на страната.
Първото решително действие в това направление е по повод свързването на железопътните отсечки по международния път Виена-Цариград. През лятото на 1888 г. българската линия Цариброд—Вакарел е готова и правителството настоява да поеме експлоатацията и на малката отсечка Вакарел—Белово, построена от дружеството на Ж. Виталис, както и продължението Белово-Саранбей (дн. Септември). Високата порта обаче отдава отсечката Вакарел-Белово за временна експлоатация на дружеството на Виталис, с което отново показва, че не признава владетелските права на княза върху територията на Южна България.
В трудните преговори с Цариград правителството на Стамболов се мотивира с българското законодателство, което предоставя експлоатацията на железниците на територията на княжеството на държавата и не допуска функционирането на финансово-икономически дружество без оторизацията на официалните власти. Тъй като няма изгледи за разбирателство на базата на българските искания, Стамболов нарежда на администрацията да завземе на-силствено линията Вакарел—Белово и да започне експлоатацията й със собствен персонал и вагони. Акцията е извършена на 3 юли, а на 31 юли 1888 г. тържествено е открит международният трафик по железопътната линия Виена—Будапеща—Белград—София—Цариград. България не се отказва от експлоатацията на завзетата отсечка, макар че окончателното уреждане на въпроса става едва през 1894 г. Защитени са не само икономическите интереси на страната, но и нейният суверенитет.
Поощрено от постигнатия успех, през есента на 1888 г. правителството на Стамболов предприема акция в подкрепа на българското население в пределите на Османската империя. Инициатор на акцията е дипломатическият агент в Цариград д-р Вълкович, който получава уверения от италианския посланик барон А. Бланк за подкрепата на Италия.
След задълбочено обсъждане в Министерския съвет в София решават да привлекат вниманието на Англия, Австро-Унгария и Италия върху необходимостта от изпълнение на член 23 и член 62 на Берлинския договор за реформиране на македонските вилаети на Османската империя и да окажат натиск върху султана за издаване на владишки берати за българските епар-хии. Българските сондажи са посрещнати доста хладно. Акцията завършва с пълен провал, но тя помага на амбициозния министър-председател да се върне към Каравеловата тактика по националния въпрос, само че сега тя се прилага с присъщата на Стамболовото управление твърдост. Нейната същност е към реализиране на националната кауза да се върви чрез постигане на частични облекчения на положението на поробените българи посредством преки преговори с турските държавници.
Първото следствие от този курс е строгото ограничаване на всеки опит в княжеството да се организира борба за освобождение на Македония и Одринско. Скоро към лагера на недоволните от режима и неговата политика ще се присъединят най-буйните представители на македоно-одринското движение.
1889 година е по-спокойна за правителството откъм вътрешнополитически трудности независимо от появилите се недоразумения в отношенията между Стамболов и княза и конфликта с Църквата. В края на 1888 г. в София се свиква Св. синод със задача да обсъди някои неотложни църковни въпроси. Събралите се владици отказват да посетят Фердинанд и Стамболов, с което показват, че не признават княза. По нареждане на министъра на външните работи Странски Синодът е насилствено закрит, а митрополитите - върнати под стража в техните епархии. Инцидентът усложнява отношенията между правителството и екзарх Йосиф I и затруднява дейността на Българската екзархия.
Управляващите в София правилно схващат похвалните изявления на Солзбъри, Калноки и даже на Бисмарк като поощрение на провежданата политика. На 22 февруари 1889 г. крал Милан се оттегля от сръбския престол в полза на сина си, малолетния Александър Обренович. Русия постепенно възстановява влиянието си в Сърбия, а това повишава значението на България в очите на антируски настроените сили. Вниманието на Виена и Лондон към България става по-благосклонно, но заедно с това между тях започва подмолно съперничество.
