Раждане на Средновековна Българска държавност


Категория на документа: История


ТЕМИ ЗА ДЪРЖАВЕН ИЗПИТ ПО ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

1. РАЖДАНЕ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВНОСТ

Въпросът за произхода на прабългарите в поставен отдавна и за разрешаването му са създадени множество хипотези. Голяма част от тях- за славянската, татарската и фину-чудската принадлежност на прабългарите, както и схващането, че те са били автохтонни жители на Балканския полуостров, вече не се поддържат от учените. Сериозни възражения срещат отстояваните до сега хипотези за хунската и огурската принадлежност на прабългарите. Проучванията утвърждават схващането, че прабългарите са принадлежали към тюрксо-алтайската езиково -племенна общност. Прабългарския език е основния белег за етническата им принадлежност, който ги числи към западнохунската езикова група. От съвременните езици негов наследник е чувашкия. Придвижването на прабългарите от изток на запад- от Вътрешна Азия към Източна Европа- е част от Великото преселение на народите, в което особено активна роля играя хуните. С това придвижване започва първото разселване на прабългарските племена. Най-ранното писмено сведение за прабългарите, в което те са отбелязани със собственото им народностно име е Анонимния римски хронограф от 354г. Тук те са споменати между племената и народите, обитаващи земите на север от Кавказ. Хунския натиск към Европейския югоизток през втората половина на 4 век открил пътя на увлечените от него прабългарски племена. Основната маса от тях окончателно се изселила от местоживелищата си в Източен Казахстан и се настанила в степните области на Предкавказието. Миграцията от Вътрешна Азия към Източна Европа става повратен момент в цялостното историческо развитие на прабългарските племена. Още от края на 4 век прабългарските племена били разделени на две групи: основната част от тях останала да обитава териториите на Източен Казахстан, а другата била увлечена от движението на хуните на запад. Тези прабългари се заселили в Панония и в северозападните карпатски котловини. Ранната политическа история на прабългарите от средата на 5 век до средата на 6 се характеризира с чести взаимоотношения с Византийската империя, славянските племена, номадските племена от тюркски произход, готи и лангобарди. През 480г остготите започват военни действия срещу Византия. Поставен в тежко положение император Зенон се обърнал за помощ към прабългарите. Тогава прабългарите за пръв път се намесили активно в историята на Балканския полуостров. През 486г отново в качеството си на византийски съюзници прабългарите воювали в Тракия с остготите, но били разбити. Оттеглянето на остготите в Италия открило пътят на прабългарите към Балканския полуостров. През 493г те нахлули в Тракия и разгромили византийската войска. През 499г многобройна прабългарска войска предприела нападение на Балканския полуостров и подложила на опустошение Тракия. Прабългарските нападения в Тракия стават обичайно явление, те се стремят да достигнат до Цариград и околностите му. През 513г прабългарите участвали като наемници в борбите за византийския престол. Това поставя началото на военното сътрудничество на прабългари и славяни в борбата им срещу Византия. В края на 6 и началото на 7 век в причерноморските области настъпват промени с появата на аварите. Между 562 и 565г аварите се заселили трайно в Панония, където бил създаден Аварския хаганат. През първите три десетилетия на 7 век в нападенията на аварите срещу Солун и Цариград участвали и прабългари. Прабългарите които обитават приазовските степи от втората половина на 6 век до средата на 7 имат друга историческа съдба. В средата на 6 век като политически фактор се издига Тюркския хаганат, който покорява прабългарските племена от тези области. През 581г в Тюркския хаганат започват междуособни борби, които водят до разпадането му. Тежкото владичество на тюрките довело до сплотяването на разпокъсаните прабългарски племена, които започват борба за освобождението си. При създалата се обстановка прабългарските племена от областите край Азовско и Каспийско море се обединили около вожда на уногондурите Кубрат от рода Дуло и през 632г се освободили от владичеството на тюрките. Създаден бил обширен по територия военно-племенен съюз, наречен от византийските автори Стара Велика България. Прабългарския съюз за кратко време укрепил своите позиции и получил международно признание. През 635г Кубрат изпратил пратеници при византийския император Ираклий и сключил мир с него. За да предразположи прабългарския владетел към себе си Ираклий го дарил богато и го почел с титлата патриций. Военно-племенния съюз Велика България представлявал връхна точка в политическата организация на прабългарите в периода, който предхождал образуването на българската държава. Археологическите проучвания дават възможност да се определят границите на прабългарския военно-племенен съюз Велика България по следния начин: на изток – Кубан, на запад- Днепър, на север- Донец, на юг- Азовско и Черно море. В пределите на съюза, както съобщават изворите живели различни племена – българи, уногондури и котраги. Те били обозначавани събирателно с името българи. Пак от данните на археологическите разкопки може да се предполага, че столицата на Велика България била Фанагория на Таманския полуостров. След смъртта на Кубрат върховната власт в прабългарския военно-племенен съюз минала в ръцете на най-големия му син, чието име според сведенията на Теофан е Батбаян. Неговото управление продължило само три години. След това прабългарските племена се разделили на три части, поради започналият прабългаро-хазарски конфликт от 651г. Хазарите започнали най-напред военни действия срещу първият Кубратов син – Батбаян. Той и подвластните му племена били покорени от хазарите и станали техни данъкоплатци, като запазили своята самостоятелсност. Докато Батбаян заедно с подвластните си племена спазил завета на Кубрат да не напуска територията на стара Велика България, вторият кубратов син – Котраг под натиска на хазарите напуснал земите на по долината на Днепър. Предвожданите от него прабългари преминали река Дон и се заселили точно срещу земите на Батбаян. През 10 век в средното поволжие се образувала самостоятелна държава, известна като Волжко-Камска България. При нейното създаване най-активно участие взели прабългарите. Най-голямо значение има движението на прабългарските племена, които се намирали под управлението на третия Кубратов син- Аспарух. След разгрома на прабългарите на Батбаян, в Източното Приазовие прабългарите уногондури поели върху себе си борбата срещу хазарите. Те били принудени да се оттеглят на запад към Дунав. Теофан и Никифор разкриват пътя на тяхното движение и местоположението на новите им поселища. Те преминали Днепър и Днестър и се заселили в местност наречена Онгъла, в днешна Южна Бесарабия. Събитието е отнесено към 60-те години на 7 век. Движението на прабългарите на запад към Дунав и на североизток към Волга ги поставили при различни условия: котрагите (волжките прабългари) попаднали в тюркско обкръжение, а Аспаруховите прабългари се установили в съседство със славянски племена. Византийските хронисти са категорични, че от новите си местоживелища Аспаруховите прабългари са предприемали системни набези в пределите на империята. Поради липса на по-конкретни данни в изворите точното време на тези нападения не е известно. Предполага се, че те са обхващали почти цялото десетилетие на 70-те години на 7 век. Нападенията на прабългарите над византийските територии на юг от Дунава сериозно застрашавали империята. За това говорят няколко факта: бързината с която е бил организиран поход срещу българите през 680г и едновременното му предприемане по суша и по море. Българо-византийската война е описана най-пълно от Теофан. Според него, когато прабългарите видели многобройната византийска армия, те не се решили да влязат в сражение и се оттеглили в укрепленията си. В продължение на няколко дни и двете войски не предприемали действия. По същото време императорът, който страдал от силни болки в крака, напуснал византийския лагер и заминал за Месемврия да се лекува. След заминаването на императора сред войската се пръснал слух, че той бяга. Слухът предизвикал уплаха и без да влезе в сражение византийската армия се разбягала. Прабългарите излезли от укрепленията и започнали да преследват византийците, които претърпели поражение. Войната с византийците продължила и през 681г. Българите завладели византийските укрепления на север от Стара планина и сраженията се пренесли в Тракия. На империята не и оставало нищо друго освен да се примири със загубата на териториите. През лятото на 681г е сключено примирие, което урежда прабългарските отношения с Византия и има силата на международно признание на българската държава. Изказани са различни мнения по въпроса за характера на държавното обединение, създадено в резултат от победата и заселването на прабългарите на Балканския полуостров. Едни автори смятат, че новата държава е дело само на прабългарите, други я разглеждат като съюз на прабългари и славяни, а трети изтъкват, че Дунавска България е продължение на Кубратовата Велика България и на държавното обединение, което Аспарух създава в Онгъла. Прогонването на византийците и заселването на прабългарите в Добруджа изменило политическата обстановка в земите на север от Стара планина. Трябвало да бъдат уредени и отношенията със славяните. Славянските племена в Мизия и Дакия също имали интерес от съюза с прабългарите, които били желан съюзник във войните с Византия. При такива политически взаимоотношения е създаден съюзът между славяни и прабългари. В историческата литература е изказано мнението, че славянобългарския съюз води началото си още от времето когато прабългарите се намирали в Онгъла. През първата половина на 7 век славяни и прабългари били съседи и няма сведения за враждебни отношения помежду им. Особено много се засилили връзките през втората половина на 7 век, когато прабългарите начело с хан Аспарух се заселили в Онгъла и попаднали в славянска среда, от когато датират и отношенията на съюз и взаимопомощ. Изграждането на славянобългарския съюз става при пълно зачитане на териториалната особеност и племенното самоуправление на двете основни етнически групи. Прабългарите се заселили във владяната от византийците територия. Като заимствали някои от заварените форми както в областта на обществената организация, така и в областта на материалната и духовната култура те наложили своя начин на живот и форми на управление. Така е създадено прабългарското държавно обединение, начело на което стоял хан, и което се дели на три части: център, ляво и дясно крило. Върховното управление принадлежало на хана, лявото и дясното крило се управлявали от най-близките помощници на хана – кавхан и ичиргу боила. По този начин изграждането на държавата на прабългарите става самостоятелно и независимо от славянските племена. Славянските племена също запазили своето самоуправление и етническата си обособеност. Начело на отделните племена стояли князе. Общата държава представлявала съюз между българи и славяни, поради което в историческата литература тя е известна като славянобългарска държава за периода от края на 7 до началото на 9 век. Начело на държавата застанал хан Аспарух, за столица бил определен укрепеният лагер Плиска, намиращ се на територията на прабългарите. На изток против хазарите защитата поели прабългарите. Границата с аварите на северозапад пазели славяните. Против Византия трябвало да се действа със задружни усилия. Прабългарите дали своето име на държавата. Българи започнали да се наричат с течение на времето всички нейни поданици. Славяните обаче били основната маса от населението на държавата, което довело до постепенното налагане на техния език, бит и култура. Византийските хронисти дават сведения предимно за онази територия, която империята загубила. Затова границите на българската държава могат да бъдат определени най-точно на югоизток: Черно море на изток, на юг- билото на Стара планина до Тимок. Северозападната граница стигала до аварите, минавала по Карпатите и се запазила непокътната до 7 век. Най-неопределена е източната граница на север от Дунав, предполага се, че стига до някоя от реките Днепър или Днестър. Със създаването на обща държава славяни и прабългари получават възможност да изградят свои държавни институции, да запазят и развият своя бит и култура. В общата държава постепенно се заличили етническите различия, и се ускорил процесът на формиране на единна българска народност.
2. БЪЛГАРСКОТО ХАНСТВО НА ДУНАВ ПРЕЗ VIII ВЕК

