Проф. Марин Дринов (1838 - 1906)


Категория на документа: История




РЕФЕРАТ

ПРОФ. МАРИН ДРИНОВ
1838-1906

София
2013

Една от най-значимите фигури в историята на българското образование, наука и култура е тази на професор Марин Дринов. Той е историк, филолог, етнограф и фолклорист едновременно. Положил е много усилия за просветното издигане на народа ни и за създаване на значими образователни, научни и културни традиции в страната. Неговите родолюбиви прояви са високо оценени не само приживе, а и днес. Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в гр. Панагюрище в семейството на бедния многодетен занаятчия Стоян Делчев Дринов. Майка му Мария Стоянова Дринова била неграмотна и много религиозна. Неговите по-малки братя, Найден и Пейо са последователи на Васил Левски и членове на революционния комитет от 1870 г. Ханът им е използван за убежище, а те участват в Априлското въстание. Той е един от първите български историографи, съосновател на Българската академия на науките (тогава Българското книжовно дружество). Първоначалното си образование получава в родния си град Панагюрище. Завършил e Киевската духовна семинария, учил е история и филология в Киев и в Москва, по-късно работи в Австрия и Италия, а в края на дните си е професор по славянознание в Харковския университет. След Руско-турската война, по време на Временното руско управление на България (1878-1879), Марин Дринов участва активно в изграждането на държавните устои на нова България: бил е един от съставителите на първата българска конституция, заемал е поста министър на просветата и духовните дела. По негово предложение София била избрана за столица на България.

Дринов завършва взаимно и класно училище в Панагюрище, след което три години е подучител във взаимното училище. През есента на 1858 г. С помощта на Н.Геров заминава за Русия - Киев и заедно с Нешо Бончев посещава философския клас на духовната семинария. След Киевската семинария неутолимият стремеж на Дринов за знания го отвежда в Московския университет. Там в продължение на четири години известните професори Погодин, Соловьов, Тихонравов разкриват пред него славянският свят - история, бит, култура и език. След завършване на Московския университет (1865) Дринов е удостоен със степен кандидат на науките. Славянският свят с многообразието и колосалността на историческите си усилия, фолклорни традиции, духовни проявления и културни стремежи се превръща в главен смисъл и в научно поприще за целия му живот. Около него в московския кръг на съотечествениците му са личности, които бъдещето ще определи като едни от първите духовни водачи на нацията: Л. Каравелов, Р. Жинзифов, С. Филаретов. В тяхното обкръжение Дринов се оформя през 60-те години на миналия век като духовно сложен характер, с дълбоки научни интереси, подчинени на високите национални идеали, които тази група от българската интелигенция носи до Освобождението. Пет години след завършването на университета Дринов упорито работи в библиотеките, архивите и музеите на Прага, Виена, Париж, Женева, Рим и Неапол. Продължителното пребиваване в европейските центрове на културата и науката е много полезно и в друго отношение. Дринов придобива солидна езикова подготовка и общоисторическа ерудиция, предпоставка за прецизността и за модерния метод, с които той обработва изворите.

През септември 1866 година в Женева, Дринов написва своята първа научна работа - статията "Страшни ли са за нашата народност фанариотите и йезуитите", и я публикува в царския вестник "Време" под псевдонима М. Бошков (името на рода му). Той се изказва рязко срещу политиката на гръцката патриаршия в България и католическата пропаганда в страната.

