Егейските цивилизации


Категория на документа: История


ЕГЕЙСКИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Първобитната история на Балканския полуостров и съседните историко-географски области. Формирането на гръцката народност през III хил. пр. н. е. Критското общество и държава. Тера, Микена, Тиринт, Аргос, Пилос, Троя. Ахейци и дорийци. “Омировият въпрос”. Обществени отношения и обществен строй. Етногенетични процеси – създаването на общността на елините. Великата гръцка цивилизация.

Ранната история и култура на Балканския полуостров дава отговор, по-категоричен или по-хипотетичен, на редица основни проблеми от историята на древния свят и от времето на неговата първобитна история.
Най-ранното златно съкровище от Варненския енеолитен некропол от края на V или началото на IV хил. пр. н. е., което предхожда значително подобни погребални открития от Египет или Месопотамия, вероятната връзка на тази и следващите култури с формирането на поне част от индоевропейската етническа общност и “Балканският меден век”, са сред най-значимите проблеми на ранната история.
Откритите критска, ахейско-микенска, егейска и други култури и политически центрове от времето на бронзовия век през ІІ хил. пр. н. е. допълват спектъра на многобройните ранни цивилизации и скритите зад тях исторически процеси. Разчитането на най-ранното гръцко писмо от ІІ хил. пр. н. е. от английския инженер Майкъл Вентрис и публикуваните от него и от сънародника му Дж. Чедуик архиви от ранногръцкия Пилос в Пелопонес, промениха представата ни за ранната и известна до началото на 50-те години на XX век само по археологически открития и данни от Омировите “Илиада” и “Одисея” история на Балканския юг и Егеида.
Началото на сложните социални и етнически процеси на Балканите е пряко свързано и с ранната първобитна история на прилежащите райони от Мала Азия и Южноруските степи.
Неолитната революция довела до развитие на земеделието и скотовъдството, на занаятите и на търговията, първоначално под формата на ускорен и уедрен междуплеменен обмен. Усвояването на технологията на пробиването, изглаждането и шлифоването на камъка позволило на отделните колективи да добиват и обработват големи количества дървен материал и да градят жилища, обществени постройки и защитни стени от здрави и масивни дървени стволове. Уседналият начин на живот и постоянното хранене с високо калорични продукти – мляко, месо, хляб и готвени храни, оказали влияние върху физическото и умственото развитие на хората от неолитната епоха. Затова през този период се появяват и първите системни религиозни представи – резултат от стремеж към осъзнаване на света и към обяснение на проблемите на живота и смъртта. Анатолийското светилище при Чатал Хююк показва общи за Източното Средиземноморие представи за преминаването на душата и вероятно на самия човек в отвъдния задгробен свят. Английският изследовател Дж. Меларт пише за това светилище на територията на съвременна Турция: “Сцени от живота, изобразени на една от стените, контрастират със сцени на смърт на други. Голямата глава на бик често се представя като появяваща се (възникваща) от стената над боядисаната с черен цвят ниша, която вероятно символизирала отвъдния свят”. Тук са представени огромни грифони, които нападат човешки фигури без глави, и по-ранни сцени на човек с прашка, който се защитава от грифон, и черни и бели бикове, и бог и богиня в различни възрастови образи като двойни или тройни божества, като бог с леопард, като богиня майка, като бог бик и други, в общо четиридесет храма и светилища, в девет строителни хоризонта между 6 500 г. и 5 650 г. пр. н. е.
В неолитна Южна Македония е открито селището при съвременната Неа Никомедиа. То има две глинени защитни стени, централна сграда-светилище с антропоморфни фигурки, най-вероятно на богове – също с най-вероятен култов характер. В по-късна минойско-микенска Гърция култът на двойната брадна е сред най-изповядваните. Неолитните статуетки на богинята Лерна и на бог от Кнос(ос), направени от глина и от мрамор, свидетелстват за ускорена антропоморфизация на европейските свръхестествени същества.