През март 1889 г. Гр. Начович е назначен за дипломатически агент във Виена. Обстоятелството, че Австро-Унгария първа от Великите сили се съгласява да приеме български представител, подсказва активизиране на двустранните връзки. Правото на представителство в една от големите европейски държави за България е успех в усилията да се защити държавният суверенитет. На 11 ноември 1889 г. между България и Великобритания е подписана временна търговско-митническа спогодба за срок от една година и възможно продължение до 1 януари 1892 г. Това е първата самостоятелна търговска спогодба на България, чрез която тя се измъква от наложеното й от Берлинския договор подчинение на договорите, сключени между Османската империя и Великите сили.
На следващата година княжеството подписва подобни външнотърговски споразумения и с Германия, Франция, Италия и Австро-Унгария. Почти по същото време - 1880 г. - е сключен и външен заем с Лендербанк, Виена, използван за нуждите на жп строителството и за военни доставки. През есента на 1889 г. княз Фердинанд предприема първото си задгранично пътуване след двегодишния си престой в страната.
Последвалите събития в България в еднаква степен потвърждават и опровергават това заключение. В началото на 1890 г. светът научава, че в София е разкрит и потушен заговор на български офицери начело с майор Коста Паница за изгонване на княз Фердинанд и сваляне на Стамболов от власт. Всъщност става дума за една успешна инсценировка от страна на министър-председателя. Защото истинска подготовка на заговор не съществува, а по-скоро има планове, кроежи и агитации.
Отказът на Петербург от намеса в българските работи, обявен с декларацията от февруари 1888 г., означава, че промяна на положението в България трябва да се извърши с български средства - сваляне на Стамболовото правителство чрез заговорническа акция или изгонване на княз Фердинанд от самото правителство. При възможност да се осъществи един от тези варианти Русия е готова да оказва задкулисна политическа и материална подкрепа на русофилските сили в България. През 1888 и 1889 г. царската дипломация търси контакти със Стамболов за нормализиране на отношенията между двете страни на базата на отстраняване на Фердинанд от българския престол. До разбирателство не се стига.
Конспирацията още зрее, когато Стамболов решава да представи шумните агитации на майор Паница за подготвен заговор и да накаже подозрителните лица. Той гони няколко цели - да сплаши недоволните от режима, да предупреди Фердинанд, че все още е зависим от правителството, и да покаже на Великите сили, че България не може повече да съществува при ненормалните условия, в които е поставена. Натискът на българската дипломация е подплатен с шантажа, че бездействието на сюзеренната власт ще принуди правителството да провъзгласи независимостта на България.
В Цариград посрещат с безпокойство агресивния тон на София, макар че нито една от Великите сили не показва благосклонност към българската настойчивост. Този път обаче Стамболов е решен да действа енергично и без колебание. До този момент лоялното поведение спрямо сюзеренната власт не дава реални резултати по главния проблем, който вълнува българската общественост — съдбата на поробените сънародници.
Стамболов е твърде опитен държавник, за да не реагира адекватно на тревожния сигнал и да не се възползва от създадените обстоятелства. Под негово ръководство и с участието на спешно извикания в София д-р Вълкович са изготвени българските искания към Портата. Те включват уреждане на висящи въпроси, като експлоатацията на жп линия Белово-Вакарел, сключване на пощенска и телеграфна конвенция, назначаване на вакъфски комисар в София и главно даване на берати за българските владици в Охрид и Скопие. Исканията са изложени със специална нота до великия везир от 21 февруари 1890 г.
Последвалият отказ не е изненада за Стамболов. На 18 май 1890 г. на тържество при откриване на жп линията Ямбол—Бургас с дължина 112 км Стамболов обявява пред чуждите дипломати, че правителството ще спре изплащането на източнорумелийския данък, ако Портата не удовлетвори българското искане за берати в Македония.
