Политиката на БКП към мюсюлманското население в страната през 40-те – 60 –те години. Изселническият проблем в българо-турските отношения.


Категория на документа: История


 26. Политиката на БКП към мюсюлманското население в страната през 40-те - 60 -те години. Изселническият проблем в българо-турските отношения.

В ТЪРСЕНЕ НА МОДЕЛИ ЗА "ПРИОБЩАВАНЕ" (1937-1959 г.)

Българите мюсюлмани/помаците съществуват в границите на българската държава. Още в началото това съжителство не върви гладко - то преминава през различни перипетии и обрати в търсене на баланс, приемлив за двете страни. Експериментирани са най-различни подходи - от насилствено покръстване от 1912-1913 г, през етап на невмешателство във вътрешния живот на общността в междувоенния период, до нова фаза на "приобщаване" в края на 30-те и началото на 40-те години.

Комунистическия режим, който ту отрича, ту се връща към някои от заклеймените преди това подходи, за да ги приложи с характерните за него още по-голяма всеобхватност и безкомпромисност. Постепенно в интеграционните стратегии през 50-те - 60-те години се озовават и турците, както и по-малките, изповядващи исляма групи.

Взаимоотношенията между установената на 9 септември 1944 г. нова власт и българите мюсюлмани през първите години са белязани най-вече от отношението към близкото минало и по-специално към дейността на Българо-мохамеданската културно-просветна и благотворителна дружба "Родина". Тя очертава вододел, който предопределя не само съдбите на много хора, но отграничава и различните фази в политиката на режима.

Възникването на така нареченото родинско движение е логичен резултат от общата тенденция към интеграция на тази общност и постепенното й включване в политическите процеси в страната. В междувоенния период то се проявява като самостоятелно, паралелно на кемалистите модернизационно течение. Тази тенденция започва постепенно да си пробива път през 30-те години сред младите българи мюсюлмани и зараждащата се местна интелигенция, като обединява онези представители на общността, които се стремят към интеграция в макрообществото. На такава основа започва процес на самоосъзнаване като част от българската нация.

С бързи темпове продължава започнатата предпазливо още при управлението на Народния блок промяна на турските имена на селища, местности, различни географски обекти. "Побългаряването" им има важно значение за маркирането на символната география на националното пространство.

Към предисторията на Дружба "Родина" следва да се причисли създадената през 1931 г. Културно-просветна комисия към читалище "Хр. Ботев" в Пашмакли (дн. Смолян). Чрез Пашмаклийския окръжен вестник председателстваната от местния съдия Наум Главинчев комисия пропагандира идеите си, заявявайки, че "ще работи за осъзнаването в национално отношение на българите - мохамедани". Тя изготвя специална програма в тази насока, но реализацията й е спряна от правителството на Демократическия сговор, тъй като в навечерието на изборите през май 1931 г. то разчита на гласовете на мюсюлманското население като цяло, традиционно известни като правителствена зестра". Така всъщност този опит за "приобщаване" приключва без успех.

Правителствената промяна в резултат на преврата, извършен на 19 май 1934 г., поставя началото на съществени структурни трансформации в държавно-политическата система на страната. Това променя и досегашната държавна политика към българите мюсюлмани. От една страна, ВМРО и остатъците от разпадналата се Тракийска организация са отстранени като значим фактор в тези райони, но от друга - самата държава се ангажира с усилията за "обнова и национално сплотяване на българското племе".

В пропагандата на деветнадесетомайците и последвалия ги авторитарен режим съществуващата и по-рано представа за единната общност-нация се преформулира, като все повече се превръща във водещ аспект на вътрешната политика. Силната държавна централизация въвежда контрол над гражданите чрез армията и полицията, единната администрация и език, нововъведенията в образованието. Стремежът на официалната власт за ефективен контрол над всички граждани и осигуряване на тяхната лоялност издига принципа на националността, основан на общата езикова и териториална принадлежност. Държавата и елитът бдят над органичната връзка с отечеството, като премислят и официализират нова национална история, литература и традиции, символика и митология, които персонифицират образа на родината в масовото съзнание. Така в завършен вид се дооформя дефинираният от Б. Хобсбом държавен национализъм, белязян от стремежа за превръщане на основното население в нация, основана предимно на единния национален език.

В българския случай кулминацията на тези общи за европейските страни тенденции намира израз в промените в политиката по националния въпрос след преврата от 1934 г. Те се проявяват не само по отношение на основната група (тази на българите християни), но и на българите мюсюлмани, разглеждани вече като потенциален демографски ресурс за възходящото развитие на нацията. В резултат на тези промени с бързи темпове продължава започнатата предпазливо още при управлението на Народния блок промяна на турските имена на селища, местности, различни географски обекти. "Побългаряването" им има важно значение за маркирането на символната география на националното пространство.