Периодизацията на неолитната епоха на Балканите се съобразява с хронологията на пластовете на археологическия обект Караново, в България най-долните І – IV пласт са неолитни, V и VI са енеолитни и VII е от времето на бронзовата епоха. Продължаващите разкопки на могилата “Юнаците” около Пазарджик под ръководството на Н. Я. Мерперт внасят корекции и уточнения за най-горните пластове и ще позволят прецизиране и на енеолитно-неолитната периодизация и хронология. Съществувалите в течение на почти две хилядолетия селища от неолита на север Пелопонес - Средна и Северна Гърция, развили интензивно за времето си земеделие – в България, близко до Казанлък е открита една от най-големите находки от неолитни сърпове в Европа – около 70.
Още по времето на неолита родовете са били разделени на отделно живеещи семейства-жилища от Неа-Никомедия са неголеми и най-много с три помещения, подобни са и домовете в Лерна в Пелопонес, Елатея във Фокея и кръглите по план “хижи” от Евтрезис в Беотия, и правоъгълните жилища от Караново, Казанлък и други. В Тесалия, до град Воло в местността Сескло съществува неолитно селище с датировка V – IV хил. пр. н. е., по която се определя среднонеолитният период в Гърция. На север в Тракия Новокаменната епоха завършва между 4 500 и 4 000 г. пр. н. е. В периода Сескло в Тесалия, при жилищата от селищната могила(хълм) Одзаки, за пръв път се появява домът от мегаронен тип, характерен за микенската и класическата гръцка култура. Мегаронът се състои от правоъгълно вътрешно помещение с огнище в центъра и открит портик с две колони от двете страни на входа. Най-вероятно архитектурата от Одзаки показва присъствието на протогръцки етнически групи в Елада още в края на неолита, защото типът жилища, като част от архитектурата и като част от културната традиция, е устойчив. Скулптурните форми също показват и при мъжките и при женските фигурки традицията, която по-късно ще се развие в микенската и класическата гръцка скулптура. Някои автори считат, че реализмът при изработката на женските статуетки носи следи от времето на палеолита и с магическите вярвания от това време – мнение, което изисква допълнителни доказателства, тъй като изящната статуетка на богиня(?) от Лерна е много по-различна от масивните форми на “палеолитните Венери”.
Откритието на метала и неговата обработка революционизирало стопанството и обществените отношения на Балканите. Недалеч от Варна е открит некропол от каменно-медната епоха с множество златни предмети – около 5 кг. златни накити, украшения и брадви – знаци на власт на вождовете. Наличието на богати и бедни погребения, а също и двата начина на трупополагането – в изпънато-легнало и в свито-хокерно положение – свидетелстват и за обществено разделение и за възможно разделение на представите за оживяването след смъртта. Хокерните погребения, оцветени с червена охра, вероятно са били идейно равнозначни на нормалните погребения, снабдените със златни украшения и червеното на охрата, допълнено от яйцеподобната поза е било равностойно на свръхестествената на златните предмети и части от облекло, според древните. Представите за различните етноси според двата различни типа погребение са неубедителни, покорените и поставени в един некропол с вероятните си господари, биха били погребани по обичаите на победителите и не в същия некропол, ако са със запазени религиозни права и традиции. Вероятният синойкизъм между две общности също е трудно приемлива теза, тъй като не е ясно защо едната общност е от бедни а другата от богати.
Селището Димини близо до град Воло и селището Сескло имат големи централни здания – мегарони – най-вероятно жилища на вождове. Появата на защитни стени през късния неолит и през халколита показва усилването на ролята на войната и началото на военно-демократичния период на Балканите. Примитивният олтар пред мегарона в Димини показва една от функциите на вожда, който според Аристотел през героичният период е бил и пълководец и съдия и върховен жрец.
Разкопките в селищна могила “Юнаците” при Пазарджик демонстрират два пласта – енеолитен и бронзов, но съществуването на ясно изразен хумусен хиатус представлява сериозна трудност за разчитане на археологическата ситуация, тъй като хумусният слой е скосен в лявата си част от археологическия профил и се разширява в дясната. Хипотезата на професор Н. Я. Мерперт за унищожаването на енеолитните жители от придошлите носители на бронзовата култура е едно от обясненията за възможния исторически процес. Според наличния археологически материал обаче, е възможно да се допусне известно забавяне или дори символично покриване на унищожената селищна могила с нова земя(чимове?). Отговорът на този въпрос е важен за отговора на проблемите за края на енеолитния век и за началото на бронзовия.