През 1868-1869 г. в Прага той написва две съдържателни работи по история на България - "Поглед върху произхода на българския народ и началото на българския народ" и "Исторически преглед на българската църква от самото й начало до днес". Дринов се ръководи не само от чисто научни интереси, но и от съображението за ползата от подобни съчинения за развитието на националното самосъзнание на българския народ. Точната и добросъвестна обработка на изворите, последователното и логично възстановяване на историческата действителност, оригиналността и свежестта на защитените научни тези представляват основните достойнства на тези два труда. Възпитаник на руската историческа школа, Дринов подлага на съмнение всяко наложено мнение без доказателствена стойност. Аргументирано и убедително той обосновава становището за славянския произход на българския народ, за малобройния прабългарски елемент, погълнат от славянското етническо море при образуването на българската държава. Историческата наука се обогатява с важен извод, определил веднъж завинаги принципната основа за решаването на важни въпроси от българското средновековие. Но неизбежно възниква проблемът за разпространението им, преди всичко достигането им до българския читател. Турските власти се отнасят подозрително към българската литература, често я задържат и изземват. Във Виена книгите на Дринов предизвикват интерес у Г. Начович, търговец и български просветен деец. Той помага за разпространението на съчиненията. За кратко време трудовете на историка за произхода на българския народ и Българската църква станали добре известни в България, Русия и Европа, създавайки научно име на автора. Необоримостта на заключенията на Дринов, достойнствата на неговите трудове се признават от научния свят още тогава. Няма по-точно мерило за стойността на неговите първи научни трудове от възторзите на тогавашния образован българин, защото те не остават само в ограничения познавателен кръг на научните публикации, а изпълняват и актуални политически задачи. Той откликва и на безкомпромисната борба за независима българска църква през 60-те години на миналия век. С първото си съчинение, третиращо проблематиката из историята на българската църква, "Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес" Дринов остро поставя и научно защитава историческите основания за духовната самостойност на българите. На неотложната политическа нужда от научно оборване на претенциите на гръцката патриаршия отговарят и останалите му произведения из историята на българската църква, появили се в началото на 70-те години на деветнадесети век: "Болгаре и Константинопольская патриархия" и "Въпрос за българската и сръбската църква пред съдилището на Лионский събор в 1274 год."

От края на 1868 година Прага и Виена са градовете, където Дринов най-често се застоява през многобройните си пътувания. Тук той е в центъра на духовния кипеж сред българската емиграция. Той постоянно помага на младите българи да продължат образованието си, насърчава първите научни опити на своите съотечественици, оживено кореспондира с влиятелните българи емигранти по въпроса за създаването на български културен център. "Трябва, друже мой, да се работи сега и да се работи мъжки над народното ни самопознание" - пише младият учен на Нешо Бончев през април 1869 г. от Прага. Същевременно той го съветва да се посвети на научно поприще, като използва предстоящото си заминаване в България за събиране на етнографски и фолклорни материали. През август 1869 г. отново от Прага Дринов изпраща известното "Писмо към българските читалища", в което като оценява високо дейността им, ги приканва "да издирват старите български ръкописни, църковни и др. книги и да ги приберат на едно безопасно място". Освен това да записват и събират народни песни и приказки от различните български области, по които да може да изследва различните наречия. Благодарение на това писмо на М. Дринов в българските читалища се създават и първите музейни сбирки с ценни експонати от миналото на страната ни.

Инициативността и енергията на Дринов не отиват напразно. След няколко несполучливи опита да създаде книжовно дружество във Виена, да я превърне в духовно средище на българската емиграция надеждите му се насочват към Влашко. През 1869 г. новосъздаденото Българско книжовно дружество го избира за свой пръв председател. С усилията на Дринов са положени основите на най-големия български научен и културен център, който последвалите десетилетия утвърждават и налагат като Българска академия на науките. Неговият пръв председател не остава само съзидател. През пролетта на 1870 г. С помощта му излиза и печатния орган на дружеството - "Периодическо списание", където Дринов публикува много от своите трудове. Той участва и в изработването на устава на Българскота книжовно дружество през 1884 г. Избран е за почетен член на дружеството през 1898 г., а през 1899 г. дружеството го награждава с Орден за граждански заслуги I степен за неговите обществени и научни достижения. Под ръководството на проф. Марин Дринов Българското книжовно дружество става научно учреждение от европейски тип. Четири десетилетия той е стожер и вдъхновител в работата на дружеството, радетел за неговия успех.

