История на България след 1944 г.


Категория на документа: История


Съвременна българска история
(1)
България в политиката на СССР през ІІ СВ.
Въпросът за външнополитическата ориентация на България противопоставя Българската работническа партия БРП - идеологически обвързана със СССР, на традиционните политически сили с пробританска и профренска ориентация (демократи, земеделци, социалдемократи, радикали и др.)
От началото на войната до лятото на 1940 Балканите са регион, където пряко се сблъскват интересите на Англия и СССР.
Съветските намерения - важно място в тях заема опитът да се гарантира сигурността на СССР, включително в черномор­ския район и Проливите.

За разлика от Англия съветската дипломация търси ре­шения на двустранна основа и през есента на 1939 предлага на България договор за взаимна помощ.
Опитите завършват с неуспех, най-вече поради страховете на българските управляващи, че по-тясното свързване със СССР, макар той да е съюзник на Германия, ще доведе до съветско закрепване в България и до засилване на българското комунистичес­ко движение.
СССР се обявява в подкрепа на българското искане за връщане на Южна Добруджа.
През лятото на 1940 Москва многократно и открито заявява готовност да подкрепи българските претенции не само за Добруджа, но и за излаз на Егейско море. Тя разчита, че така ще спечели българските управляващи за някаква форма на политическо обвързване със СССР, което ще гарантира съветската сигурност в региона.
България получава няколко предложения от Съветския съюз:
- на 19 ноември 1940 - за сключване на гаранционен пакт,
- на 25 ноември - за пакт за взаимопо­мощ,
- на 7 декември - за съветска военна помощ, ако България бъде нападната.
Съдбата на Прибалтийските държави, подписали подобни пактове, както и стра­хът от засилване на комунистическото влияние, карат управляващите среди да отхвърлят тези предложения, въпреки непрестанните заявления в тях, че режи­мът в страната няма да бъде променян, и въпреки масовата акция, организирана от комунистите в тяхна защита.
Присъединяването на България към Тристранния пакт означава неуспех за съветската дипломация. Москва се задоволява само с неодобрителни деклара­ции в умерен тон, плод на нежеланието да се провокира конфликт с Германия.
Нападението на Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 създава нова обстановка, но България дори не прекъсва дипломатическите отношения със СССР. Хитлер все още не настоява за това и цар Борис III предпочита да не поема допълнителни ангажименти, като се съобразява и с русофилските настрое­ния в страната.
От лятото на 1941 в продължение на две години Анг­лия и СССР са съюзници в Антихитлеристката коалиция, а Балканите вече не са в центъра на тяхната политика. Отношението им към България се размива в обща­та линия към германските сателити, макар страната да е сред враговете на Анг­лия, а със СССР да поддържа дипломатически отношения.
И Лон­дон, и Москва искат на Балканите да се разгърне силно съпротивително движе­ние, което да задържи значителни германски сили и в подходящ момент да улесни настъпателните действия на съюзниците. И двете страни се надяват да организи­рат, ръководят и контролират тези съпротивителни движения, което след война­та ще им осигури и политически позиции в региона.
СССР разполага с благоприятни възможности за организиране на съпротивата в България. Той разчита на дисциплината и на пролетарския интернационализъм на Комунистическата партия, която единствена след 1934 има запазена, макар и нелегални структури.
В Москва е Задграничното бюро и лидерът Г.Димитров, генерален секретар на Коминтерна, които предават инструкции до българските комунисти, включително чрез организираната от съветска страна радио-станция „Христо Ботев".
В София действа съветската легация, която информира подробно Москва за положението в страната. Умело се използват и русофилските обществени настроения. Поради това в България се създава съпротивително движение, контролирано и ръководено от Москва, а не от Лондон.
По нареждане на Москва БРП възприема още през юни 1941 курс към въоръжена борба.
На 22 юни 1941, в деня на германското нападение, генералният секретар на Коминтерна Г. Димитров е извикан при Сталин. В дневника си Димитров записва: „Разбрахме се за нашата работа. Засега Коминтернът не трябва да излиза открито. Партиите по места да разгръщат движение в защита на СССР. Да не се поставя въпросът за социалистическа революция... Става въпрос за разгрома на фашизма, поробил редица народи и стремящ се да пороби и други народи...".
Първоначално съпротивата се подема от бойни групи, извършващи саботажи, но още през лятото на 1941 се появяват и партизански чети. БРП обаче остава сама в организирането на въоръжената съпротива (само Г. М. Димитров призовава за включване на селяните в нея, доколкото тя отговаря и на британските намерения).
През 1942 Москва отчита трудностите, които комунистическите партии срещат при организиране на съпротивата и обмисля как да привлече по-широки обществени слоеве, като ги освободи от неизбежното им свързване с комунисти­ческата идеология и целите й.