Застаналият през 700г начело на българската държава хан Тервел произхожда също от рода Дуло- предполага се, че е бил син на Аспарух. По това време във връзка с несполуките във войната с арабите Византия преживява криза, която намира израз във вътрешни междуособици и нестабилност на императорската власт. Неблагоприятните за ромеите обстоятелства са умело използвани от новия български владетел. През 695г чрез заговор е свален от престола Юстиниян ІІ. С този преврат положението във Византия не е заздравено. Повод за намеса на хан Тервел във византийската криза дава бившия император Юстиниян ІІ, който не се е отказал от мисълта да си върне престола. Сваления император бяга при хазарите във Фанагория, а в края на 704г идва в България и влиза във връзка с българския хан. Юстиниян ІІ моли Тервел за помощ. Българския владетел приема с почести бившия император и обещава да му окаже подкрепа. На следващата 705г Тервел начело на голяма войска от прабългари и славяни заедно с Юстиниян ІІ и неговите придружители се отправя към византийската столица. След тридневни усилия Юстиниян успява да се промъкне в Цариград. Той предизвиква смут, овладява положението и влиза като император във Влахернския дворец. Юстинияновия успех се дължи безспорно на българската войска. След като закрепва властта си и се разправя жестоко с противниците си византийския император кани в столицата хан Тервел. На българския владетел били оказани големи почести, а Юстиниян ІІ го удостоил с титлата кесар. На България била отстъпена областта Загора. Титлата кесар, която Тервел получил до тогава не била давана на чужд владетел. С тази титла във Византия се титулува втория човек след императора. Предоставяйки я на българския владетел византийския император го утвърждава за законен владетел на една независима държава. Три години по-късно през 708г мирните отношения между България и Византия са нарушени и двете страни се изправят пред конфликт. Главната задача на византийските войски била да изгонят българите от наскоро отстъпената им област Загора. В Тракия нахлула многобройна конна войска. Теофан и Никифор, които дават сведения за тази война обвиняват Юстиниян ІІ и неговите пълководци в непредпазливост. След като навлезли в Тракия, византийците се пръснали из околностите да търсят фураж за конете си. Като видели пръснатата византийска войска българите неочаквано нападнали и разбили армията на Юстиниятн. Краткотрайната война е прекъсната, липсват сведения за следващи военни действия. През 715г във Византия става нова промяна: наследникът на Юстиниян ІІ Анастасий ІІ е изпратен на заточение в един манастир край Солун, а неговото място заема Теодосий ІІІ. Новия император решава да уреди българо-византийските отношения , предлага преговори, които през 716г водят до сключване на нов мирен договор между двете страни. Договорът определял границата в Тракия, уреден е въпросът с данъка, който Византия трябва да плаща на България още от времето на създаването на българската държава. Договорът съдържа също споразумение между двете държави да си предават взаимно политическите бегалци. През 717г Византия и цяла Източна Европа са изправени пред опасност идваща от арабите. През 668г и 674г арабите достигат азиатския бряг на Босфора и два пъти обсаждат Цариград. Връхна точка на арабската заплаха настъпва през 717г, когато арабите предприемат по суша и по море обсада на Цариград. Начело на империята по това време стои император Лъв ІІІ. Той прави всичко възможно, за да стабилизира силите на империята, но разбира, че ще му е нужна чужда помощ за да отблъсне нашествениците. Императорът изпраща до Тервел дипломатическа мисия с искане за помощ. Българския владетел обещава исканата помощ и се заема да я подготви. При започването на обсадата на Цариград арабите срещат съпротивата на българите. Многобройни извори от първата половина на 8 до втората половина на 14 век разказват за военните действия срещу арабите край Цариград. От тях научаваме, че само три европейски държави участват в отклоняването на арабската заплаха от 717-718г: на запад франкската държава начело с Карл Мартел, на изток Византийската империя и българската държава при хан Тервел. Те успешно спират арабската експанзия към Балканите и Европа. За наследник на Тервел се приема хан Кормисош, въпреки че според Именника на българските ханове, той идва на власт по-късно и е представител на нов род – Вокил. Съществуват обаче сериозни основания да се приеме, че Кормисош идва на власт непосредствено след Тервел. Не са точно определени и годините на неговото управление. Като най-вероятно може да се приеме, че той заема властта от 721г до 738г. Наследник на Кормисош е Севар, който заема ханския престол около 16 години между 738 и 753г. След него българския престол заема хан Винех, за когото се знае, че е първият представител на нова династия, сменила Дуло. Винех бил от рода Вокил и вероятно управлявал от 753 до 760г. Теофан и Никифор съобщават, че по негово време българите искат от Византия данък за построените крепости. За Византия обаче, дошъл моментът, когато императорът решил, че не трябва да плаща данъци на България. Българските управители преценили отказът като достатъчен повод за нарушаване на мирните отношения и започнали военни действия срещу империята. Византия оказала решителна съпротива и предприела поход срещу България. Византийските войски стигнали до крепостта Маркели, там започнало сражение спечелено от византийците. Двата похода – български и византийски от 755-756г бележат края на мирните българо-византийски отношения и началото на дълъг период от войни. След тези събития византийската войска начело с императора се отправила срещу България и навлязла в клисурата Верегава, насочвайки се към центъра на българската държава. Този път византийския император Константин V претърпял пълен неуспех. Хан Винех обаче не се възползва от постигнатата победа и не предприема настъпление на юг в Тракия. Недоволни българските боили се разбунтуват и възкачват на българския престол хан Телец. След насилственото сваляне на Винех е сменена и втората династия – Вокил, властта е поета от трета династия – Угаин. Периода от 754 до 768г е свързан с непрекъсната заплаха от страна на Визнатия, на българския престол се изреждат шестима владетели. Те управляват за кратко време, като нито един от тях не остава на престола до естествената си смърт: четирима- Винех, Телец, Токту и Паган- били убити, петият – Сабин- търси убежище във византийската столица, а шестия- Умар- е свален след около 40-дневно управление. В действителност в борбите за ханската власт участвали само представители на прабългарската аристокрация. До Умар са известни два прабългарски рода- Вокил и Угаин. Хановете от рода Вокил са Винех, Сабин и Умар, а от рода Угаин произхожда Телец. И останалите ханове – Токту и Паган без да са известни техните родове, произлизали от прабългарските среди. Хан Телериг поема властта в тежък момент от живота на българската държава. Не е известно какви мерки предприема новия владетел след поемането на управлението, но за пръв път от началото на кризата политическия живот в страната е сравнително спокоен. През 774г е организиран нов поход срещу България. Византийския император се отправя по черно море към устието на Дунав, за да стовари там войската си. Според изворите византийския император стигнал до Варно, но се уплашил и започнал да обмисля връщане. Сред българите също настъпила уплаха, двама видни български пратеници се явили във Варна, за да предложат мир. Изготвен бил договор, който и двете страни подписали. Мирът постигнат от Телериг без военни действия е безспорен успех за българската държава. В стремежа си да запази независимостта на България Телериг среща противодействие в лицето на намиращите се в страната привърженици на Византия. За да се справи с доносниците българския владетел си послужил с хитрост. Той изпратил писмо до византийски император, в което му съобщавал, че иска да избяга при него и го моли да му съобщи, кои са доверените му хора, за да знае към кога да се обърне. Императорът не се усъмнил в молбата на Телериг, тъй като и други български ханове били търсили покровителството му. Константин V изпратил на българския владетел списък на своите довереници, а Телериг наредил те да бъдат избити веднага. Излъган византийския император предприел през август 775г нов поход срещу България. Още преди да влезе в сражение обаче, той рухнал повален от неизлечима болест. На път за столицата Константин V починал. Хан Телериг не могъл да преодолее вътрешната заплаха, надигаща се сред боилите. Не е известно как са се развили събитията, но той почувствал живота си застрашен и през 777г избягал във византийската столица. Когато хан Кардам поел властта, страната се нуждаела преди всичко от вътрешно умиротворяване. По време на неговото управление вътрешния мир е постигнат. През пролетта на 781г Константин VI повел войската си на нов поход срещу българите и стигнал до крепостта Проват край Одрин. Младия император обаче се уплашил от предстоящото сражение и побързал да се върне. През лятото на 792г Константин VI отново повел войската си и този път стигнал до крепостта Маркели. На 20 юли византийския император претърпял страшно поражение. Постигнатата победа не само укрепила позициите на България, но заставила империята да сключи мирен договор, според който се задължавала да плаща годишен данък на България. През 796г императорът обаче решил да се откаже от поетото задължение. С добре организирана войска той се отправил към Одрин и се установил в крепостта Версиникия. Императорът не се решил на нападение, но и българския хан не предприел никакви действия. Кардам останал верен на своя принцип да не предприема военни действия. Той е първият български владетел от втората половина на 8 век, който удържал властта в мир до края на живота си през 803г. Вътрешното укрепване на България било постигнато.

3. ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ІХ ВЕК

През 803г българския престол е зает от хан Крум (803-814). Вероятно той поставя началото на нова династия. Запазвайки мирни отношения с Византия Крум насочва вниманието си към аварите. През 805г той разбива отслабените военни сили на източната част на хаганата и присъединява земите му към българските предели. Така е ликвидиран окончателно аварския хаганат, чиито владения са поделени между българи и франки. С успешни действия на северозапад територията на българската държава била разширена до Средния Дунав. Трудно е да се определи къде точно е минавала границата на България на северозапад. Може да се приеме, че на запад река Тиса е била естествена граница на държавата, а на север граничната линия е минавала по билото на гористите Карпати. На изток границата следва течението на Днестър и очертанията на черноморския бряг. В разширените предели на българската държава влизали земи с големи природни богатства, поради което нараства икономическото, военното и политическото значение на България, която след Византия и Карловата империя става най-голямата държава в тогавашна Европа. Мирните отношения между България и Византия се запазват до 807г, когато са нарушени от страна на империята. По това време избухва славянското въстание в Пелопонес срещу византийската власт. Според някои учени, за да предотврати намесата на България в Пелопонеското въстание империята нарушава мира. През 807г византийския император Никифор І Геник повежда войската си срещу България. При този поход Никифор стига само до Одрин, защото в Цариград е разкрит заговор срещу него и той е принуден да се върне. Походът обаче дава повод на Крум да започне още на следващата година военни действия срещу империята. През 808г български войски проникват по долината на Струма и нападат охраняващите я византийски войски. Българите целят да откъснат западните земи на Балканския полуостров от Византия и да разширят пределите на българската държава към Средец. През пролетта на 809г Крум се установява на лагер пред Средец и обсажда този стратегически град. Въпреки оказаната съпротива от страна на византийците Крум превзема града. За да предотврати проникването на българите по Струма и в Македония Никифор наредил да бъдат заселени в тези земи византийци. Мярката на византийската власт изглежда не дава очакваните резултати, тъй като скоро след това императора предприема нов поход срещу България. Походът започва през май 811г. Византийците се отправили към пограничната крепост Маркели от където трябва да навлязат в България. Крум преценил, че няма да е в състояние да се справи успешно с византийската армия и предложил мир, който Никифор отхвърлил. През юни той нахлува в българските земи и се насочва през проходите към Северна България и към столицата Плиска. Плиска била превзета, а Никифор заповядал да се ограби всичко и да се изгорят дворците на българските владетели. Крум отново поискал мир, който Никифор пак отказал. Докато византийците се отдавали на грабежи Крум организирал войската си и наредил да се преградят всички старопланински проходи. Византийския император имал намерение да проникне в Средец, но не се решил да изпълни това свое намерение и на 25юни повел войската си обратно на юг през Стара планина. Пътят обаче се оказал преграден, а над него бдели Крумовите отряди. Решителното сражение се води на Върбишкия проход. През нощта на 25 срещу 26 юли 811г българите се спуснали от планинските височини и започнали да избиват изненаданите и объркани византийски войници. В битката загинал и византийския император Никифор. Според Теофан Крум наредил да отрежат главата на Никифор, черепът му бил обкован със сребро и превърнат в чаша. След поражението при Върбишкия проход Византия изпада в много тежко положение. През следващата година българите отново предприемат настъпателни действия срещу Византия. Последват нови български нападения в Тракия чак до Струма. Опитите на византийците за противодействие се оказват безрезултатни. През юни 812г Михаил І се отправя на поход против българите, но войниците му се разбунтували, а в столицата е разкрит заговор против императора, което го принудило да се върне. През есента на същата година Крум предлага мир при условие Византия да потвърди договора сключен през 716г между византийския император Теодисий ІІІ и българския хан Тервел. Михаил І отказал да сключи мир и военните действия продължили. Крум обсажда Месемврия и не след дълго превзема града. Въпреки загубата на Месемврия византийците не се съгласяват да сключат мир. През пролетта на 813г Крум предприема поход към Одрин. Натам се отправя начело на голяма войска и византийския император. През юни двете войски се разполагат на лагер на близко разстояние една от друга при Версиникия. Византийците първи нападнали, но не могли да удържат на контраудара на противника и се обърнали в бягство. Победата на българите при Версиникия още повече влошила положението на Византия и дава възможност на българския владетел да започне нападения до византийската столица. Византийския император принудително напуска престола и е изпратен в манастир, императорския престол е зает от Лъв V Арменец. Пътят към Цариград бил открит за българите, а Одрин е обсаден от войските на Крумувия брат. Самия Крум на 17 юли се явява с войската си пред стените на Цариград и установява стана си там. Убеден в невъзможността да превземе града, той предлага мир. Лъв V решава да започне преговори по време на които с измама да убие Крум и така да премахне опасността. Съзрял измамата Крум наредил да бъдат сринати всички църкви и дворци, които се намират извън стените на Цариград. Следва опожаряване на почти всички градове и крепости от Цариград до Одрин. Крум засилва обсадата при Одрин и с помощта на стенобойни машини заставя града да се предаде. През късната есен на 813г Крум изпраща голяма войска по посока на Цариград. Лъв V нарежда да се извърши подробно разузнаване за готвените от българите военни действия. В разгара на подготовката за война обаче, на 13 април 814г Крум неочаквано умира вероятно от разрив на сърцето. Хан Крум е не само талантлив пълководец, разширил пределите на своята държава и издигнал нейния международен престиж, той развива и значителна вътрешнополитическа дейност. По постигнатото по времето на Крум разширение на българската държава било необходимо да се вземат специални мерки за управлението на новите земи. Крум разделя териториите на Тракия на три части, като централната по посока на Цариград остава под върховната власт на своя брат. Другите две части наричана дясна и лява страна на държавата, хана наредил да бъдат управлявани от ичиргу боила и кавхана. Крум поставя началото на ново административно устройство на държавата. Той е известен със законодателната си дейност- създател е на първите български писани закони. Един византийски извор разказва, че след победата над аварите българския владетел разпитвал пленниците за причините, които са довели според тях страната им до гибел. Получил отговор, че на първо място, устоите на държавата били подкопани поради клевети, на второ място е посочена дейността на злодеите и крадците и липсата на добро правосъдие. На трето място са поставени пиянството и подкупите. Според извора тези обяснения подтикнали българския владетел да създаде закони, с които да укрепи държавата си. Една от най-важните задачи, които преследвали Крумовите закони била защитата на частната собственост. Налагало се да бъдат взети мерки, които да осигурят спокойствието в страната, необходимо на владетеля и управляващите. С издаването на законите Крум цели да укрепи интересите на изграждащата се феодална класа в България и на държавната власт. Законодателната дейност има и друго важно значение. Тъй като крумовите закони са за всички българи те заличават различията между старото заварено население, славяните и прабългарите- всички поданици на държавата били длъжни да се подчиняват на новите общозадължителни закони. Крумовото законодателство допринася съществено за преодоляване на различията между отделните етнически групи и за постигане на значителни успехи по пътя на изграждането на единна българска народност. С ненадейната смърт на владетеля настъпва смущение в ръководните среди на българската държава. Подобрение настъпва след заемането на престола от Омуртаг. В изворите сведенията засягащи събитията след смъртта на Крум съществува известна неяснота. Като управители на страната за този период се споменават три личности: Дукум, Цок и Дицег. Едни от изследвачите смятат, че те са били Крумуви воеводи, но не са заемали престола. Други са на мнение, че Докум и Диценг са управлявали за кратко време държавата. Двамата били синове на Крум и по-големи братя на Омуртаг. Съществува и мнение, че Дукум и Диценг са близки роднини на Крум, които управлявали последователно като регенти на неговия малолетен син. През 815-816г държавната власт е стабилизирана със заемането на престола от Омуртаг. Въпреки различните сведения на изследователите, най-вероятно е той да е наследил властта направо от своя баща. Първата външнополитическа задача на Омуртаг е уреждането на изострените до краен предел отношения с Византия. През 814г император Лъв V потегля на поход към България. През есента на 814г се стига до сражение, в което българите претърпяват поражение. Омуртаг и неговите помощници изявяват готовността си за постигане на мир. Започналите преговори завършили благополучно в края на същата или в началото на следващата 815г. Мирния договор трябва да определи онази част от българо-византийската граница от черноморския бряг до източните склонове на Родопите. Втория важен въпрос, който засяга договора се отнася до пленниците. Двете страни се споразумяват да си предадат взаимно хората пленени по време на войните. Мирните отношения установени с договора за 30 години, са спазвани от двете страни през цялото управление на Омуртаг, а и след него чак до времето на Пресиян. Запазвайки установения с Византия мир, Омуртаг насочва вниманието си в друго направление. Българите трябва да изпратят своите военни сили на североизток, за да запазят пределите на държавата от възникнала опасност по границата към Днепър. Според някои изследвачи опасността идва от страна на унгарците, а според други заплахата е от страна на хазарите. Събитията от този период обаче са твърде неясни поради липса на сведения. Според един старобългарски надпис военните действия на североизток се водят около 824г, когато започва конфликтът с франките. Причините за военния конфликт с франките се дължат на отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, които се приобщават към франкската държава. Военните действия започнали през 826г и продължават през 827 и 829г. Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя. По същото време българската войска преминава река Днепър, която фиксира североизточната граница на българската държава и не намесва в гражданската война, която по това време бушува в Хазарския хаганат. С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България. Разгърнато е монументално строителство, което трябва да заличи пораженията от нахлуването на Никифор І.

4. КНЯЗ БОРИС І – НАЛАГАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
Към средата на 9 век в българското общество се очертават имуществени, социални и идейно- политически противоречия, породени в резултат на напредващия процес на феодализация. Различията между населението в страната прераствало във вътрешни безредици и дестабилизация на страната. Необходимо било да се утвърди нова идеология, която да замени старите езически възгледи с по-подходящи за конкретния исторически момент схващания. Носител на новата идеология станала християнската религия. Християнството, което налага идеята за самодържавна власт напълно отговаряло на централистките тенденции на българските ханове. До като през периода от края на 7 до средата на 9 век, езическите религии на славяни и прабългари са щит срещу влиянието на Византия и помагали за стабилизирането на българската държава, постепенно тези религии стават пречка за нейното по-нататъшно развитие. Към средата на 9 век в Европа почти всички държави вече са приели християнството, и на онези, които все още пазят езическата вяра се гледа с недоверие и с пренебрежение. България била изолирана като варварска държава. За да избегне изолацията страната трябва да се приобщи към европейския християнски свят. Според някои данни още преди покръстването християнската религия не е напълно чужда в България. За нейното разпространение допринася и относителната веротърпимост на някои от прабългарските ханове. Широко разпространено било християнството сред българското население в Тракия и Македония, което продължително време се намирало под властта на Византия. В първата половина на 9 век християните от тези земи в голямата си част вече били християнизирани. Предпоставките за налагането на християнството са както от външно-политическо, така и от вътрешно-политическо естество. На първо място стои неуреденото международно положение на България, намираща се между двете християнски сили Византия и Немското кралство. В тези условия тя не може да разчита на сигурен съюзник, а освен това неспазване на договора с езически държави не се счита за грях. Така България се оказва в международна изолация и враждебно обкръжение, което се отразява негативно върху цялостното й развитие. За приемането на християнството значение има стремежът на българското общество да приеме тогавашната европейска култура. Не по-маловажни са и вътрешните предпоставки - България по същество е вече раннофеодална държава и цялостното й развитие влиза в конфликт с езическата религия, продукт на други обществени отношения..В средата на IX-то столетие се извършва революционна промяна в същността на върховната власт - държавата е централизирана, а цялата власт принадлежи на хана. Тази промяна се нуждае от идеологическо утвърждаване - в очите на поданиците властта на владетеля трябва да бъде божествена, посегателството върху властта е бунт срещу Бога и обратното. Християнството дава възможност властта да се съсредоточи в потомството на една династия, а правото й да владее е дадено не от хората, а от Бога. Близо две столетия славяни и прабългари живеят в мирен ритъм, безконфликтно в пределите на българската държава, но имат различни религиозни схващания, обичаи и ежедневна практика, а това затруднява етнообразуващите процеси. Приемането на християнството ще премахне тези различия и ще ускори консолидирането на българската народност. За приемането на християнството съдейства и създадената политическа обстановка по времето на управлението на княз Борис (852-889). В началото на 60-те години на IX век в Югоизточна Европа се извършило ново прегрупиране на силите. Оформили се два основни военно-политически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия - Византия и Великоморавия. През 862 година в Константинопол пристигнало пратеничество от страна на Ростислав, което било натоварено да сключи стабилен и сигурен съюз с Византия. В специално послание до император Михаил III княз Ростислав помолил византийския император да му изпрати проповедници на Христовото учение, които да поучават народа му на славянски език. С това князът на Великоморавия преследвал две цели: от една страна търсел в лицето на Византия политически съюзник срещу противостоящата му коалиция, а от друга - ограничавал до минимум немското духовно влияние. Византия приела с радост направеното предложение, защото то поставяло България в затруднено положение, но и защото получавала възможност да изтласка немските духовници от Великоморавия, като същевременно навлезе в диоцеза на римския папа и уязви претенциите му за лидер на целия християнски свят. Император Михаил побързал да удовлетвори молбата на Ростислав. Подготвил специална мисия за Великоморавия и поставил начело братята Кирил и Методий. По същото време, воден от желанието да закрепи българо-германските връзки, хан Борис също обещал на Людовик Немски да приеме християнството. Тази стъпка били неизбежна, тъй като само по подобен начин можело да се разчита на стабилност в отношенията между християни и езичници. През 863 година на Запад станало известно намерението на българския владетел да приеме заедно с народа си християнско кръщение. В Константинопол били силно обезпокоени от този развой на нещата. АкоБългария приемела кръщение от Западната църква, това би разширило неимоверно много влиянието на папата в непосредствена близост до столицата на източно православната империя. През лятото на 863 година България била сполетяна от големи природни бедствия. Годината била неплодородна и в страната бушувал глад, а 40-дневните земетресения нанесли големи разрушения. Отчаянието и разрухата били използвани от Византия и тя нанесла внезапен удар по море и суша. По това време по-голямата част от българските войски били на северозапад срещу Великоморавия. Хан Борис не успял да реагира на удара и да окаже съпротива. . Като предварително условие за сключване на траен мир Византия поискала разтрогване на българо-германския съюз и приемане на християнството от Константинополската патриаршия.В създалата се обстановка българските управници били принудени да приемат предложенията на Византия. През есента на 863 година българското пратеничество в Константинопол приело християнско кръщение и подписало известния “дълбок мир”, който в продължение на 30 години осигурил безопасността на държавата по южните граници. Заедно с това България получила областта Загоре и земи в Албания до Адриатическо море. Пръв бил покръстен Борис заедно със семейството му и най-приближените му хора. Според византийския летописец Йосиф Гелезий, освен хана “били покръстени и много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство”. Българският владетел умишлено не придал голяма тържественост на своето кръщение, а го получил тайно, без много шум, в една “късна нощ”. Ханът на българите приел името на своя задочен кръстник - византийският император Михаил. Езическият хан станал вече “архонт”, “духовен син” на императора и влязъл завинаги в семейството на християнските владетели. Борис изоставил стария си тюркски титул “хан” и приел славянския “княз”, което може да се тълкува като свидетелство за символично скъсване с прабългарската езическа традиция и като своеобразен реверанс към славянското множество в българската държава.
През пролетта на следващата 864 година започнало и масовото покръстване на славяни и прабългари. Най-често хората от едно селище, което било приело християнската вяра, ставали кръстници на хора от друго селище. На мястото на срутените езически капища се издигнали християнски храмове, започнал градеж на манастири и параклиси.

6. ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА И ТРЕТАТА ЧЕТВЪРТ НА Х ВЕК
Преждевременната смърт на цар Симеон слага край на едно продължитело властване, което впечатлява със своите резултати. Симеон не успява да осъществи цялата си политическа програма за издигане на България до ранга на големите империи от онова време, но дългогодишните му усилия водят до изграждането на Преславската цивилизация, формирането на впечатляваща политическа идеолигия, която макар и недоведена до край носи на българския владетел титлата цар, а на бъл;гарския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразява България от варварска държава в християнско царство. Смъртта на Симеон води до рязка прмяна във външната политика на България. В началото на управлението на престолонаследнъкът цар Петър, който управлява с активното участие на своя вуйчо Георги Сусрусвул външната политика на България спрямо Византия не се променя. Така през лятото на 927 г. цар Петър и Георги Сурсурул навлизат с войска в Тракия, нападат няколко византийски селища и превземат крепостта Виза. Тогава, без да претърпи поражение, младият български владетел решава да започне преговори за мир с Византия. Според някои историци този поход е демонстрация, че българската армия е силна, въпреки смяната на владетеля и цели да спечели по-изгодна позиция на България при сключването на предстоящия мирен договор. Българските войски са изтеглени от византийската територия, а ското след това двете страни започват прегоеори за мир. Византия с готовност приема предложението за мирни преговори поради ангажираността й в бойни действия срещу арабите. Преговорите се провеждат в Месемврия и водят до сключването на 30-годишен мир и установяване на българо-византийската граница до земите, завладени от цар Симеон до 904 г., което всъщност включва реално присъединените към България територии. Освен това договорът задължава Византия с изплащането на ежегоден данък на България и урежда размяната на военнопленници между двете страни. Но най-значимото споразумение, към което толкова години се стреми цар Симеон и което според някои историци е в основата на похода на цар Петър в Тракия, е признаването на царската титла на българския владетел и издигането на българския архиепископ в ранг патриарх. По този начин Византия за пръв път признава съществуването на фактически и юридически самостоятелна църква, вън от границите на Империята. Короноването на Петър се извършва на 8 октомври 927 г. в Константинопол, където българският владетел е посрещнат тържествено от византийския император Роман Лакапин (920-944). Признаването на владетелското достойнство на цар Петър I бива скрепено с осъществения на същата дата брак с внучката на император Роман Лакапин - Мария, която приема символично името Ирина (Мир). Този брак доказва, че Византия вече не гледа на българския владетел като на “варварин”. Въпреки външноплитическите успехи на новия цар, вътре в страната царяла политическа нестабилност. По неизвестни причини първородния син на Симеон е лишен от престолонаследие. Възкачването на Петър на престола още повече задълбочава кризата. Година след като Петър поема управлението на страната по-малкия му брат Иван прави опит да узурпира престола, но е заловен и хвърлен в тъмница. В последствие с помощта на Византия той успява да избяга и се установява в Константинопол. Две гиди по-късно през 930г в страната е направен нов опит за свалянето на цар Петър от престола. Този път начело на заговорниците стои другия симеонов син- Михаил, който се отрича от монашеския си обет и вдига въстание, в резултат на което под негова власт минава областта по Долна Струма. Част от тамошното население се присъединява към въстанието с надеждата за известни облаги, но внезапната смърт на Михаил предопределя неговия неуспех. Бързото потушаване на двата бунта срещу цар Петър са показателни за слабата социална подкрепа, които те имат сред народа и болярството. Макар и да са ръководени от синовете на цар Симеон те не водят до съществени промени, а напротив - спомагат за задълбочаване на кризата в държавния живот. Така постепенно сред българската аристокрация надделява разбирането за отказ от военнолюбивите стремления срещу Византия. В продължение на десетилетия България нямала сериоани международни сблъсаци и проблеми във външната си политика. През втората четвърт на Х век това положение се променило. В резултат на вътрешно-политическата криза в България се стига до загубата на част от българските територии. Около 931 г. сръбският княз Чеслав, държан като пленник в Преслав, избягва в Сърбия с подкрепата на Византия. Той организира антибългарско въстание и освобождава страната си от българската политическа власт. Така Империята отново успява да си създаде съюзник, на който да разчита в по-нататъшната си политика на Балканите, а България губи присъединената през 924 г. сръбска територия. Активното византийско съдействие при възстановяването на сръбската независимост, показва, че Византия само привидно спазва клаузите на българо-византийския мирен договор като избягва единствено пряк военен сблъсък в политиката си спрямо България. През 30-те години на Х век маджарите започват системни набези на Балканите. Тези походи за плячка не срещат никаква организирана съпротива от страна на българската царска власт. Със сигурност се знае, че през 934 г. маджарите извършват опустошителен поход, който стига до Константинопол. Византия успява да сключи мир с тях, но, макар че се намира в съюзнически отношения с България, не се ангажира да осигури нейната защита от унгарската експанзия. Втори маджарски поход подлага на разорение северните българските земи и се насочва към Тракия и Константинопол през 943 г. Византия отново сключва мир с маджарите и заедно с България се задължават да им плащат данък, с който временно откупват спокойствието си. През 963г византийския престол е узурпиран от пълководеца Никифор Фока, който се издига благодарение на победите си срещу арабите. Според византийските историци прекъсването на мирните отношения между България и Византия се дължи на отказа на новия император на плаща годишния данък определен от договора през 927г. през 967г Никифор ІІ Фока предприел поход срещу България. Ромейската войска достигнала до Стара планина, но възпряна от трудностите в преминаване на проходите се върнала обатно в Константинопол. Императорът не могъл да преглътне несполуката и решава да потърси съюзник, който да поеме основната тежест в една българо-византийска война. Такъв съюзник е намерен в лицето на Киевския княз Светослава, който през 986г се ппоявява с голяма войска на Дунав и овладява 80 селища и крепости разположени по двата бряга на реката. България, която не могла да окаже сериозна съпротива на русите е принудена да потърси помирение с Византия. В същото време Светослав напуснал Балканите, тъй като печенезите заплашвали столицата му Киев. След преодоляването на печенежката опасност княз Светослав организира втори поход срещу България през лятото на 969 г. Той навлиза с голяма войска в българските територии, които подлага на опустошение и се насочва към Велики Преслав. Пред нарастващата опасност от завладяване на Българската държава цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля в манастир, в който завършва живота си на 30 януари 970 г. След смъртта на българския владетел престолът за кратко остава празен, защото синовете на цар Петър - Борис и Роман - се намират в Константинопол като залог за мира между България и Византия. Скоро те се връщат в столицата и Борис бива коронован за цар. Фактически обаче, поради наложения българо-руски съюз, управител на Велики Преслав е войводата на княз Светослав - Свенкел. Междувременно руското настъпление в северните български територии придобива огромни размери. Русите завладяват важната крепост Дръстър, стигат до Велики Преслав и превземат Пловдив. По това време в Империята също не е спокойно. Император Никифор Фока бива убит и на византийския престол се възкачва Йоан Цимисхи (969-976). Руските успехи в Тракия принуждават новият император Йоан Цимисхи да иска мир от княз Светослав, без обаче да му прави териториални отстъпки. Руският владетел не се съгласява и военните действия между руси и византийци стават неизбежни. В граничните области с България Йоан Цимисхи струпва войски, а Светослав се споразумява с маджарите и печенегите за съвместни действия срещу Византия и търси съюз с България. Цар Борис II (969-971) се съгласява и така през късната пролет на 970 г. княз Светослав преминава Стара планина с 38-хилядна войска от руси, българи, маджари и печенеги. Той стига до крепостта Аркадиопол, където се намират византийските войски, начело с Варда Склир и я обсажда. Според Йоан Зонарас византийците постигат пълна победа, с която принуждават княз Светослав да се оттегли на север от Стара планина. Въпреки неговото отстъпление император Йоан Цимисхи започва приготовления за подновяване на военните действия. Тогава обаче в Кападокия избухва метеж на племенника на Йоан Цимисхи - Варда Фока. Тези усложнения отлагат похода на византийците и позволяват на княз Светослав отново да опустоши Тракия. През пролетта на 971 г. император Йоан Цимисхи подновява военните действия срещу русите. Походът срещу тях се организира по суша и по море. Сухопътната византийска войска, предвождана от Йоан Цимисхи, преминава Стара планина и на 4 април в околностите на Велики Преслав започва голямо сражение между съюзените руси и българи и византийците, от което ромеите излизат победители. Така, въпреки че “българите се бият заедно със скитите (русите), изпълнени с гняв към ромеите, които стават причина за нашествието на скитите в земите им”, както пише Лъв Дякон, два дни по-късно българската столица бива превзета от Йоан Цимисхи, който представя цялата кампания като помощ между християни срещу езичниците-руси и първоначално зачита владетелските права на цар Борис II. Впоследствие обаче Йоан Цимисхи пленява цар Борис II и семейството му и след края на византийския поход ги отвежда в Константинопол, където по-късно на триумфална церемония на градския площад сваля царските знаци на Борис и му дава дворцовата титла магистър. След като прекарва Великденските празници в Преслав император Йоан Цимисхи превзема много руски крепости и поставя в тях свои гарнизони. В края на април 971 г. княз Светослав е блокиран от ромеите в Дръстър. В тази критична ситуация българските боляри, кото се намират в лагера на Светослав, започват да минават на страната на Византия. Разгневен, руският княз убива 300 български боляри. На 23 април в околностите на главната крепост на руските сили - Дръстър, започва двудневно сражение между византийските и руските войски, което завършва с подписването на мирен договор, задължаващ княз Светослав да преустанови нападенията над византийските владения и да се откаже от всякакви претенции към България. Отстъпвайки към Киев, той е убит от печенегите. С превземането на крепостта Дръстър, която бива преименувана на Теодоропол, византийският император сваля маската си на освободител на България и Византия окончателно премества своята граница на р. Дунав. Така от византийска гледна точка Българска държава престава да съществува, а името на бившата българска столица бива сменено с Йоанопол - в чест на неговия завоевател. По този повод византийският историк Лъв Дякон пише, че Йоан Цимисхи “върнал Мизия на ромеите”. През следващите няколко години под византийска власт падат и областта Драгувития, градовете Верея и Едеса, както и някои югозападни части на Българската държава докъм Беломорието.