На 4 юни 1890 г. е изготвена най-категоричната нота на правителството до Портата, връчена на великия везир на 7 юни. В нея се настоява за признаване на Фердинанд, даване на берати за екзархийските митрополити в Македония и зачитане на правата на българите в империята. Малко преди това Екзарх Йосиф I подава прошение до великия везир за изпращане на български архиереи в Скопска, Охридска и във Велешка епархия. Очевидно действията на духовния глава са съгласувани със София.
Българската нота поставя турското правителство в затруднение. Срещу нея се обявяват Гърция и Сърбия, а вселенският патриарх заплашва с оставка, ако се удовлетвори Екзархията. От своя страна един след друг представителите на Англия, Австро-Унгария, Италия и Германия изразяват подкрепа на българските искания. Един дипломатически успех би укрепил положението на Стамболов и би отдалечил възможностите за евентуално българо-руско помирение.
За да преодолее колебанията на Портата, министър-председателят нарежда да се спре изплащането на румелийския дълг към Турция и временно да се отложи превеждането на годишните купонни вноски по изкупуването на жп линия Русе-Варна. В Цариград са сериозно стреснати и резултатът не закъснява. На 5 юли 1890 г. излиза султанско ираде, което утвърждава решенията на Министерския съвет за изпращане на владици в Скопска и в Охридска епархия, за издаване на екзархийски вестник на български език, за построяване на българска черква в квартал „Фенер" и за позволение на митрополит Синесий да посещава свободно българските общини в Одринския вилает.
Дипломатическата офанзива на Стамболов се увенчава с успех. За пръв път след Освобождението са издействани берати за Екзархията, при това дадени на българското правителство. Така Високата порта признава, че княжеството е законният представител на интересите на българската народност извън неговите предели. Откриват се перспективи за консолидиране на поробените българи и за по-ефективно противостоене на засилената сръбска и гръцка пропаганда в Македония и Одринско. Успехът е потвърждение на правилността на провежданата от Стамболов политика на държавен национализъм. Той се посреща със задоволство от българската общественост, особено чувствителна по отношение на откъснатите от отечеството сънародници.
Логично е да се очаква, че постигнатите външнополитически придобивки ще укрепят вътрешното положение на кабинета. Стамболов обаче не е спокоен, и с основание. Стига се до изостряне на отношенията със Сърбия, която отказва да екстрадира българските емигранти от своята територия.
Но в самия русофобски лагер започват остри фракционни борби, особено силни в Южна България между бившите дейци на Съединението и казионните. Предстоят парламентарни избори за Шесто обикновено народно събрание, които трябвало да се спечелят от твърдите поддръжници на следваната политика. Затова режимът взема мерки да си осигури обществена подкрепа чрез обединяване на своите привърженици в политическа партия. Така в средата на 1890 г. започва организационно изграждане на Народно-либералната партия, известна като Стамболова партия. Формирането на партията продължава до 1892 г., когато е приет първият устав и е разгърната сериозна организационна кампания.
Много по-опасни за правителството са дейците на македоно-одринското движение, които след разстрела на майор Паница отправят открити заплахи срещу княз Фердинанд и Стамболов. След като опитите за вдигане на въстание отвън се провалят, недоволните от режима се ори-ентират към нова форма на съпротива - отделни терористични акции.
На 15 март 1891 г. един куршум, предназначен за министър-председателя, покосява финансовия министър Христо Белчев, когато двамата минават край Градската градина в София
Атентатът дава повод на Стамболовото правителство да осъществи отдавна замисленото разчистване на сметки с политическите противници. Повече от ясно е, че ударът ще бъде насочен срещу Каравелов, макар че властите знаят вродената му неприязън към заговорнически или насилнически действия, както и политическата му пасивност в момента.