На основата на идеята за „народните" фронтове от средата на 30-те се оформя новата съветска тактика. Тя изисква обединя­ване на разнородни обществени и политически среди в името на борбата против фашизма и свързаните с Германия правителства. Тези „народни фронтове", а не само комунистическите партии, трябва да организират съпротивата в отделните страни и да я изведат от тяснопартийните рамки.
За България промяната в съвет­ската линия е оповестена на 17 юли 1942, когато по радиостанция „Хр. Ботев" е прочетена изработената от Задграничното бюро на БРП в Москва програма, на основата на която трябва да се изгради „могъщ Отечествен фронт за спасение­то на България".
Първата част от програмата на ОФ очертава задачите в хода на войната:
- да се предотврати въвличането на България във военните операции на Хитлер;
- да се скъса съюзът с Германия;
- да се установи сътрудничество с балканските народи и Антихитлеристката коалиция.
Втората част е обърната към следвоенното бъдеще на страната и включва стъпки към демократизирането й на основата на Търновската конституция и чрез създаване на «истинско национално правителство".
Първоначалният замисъл, вложен в идеята за ОФ е той да се изгради „отгоре" - от опозиционните лидери на разтурените партии - БЗНС, БРП, БРСДП, Демократическата, Радикалната и др. Затова в програмата липсват крайните цели на Комунистическата партия, които са за времето след разгрома на Хитлер.
През септември 1942 БРП започва разговори с видни политици от легалната опозиция - Никола Мушанов, Димитър Гичев, проф. Петко Стайнов, Кимон Георгиев и др. за създаване на общ ръководен център на съпротивителното движение. Те не възразяват с/у програмата на ОФ, но смятат, че трябва да се изчака благоприятен момент, когато мощта на Германия ще бъде прекършена и тогава съпротивата ще има по-големи шансове. Те остават противници на въоръжената съпротива.
Така до края на 1942 поставената от Москва задача за привличане на авторитетни фигури към съпротивителната дейност за организиране на общонационално движение и негов център остава неизпълнена.
БРП, отдалечавайки се от съветския план започва да изгражда ОФ „отдолу", като създава негови комитети по места - до края на 1942 те са вече между 100 и 136, но с участието основно на комунисти и леви земеделци.
Обратът в хода на войната създава благоприятни условия за съпротивител­ното движение и за организиране на опозиционните сили в България. През март-април 1943 ЦК на БРП се подготвя за въоръжено въстание, което разбира като „непрекъсната верига от смели и решителни борби на целия български народ"
- страната е разделена на въстанически оперативни зони (ВОЗ),
- Централната воен­на комисия на партията е трансформирана в Главен щаб на Народноосвободителната въстаническа армия (НОВА),
- активизират се бойните групи, които се афи­шират като въоръжени сили на ОФ
. Разрастването на съпротивата дава повод на правителството да засили репресиите, както и да промени законодателството и разшири кръга на деянията, които се наказват със смърт.
Все пак, въоръжената съпротива не придобива размаха на антифашистките движения в окупираните държави, най-вече поради факта, че България е съюзник на Германия и с гер­манска помощ страната е постигнала своето обединение.
Перспективите за евентуално настъпление на западните съюзници към Балканите през лятото на 1943 карат БРП да поднови усилията си да спечели лидерите на опозиция за делото на ОФ. Повторният категоричен отказ на Н. Мушанов, Д. Гичев, Ат. Буров и Кр. Пастухов принуждава БРП да се преориентира към Кимон Георгиев и Никола Петков, които още в края на 1942 са изразили готовност да сътрудничат с комунистите. И двамата се надяват, че могат да се утвърдят в ОФ и при определени обстоятелства да заемат ръководни позиции.
Преценяват, че при растящата роля на СССР и съюза му с Англия и САЩ, за България ориентацията към СССР става необходимост.

Н. Петков и К. Георгиев участват заедно с комунистите в създаването на 10 август 1943 на Национален комитет на ОФ. Впоследствие в работата му участват и Григор Чешмеджиев от БРСДП и Димо Казасов - журналист, известен с честата смяна на партийната си принадлежност.
Н. Петков и К. Георгиев са против привличането на други некомунистически лидери в ОФ, за да не се дели властта. Те се презастраховат, като „седят на два стола" - през 1943-1944 участват индивидуално и в инициативите на легалната опозиция, макар да са в ръководството на ОФ.
В края на 1943 за БРП за пореден път прави неуспешен опит да привлече в ОФ изтъкнатите лидери на опозицията, а успоредно с това все повече съсредото­чава вниманието си върху партизанското движение - да се масовизира, независимо от тежките зимни условия, да води настъпателна борба и дори да създава свободни зони.
През ноември 1943 до Г. Димитров достигат сведения, че в страната или поне в отделни райони, едва ли не вече е започнало въоръжено въстание и той предупреждава ЦК, че борбата трябва да се разраства, но „призивът към незабавно всенародно въоръжено въстание е преждевременен".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България след 1944 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.