През бронзовата епоха селищата се изграждали на естествени или изкуствени възвишения и пример за това са силно укрепените крепости – цитадели на Микена в Атина, на известния Акропол. Вероятният етнически натиск от племена, носители на бронзовата култура и технология, не засегнал сериозно Елада и Егейските острови, и тук през III – II хил. пр. н. е. формирането на ранната гръцка народност продължило. През III хил. пр. н. е. бронзовата технология и протоградската или ранноградската култура се установили в Източното Средиземноморие през областта на проливите с Троя I и Троя II и Кикладските острови. / К. Нейлд и К. Ренфрю – САЩ, Ф. Шахермаер – Австрия, Т. В. Блаватская – СССР/. Разпространението на новите технологии първоначално по непосредствения търговски път на калая като важна съставка на бронза довело до по-ранно създаване на силни военноплеменни общности вероятно близки етнически на гърците. Мегаронният дворец и домове от Троя I и Троя II показват вероятния обхват на ранногръцките или на родствените им племенни общности. В полуостровна Гърция военноплеменните обединения около Лерна в Арголида на полуостров Пелопонес и Рафина в Атика в Централна Гърция, на източния и бряг, били по-слабо развити обществено и технологично. Затова само вероятните им столици – търговски и административни центрове били в близост до морето и имали укрепления.
Част от Кикладите били заселени от военнодемократичните карийци, чиито основни територии били в Югозапада Мала Азия, около гр. Милет, а също от траки и пеласги, с основни територии на Балканския полуостров и Мала Азия. Тези военноплеменни общности достигнали високо обществено развитие и социално разслоение още в началото на III хил. пр. н. е. – свидетелство за това са релефните диадеми от сребро, злато, сребърни и оловни украшения, бронзовите оръжия и сечива.
Полуостровна Гърция била принудена да се защитава от силните военнодемократични общности в Източното Средиземноморие, въоръжени с бронзови оръжия и бързоходни кораби от първите векове на III хил. пр. н. е. до средата на II хил. пр. н. е.
Периодизацията на историята на о. Крит – втория по време и първия по значимост център на културата в егейският свят за първи път е направена от А. Еванс /Великобритания/ в края на XIX в. , въз основа на сравнения с египетски, хетско-малоазийски и месопотамски археологически и хронологични материали. Тази периодизация е наречена на името на митичния цар на Крит – Минос, и носи името минойска:
Ранноминойски период – 3 000 – 2 200 г. пр. н. е.
Средноминойски период – 2 200 – 1 600 г. пр. н. е.
Късноминойски период – 1 600 – 1 100 г. пр. н. е.
Съкратено: РМ I, РМ II, РМ III периоди.
Културата на континентална Гърция, подобно на критската има следната обобщена хронология:
Ранноеладски период ок. 3100/ 3000 – ок. 2000 г. пр. н. е.
Средноеладски период ок. 2000 – 1600 г. пр. н. е.
Късноеладски период ок. 1600 – 1100 г. пр. н. е.
Съкратено: РЕ I, РЕ II, РЕ III периоди, по наблюденията на С. С. Уайнбърг и Г. Милонас /САЩ и Гърция/ и др.
Откриването на Критската цивилизация започва с наблюденията на немския археолог “любител” Х. Шлиман и с проучванията на А. Еванс, който открива древногръцкия Кнос /ос/, и т. Нар. Дворец на цар Минос. На о. Крит, както и на островите Лемнос, Сирос и Мелос се осъществява преход от родово общество към цивилизация или към политическо общество.
Около 2500 г. пр. н. е. на о. Лемнос, при съвременното селище Полиохни, бил създаден град с богати и бедни домове, със състоятелни граждани, притежаващи златни съкровища, с павирани улици и с мощни крепостни стени. Градът загинал при земетресение около 2200 г. пр. н. е. На о. Сирос, при съвременното селище Халандриани, съществувал между 2500 – 2000 г. пр. н. е. друг голям град. Трети градски център е известен по разкопките на о. Мелос, при съвременното селище Филакопи. Той съществувал едновременно с Халандриани и свидетелства за високо развита урбанизация и обществено разслоение.