След защитата на магистърска дисертация едномесечният престой в Панагюрище остава единствената пролука на отдих в изпълнения с напрегнат труд живот. През есента на 1871 г. научното ежедневие в Москва го поглъща отново. Към българските вестници зад граница политат много негови публицистични статии. Известността на Марин Дринов в руските научни и обществени среди не буди учудване. Затова с голямо одобрение през пролетта на 1873 г. се посреща новината, че Московският университет препоръчва на университета в Харков овакантеното място на доцент по славянска филология да се заеме от българина Дринов.

Първата негова година в Харков оставя отлично впечатление от Дринов. На него в Русия, в центъра на славянския свят, се гледа като на изтъкнат духовен представител на България. Следващата година университетът го командирова в чужбина, за да подготви докторската си дисертация. Дринов се отбива в Панагюрище, не само да прегърне близките си, но и да събере научни материали. Наградата за труда му е не само докторското звание, а и последвалата го професорска титла в края на 1876 г. Седмица преди това бъдещият професор надмогва горестта от априлския погром в отечеството си и поднася на слушателите в Харковския университет публична лекция за събитията в България. В нея няма и следа от апел за състрадание, а исторически обосновани предпоставки за чаканото от Русия освобождение. Едва ли възторжените славянофили, присъстващи на срещата, са предполагали, че този човек пред тях, който академично разисква бъдещето на България, няколко месеца преди това е пращал откупи за освобождаването на арестуваните в родината му братя, че бащината му къща изгаря в стотиците пожари на април 1876 г.

С избухването на Руско-турската война Дринов напуска университета и през август 1877 г. вече е в действащата армия. Той преживява възторга и разочарованията на тази съдбоносна за България война. Освобождението го заварва като вицегубернатор на София (1877-1878). След идването на Дондуков - Корсаков Дринов става първият следосвобожденски Министър на просветата (1878-1879). Той е един от съставителите на Търновската конституция. С широкия поглед на учения той преценява политическите, икономическите и етническите предимства на София като общобългарски център и я предлага на Народното събрание за столица. В кипежа на възраждащия се политически и обществен живот, в бързината да се догонят народите, непознали робството, Марин Дринов пише за органическото сливане на науката с политическата необходимост. В "Записка за деятелността на привременното Руско правителство в България" проличават дълбоките познания на Дринов по принципните основи на държавното устройство, желанието му бъдещото управление на България да бъде либерално и почиващо на демократични закони. Публикацията му "Българският църковен въпрос в свръзка с Берлинския тракт" поставя на междудържавно равнище острия проблем за съдбата на българската църква след несправедливите клаузи на Берлинския диктат.

Един след друг изпод неговото перо излизат и първите закони за народното образование. При полагане на основите на новото учебно дело в България Дринов не забравя и педагогическите схващания, опита на своя приятел Н. Бончев. Той създава демократичен модел на българското образование. То е безплатно, даровити младежи получават стипендии, а началното образование става задължително. По негова инициатива се създава Народната библиотека, откриват се много училища в цяла България - основни и гимназии. Той е и председател до 1888 г. на възобновеното Българско книжовно дружество, на създаденото от него Историко-филологическо дружество в София.

Две години обаче са достатъчни, за да могат партизанщината, политическият егоизъм и личната безскрупулност да моделират профила на обществения и политическия живот в туко-що освободена България. Тази обстановка Дринов не може да понесе - научните занимания отдавна са го направили непригоден за дребнавите страсти на политиканството. С чувство за чест и вътрешно достойнство, не желаещ да примири почтеността си с политическата корист, Дринов напуска България през лятото на 1879 година и заминава за Русия. Отнася със себе си огорчението и надеждата, че нещата ще се променят.