Повод за учредяването на организацията (дружба "Родина") става битова вечеринка на млади българи мюсюлмани в смолянското читалище на 24 февруари 1937 г. слово за необходимостта от национално осъзнаване на своите единоверци произнася бъдещият председател на Дружбата - Ариф Бейски (Камен Боляров). Обявява се и предстоящото създаване на организация, поставяща си за главна цел културната модернизация.

Задачите на учредената на 3 май 1937 г. Българо-мохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба "Родина" са декларирани в нейния устав. В него се казва, че "тя ще работи за взаимното сближение и подпомагане между българите мохамедани и българите християни в Родопите".

В първоначалния състав на дружбата отсъстват селяните - огромната част от българо-мюсюлманското население. Тя възниква като организация на зараждащата се местна интелигенция. За председател е избран 22-годишният Ариф Бейски, а за секретар - секретарят на смолянското архиерейско наместничество Петър Маринов.

Не случайно за свой патронен празник те избират Гергьовден - особено тачен както от мюсюлмани, така и от християни. Веднага след създаването си Дружбата организира вечеринки, екскурзии, курсове пo готварство и шивачество за жените и пр., които да популяризират дейността й в региона. Всъщност по този начин тя започва да набира членове и да създава свои местни структури. През 1938 г. е създадена дружбата в Смолян - първата дъщерна структура на "Родина". Въобще еманципацията на жената мюсюлманка, включването й в обществения и културния живот, представлява устойчива линия в политиката на Дружбата.

Възникнала с благоволението на официалната държавна власт, много скоро Дружба "Родина" придобива облика на казионна организация, използвана от режима за прокарване на замисления нов курс на "приобщаване" на българите мюсюлмани към останалата част от българския народ. В услуга на родинското движение е поставено и мюфтийството. За целта смолянското мюфтийство е отделено от Главното и му е даден статут на върховна духовна институция на българите мюсюлмани. Като средство за преодоляване на съпротивата на консервативното духовенство се въвежда практиката за назначаване на имами и мюфтии в тези райони само от средите на родинци. От 1940 г. започва и кампанията за преминаване на богослужението в джамиите на български език. Пръв започва "да вика на български" Мехмед Идризов (Вихър Изворов) от минарето на джамията в с. Буково - Маданско. Става практика овакантените места в държавната и общинската администрация в българо-мюсюлманските селища да бъдат заемани от симпатизиращи на родинци чиновници. Постепенно Дружбата се превръща в продължение на държавния апарат сред помашката общност и инструмент за въздействие върху нея. Членството в "Родина" става условие за получаване на работа сред българи мюсюлмани. Още през 1938 г. започват първите акции за промяна на облеклото. Първоначално те са насочени към захвърлянето на фесовете и кюляфите от мъжете, но след 1940 г. обект стават традиционните носии на жените мюсюлманки. В това родинци влагат дълбоко символично значение, поставяйки още в началото на своята дейност акцента върху външните изяви на идентичността. Разчита се на просветителството и убеждението, но когато това не дава резултата, се пристъпва и към насилствени мерки с подкрепата на репресивния апарат. На дневен ред идва и въпросът с имената. На събрание в Смолян пръв засяга тази деликатна тема председателят на Дружбата - А. Бейски. Той предлага преименуването да започне от новородените, като име се дават само български имена. За целта родинци изготвят препоръчителен списък. Мъжките имена в него са предимно "исторически" и "традиционни", а женските свързани с фолклора и природата (на цветя, плодове и пр.), но и едните и другите нямат "християнско" звучене. Стратегията "българизация без христинизация" се поддържа до края на "Родина".

През 1942 г. делегация на родинци и видни родопски общественици връчва на председателя на Народното събрание меморандум, с който се настоява парламентът да приеме поправки в Закона за лицата, които да въведат административна, а не съдебна процедура по смяна на имената на гражданите. По този начин се улеснява промяната на турско-арабските имена с български. През юли с.г. исканата поправка влиза в сила и още през следващите месеци на общи събрания на населението преминава преименуването в Смолянска околия. От зимата на 1942-1943 г. кампанията започва и в съседните райони. Тъй като в нея най-дейно участват местните структури на родинци, издръжката на организацията се поема от държавния бюджет. Най-силно е влиянието в Смолянско и Златоградско, докато в останалите райони присъствието е символично. Създадените малобройни структури в Западните Родопи (Дебрен, Сатовча и Долен - Неврокопско, Чепино, Костандово и Дорково - Чепинско) се крепят на местни учители християни или на назначените в съответните районни мюфтийства родинци от тези села.

Така още на един относително ранен етап между помаците в Западните и Централните Родопи се открояват съществени различия в нагласите и готовността за отклик на интеграционните политики на българската държава, които ще бъдат продължени през следващите десетилетия.