На о. Крит преходът от родово общество към политическо общество започнал с появата на бронзовата технология около 3000-та година и завършил към XXIII в. пр. н. е. Около 2 200 г. пр. н. е. в източната част на о. Крит, в Кнос(ос), Малия, Фест(ос), в ранните градски центрове-столици били създадени първите действителни царски институции или първите институции на военни вождове-базилевси, с по-скоро узурпирана а не изборна или търпяна от народа власт. Следите от отбранителните съоръжения, открити само при най-ранните останки от двореца в Кнос и при двореца във Фест, свидетелстват за противопоставяне на доскоро изборните вождове на своите избиратели. По-късно по времето на развитието и разцвета на Критското общество не се укрепяват нито дворците, нито градовете до и в близост до морето и това е свидетелство за военно-морските възможности на о. Крит да охранява териториите и акваториите си. Четирите дворцови центъра в източните части в източната част на о. Крит заедно с появилите се през средноминойския период Тилис(ос) – на запад от Кнос и Агиа Триада – на запад от Фест, показват административно-племенно и по-късно административно-териториално разделение на военно-племенния съюз и наследилата го държава. Според италианският археолог Д. Леви, който ръководи разкопките на “стария дворец” във Фест, ранният дворцов период започва 1850 г. пр. н. е. и продължава до 1550 г. пр. н. е. По-късна е датировката и на първия дворец в Кнос според английския археолог Л. Палмер – той е бил построен не около 2000 г. пр. н. е., а около 1700 г. пр. н. е.
Ако тези датировки не бъдат оспорени от други открития, се оказва, че развитието на държавността на о. Крит, по археологически свидетелства, изостава с почти половин хилядолетие спрямо Лерна и Рафина и почти с цяло хилядолетие спрямо Троя.
Около 1700 г. пр. н. е. първите (старите) дворци Крит били разрушени от мощно земетресение и пожари. След 1700 г. пр. н. е. според Н. А. Сидорова или около 1550 г. пр. н. е. според Д. Леви, бил построен “новият дворец” във Фест и останалите нови дворци. Новопостроените сгради запазвали планировката на старите, но били по-големи и по-украсени, и по-монументални. Това било отражение на увеличените възможности на държавата. Дворцовите сгради били групирани около централен двор и се явявали развита форма на многосемейните жилищни постройки на Крит от времето между неолита и бронзовия период, подобни на селището Миртос.
Разпространеното в научните изследвания и учебниците мнение за теократичната форма на управление на о. Крит, при която монархичната светска власт била слята с духовната власт, е твърде спорно. То се доказва с предположението, че отсъствието на изображение на царе е в резултат от забраната да се гледа царя в лицето (Ю. В. Андреев, СССР). В същата интерпретация обаче се посочва, че пред “царските очи” посетителят на двореца попадал след като измие от себе си “всичко лошо”. Ю. В. Андреев смята, че: “Царете на Кнос не просто са живели и управлявали. Те свещенодействали.”
Причина за отсъствието на изображения на критските управители е това, че те не са били действителни монарси с еднолична власт. Затова и не са запазени имената на някои от тях в по-късната гръцка традиция, с изключение на имената на синовете на Зевс-Минос – Сарпедон и Радамант. Подчиняването на острова на Минос, който прогонил братята си от техните владения, според древен мит, отразява обединението на военноплеменния съюз и равностойните позиции на неговите управители. Идеята за прогонването е по-късна и е отглас на борбите за имущество в патриархалното голямо семейство.
Отсъствието на название на кралските управители в египетските надписи, които споменават Крит само като Ханебу или Кефтиу, докато при споменаване на древноизточните страни се съобщават и имената на техните владетели, е свидетелство за политическа форма на управление, която е по-скоро републиканска, вероятно с изборни владетели. Откриването на постройка с пейки в района на двореца в Малия, която полският археолог Б. Рутковски определя като съвет на старейшините ( гр. Булевтерион – от буле – съвет, сграда с определен архитектурен тип), предполага, че управителят е бил под изборен и родовоаристократичен контрол.
През ХVI в. според Дж. Д. С. Пендълбъри ( английски археолог, разстрелян от немски парашутисти на о. Крит през май 1940 г. ), Крит е бил световна морска държава. Вероятно в спомените за минотавъра – човекобик, син на Минос и дъщерята на Хелиос Пасифая, който приемал жертвата на атиняните – седем юноши и седем девойки, се крие митологичен спомен за власт на Крит над Атика. Според гръцкият автор Аполодор ( II в. пр. н. е. ), Минотавърът бил убит от гръцкия герой и син на цар Егей, Тезей. Сравнително по-късната датировка на старите дворци и присъствието на гръцки митове и критски разкази, свидетелства косвено за събитията, които са почти едновременни с ранната история на микенските гърци-ахейци. А съобщението на Омир в Одисея, гл. ХIХ, 175 – 177 споменава “етеокритяните мегалиторес” – т. е. “истинските величествени критяни” заедно с ахейците, пеласгите и дорийците.
