Българо-турските отношения 1944-1980 г.


Категория на документа: История



Българо-турските отношения от 1944 г. до началото на 80-те години на 20 век.

След Втората световна война външната политика на България е пряко зависима от СССР, в чиято сфера на влияние е оставена по волята на победителите от Антихитлеристката коалиция. Тази зависимост обаче се променя през годините и има различни измерения с оглед на отделните региони. Несъмнено, отношенията със съседите са от първостепенна важност както заради нелекото историческо наследство, така и поради факта, че на Балканите блоковото противопоставяне е ясно очертано. Историческите корени на македонския въпрос тясно се преплитат с идеологията, за да сложат траен отпечатък върху българо-югославското сътрудничество. Особено осезаемо е отражението на различните фази на Студената война върху отношенията на България с двете държави - членки на НАТО - Гърция и Турция. Така с изключение на Румъния, с която връзките са в рамките на Източния блок, с другите три съседни държави България трябва да решава сложни проблеми, търсейки трудния баланс между идеология, блокова принадлежност и национални интереси.

СССР настоява за промяна на режима на контрол върху Проливите, което за Анкара е посегателство върху турските национални интереси. Първоначално България, ангажирана във войната срещу Германия, отделя първостепенно внимание на вътрешнополитическата си реорганизация и на борбата за справедлив мирен договор с победителите. Затова тя се стреми да не отговаря на острия тон на турската преса срещу превръщащата се в съветски сателит страна и поставя ударението върху търговията и транспортните връзки. От края на 1944 г. до 1947 г. на двустранна основа са решени успешно проблеми на железопътния транспорт, а стокообменът расте, макар неговият дял да не е особено значим в търговските връзки на двете държави.

В първите следвоенни години в българо-турските отношения липсва напрежение и по изселническия въпрос. След 9 септември 1944 г. новите управляващи от коалицията Отечествен фронт (ОФ) се стремят да приобщят мюсюлманското население в България към своята политика. Властта проявява особено внимание към него, отграничавайки се от линията на предишните кабинет.

Указания на Георги Димитров от Москва,
прочетени на заседание на ЦК на БРП (к)

6 февруари 1945 г.

[...] На националните малцинства трубва да се дадат пълни права, но с турците трябва да бъдем осторожни. Те трябва да бъдат равноправни, да имат същите политически и граждански права както българите, възможност да се учат на своя собствен език, да имат училища, джамии. Но като турци не трябва да предстваляват някакво особено турско национално движение, защото инак ще се създадат условия за турска агентура в страната. А ние искаме да изгоним Турция от Европа, да си отиде в Азия. Едно турско национално движение у нас ще създаде рана в организма на българския народ. Турците да не се организират в национален съюз, да не се избират в парламента като турска национална група, а на общо основание като български гражданин от турски произход. В националния комитет може да има турска комисия за ОФ пропаганда и агитация всред турското население. На турците трябва да се каже съвършено открито: тези, които искат да живеят в България заедно с българите, трябва да имат и равни задъжения. Комуто това харесва, нека си отиде в Турция. Българския език трябва да бъде задължителен в турските училища. Турският национализъм ние не признаваме. Да се издава седмичен ОФ вестник на турски език. 1