На 18 юни 1892 г. на подсъдимата скамейка са поставени 18 души. Междувременно на 16 февруари 1892 г. в Цариград е убит дипломатическият агент д-р Вълкович. Този пореден атен-тат влошава положението на арестуваните в София, тъй като създава оправдания за проектираната суровост. Присъдите са изключително тежки: Св. Миларов, Т. Георгиев, К. Попов и А. Карагюлев са осъдени на смърт, П. Каравелов - на 5 години затвор, Тр. Китанчев - на 3 години затвор, Ив. Бобеков - на 9 години затвор, Г. Великов - на 15 години затвор и т. н. Смъртните присъди веднага са изпълнени, а Каравелов е хвърлен в Черната джамия.
Англия и Австро-Унгария продължават подкрепата си на режима и това е демонстрирано с приема на княз Фердинанд през юни 1891 г. от император Франц Йосиф и през лятото на 1892 г. от кралица Виктория.
Впрочем икономическият живот в княжеството става все по-оживен и бележи значителни успехи. Строят се железопътни линии, откриват се индустриални предприятия, оживява се търговията благодарение на сключените търговски споразумения с европейските държави. Засилената стопанска активност подтиква правителството да обърне по-голямо внимание на проблемите на младата българска промишленост. Все по-ясно става, че държавата трябва да подкрепи частната инициатива. Все по-често отделни индустриалци надигат глас с искане правителството да подкрепи българското производство. Концесионната система се прилага и в търговията. Важно начинание за насърчаване на местното производство е организираното в Пловдив Първо българско земеделско-промишлено изложение. В частта за селското стопанство се настоява за закон за съставяне на земеделски дружества, за по-широко използване на машини, внос на семена за индустриални растения, организиране на общи и окръжни изложения с насърчителни премии за най-добрите производители и т. н.
През 1892 г. с виенската Лендербанк е сключен най-големият до момента външен заем от 142 780 000 лв. при 6% лихва. Част от сумата е използвана за въоръжаване, строеж на жп линии и пристанища, както и за плащане на текущи сметки. В съгласие с приетия през 1892 г. закон през 1893 г. е основано и Българско търговско параходно дружество с основен капитал 2 000 000 лв.
Грижите на правителството за модернизиране на страната се разпростират и в просветната и културната сфера.

§ 3. ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ НА СТАМБОЛОВОТО УПРАВЛЕНИЕ

Видимият стопански подем в страната, издействаните берати в Македония и все по-благоприятното отзоваване на европейската преса за България повишават самочувствието на управляващите. Стамболов бърза да оползотвори реалните успехи на режима с нова акция за стабилизиране на положението на държавата. За тази цел се налага да се уреди женитбата на княза и така да се създаде династия, което да обезсмисли всякакви опити за отстраняване на държавния глава. След сериозни проучвания се спират на княгиня Мария-Луиза Пармска, дъщеря на Пармския дук Роберт.
За да се улесни сключването на брака, е необходимо да се изменят някои членове на Конституцията. Повече от ясно е, че замислената промяна може да се осъществи само от едно авторитарно управление. Защото реакцията е остра както в страната, така и в чужбина. Не само политическата опозиция, но и много неутрални обществени и стопански дейци осъждат намерението на управляващите. Даже в самия кабинет няма единомислие, а Църквата категорично се противопоставя. Екзарх Йосиф I смята, че замислената корекция ще засили недоволството на Русия, което ще отдалечи възможността за помирение; ще отслаби позициите на Българската православна църква; ще намали престижа на монарха пред собствения му народ и останалите православни държави. Правителството отговаря на протестите на духовния глава със заплахата, че ще бъде спряна издръжката на училищата в Македония, а той самият ще бъде затворен в манастир.
Замислената промяна в българската конституция е посрещната с остро възмущение в Русия, за която православието е основно средство за влияние на Балканите. Първоначално Високата порта, английското, австро-унгарското и италианското правителство съветват управляващите в София да не променят член 38, за да не се разклаща положението на княза в страната и да се улесняват неприятелите на България. Скоро обаче те заемат благосклонна позиция под предлог, че основаването на династия „ще закрепи порядъка в страната". Всъщност в Лондон, Виена и Рим подкрепят правителствената политика, защото нейното следствие е задълбочаване на българо-руския разрив.