Дринов се връща още един път в България, но съвсем за кратко, за да опита да предпази от разрушение онова, което той като държавник се беше опитал да съгради. Когато през лятото на 1881 г. слуховете за суспендирането на Търновската конституция достигат до него, разтревожен, че се рушат демократичните устои на начеващата българска държавотворност, той пристига в София. Заобиколен от инерцията и дребната политическа пресметливост, Дринов преживява поредното разочарование от политическата действителност в Княжество България. Либерал по убеждение, с крехкото манталитетно устройство на хуманитарен учен, той не обладава енергията и настъпателността на професионалния политик, за да се бори до край. Разочарован от всичко, свързано с политиката, Дринов решава за себе си, че единствената възможност да служи на родината си зад граница е науката и просветата. До 1884 г. той кореспондира с Иречек, с когото го свързват най-близки приятелски връзки и научни интереси. Двамата укрепват Книжовното дружество - Иречек в България, Дринов чрез дейността си в Русия - и го превръщат в постоянно действащ културен център на България.

Основните му занимания в този период на доброволна емиграция са научните. Заглавията на трудовете му след 1879 г. оставят впечатлението за превес на лингвистичните, фолклорните и етнографските интереси над историческите. Вероятно за това са повлияли и първите години на разочарование от политическото поприще. През тези години най-силно се изявява неговата филологическа дарба, огромните познания и тънкото му чувство към славянския фолклор. Ако потърсим приноса на Марин Дринов във фолклора и в етнографията ще видим, че той е един от редките примери на постоянство и търпение в събирането и изучаването на народните песни. През 1876 г. в две поредни книжки на "Периодическо списание" излизат неговите "Български народни песни и приказки". Следват още няколко подобни сбирки, съхранили точно местните диалекти, ценен езиков материал за по-късното развитие на българската фолклористика.

В цялата своя научна, преподавателска и обществена дейност след 1879 г. Дринов остава верен на предишните си научни и обществени позиции - да търси и обосновава близостта между българския и другите славянски народи. Именно поради това Дринов е спечелил вече в началото на 90-те години симпатиите и обичта на всички славянофили в Русия и навсякъде в Европа. Освен Руската академия на науките в листата на своите членове го вписват академиите на науките в Прага, Краков и Загреб.

В България политическите му противници не правят и опит да накърнят неговия научен и патриотичен авторитет. Почетен председател на Българското книжовно дружество от 1898 г., носител наред с руски и на високи български държавни отличия, Марин Дринов в края на миналия и в началото на сегашния век е неуязвим образец за българската общественост. През 1899 г. в негова чест българското правителство отпуска ежегодна постоянна стипендия по история за чужбина, една от столичните улици е наречена на негово име. България не го забравя и той възнамерява да се завърне в нея, преглътнал огорченията, за да изживее в отечеството си последните си дни. Но болестта е по-бърза, за две години тя го сломява. Умира на 28 февруари 1906 г. Последното му завещание е огромната му библиотека, около 3000 тома, да бъде дадена за просвета на този народ, на когото той е посветил живота си.

Дринов е безспорният пионер на българската историческа наука като строга научна дисциплина. Той е сред най-известните славяноведи на XIX век. Трудовете му имат принос за развитието на византинистиката, историята на балканските народи, етнографията, езикознанието, литературознанието, фолклористиката. Пророчески днес звучат думите му, публикувани 10 години преди Освобождението във вестник "Народност" в Букурещ: "Аз разумявам всеобщите национални нравствени интереси, от които по-главните са: езикът, вярата, народното образование, литературата и общественото мнение. Догде някоя народност държи в пренебрежение тези нравствени сили, не ги почита, не им дава възможност да се развиват и укрепяват, то тогава, колкото духовита и даровита да е тя... не може да се рече, че нейната бъдъщност е осигурена."

Използвани източници:
1. Горина, Л. Марин Дринов историк и обществен деец. - София: Академично издателство Проф. Марин Дринов", 2006.
2. Лалков, М. Бележити българи 1878-1978 т.VI. - София: Военно Издателство, 1978.
3. http://www.pravoslavieto.com/history/19/1838_marin_drinov/index.htm
Марин Дринов. 18.09.2013, 11:05
4. http://www.liternet.bg/publish10/nfilipov/mdrinov.htm
Филипов, Н. Марин Дринов. 15.10.2013, 14:34

??



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Проф. Марин Дринов (1838 - 1906) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.