През 1945 г. се възобновява издаването на вестници на турски език; държавата поема издръжката на турските училища и увеличава броя им; през 1948 г. 80% от турчетата вече ходят редовно на училище; за тях се организират читалища и детски градини. Проявяваната толерантност е и заради необходимостта България да се представи добре в навечерието на изготвянето на мирния договор. Действително в него няма отделна клауза за малцинствата. Висшето мюсюлманско духовенство и по-видните турски представители официално застават зад политиката на ОФ, която осигурява нови придобивки - земеделска пенсия за турските селяни, наравно с българските; гарантирано от държавата безплатно образование на роден език; достъп до висшите училища. Турци са включени в комитетите на ОФ и в администрацията. От края на 1946 г. отношенията между България и Турция отново започват да се влошават в резултат на набиращата скорост Студена война - България е плътно интегрирана в съветската сфера, а през март 1947 г. с доктрината "Труман" САЩ подпомагат военно Гърция и Турция, за да ги обвържат в общ блок срещу комунизма. На 12 юли 1947 г. е подписан и американско-турски договор за икономическа и военна помощ, докато през март 1948 г. България сключва с другата суперсила - СССР, договор за "дружба, сътрудничество и взаимна помощ". Негативно влияние върху политиката на Анкара към България оказва и изострянето на съветско-турските отношения във връзка с режима на Проливите, както и противоположните позиции, които двете съседни страни имат към гражданската война в Гърция - България подпомага Демократичната армия на ген. Маркос, а Турция подкрепя правителството в Атина. От края на 1947 г. зачестяват граничните инциденти и острият тон в печата. В условията на нарастващо блоково противопоставяне изселническият въпрос отново става централен в българо-турските отношения и задълго остава доминиращ негативен фактор. В следващите години той ту затихва, ту се разгаря според зигзагите в тези отношения и непоследователната българска политика по националния въпрос. Изострянето на проблема в края на 40-те години е резултат от успоредното действие на два фактора. Първият е свързан с дълбоките промени в живота на българските турци: наред с подобреното им положение в обществото, с демонстрираното уважение към тях от страна на властта и с позитивните промени в бита им, те изпитват смут и несигурност. Дълбоките социално-икономически промени, които обективно съдействат за модернизирането на турската общност, влизат в противоречие с манталитета на консервативно настроената маса. Тя посреща с недоверие и неприязън политиката на правителствата на ОФ, насочена към коопериране на земята, равенството на мъжа и жената, атеистичната пропаганда. Вторият фактор за надигането на изселническата вълна е връщането на Турция към тактиката отпреди войната - да използва изселническата пропаганда за въздействие върху мюсюлманските общности в съседните страни и за постигане на свои външнополитически цели. Опасенията на българските турци от преобразованията в страната са умело използвани от Анкара, която активизира дейността си сред тях. Внушенията, които се правят от турската преса и радио чрез идващи от Турция писма на роднини, разговори със служители от турската легация и консулствата и особено агитацията на турските учители, трябва да предпазят българските турци от "аклиматизиране" към новата по-толерантна политика и да поддържат у тях убеждението, че Турция е родината им и е готова да ги приеме. Налице е приемственост с линията на Анкара отпреди Втората световна война, но започващата Студена война внася и нов щрих - използването на турското население в България за борба срещу идеологическия противник, за да бъде той дестабилизиран във вътрешен план и дискредитиран във външен. Засилената пропаганда за изселване обаче не означава широко отворени врати, защото икономическата ситуация в Турция не позволява масов прием на изселници. Още в средата на 1947 г. наблюденията на българските власти показват, че турските консулства внимателно подбират желаещите да се изселят. Към предвоенния критерий, който позволява изселване най-вече от североизточната част на страната, но не и от Южна България, се прибавя чисто икономически: безпроблемно се разрешава да се установяват в Турция хора, които са заможни, имат роднини, които ще поемат издръжката им, или са квалифицирани специалисти, от които страната би имала полза. През май 1947 г. Анкара обявява, че е готова за дългосрочно приемане на турци от балканските страни на основата на съществуващите изселнически спогодби, а в следващите месеци поставя и въпроса за положението на турското малцинство в България. Преброяването на населението в България през декември 1946 г. показва, че броят на българските турци е 675 000 (9,61%). Сред тях се надига изселническа вълна под влияние на започващата Студена война и засиленото недоверие и дори враждебност между социалистическа България и капиталистическа Турция. Българските ръководители отчитат тези настроения, като техните позиции са повлияни от влошения климат в международните отношения.

Из изказване на министър-председателя Георги Димитров
на заседание на ЦК на БРП (к) по въпроса за турското население

4 януари 1948 г.

[...]

В тази връзка искам да ви кажа - нека си остане между нас, че има един голям въпрос, който не от вчера съществува, той е, че по нашата южна граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна. Пред нас като партия и правителство стои въпроса да намерим начин да го махнем оттам и го заселим на друго място, а там да заселим наше, основно българско население.

В различните важни пунктове на страната, както Шуменско, Разградско и други места имаме компактно турско население. При нашия режим, който даде пълна свобода на малцинствените групи, започнаха да вдигат глава мюфтиите, турските агенти; младежта започва да проявява турски национализъм; обръща очи към Цариград и Анкара. Трябва да вземем необходимите мерки за това. Тази проблема трябва да се разреши през 1948 г. От тази гледна точка, Националния комитет на ОФ ще трябва да има комисия от деятели по малцинствата, която ще ни помогне да проведем тази сложна операция. Не може да оставим Народна република България в такова положение, в каквото е съществувала до 9 септември.2