Проектът на Стамболов е внесен в есенната сесия на VI ОНС. На 7 декември 1892 г. е приет Закон за изменение на конституцията, който трябва да бъде одобрен от Великото народно събрание. На 8 април 1893 г. княз Фердинанд се венчава за Мария-Луиза в Пианоре (Италия). На сватбеното тържество присъстват министър-председателят Стамболов, външният министър Греков, председателят на НС Д. Петков и други държавни и военни лица. Стамболов отново успява, но не подозира, че укрепеният на престола Фердинанд скоро ще се обърне против него. На 3 май 1893 г. VI ВНС утвърждава предложените изменения в конституцията.
По същото време се забелязват и първите признаци на износване на Стамболовия режим, който не променя насилническите си методи. С намаляване на външнополитическите трудности вниманието на обществеността се съсредоточава върху въпроса за характера на вътрешното управление. Диктаторската практика все повече тежи на голямата част от интелигенцията, затруднява стопанската дейност на предприемачите, отблъсква и някои от сподвижниците на Стамболов.
През лятото на 1892 г., малко преди откриване на Пловдивското изложение, Стамболов отменя цензурата, което трябва да укрепи престижа на режима пред чуждия свят. Малко след това в Пазарджик започва да излиза сп. „Прогрес", което критикува правителствената политика и настоява за демократизация на живота в страната.
Опозиционните настроения се подклаждат и от княз Фердинанд, чиито отношения с премиера стават все по-напрегнати. Търканията между двамата зачестяват, защото монархът се чувства вече закрепен на престола и иска да управлява. Властолюбието му се сблъсква с железния характер на Стамболов, навикнал през последните години да налага волята си по основните държавни въпроси. Това окуражава опозицията, на която съчувства голяма част от офицерите, усърдно привличани с монаршеско благоволение.
На 13 юни 1893 г. излиза бр. 1 на „Свободно слово" - орган на опозиционните сили. Вестникът започва яростна атака срещу режима, разкрива вършените от него беззакония, но не засяга личността на монарха. Напротив, към княз Фердинанд се отправят покани да „спаси" страната от тиранията на Стамболов и да участва в управлението, като „надзирава и ръководи изпълнението на властта". Страхът от Стамболов й пречи да предвиди опасностите от засилване на властта на монарха. На различни позиции остават само привържениците на Каравелов, които смятат, че демократизацията на политическия живот в страната не трябва да става чрез засилване на монархизма.
Дейността на легалната опозиция се направлява от Гр. Начович в познатия от миналото стил на консерваторите. Министър-председателят е раздразнен от критиките на опозицията и в VII ОНС безцеремонно заявява, че в работата си се ръководи от „вътрешно убеждение", а не от законите. А управлението му все повече разчита на полицейски средства, което умело се използва от опозиционните сили.
Стамболов не е в крак и с измененията в европейската външнополитическа сцена. За разлика от него княз Фердинанд усеща, че след 1892 г. интересът на Великите сили към българския въпрос значително намалява. В края на 1893 г. руско-френското сътрудничество се оформя в съюз, който заплашва колониалните интереси на Англия. От Лондон компенсират новата опасност с усилия за поддържане на приятелски връзки с Тройния съюз, но австро-английското и германско-английското единодействие срещу Русия в Югоизточна Европа постепенно отслабва. На хоризонта постепенно се очертава повишената външнополитическа и икономическа експанзия на Германия, която потенциално застрашава могъществото на Британската империя. Англо-руските противоречия загубват остротата си за сметка на англо-германския антагонизъм в Турция и Близкия изток. Ангажирана с кампания в Далечния изток, Русия провежда пасивна политика на Балканите. Резултатът е известно притъпяване на австро-руските противоречия и засилване на позициите на двуедннната монархия в района.