7. БОРБА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР САМУИЛ И НЕГОВИТЕ НАСЛЕДНИЦИ

Покоряването на североизточните български земи от Византия през 971 г. съвсем не означава, че Българската държава е окончателно унищожена. В нейните свободни западни и югозападни територии българите продължават да защитават българската държавна независимост. Българският патриарх Дамян премества своята резиденция в Средец, а неговият приемник последователно се премества във Воден, Мъглен и Преспа - действия, целящи по-добрата защита на Българската църква, която в този труден за държавата момент изиграва своята консолидираща роля. Управлението на западните български земи се намира под контрола на братята комитопули - Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. При установяването на византийската власт в североизточните български земи през 971 г. техният баща - управителят на Средецката област - комит Никола, вече не е между живите. Затова при унаследяването на неговата власт братята установяват една нова форма на управление над все още свободните западни предели на Българското царство, която византийските хронисти назовават като “тетрархия” - четиривластие. Най-големият от братята Давид поема управлението и защитата на южните български територии с административен център Преспа, Мойсей - на югозападните с център Струмица, Аарон - на Средец, а Самуил - на Бдин или Воден. Политическото поведение на четиримата братя ги представя като сторонници на българската държавност и определя характера на Западната българска държава като легитимно продължение на Преславска България. За това свидетелстват и германските летописи, които съобщават, че през 973 г. при император Отон I пристигат “пратеници от България”, сочени като официални държавни емисари. Това пратеничество до германския император е опит на братята да осигурят защитата на свободните територии на Българското царство чрез външна помощ. До съюз обаче не се стига и те са принудени да продължат борбата срещу Византия, разчитайки единствено на българската военна мощ. До 976 г. обаче от четиримата братя остава жив единствено Самуил. Йоан Зонарас и Симеон Логотет съобщават, че Давид е убит от “скитници власи” в местността Красивите дъбове, между Костур и Преспа, още в началния етап от борбата срещу византийците. Според сведенията на Михаил Деволски Мойсей пък загива при обсадата на крепостта Сяр. По-различна е съдбата на третия Самуилов брат - Аарон. След смъртта на император Йоан Цимисхи през 976 г. двама български войводи - Петър и Боян - вдигат въстание в Североизточна България и, както съобщава една “Записка на готския топарх” от Х в., границата минава по р. Искър. При това положение новият василевс Василий II Македонец (976-1025) търси съюз с Аарон, с който да постигне сепаративен мир. По този повод Йоан Скилица пише, че Аарон е привърженик на ромеите, а Йоан Зонарас уточнява, че той иска властта за себе си. Така през 976 г. се стига до заповед на Самуил за екзекуцията на Аарон и цялото му семейство. Жив остава единствено синът на Аарон - Иван Владислав, поради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир. През 976 г. Борис II и Роман успяват да избягат от Константинопол и се отправят към България. На границата обаче Борис II по грешка е убит от стражата, помислен за ромей (по сведения на Йоан Скилица). Роман невредим стига до Бдин и бива провъзгласен за български цар. Цар Роман оставя военните и държавни дела изцяло в ръцете на своя пръв пълководец - Самуил, а той според Йоан Скилица се отдава на “свят живот и църковни въпроси”. Същият автор отбелязва, че Самуил се възползва от междуособиците във Византия, свързани с бунта на Варда Склир и “безнаказано нахлул във всички западни области”. В периода 977-983 г. той превзема крепостта Лариса и цялата област Тесалия. От Лариса Самуил взима мощите на Св. Ахилий и впоследствие ги полага в новопостроения на острова на Преспанското езеро едноименен храм. По това време той променя и местонахождението на своята резиденция - тя вече се разполага в Преспа. Към 986 г. император Василий II успява да преодолее съпротивата на отцепилите се и организира поход срещу България. Целта му е да превземе Средец, но обсадата завършва безуспешно и императорът се отправя към Константинопол. По обратния път при прохода Траянови врата на 17 август 986 г. българите му устройват засада и му нанасят голямо поражение. Според Битолския надпис на Иван Владислав от 1014 г. братът на Самуил - Аарон, също участва в това сражение, което дава основание на някои историци да смятат, че екзекуцията му се състои не през 976-та, а през 986 г. Сведения за тази битка дават авторите Лъв Дякон и Михаил Деволски, а победата на Самуил впечатлява освен византийските, и арабските хронисти. Така за едно десетилетие Самуил с внушителните си победи над Византия успява да възвърне някогашната военна слава на Българската държава и да я превърне отново в решаващ фактор на Балканския полуостров. През 987 г. във Византия избухва бунт на пълководците Варда Фока и Евстатий Малеин. Самуил се възползва от ситуацията и в български ръце падат Верея и Сервия. На юг българите достигат до Епир, а на запад до Адриатическо море, като превземат Драчката област. Някои историци смятат, че тогава Самуил отвоюва и големи части от Източна и Отвъддунавска България, включващи градовете Дръстър и Преслав. Близо три години във войната срещу Империята инициативата е на страната на българските войски, докато през 990 г. междуособиците във Византия са прекратени и император Василий II насочва изцяло силите си в борбата срещу Българската държава. Още през 991 г. според византийския летописец Яхя Антиохийски императорските войски минават в настъпление. Тогава в едно от сраженията срещу българите Василий II пленява българския цар Роман и го хвърля в тъмница. Някои историци смятат, че още тогава Самуил се провъзгласява за български цар. Тази нова война между България и Византия продължава от 991 до 995 г. и се води с променлив успех. През 996 г. българските войски опустошават отново цяла Тесалия, Беотия и Атика и достигат до Пелопонес. Според разказа на Йоан Скилица Василий II изпраща след навлязлата дълбоко на юг българска войска пълководеца Никифор Уран. Тогава Самуил се опитва да върне войските си, но е пресрещнат от византийците. Главното сражение между двете войски става при р. Сперхей. В него българите претърпяват голямо поражение, а Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени. През 997 г. цар Роман умира и с неговата смърт се прекратява господстващата в продължение на две столетия управляваща българска династия, чийто основоположник е хан Крум. През същата 997 г. Самуил, който се намира в най-близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар и премества столицата от Преспа в Охрид. Наскоро след това Самуил прави постъпки пред Римската църква за получаване на международно признание на новата династия. По всяка вероятност римският първосвещеник признава царската титла на Самуил. Основание за подобно предположение дават някои пасажи от кореспонденцията между цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий III. Според Дуклянския летопис през 998 г. цар Самуил предприема голям поход срещу сърбите, за да предотврати евентуален техен съюз с Византия. Българските войски достигат до Дубровник, а Самуил пленява сръбския княз Иван Владимир и го изпраща на заточение, но впоследствие му дава за жена дъщеря си Теодора Косара и го назначава за владетел на Зета. По това време цар Самуил сключва съюз с Унгария, който бива скрепен с династичен брак между неговия син Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Геза. С този дипломатически акт българският владетел успява да осигури защитата на северозападните български територии. Заетостта на Византия в борби на изток не й позволява да се възползва от победата при р. Сперхей и веднага да продължи войната си срещу българите. Но след настъпилото затишие през 1000-ната година Империята поставя началото на своето мощно настъпление на Балканския фронт. Тя установява пълен контрол над Източна България и Долен Дунав. През 1001 г. византийските войски връщат в границите на Империята значителни територии на север от Стара планина, включително и градовете Дръстър, Преславец, Велики Преслав и Плиска. През 1001-1002 г. император Василий II възстановява властта си в Тесалия и дн. Южна Македония, като превзема Верия, Сервия и Воден и започва обсада на Бдин. За да отклони императора от крепостта, цар Самуил нахлува в Адрианопол, но Василий II не се поддава на тази военна маневра и след осеммесечна обсада Бдин е превзет. През 1003 г. ромеите успяват да превземат и Скопие, но обсадата им на крепостта Перник, защитавана от войводата Кракра, завършва без успех. Опитът на цар Самуил да премине в настъпление през 1009 г. завършва с поражение при крепостта Крета. В периода 1010-1014 г. българите си отдъхват поради ангажираността на Василий II в Южна Италия и Азия. През лятото на 1014 г. обаче императорът се насочва отново към България. Решаващата битка става на 14 юли 1014 г. при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Българите търпят съкрушително поражение, а пленените 15 хиляди български войници по заповед на Василий II биват ослепени, като на всеки сто души бива оставен по един едноок водач. Заради проявената жестокост този византийски император влиза в историята с прозвището “Българоубиец”. При вида на ослепените войни цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г. Неговата смърт става предшественик на гибелта на Българската държава. Гаврил Радомир (1014-1015), който унаследява царската власт, полага максимални усилия за защитата на българските земи и дори печели сражения срещу солунския стратег Теофилакт Вотаниат. Но въпреки това византийците стигат до Битоля и изгарят дворците на българския цар. Скоро след това падат Прилеп, Щип и Воден. Българският цар прави предложение за сключване на мир, но Василий II го отхвърля и се насочва към Мъгленската област. Въпреки упоритата съпротива, Мъглен също е превзет от ромеите. Междувременно по време на лов Гаврил Радомир е убит от своя братовчет Иван Владислав, който, в това си деяние, се ръководи както от чувството за родова мъст, така и от интригите на византийската дипломация, която му обещава да го признае за цар и да му отстъпи Драч. Веднага щом се коронясва за цар през 1015 г. Иван Владислав (1015-1018) изпраща писмо до Василий II, в което му обещава покорство. Скоро обаче той се обявява против всякакъв компромис с ромеите. Тогава император Василий II превзема Охрид, а малко по-късно - и крепостта Бояна. След разорението на Охрид Иван Владислав премества българската столица в Битоля. Намереният там надпис на Иван Владислав показва ясното му народностно самосъзнание - той се зове “Йоан, самодържец български и българин по род”. През 1016 г. българският цар убива своя сръбски васал Иван Владимир, като причината вероятно се крие в съмнение за неговата лоялност. През 1016-1017 г. цар Иван Владислав и войводата Кракра замислят голяма акция срещу Византия с участието и на печенегите. Тя обаче бива осуетена от византийската дипломация. Последва нов поход на Василий II, при който е превзета крепостта Сетина. През февруари 1018 г. цар Иван Владислав се опитва да превземе Драч, но е убит пред стените на града и обсадата е прекратена. Гибелта на българския цар демобилизира окончателно част от управляващия български елит, който вече е настроен доброволно да признае византийската власт. Тези капитулантски настроения са използвани от Василий II, който през март отново навлиза в българските земи без да срещне почти никаква организирана съпротива. Дори самият Кракра Пернишки заедно с още 32 български боляри предават градовете си. Архиепископ Давид донася на Василий II писмо от българската царица, в което тя му съобщава, че му предава Българското царство. В Скопие на императора се предава и един от изтъкнатите Самуилови пълководци - Никулица. Оттук Василий II минава през Щип и Просек, стига без съпротива до Охрид. Византийският император взима съкровищницата на българските царе и приема членовете на царския род: царица Мария, децата на Гаврил Радомир и Иван Владислав. Друга част от българската болярство, начело с престолонаследника Пресиян и неговите братя Алусиан и Аарон, както и войводата Ивац се оттеглят в албанската планина Томор и оттук продължават борбата. Скоро обаче и те се предават на византийските власти. Едни от последните защитници на българската държавна независимост са войводите Гавра и Елемаг, които вдигат въстание, но много скоро са заловени. В Сремската област продължава съпротивата местният войвода Сермон, убит с измама от византийците. Гъвкавият политически ход на император Василий II да обещава на част от българската знат запазване на сана и привилегиите разстройва българската съпротива. Така през 1018 г. Българската държава бива окончателно завладяна и изчезва от политическата сцена за период от повече от век и половина. В лицето на император Василий II Византия изпълнява една стратегическа задача на своята външна политика от края на VII в. - ликвидирането на Българската държава.

13. РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ (XVIII- ПЪРВАТА ЧЕТВЪРТ НА ХІХ ВЕК )

През втората половина на ХХ век в националната ни история се възприема тезата, че епохата на Възраждането е свързана с фактите, процесите и феномените на българското историческо развитие през 18 век и доосвобожденската част на 19век. Възприето е, че Възраждането е период от националната ни история, който е преход от средновековието към новото време, и то традиционното към модерното общество. В националната ни историопис има различни подходи към периодизацията на Възраждането. Част от авторите от по-старото поколение избират периодизационните граници, които са свързани със събития от общобългарска величина- появата на Паисиевата история (1762г.), Великденската акция (1860г), Създаването на българската екзархия (1870г) и др. Някои съвременни учени поставят периодизационната гранца в средата на 40-те години на 19 век с две етапни за Османската имерия години- 1829г и 1856г – подписването на Одринския мирен договор (1829г) и Парижкия мирен договор (1856г), събития довели до промени в статута на християнското население на империята и дали тласък на освободителните движения. Обособени са три отделни периода на Възраждането: Ранно възраждане- свързва се с историческите процеси от 18 век и първата четвърт на 19; втория период се разполага от средата на 20-те до средата на 50-те год. на 19век. Свързва се с активиране на модернизационните процеси, появява се периодичния печат и новобългарското училище, фабриките и манифактурите. Третия етап – Високо възраждане, началото му се свързва условно с годината 1856г. Тогава по международните договорености българите и друготе християни от империята получават гражданско равноправие и възможност да развиват свои културни и религиозни институции. Както през 18, така и през 19 век значителна част от българите живеят при условията на традиционното общество. В различните социални области обаче, постепенно се просмукват елементите на Модерността. Възползвайки се от реформите на османските султани българите поемат своя път към Новото време. Търсят и изнамират свой нов писмен език. Печатат свои вестници, брошури и книги. Поемат своя национална пропаганда. Все по-видимите белези на кризата в Османската империя през първата половина на 18 век създават предпоставки за съществени промени в стопанското ежедневие на българие. Оформят се факторите на българското Възраждане. Увеличаването на частнособственически сектори в селското стопанство активизира стоковите отношения в преобладаващо аграрната икономика на българите по това време. Видими промени настъпват и в градското стопанство. Те са свързани с напредващото разделение на труда в рамките на занаятчийското производство. Важен елемент на промяната представлява придвижването на българите от селото към града. Тази тенденция създава предпоставки за утвърждаване на една относително заможна и влиятелна прослойка от български занаятчии и търговци в селищата от градски тип по нашите земи. Констатира се по-отчетливо функциониране на традиционните образователни структури и книжовни среди по нашите земи. Организиранит антиосмански инициативи на българите от първата половина на 18 век се отличават с по-висока степен на интензивност. Промени се констатират и в други области- жилищната, обществената и култовата архитектура, живописните жанрове, художествените занаяти, народното творчество. По официални данни през 19 век над 80% от българското население живее в селата и осигурява поминъка си чрез отглеждане на културни растения и домашни животни. Земеделието и скотовъдството са определящи отрасли на стопанската на българските земи. В периода на Ранното възраждане аграрните отношения са организирани по правилата на тимарската система-държавата преотстъпва част от приходите от поземления фонд на военни или административни служители срещу определени задължения предимно служба в армията. Българския земеделец има право да добива и ползва продукцията, от земятам, за която разполага с владелчески документ-тапия. Тази земя може да бъде предавана в наследство и продавана, но при редовно плащане на данъци и такси. През 18 век и първите десетилетия на 19 тимарската система се разпада. Разширяването на частнособственическия сектор в областта на поземлените отношения е свързано и с появата на големи имения – чифлици, чиито собственици в повечето случаи са мюсюлмани. През третата четвърт на 19 век основната част от аграрните стопанства, владени и обработвани от българи, принадлежат към групата на дребните и средни имения. В българските земи от стопанската прдукция преобладават зърнените храни. В Тракия и Мкедония се разширяват посевите с ориз. Отглеждат се различни сортове лозя. Технологичното развитие на българското земеделие остава на ниво ръчен труд и на примитивни технологии. Значителен ръст бележи скотовъдството. Производството на дребен и едър рогат добитък има силни традиции в предосвобожденската стопанска практика. През целия период на Възраждането в системата на градското стопанство доминира дребното занаятчийско производство. Нарасналите консумативни нужди на големите градски центрове създават предпоставки за производствен подем. В отрасловата структура доминира вълненотекстилното производство, концентрирано в Котел, Калофер, Сливен и др. първата българска фабрика създадена през 1836г от сливенския търговец Добри Желязков, също е свързана с вълненотекстилнтоо производство. В района на Враца, Стара Загора, Търново е развито копринарството, в Чипровци и Железна килимарстовото. Коприненотекстилни манифактури рзботят в Габрово, София и Враца. Подем преживява дървопреработването. То е стимулирано от разширяващите се строителни дейности. Широко са застъпени занаятите от битовата сфера- шиене на облекла, производство на свещи, касапски дюкяни, произодство на сапун, грънчарски изделия. Специфично присъствие има добивът на розово масло. Най-значителния брой от фабриките и манифактурите са свързани с текстилната промишленост и са разположени в Сливен, Карлово, Търново, Стара Загора. През третата четвърт на 19 век се появяват фабрики и в сферата на хранително-вйусовата промишленост. Нарастващия обем на занаятчийското производство довежда до активизиране на вътрешно-търговските връзки. Постепенното утвърждаване на градските селища води до увеличаване ролята на уседналата търговия. Увеличава се броя на дюкяите специализирани в продажбата на определени групи стоки. Значима функзия продължават да имат седмичните пазари. В определен ден те събират градските и селски прозводители за обмен на стоки и услуги. Съществена част от междурегионалния търговски обмен се осъществява на големи годишни панаири – Узонджово, Ески Джумая, Сливен и др. След реформите в Османската империя засиленото влияние на Австрия и Унгария в земите ни се наблюдават промени и в българското възрожденско общество. Постепенно започва образуването на нова прослойка от по-заможни и образовани хора. Повлияна предимно от гръцкото Възраждане се оформя и българската национална идеология. Най-ярък белег и принос в издигането на българската национална идеология, както и за Ранното българско възраждане има творчеството на Паисий Хилендарски. Сведенията за жизенения път на Паисий са оскъдни. Известно е, че през 1745г той се замонашава и се установява в Хилендарския манастир. В продължение на 2 години Паисий проучва книжовното богатство на атонските манастири, като извлича от там сведения за миналото на българите. През 1762г История славянобългарска е завършена. Тя е призната за повратна точка за българския преход от Средновековие към Ново време. Представлява исторически разказ за средновековното минало на българите от дълбока древност до падането на Балканите под османска власт. Паисий обръща голямо влияние на културната история на своя народ. Представена е дейността на братята Кирил и Методий. Паисий предвижда трудът му да бъде разпространяван чрез преписване. През 1765г бъдещият епископ Софроний Врачански прави първият препис на История славяновбългарска. Той преписва още ред типични за епохата текстове. Софроний развива обществена дейност, по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. През 1803г заминава за Букурещ по народни дела. Там пише и Неделник- сборник от поучения и слова за всички празнични дни в годината. Пак в Букурещ пише Житие и страдение грешнаго Софрония и Възнесение към българския народ. Софроний се превръща в един от най-видните представители на българската литература от началото на 19 век. Той изиграва важна роля в организацията на националноосвободителното движение в края на 18 и началото на 19 век. В книжовното си дело той прилага идеи за осъществяване на светско образование по европейски образец. Последователи на делото на Паисий и Софроний стават Неофит Рилски, Неофит Хилендарски, Петър Берон, Христаки Павлович, Райно Попович, Васил Априлов, Константин Фотионов и др.