На 4 януари 1948 г. лидерът на БКП Георги Димитров дава красноречив израз на опасенията, породени от вътрешни и външни фактори, и на начините, които властта смята да приложи за решаването на проблема. На пленум на партията той припомня, че "има един голям въпрос, който не от вчера съществува. Той е, че по нашата южна граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна". Според Димитров задачата е "да го махнем оттам и го заселим на друго място, а там да заселим наше, собствено, българско население". Моделът, който Г. Димитров предлага, не е специфично български или присъщ само на комунистическия режим. Но поръката на Г. Димитров въпросът да се реши през 1948 г. не се осъществява, поради променените приоритети след конфликта Тито-Сталин. През 1948-1949 г. изселническите настроения обхващат все по-широки слоеве, но българското ръководство не изглежда готово да позволи масово изселване. Особената важност на въпроса за изселването и плътната обвързаност със СССР изисква "сверяване на часовника" с Кремъл. То става при посещението на българска партийна делегация при Сталин на 29 юли 1949 г. Той е категоричен, че "ние би трябвало да се освободим от турците, да намерим възможности и начини действително да ги изселим. Тоя елемент е неблагонадежден". Този "съвет" разсейва и последните колебания и на 18 август 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП заема категорична позиция: да не се пречи на желаещите да се изселят български турци, но докато са на българска територия да спазват българските закони, а ако Турция откаже да ги приеме до края на годината, те да бъдат заселени в северните райони на страната, като на тяхно място се настани българско население, на което ще може да се разчита да прибере тютюна и да брани границата. Българските власти издават изселнически паспорти на всички желаещи, а промяната в позицията им предизвиква ответната реакция на Турция, опасяваща се от масов приток на емигранти. Ситуацията от края на 30-те години се повтаря. Турският пълномощен министър в София прекратява призивите пред българското Министерство на външните работи да се разреши свободно изселване и вече твърди, че Турция не желаела изселването на всички турци, а равнопоставеното им третиране в България. В края на декември 1949 г. на Министерството на външните работи е възложено да направи официални постъпки пред Турция за приемане на български турци от южните райони, желаещи да се изселят. Според българските изчисления изселването трябва да обхване около 250 000 души и да завърши във възможно най-кратък срок (три месеца). Сред българските турци настъпва изселническа еуфория, поощрявана от властите, но ограничавана от турската страна, която в противоречие с официалната й пропаганда в защита на правото на българските турци да се приберат "час по-скоро в майката-отечество", бави издаването на визи. Изселниците стават заложници на враждебната политика на двете съседни държави - напуснали работа и с разпродадено имущество, седмици наред чакат разрешение от турската страна да минат границата. Забавянето е плод на нежеланието на Анкара да "разреди" контингента, на който разчита в България, както и на страха, че сред влизащите в Турция може да има носители на "комунистическа зараза". Главното обаче е невъзможността на Турция да отдели средства за настаняване на изселниците.

В отношенията на България с Турция продължава да доминира изселническият проблем. След 1951 г. България преустановява издаването на визи за изселване, макар турско-българската граница да е отворена отново на 20 февруари 1953 г., след като двете страни се споразумяват България да приеме обратно изселилите се неправомерно цигански семейства. Прекратяването на изселването, което не решава проблемите на турското население в страната, принуждава българските управляващи да променят своята политика към него. През април 1951 г. е формулирана новата линия, насочена към спечелване на българските турци за каузата на социализма, като се толерират и подчертават националните им особености.

В междудържавните отношения продължава духът на Студената война, засилен от влизането на Турция в НАТО (февруари 1952 г.) и от създаването през 1953 г. на Балканския пакт. След 1953 г. България няколко пъти предлага на Турция да се извърши демаркация на границата, за да се предотвратят многобройните инциденти. Положителният отговор на Анкара идва едва през есента на 1955 г. и през март 1956 г. е постигнато съгласие по този въпрос, което донякъде намалява напрежението.

В средата на 50-те обаче започва ново надигане на изселническата вълна в България, обусловено от непреставащата турска пропаганда и от натиска върху българските турци за коопериране на земята.

Турция настоява да се възстанови свободата на изселване и през юли 1956 г. българските управляващи изразяват готовност да разрешат на близките на вече изселилите се турци да напуснат страната, но обвързват това с искане да се сключат споразумения по финансови, транспортни и др. въпроси от взаимен интерес. Така те се надяват, че изселническият въпрос няма да бъде поставян като предварително условие за нормализиране на отношенията, а ще бъде решен впоследствие, когато атмосферата в отношенията между двете страни стане по-благоприятна.

В закъснелия с половин година турски отговор обаче се настоява да се даде свобода за изселване на всички български турци, а през юли 1957 г. Турция предлага незабавни преговори по този въпрос. Турция заявява, че би могла да приема дневно до 1000 емигранти в периода април - септември и до 500 души в останалите месеци, като изселването се извършва на основата на изселническата конвенция между двете страни от 1925 г. Прави впечатление, че контингентите, които Турция е готова да приема годишно, не надхвърлят естествения прираст сред българските турци. При подобрените условия на живот той значително нараства. (преброяването от декември 1956 г. показва, че в страната има 656 025 български турци).