В обществените отношения на о. Крит отсъстват вижданите теократично-робовладелски черти. Вижданите в някои изображения на хора носещи съдове, роби, са неубедителни. Крит бил център на занаяти и търговия и поддържал търговски отношения с Египет по време на ХII династия – вероятно от края на ХIХ в. до ХVIII в. пр. н. е. също от ХVIII в. пр. н. е., от времето на Хамурапи от Вавилон са и откритите на острова хематитови цилиндри.
Постиженията на критяните в занаятите, в украсата на съдовете, в обработката на камъка, в архитектурата, корабостроенето и създаването на военни кораби с тарани и на търговски кораби, показва значително присъствие в Източно-средиземноморския свят. През 1580 г. пр. н. е. Критският флот блокирал морските комуникации на хиксосите между Египет и Палестина, и облекчил борбата на египтяните за освобождение на Северен Египет.
Изобразяването на стенните живописи от Крит, а и на съседния остров Тера на множество хора – присъстващи на тържества или на спортни състезания, или посрещащи военни ескадри по покривите и балконите на своите градове, или завръщащи се заедно от жътва, показва отсъствието на йерархични отношения или на социално неравнопревие. Единствено различията в големината на домовете, например в критското селище при съвременната Гурния, или в Кнос, подсказва неравенство, което обаче не е останало нетърпимо, за да се появят и вътрешни укрепления на острова. Съюзническите отношения с могъщото египетско царство осигурили на критяните достъп до предноизточните пазари и дори повлияли на египетското изкуство през ХIV в. пр. н. е.
Разкошът, в който живеели обитателите на дворците, показва, че царската институция укрепвала. Бронзовите мечове, кинжали, златните украшения, шахматна дъска от слонова кост със злато, художествената украса, водоснабдяването и канализацията на големите дворци, складовите помещения с множество съдове и др., показват имуществена и политическа независимост на критските управители от времето на ХVI в. пр. н. е.

Около 1500 г. пр. н. е., или през 1450 г. пр. н. е. на съседния на Крит остров Тера/Санторин/ избухнал мощенй вулкан, които унищожил една трета от острова, и засипал с вулканична пепел и пемза о. Крит. Крайбрежието на острова било унищожено от огромни вълни. След тази природна катастрофа критското /минойско/ общество не могло да възстанови своите държавност и стопанство дотолкова, че да запази независимостта на държавата си.
През първата половина на II хил. пр. н. е. се усилили държа внообразователните процеси в полуостровна южна и средна Гърция. В Североизточен Пелопонес, в Арголида били създадени три обществено-политически центъра на гърците от II хил. пр. н. е., известни като ахейци или микенци. Държавата в Микена, била създадена през 1600 г. пр. н. е. или приблизително около тази година. Свидетелство за това е рязко нарасналото златно погребално имущество, и уголемените и по-дълбоки погребални съоръжения на погребваните владетели и техните роднини в сравнение с по-ранните погребения между 1655 и 1600 г. пр. н. е., в двата некропола,("А" - "В") в Микена.
За разлика от генеалогичните спомени за Крит, в митовете за ранните владетели на ахейците е запазенo много повече резултат от действителни спомени и от действително управлявали владетели-царе. Но голямата близост между трите града Мнкена, Аргос и Тиринт - между 15-20 км. и запазените предания за родствени отношения между тях, показват, че действителната власт на царете е била в рамките на неголеми градове-държави или държави наследници на неголям военно-племенен съюз. Вероятно един от градовете, според епоса и митологията – Микена, успял да наложи своето старшинство или хегемония, подобно на месопотамската хегемония на “Царя на Киш”, в цяла микенска или ахейска Гърция, защото дори в отдалечения на югозапад град-държава Пилос очаквали появата на “старшият цар” или “царя на двойната брадва” (“Перекусванака”).