Тези тенденции в международната конюнктура все още са трудно доловими и не оказват влияние върху външнополитическия курс на българското правителство. За Стамболов женитбата на Фердинанд и особено раждането на престолонаследника Борис на 18 януари 1894 г. са укрепили положението на княза и международното му признаване не е толкова належащо, щом „сполучливо и щастливо управлява народа". Не така мисли самият Фердинанд, чието нараснало самочувствие го подтиква да търси и международноправна санкция на своето положение на българския трон. Това разминаване в целите прави Стамболов нежелан министър-председател, независимо от изключителните му заслуги към монарха.
Иначе режимът извоюва още една голяма победа в реализиране на своята програма по националния въпрос. В началото на 1894 г. в София решават, че е настъпил моментът за действие. Българската екзархия отдавна се нуждае от по-солидна подкрепа поради надвисналата опасност от ликвидиране на българското учебно дело в Македония и Одринско. В края на 1892 г. и началото на 1893 г. цариградското правителство посяга на автономията на българските общински училища, като прави опит да ги превърне в частни и така да ги подчини на турската местна администрация.
Макар и изоставен сам в една неравностойна борба, екзарх Йосиф I не се отчайва. На 16 декември 1893 г. той връчва изложение до султана с пет искания: 1. Митрополитите в Скопие и Охрид и председателите на общините, където Екзархията няма официално ведомство, да изготвят списък на българските училища, снабден с изискваните от закона програми, учебници, свидетелства на учителите. Свидетелствата на учителите да се издават и утвърждават от Екзархията и митрополитите, както е това за гърците; 2. Разрешителните за българските общински училища под ведомството на Екзархията да се издават на митрополитите и председателите на общините; 3. Българската екзархия, митрополитите, председателите на общините, самите общини, директорите и главните учители ще имат моралната отговорност и грижа за религиозното възпитание и реда в училищата; 4. Турското правителство ще има възможност да ревизира и контролира училищата; 5. При това положение Екзархията не може да приеме управляваните от нея и от общините български училища да се превърнат в частни.
Високата порта реагира в традиционния си стил — в продължение на месец и половина дава мъгляви обещания, отлага обсъжданията, оправдава се с натиска на Патриаршията. В този момент се задейства Стамболовото правителство. Първият сигнал за активизиране на българската дипломация е акцията от 29 януари 1894 г., когато насилствено е завзета железопътната станция Саранбей (дн. гр. Септември) и с това властите усвояват отсечката Белово-Саранбей, собственост на чуждестранното Дружество за експлоатация на Източните железници. Всъщност повторен е случаят с жп линията Вакарел-Белово.
Сложило ръка на двете отсечки, правителството веднага декларира готовност да започне преговори за сключване на две конвенции - за линията Белово-Саранбей и за съединителната отсечка Вакарел-Белово. С посредничеството на Австро-Унгария в Цариград започва работа смесена комисия. На 8 март 1894 г. е постигнато съгласие по споразуменията, според които българската администрация получава под наем експлоатацията на двете линии.
На 24 февруари 1894 г. външният министър Греков съобщава на екзарх Йосиф I, че Министерският съвет е решил да подкрепи неговото изложение с официална нота до турското правителство. Необходимо е обаче да се изчака уреждането на железопътния въпрос. В Цариград разговорите се въртят в омагьосан. Месец март изтича, без да е направен никакъв напредък в преговорите.
Тогава в София прибягват до крайна мярка — на 5 април 1894 г. Димитров е инструктиран да съобщи на великия везир, че ако в срок до 15 дни Портата не удовлетвори исканията на Екзархията за два берата и за училищата, българското правителство ще отзове представителя си в Цариград и ще прекрати преговорите по подписването на изготвените вече железопътни конвенции. Още преди да е изтекъл срокът на ултиматума, на 12 април 1894 г. излиза султанско ираде, с което се приемат българските предложения.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
България след Освобождението 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.