Българските управляващи си дават сметка, че при настроенията сред българските турци подобно решение ще доведе до масово изселване, което не само ще създаде стопански затруднения, но и ще бъде лоша "реклама" за социалистическия строй в страната (през 1957 г. специална комисия, оглавявана от министъра на външните работи К. Луканов, докладва на Политбюро на ЦК на БКП, че турското население притежава около 6% от обработваемата земя и 7-8% от селскостопанските животни и птици и то произвежда 18% от най-доброкачествения тютюн и 5-7% от селскостопанската продукция на страната. Според комисията евентуалното му изселване ще доведе до сериозни икономически проблеми).

Така България дава съгласие да се изселят само 2500 души, поименно посочени в списъци, за да се съберат разделени семейства, а едновременно с това от 1956 г. започва преразглеждане на политиката към турското население. Отчита се, че толерирането и подчертаването на културно-религиозните му особености е довело до неговото затваряне, обособяване и отчуждаване, което е опасно за единството на нацията и страната. Постепенно започва да се налага нова линия към българските турци, която акцентира върху факта, че тяхната родина е България и те са "неделима съставна част от българския народ". Взети са мерки за по-бързото им интегриране по пътя на засиленото изучаване на български език, подобряване на социално-икономическите условия на живот и постепенно ограничаване на религиозната пропаганда.

След военния преврат от 27 май 1960 г. в Турция настъпва период на вътрешна неустойчивост и чести правителствени смени. Седмица след преврата ръководството на БКП преценява, че новите управляващи в Турция едва ли ще променят своя външнополитически курс, но въпреки това България трябва да активизира политиката си към двете южни съседки. В началото на август 1960 г. са утвърдени мерки за подобряване на отношенията с Турция, които включват предложения за: подписване на консулска и митническа конвенция, спогодби за правна помощ, въздушни съобщения и др.; обмисля се и подготовката на дългосрочен търговски договор и засилването на контактите в туризма, културата, науката, спорта. Анкара обаче продължава да настоява първо да се уреди въпросът за свободното изселване на българските турци и да се признае статутът им на национално малцинство и едва след това да се обсъждат българските предложения. Тази позиция за пореден път е официално заявена в края на септември 1961 г. В София я намират за неприемлива и българската страна не отговаря на турското искане. В отговор в средата на 1962 г. турското правителство обявява, че преустановява културните и спортните връзки с България. През следващите две години (1962-1964/5 г.) сред българските турци се надига нова изселническа вълна - подадени са над 383 000 молби за изселване.

От края на 1963 г. се изострят и отношенията между Гърция и Турция във връзка с Кипърския проблем. През есента на 1964 г. Анкара се ориентира към сближаване със СССР, за да получи подкрепата му в Кипърската криза. Постигнатото през лятото на 1964 г. уреждане на спорните проблеми между България и Гърция поражда допълнително безпокойство сред турските политици и ги прави по-отстъпчиви.

През октомври 1964 г. министърът на външните работи Иван Башев, окуражен от положителните тенденции в съветско-турските отношения, информира Политбюро на ЦК на БКП, че "в последно време има признаци, че в Турция все повече нарастват силите на ония групи и течения, които искат по-независима външна политика'' и предлага да се пристъпи към уреждане на спорните въпроси в българо-турските отношения. За първи път след 1951 г. Башев предлага промяна на позицията за изселването на българските турци - да се разреши на всички, които желаят, да се изселят, но в непродължителен срок - от 6 месеца до една година, по определени квоти. Башев ясно определя евентуалния резултат от подобна акция - "Като изселим една по-значителна част от турското население, което е засега най-изостаналият и назадничав слой от нашия народ, ние ще намалим базата на турското правителство за провеждане на враждебна дейност срещу нашата страна и социалистическите преобразования у нас. Аргументът на турската страна, че не искаме да разрешаваме изселването, също ще отпадне". Сред мотивите за необходимостта да се разреши изселването Ив. Башев споменава и високия прираст на турското население в страната (9,5% от цялото население), както и разпространения сред него "религиозен фанатизъм" и " националистически настроения", които "винаги са били благоприятна почва за широка антибългарска пропаганда, за разпалване на изселнически настроения и опити за вмешателство във вътрешните работи на страната. Отчита се, че изселването ще създаде и стопански затруднения в тютюнопроизводителните райони, в рудодобива и донякъде в строителството. Башев обаче откроява по-важната страна на въпроса - след изселването в страната ще остане значителен брой турци - "политическото и културното възпитание на които и занапред ще бъде сериозен проблем".




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българо-турските отношения 1944-1980 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.