Митологичните сведения за цар Геланорм, който като цар на Аргос отстъпил властта си на Данай според Аполодор, при активното участие на народа като съдия, т. е. във функциите му на народно събрание, показват микеснко-ахейските владетели в светлина различна от обичайната, според която те били недостъпни монарси и царе-богове. Стремежът към укрепване на царската власт намерил израз във възприемането на египетската иконография на микенските представи за раждането на бога на Слънцето от великата богиня на природата. Известната микенска “богиня с птици” е представена с крака и глава в профил и с тяло анфас, като между колената й и над детеродните органи са поставени, също като при египетската богиня Нут, слънчеви дискове. Според египетската представа Нут раждала всяка сутрин слънцето и го поглъщала всяка вечер. Самият цар покрит със злато като “златен човек”, бил считан за върховен светски управител, който в свет на мъртвите преминава в степен на оживяване в отвъдното, така както това прави слънцето и слънчевия бог.
Вероятно по подобие с хетите, микенските царе ставали “богове” след смъртта си, но не и по време на управлението си. В египетските и хетските сведения за микенския период отсъстват имената и на микенските владетели. Само веднъж в хетски текст е споменато и след това заличено името на “царя на Ахиява” – ако това е владетеля на Микенска Гърция, вероятно заличаването му е станало наложително, тъй като хетите не са го считали за действителен цар, а за конфедерален изборен владетел.
Микенските-ахейски владения обхванали о. Крит, Кипър, част от егейските острови и полуостровна Гърция от Тесалия на север до Пелопонес на юг и вероятно и отделни малки територии в Южна Италия. В края на бронзовата епоха те се превърнали в силно развити робовладелски общества, чиято основна производителна сила били свободните граждани. Значителна част от тях били “роби на бога” – най-вероятно безимотни арендатори на общинна земя, поставена под разпореждането на двореца, като представител на обществото пред бога. Тази общинно-“храмова” земя не била превърната както в Древния Изток в самостоятелно храмово стопанство и основа на конкурираща светската жреческа институция. Освен обществената земя в разпореждане на двореца, като земя на общинния бог, съществувала и обществена земя “кекемена котона”, която принадлежи на народа “паро дамо” и се дава на арендаторите от името на народа. Арендните отношения обхващали и частните земи “китимена котона” и това е свидетелство за съществуващ пазар за земята и за частноправови, в процеса на които едни обедняват и губят земите си, а други ги увеличават. Широкото използване на наемните отношения свидетелства за социален механизъм, осъществяван чрез контрола и на общината и на двореца като народен представител, който защитава гражданите от робство. Попадналите в робство били защитавани икономически от обществото и имали имущество, близко или еднакво с имуществото на “робите на бога” и под контрола на двореца изпълнявали различни дейности като ковачи, тъкачи и др.
Царската институция от началото на своето появяване до края на микенско-ахейските общества получавала от народа (паро дамо) земя за своето съществуване. Такава земя получавали и военачалникът – павакета и останалите висши служители, които освен военновременните имали и мирновременни функции.
Всяка от миноско-микенските области имала главен град, чиято основна крепост – цитадела служела като местоживеене на знатните аристократи и богатите граждани (търговци на масло, оръжия и др.) Централно място в цитаделата от огромни каменни блокове, достигащи до 4,5 тона, заемал дворецът на царя – ванака, известен от Одисея на Омир като анакс. . Царството Пилос (микенски – Пуро) било разделено на девет области с областни градове. За територията на полуостровна Гърция ахейските области били ръководени от Касиреу – по-късната форма на думата е базилеус. На о. Крит, в Кнос, равакетът(лавагетът) е бил един от базилевсите, който отговарял за столичния град и вероятно това разделение е свързано с двународностния характер на ахейската критска държава.
В съвременната микенология съществуват хипотези за божествен статут на микенските царе (П. Уолкот, САЩ и П. Левек, Франция), които се споделят и от привържениците на идеята за микенска или орфическа Тракия главно в българската литература, въпреки умозрителния и неподкрепен от извори теоретичен материал. Съществуват и тези за върховна собственост на микенските царе над поземления фонд или за процес водещ към върховна собственост (Срв. Г. Ф. Полякова). Конкретните микенски текстове не съдържат сведения за върховна собственост на царя, за божествения му статут и за абсолютната му власт (Н. Неделчев).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Егейските цивилизации 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.