До началото 1941 г. Българската работническа партия няма декларирано отношение към "Родина". За да бъде в крак с разрастващото се в Средните Родопи родинско движение, нейната смолянска организация решава да прояви самоинициатива и през 1940 г. взема решение за инфилтриране на комунисти в Дружбата с цел да поставят под контрол дейността й. Със задача "да дават правилно направление на нейната дейност" в "Родина" се включват бъдещи партизани и други членове на комунистическата партия. От 1941 г. обаче смолянските комунисти изразяват гласно неодобрението си от методите на действие на родинци.

Превратът от 9 септември 1944 е. бележи началото на съвършено различен етап в държавната политика към това население. За да го спечели на своя страна, новият режим пристъпва към възстановяване на отнетите по-рано права - да избират свободно своите имена и да носят свързаното с религията традиционно облекло. Комунистическа партия се насочва към цялостно отрицание на държавната политика по българо-мюсюлмански въпрос и особено на Дружба "Родина". Този курс се поема още на 10 септември 1944 г.. За да наложи влиянието си в Родопския регион, БРП (к) се ориентира към привличане на съмишленици на антиродинска основа.

Въведена е бърза административна процедура по възстановяване на мюсюлманските имена, прокламирана е свобода на носенето на традиционно облекло. Възстановено е богослужението в джамиите на арабски език, а в двора на смолянската джамия е организирано демонстративно изгаряне на преведените на български Коран и молитвеници. На проведените последователно избори за XXVI ОНС на 18 ноември, 1945 г., Референдум за премахване на монархията от 8 септември 1946 г. и избори за VI ВНС на 27 октомври 1946 г. огромното мнозинство от помаците, а и от мюсюлманското население като цяло гласува за кандидатите на ОФ и Комунистическата партия, респективно за република. Разбира се, на получените над 90, а в някои случаи (при Референдума) и 100 % "за",.

Постепенно у по-високопоставените комунистически функционери се утвърждава схващането, че българите мюсюлмани не могат да бъдат надеждна опора на новия режим. Причините за този обрат са няколко. Вероятно важно място сред тях заема обстоятелството, че с утвърждаването на монопола на Комунистическата партия върху властта и с последвалото премахване на многопартийната система, тя повече няма нужда да търси подкрепа "отдолу" на тази основа. От друга страна, радикалните мерки на новата власт и пропагандираната цялостна промяна на начина на живот в страната не може да не стресне и смути консервативната българо-мюсюлманска общност. Това води до самоизолирането й в опита си да се съхрани.

През 1948 г. режимът постепенно сменя отношението си към обществеността и това поставя началото на нов, преходен етап към провеждането на нова политика. По директива на комунистическия лидер Георги Димитров от с.г. се предприема триетапно изселване на мюсюлманското население по цялата южна граница. То започва през юли 1948 г., вторият му етап е през пролетта на 1949 г., а третият - в началото на 1950 г. В резултат на тази операция местожителството си принудително променят около 10 000 българи мюсюлмани. С това на наша почва се привнася сталинската практика на принудително разселване на цели групи, при която нерядко "наказаните народи" на СССР се озовават на ръба на оцеляването. В случая с българите мюсюлмани се поставя край на компактното съществуване на общността и започва частичното й дисперсиране в нови селища в различни части на страната, където трайно се установяват "островчета" от такова население.

В края си тази кампания съвпада с турската изселническа вълна от 1950-1951 г. След подалите около 250 000 заявления за изселване в Турция има и около 40 000 помаци, но ПБ на ЦК на БКП взема решение да не се допусне тяхното емигриране от страната. Общо успяват да се изселят над 154 000 души, от които българите мюсюлмани са само около 5 000.

Макар и с по-бавни темпове, изселването на българи мюсюлмани във вътрешността на страната продължава и през следващите години. Тъй като в рамките на грандиозните планове на режима за така наречената първа петилетка (1949-1953) се предвижда разработването на минните залежи в Родопите, към Мадан, Рудозем, Златоград и редица други селища се отправят стотици миньори, работници и специалисти от различни региони. Цели селища, главно махали в Маданско и Рудоземско, са изселвани за дни и в освободените къщи са настанявани пристигащите работници и съветски специалисти.

Част от този мащабен проект представлява и започналата от 1962 г. кампания за изкореняване на ислямската религия и свързаните с нея културни особености. Първият директен сблъсък на общността с комунистическия режим е през 1953 г., когато се провежда цялостна "паспортизация на населението". Снимките за новите паспорти предизвикват съпротива, основана на кораническата забрана в съчетание с традиционно табуираното "вземане" на човешки изображения. У по-възрастното поколение това рефлектира в суеверен страх от "отпечатване на сянката", което може да доведе до контрол от страна на други сили над действията и живота на съответния човек. Още по-силно е противопоставянето на изискването за фотографиране на жените с открити лица. Най-масово обаче е недоволството от записването в новите паспорти като "българи мохамедани".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Политиката на БКП към мюсюлманското население в страната през 40-те – 60 –те години. Изселническият проблем в българо-турските отношения. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.