14. ИЗГРАЖДАНЕ НА НОВОБЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И НА ВЪЗРОЖДЕНСКАТА КУЛТУРА
Перз 18 и началото на 19 век грамотността сред българите се поддържа основно от килийните училища. Обучението се осъществява на черковнославянски език, като за учебни помагала се ползват несложни богослужебни книги. В края на 18 и началото на 19 век се създават предпоставки за поява и утвърждаване на светските образователни средища върху българската етническа територия. Те изхождат от активизиращата се културна комуникация с дейците на гръцкото просвещение. В края на 20-те и началото на 30-те год някои от най-подготвените учители започват да въвеждат в учебната работа принципите на взаимоучителната организация. Началото на новобългарското образование се свързва с откриването на Габровското взаимно училище през 1835г. През втората половина на 40-те и началото на 50-те год са организирани и най-ранните новобългарски класни училища. Някои от тях възникват на основата на бивши елино-български училища. Класното училище създава предпоставки за придобиването на по-широки и задълбочени познания. Прз третата четвърт на 19 век училища от този тип функционират в Пловдив, Стара Загора, Габрово, София, Шумен, Сливен. През 70-те год. Пловдивското и Габровското училище разкриват последователно шести и седми клас. Така се превръщат в гимназии. Мрежата от новобългарски училище се отличава с подчертана неравномерност. Най-много и най-добри са училищата в централна и северна България, в района на Балкана и подбалканските котловини, както и в северна Тракия. Този феномен се свързва със стопанския просперитет на тези райони. По-слаби са традициите на новобългарското обрзование в Добруджа, Северозападна Тракия, Черноморския регион, Югоизточна и Егейска Тракия, Македония. Трудното обособяване на новобългарските общности в този регион забавя процесите на културна модернизация. Разположена извън образователната система, изградената в периода на Възраждането мрежа от български читалища играе съществена роля за приобщаването на широки обществени среди към ценностите на Просвещението. Първитер читалища са основани през 1856г в Свищов, Лом и Шумен. До края на 60-те год българските читалища започват да функционират в Плевен, Стара Загора, Казанлък, Сливен, Габрово. Основните направления в дейсността на българските възрожденски читалища са организиране на неделни и вечерни училища за възрастни и за по-бедни, финансово поддържане на училищното дело в по-бедните селища, книгоразпространителска и библиотекарска дейност, финансиране на обучението на ученици и студенти в чужбина. През 40-те год. на 19 век се наблюдават някои тенденции, свидетелстващи за прехода на просветителската идеология към ново състояние. Доминиращите през предходните десетилетия ръкописни книжовни форми са заменени с печатните книги и периодичните издания. Преобладаващата част от авторите вече не са духовници, а светски лица. Сред представителите на новата кницнина са Константин Фотинов, Гавраил Кръстевич, Иван Богоров, Любен Каравелов и др. Един от най-известните популяризатори на просвещенските идеали е поетът и публицист Петко Р. Славейков. В новобългарската книжнина се наблюдава преход от религиозно към подчертано светско съдържание, преход от ръкописно към печатно размножаване на текстовете, преход от предимно преводна към авторска литература, от черковнославянска към българска книжовноезикова норама. Периодичния печат е специфичен компонент на присъщата на Новото време обществена среда. В доосвобожденския период се появяват над 100 български периодични издания. Първият възрожденски вестник Български орел е дело на Иван Богоров и се отпечатва в Лайпциг. Богоров ръководи и Цариградския вестник. В периода 1859-1863г в Цариград излиза вестник България с редактор Драган Цанков. Другите издания са свързани предимно с църковно-националното движение – в. Съветник, Время. Техни редактори са Тодор Бурмов и Николай Михайловски. Вътребългарските проблеми са отразени в редактирания от Иван Найденов вестник Право. Най-влиятелното цариградско издание е славейковият вестник Македония. Сред най-амбициозните издания на цариградските българи се открояват списанията Български книжици и Читалище. През 50-те и 60-те год се оформя и профила на емигрантския печат. В 18 броя излиза вестника на Г, Ст. Раковски Българска дневница, след него започва и списването на вестник Дунавски лебед. Първият емигрантски вестник излязал в Румъния е Българска пчела. В Браила започва издаването на вестник Дунавска зора, редактиран от Добри Войников. В Букурещ излизат вестниците на Каравелов Свобода и Независимост. В края на 60-те год и началото на 70-те Христо Ботев списва два вестника Дума на българските емигранти и вестник Знаме. Междувременно той сътрудничи и на вестниците Свобода, Независимост, Тъпън, Будилник. Подчертано политически облик имат вестниците Възраждане, Нова България, Български глас, Стара планина. В периода на ранното възраждане българското изобрзително изкуство продължава да бъде трайно свързано с църковния храм и църковния култ. Основната работа на художническото съсловие се свежда до стенописването на църкви и изписването на икони. Българските зографи следват принципите на традиционното византийско църковно изкуство. През втората половинана 18 век в храмовите пространствав забележимо се увеличава присъствието на обрзите на ктитори дарили средства за издигането, обзавеждането и изписването на църквата. Обособяването на светските жанрове в изобразителното изкуство се осъществява под тласъка на външни влияния – руски, западноевропейски, централноевропейски. Част от творците получават специализирано обучение при чуждестранни майстори. Такива са Захари Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович, те са и едни от най-ярките творци за периода. Сред живописните жанрове, свързани със светското изкуство, възрожденските художници отдават най-голямо значение на портрета. През третата четвърт на 19 век се наблюдава подчертано присъствие на теми и мотиви от родната история. По скромни са опитите на възрожденските художници в областта на пейзажната и битовата живопис. Традиционните народни художествени занаяти са свързани с битовите нужди на населението. Разширените материални възможности на народа дават тласък на златарския занаят. Значително увеличените по брой златарски работилници произвеждат от благородни метали не само накити и църковнослужебни предмети, но и разнообразни предмети свързани с домашния интериор. В керамиката съдовете на майсторитр керамици от Самоков, Разлог, Банско, Габрово придобиват общонационална популярност, като следват претенциозните вкусове на новосформиралата се възрожденска интелигинция. Производството на битови тъкани до края на Възраждането остава в пределите на домашния занаят. Постепенно в битовата тъкан навлизат по-ярки цветове и по-дръзки мотиви. Особена популярност в периода придобива продукцията на българските килимари от Чипровци, Котел, Берковица. Възраждането слага своя отпечатък и върху българските жилища. Мащабното жилищно и обществено строителство превръща редица бивши села в малки градчета. В културната зона на възрожденския град доминират училищните, църковните и читалищните сгради, както и часовниковите кули. Оформят се три основни типа къщи- дървена, каменно-паянтова и каменна къща. Новосформиралата се българска възрожденска интелигенция е резултат от прехода към Модерната епоха. Новите български ценности формирали се през Просвещението са резулта от преки културни и политически комуникации със съседните балкански народи – гърци, сърби, румъни. Намирайки се в тесни връзки с тях, българите не могат да не изпитат тяхното културно влияние. Силно повлияват и връзките с Русия, особено в областта на учебното дело.
15. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Към началото на 19 век в българските земи простират властта си следните митрополии- Доростолска, Преславска, Варненска, Търновска, Видинска, Софийска, Кюстендилска, Самоковска, Охридска, Полянска, Битолска и Одринска. Всички те са подвластни на Цариградската патриаршия. Българско присъствие има в три малки причерноморски епархии с центрове Месемврия, Анхиало и Созопол. В епархиите българите съжителстват с втория по брой източноправославен народ- гърците. Те сънумяват да обсебят най-висшите ръководни позиции, в Цариградската патриаршия. Всички служители в патриаршията по правило са гърци. В ранните векове на Османското владичество православната църква играе важна етностабилизираща роля. През Раннното възраждане се наблюдава процес на отдалечаване на бългрите от високите норми на религията. В хода на този процес православната обредност опростява практиките си до степен, при която християнския култ се свежда до реализиране на основните тайнства – кръщене, брак и погребение. Голяма част от гръкоезичните митрополити и епископи назначавани в българските епархии са лишени от интерес към духовната дейност. В много случаи те си позволяват да злоупотребяват с паричния размер на църковните данъци и такси. Патриаршията е силно проникната от корупция. Принципът на откупувне на всички църковни длъжности през 18-19 век е регламентиран и се нарича симония. Корупционната ситуация в патриаршията не е уникална тя отразява масовата практика. През 20-те и 30-те год на 19 век отношенията между висшите гръцки духовници и българите са помрачени от нарастващото недоверие и вражди. За катализатор на този процес служи и оформящото се национални самосъзнание на българите, което представлява и основния движещ мотив на църковното движение. Началото на всенародната броба за самостойна йерархия е свързано и с масовото движение на българите от Търновската епархия срещу новоназначения през 1838г владика Панрет, който се отличава с груб нрав и непристойно поведение. В стермежа си да се освободят от него търновци лансират и подходящ кандидат за митрополит. Те спират вниманието си на монаха Неофит Рилски, който обаче отдаден на книжовни занимания им отказва. На преден план излиза кандидатурата на Неофит Хилендарски. След прошенията на българите от Търновската епархия за смяна на Панарет, през 1840г е излъчена тричленна делегация, която за пореден път настоява за смяна на непристойния Панарет. Гръцкия патриарх обаче, вместо избраникът на българите изпраща фанариота Неофит, известен с българогоненията си. Така с пълно поражение за националната кауза, завършва първия масов опит за отстраняване на гръцки владика. През 40-те год на 19 век поради концентрирането на по-заможна българска колония в Цариград, той се превръща в център на общобългарските църковнонационални инициативи.първите сигнали за активизиране на антипатриаршеската дейност се появява след бягството на Неофит Бозвели от заточение през 1844г. Неуспели кандидат за търносвкси митрополит подготвя акция за поставяне на българските искания пред правителството. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подготвят два меморандума, които през септември 1844г депозират в правителствената канцелария. Водеща роля и в двата меморандума имат претенциите за замяна на гръцките владици с български, както и свободен и независим печат и книгоиздаване на български. В Цариград прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски предизвикват раздвижване. Двамата са признати за официални представители на народа си. Прошенията обаче остават без отговор. Българския църковен въпрос ангажира вниманието и на Великите си, които имат интереси в Османската империя. Опасяващи се от откъването на българите от Вселенския престол руските дипломати предприемат решителни действия. С директен натиск са неутрализирани османските държавници, след което е осигурена възможност на Патриаршията да арестува двамата размирни духовници, и да ги изпрати на заточение. С това завършва първия период от същинския развой на движението за самостойна патриаршия. През втората половина на 40-те и 50-те год на 19 век в редица части на етническата ни територия продължават опозиционните действия срещу патриаршеските владици. През 1846г българите от Търнивската епархия отново се обединяват около искането да бъде отстранен митрополит Неофит. Молбата е изпълнена и през юли 1846г мястото на Неофит е заето от друг грък – Атанасий. Той управлява до лятото на 1848г , когато умира мистериозно. Църковнонародните борби в Цариград през 1847г оглавява Александър Екзарх. Той получава пълномощно от български еснафски организации, в което е отбелязано, че заначтчийските сдружения ще разчитат на Ал. Екзарх да работи за получаване на правителствено разрешение за отваряне на български храм в Цариград. След едногодишни преговори у правителствения чиновник от български произход княз Стефан Богориди се появява амбицията да оглави народната инициатива за придобиване на български храм в Цариград. През 1848г Богориди прави предложение на еснафските предводители да приемат дарена от него къща в квартал Фенер, която да сбъде преустановена в църква. След известни колебания през 1849г еснафите приемат дарението. На 9 октомври 1849г храма е осветен от созополския митрополит и получава в чест на своя дарител името Св. Стефан. В хода на регламентацията на статута на храма в османската документация се появява термина булгар-милет. След няколко годишно упорство българите се сдобиват не само с храм, но и с признание на своя народностен статут. След прокламирането на Хатихумаюна през пролетта на 1856г, цариградската община подава прошение до султана. В него се настоява българите да получат право да бъдат управялвани и представлявани от един върховен църковен началник и от един върховен граждански началник. Иска се и включване на представители от християнския народ в местната администрация. Българската нация лансира искане за пълна църковна самостоятелсност и за административан автономия в пределите на Османската империя. След прокламирането на Хатихумаюна българите в някои епархии подемат с нова сила църковната борба. Особено драматично се разгръщат антипатриаршеските демонстрации в Полянската епархия. След като не успяват да заменят компрометиралия се владика Мелетий, християните обявяват, че прекъсват връзките си с Вселенския престол и сключват уния с католическата църква. В Пловдив заради по-силното етническо присъствие на гърците, антимитрополитското движение се развива трудно. След като гръцкия владика там освобождава престола, не негово място идва етническия албанец Паисий, който скоро подкрепя българите в начинанието им. Твърдата позиция на незачитане на българските искания провокира търновския делегат хаджи Николи Минчооглу към по-висока активност. В едно от заседанията на Вселенската патриаршия той подава писмено заявление, чрез което декларира, че не признава решенията на форума, тъй като не се вземат предвид дори най-умерените български искания. През 1860г българите подават жалба до правителството, с която заявяват, че не приемат решенията на патриаршеския събор, и че искат да бъде узаконено откъсването им от властта на Вселенския престол. Акцията се осъществява в хода на тържествената великденска литургия в храма Св. Стефан на 3 април 1860г. По време на службвата епископ Иларион Макариополски не произнася молебствие за патриарха, замествайки го с молитва за здраве и дълголетие на султана. По примера на сънародниците си от Цариград много българи прокламират присъединяването си към новата църковнонародна институция. Реакциите на Великите сили не са еднозначни. Руския посланик прави опит да помири двете страни. Австрия и Англи заемат изчаквателни позиции. Най-голама активност имат Франция и Ватикана, които се опитват да поркарат идеята за сключване на уния с католическата църква. С цел координиране на общобългарските прояви в Цариград се събират официални представители на по-големите за да ходатайстват пред султана да признае българската независимост от патриаршията. Молбата им е отхвърлена, което ги тласка да лансират поредната програма за църковнонароден суверенитет. В нея се иска само българите да имат право да участват при избора на патриарха пропорционално на численото им мнозинство. Като се има предвид, че българите с най-големия брой християни става ясно и какъв по народност ще бъде патриарха. Голяма част от българските общини не одобряват този документ. След встъпването е д;ъжност на новия патриарх Софроний ІІІ през 1863г той започва да търси изход от кризата в българо-гръцките отношения. В провелия се през 1864г църковно-народен събор нългарските искания са определени като несправедливи и неприложими. През май 1867г новоизбрания цариградски патриарх Григорий VI, лансира свой проект за разрешение на българския църковен въпрос, който е одобрен от Синода. Според проекта епархиите между Дунав и Стара планина ще съсравят област във Вселенската патриаршия, която ще се ползва с особени привилегии. Областта ще се нарича Екзархия и ще разполага със самоуправленски правомощия . Стреснато от възможността двете страни да се договорят без негово участие правителството представя макет на проекта за решение на църковния въпрос. Проекта дава възможност на българите от всеки край на империята да минат под ведомството на новата църковна организация. През 1869г великия везирАли паша назначава нова българо-гръцка комисия, която да състави нов приемлив и за двете страни проект за разрешаване на църковния спор. На 27 февруари 1870г е прокламиран султански ферман, допускащ създаването на нова правослвна институция – Българска екзархия. Към екзархията се присъединяват всички епархии между Дунав и Стара планина, църковните области в Северна Тракия и Софийско, както и Велешката епархия от Македония. На 16 февруари 1872г за български екзарх е обявен видинския митрополит Антим І, който на 11 май отслужва тържествена литургия в столицата на която официално е обявено въстановяването на българската екзархия.

16. НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 50-ТЕ - СРЕДАТА НА 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХІХ ВЕК

След Кримската война българското освободително движение навлиза в период, доминиран от пропагандни инициативи, които дават възможност на личностите ангажирани с освободителните начинания да създадат по-зрели концепции за бъдещото развитие на борбата за национален суверенитет. Сред най-ранните по хронология действия в тази насока се нарежда политическата акция на емигранта в Русия Иван Кишелски. Той разпространява план за постепенно приготвяне за Освобождението на България. Кишелски предвижда окръжните ръководители да съобщят на руските консули само част от информацията по подготовката на бунта. През 1857г от северозападната част на Балканите по българските земи се разпространява един текст, който има мощен пропаганден ефект върху възрожденското общество, това е поемата на Г. Ст. Раковски – Горски пътник. Близък до внушенията на поемата е и първия план на Раковски за освобождение на България. В него Раковски се опитва да консолидира всички среди на обществото около освобожденската идея. По негово мнение заможните трябва да дадат пари, учените трябва да се включат със занания, а способните да носят оръжие трябва да вземат участие в прекитер бунтовнически действия. Предвиждат се и евентуални преговори с балканските християнски държави Сърбия, Черна гора и Гърция, от които в българските земи ще се прехвърлят оръжие и боеприпаси. Въстанието ще започне по даден от главната канцелария сигнал, ще обхване Видинска и Търновска област и ще продължи чрез отбранителни действия в Стара планина под ръководството на Временно правителство. Голяма роля за популяризирането на плана има най-трайното периодично издание на Раковски – вестник Дунавкси лебед. От май 1858г започва работа и Одеското българско настоятелство. То е регистрирано от руските власти като благотворителна организация. Получил подкрепа от белградското правителстов Раковски се заема с подготовката на организирани въоръжени антиосмански прояви. Той изготвя програма известна като План за освобождени на България от 1861г. Предвижда се в българските земи от Сърбия да навлезе въоръжен полк, движейки се на изток по Балканския хребет той ще увлече след себе си подготвеното от действащите в по- големите градове тайни комитети въстаници. Предвижда се те да центрират усилията си върху овладяване на старопланинските проходи и осигуряване на подкрепа от влашко и Сърбия. Администрирането на овладените земи ще се повери на временно руско управление. През есента на 1861г в Москва Любен Каравелов също прави опити да систематизира програмите на освободителното движение. Документа е озаглавен “С какво може да се помогне на българите?”. Този документ предвижда учредяване в Белград на нелегална емигрантска организация с име дружество на българското движение. То има за задача да подготвя българи за приобщаване към разрастващите се в Европа националноосвободителни и националнообединителни борби. През пролетта на 1862г българските емигранти създават военно формирование – Първа българска легия. То е плод на споразумение между Раковски и сръбското правителство. Раковски получава право да създаде и ръководи в Белград военен отряд от свои сънародници срещу евентуалното задължение за оказване на подкрепа на Сърбия в очертаващия се въоръжен сблъсък с турски гарнизони. През първата половина на 1862г към Белград се отправят стотици доброволци, част от които по препоръка на местните власти се включват в местното ошълчение. Сред легистите се открояват имената на Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Македонски, Васил Друмев и др. Легистите се подготвят под ръководството на Раковски. Формира се ръководен център на въоръжената инициатива в Белград – Привременно българско началство. След като Раковски заминава за Русия румънските управляващи осъществяват контакт с друг предстасвител на емиграцията ни – Иван Касабов. Оформя се кръг от дейци, които работят в рамките на съвместен българо-румънски проект. В създадения към края на 1868г Български таен централен комитет (БТЦК) освен Касабов се включват Димитър Диамандиев, Атанас Андреев, Добри Войников. Те се ангажират да работят съвмествно с румънския комитет по правилата на документ наречен “Акт на свещена коалиция между румъните и българите”. Очаква се към новата коалиция да се присъединят Сърбия, Черна гора и Албания. Целта е да подготвят народа за всеобщо въстание. Съставен е и програмен документ – Основно законоположение на народните тайни комитети. Според него има три възможности за евентуално реализиране на бъдещия български държавен суверенитет: възстановяване на Българското царство самостоятелно; обособяване на Княжество под зависимостта на Портата; създаване на конфедерация със съседни народи. Към средата на 1866г румъно-турски конфликт е туширан и румънскуте уоравници оттеглят участието си от коалицията. В края на 1866г българските емигранти формират две нови радикални организации. Първата е оглавена от Раковски и се нарича Върховно българско тайно гражданско началство. Целта и е подготовка на ново бунтовническо съзаклятие. Създаден е и проект “Закон за българското народно въстанние”, по който ще се управлява българската народна войска в 1867г. През лятото на 1867г в Белград действа български комитет. Той е създаден по инициатива на Любен Каравелов. През януари 1867г е утвърдена Програма за политическите отношения на сърбо-българите, разработена със съдействието на руски дипломати. Предвидено е създаването на нова държава – Югославянско царство. Бъдещата Българо-сръбска държава трябва да се управлява от правителство оглавено от сръбския княз Михаил Обренович. Югославянското царстов трябва да е конституционна държава, в която сърби и българи ще разполагат със своя автономия – културна и административна. Сръбското правителство обаче, отказва да подпише споразумението и настоява българите да потвърдят, че са готови да се включат във въоръжената акция срещу Османската империя. Като резултат през пролетта на 1867г са осъществени две четнически акции. През април при Тутракан преминава чета предвождана от Панайот Хитов, сред участниците се открояват имената на Васил Левски, Жельо Чернев и др. Към средата на май четата се установява в Сливенския балкан, където обсъжда и утвърждава Закон за българското народно въстание. През август 1867г четата пресича сръбската граница и се саморазпуска. Втората чета предвождана от Филип Тотю навлиза в българските земи на 17 май при Свищов. Четниците не успяват да стигнат до Балкана, тъй като са пресрещнати от башибозук и редовни турски войски. През 1868г разногласията между българските емигрантски групировки се задълбочават. Дейците от разпадналия се БТЦК формират в началото на 1869г група Млада България с лидер Иван Касабов. Със средства отпуснати от българското общество, в началото на декември 1868г от Букорещ за Цариград отпътува Васил Левски. Задачата му е да проучи готовността на народа за въстание. През декември 1868г Левски се отправя към българските земи. Първата му обиколко приключва през февруари 1869г . Затвърждава се убеждението, че е необходима системна практическа дейност сред българите. Необходимо е създаването на конспиративан организация, военна и психологическа подготовка на населението за въстание. Според Левски едва след като тази дейност даде резултати може да се мисли за обявяване на въстание. През пролетта на 1869г организацията на младите предприема няколко инициативи. Първата е свързана с поредното прехвърляне на Левски в Османската империя. В продължение на 4 месеца той обикаля селищата, в които вече има съмишленици на революционното дело и пропагандира идеята за масово всенародно въстание. Основната дейност на Левски се свежда до създаване и стабилизиране на контактите с привърженици на идеята за радикално действие. През 1870г Левски поръчва на сътрудникът си Данаил Попов, да се погрижи за изработването на печат за нуждите на бъдещата организация. През пролетта на 1871г се прави и решаващата крачка към консолидирането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Лидерът на радикалните дейци в Българско вече е подготвил условията за създаване на конспиративното средище на оглавената от него организация, наречено от Левски БРЦК в Българско. Предполага се, че учредителното събрание на БРЦК е проведено на 1 август 1871г. На него е определен състава на комитета – В. Левски, Иван Драсов, Димитър Пъшков и др. За седалище е избран град Ловеч, обсъдена е съставената от Левски “Нареда на работниците за освобождението на български народ”. Наредата представлява устав с елементи на политическа програма. Декларирано е, че БРЦК си поставя за цел с една обща революция да направи коренно преубразование на сегашната държавна система, като тя ще се замени с демократска република. Изброени са факторите необходими за провеждане на планираната революция: уреждане, пари, хора, оръжие. Описани са структурите и правомощията на ЦК, както и други структурни звена- частни комитети, тайна поща и тайна полиция. След учредяването на БРЦК в рамките на няколко обиколки Левски учредява десетки ЧРК. Общото събрание за обединяване на комитетските дейци в България, Влашко и Бесарабия се провежда в Букурещ в периода 29 април – 4 май 1872г. На първото заседание е съставена четиричленна комисия, която е натоварена със задачата да напише програма и да прегледа устава на БРЦК. В комисията влизат Л. Каравелов, К. Цанков, В. Левски. На последното заседание е избран нов състав на БРЦК, в който главно лице е Л. Каравелов. Новата програма лансирана от Каравелов представя идеята за федерация на свободните земи, съставена от българи, сърби, румъни и черногорци. На 1 юли Левски пристига в Ловеч, като приоритетите му са популяризиране на устава на БРЦК, разширяване на комитетската мрежа и продължаване на работата по събиране на пари за предстоящия бунт. През есента на 1872г Левски и другите дейци се заемат с учредяването на окръжни революционни комитети. Димитър Общи и местен деец проявяват качества, които застрашават сигурността на делото. На 22 септември 1872г с цел осигуряваен на средства Д. Общи и предвождана от него група нападат в прохода Арабаконак пощенска кола и заграбват превозваните в нея държавни пари. През октомври започват и първите арести и разкрития. Д. Общи е арестуван и представя обира като дело на мощна конспиративна организация, която има за цел да събори устоите на Османската власт. Тези разкрития разгромяват конспиративните структури в районите на Тетевенско и Софийско. Съсипващите организацията разкрития тласкат Левски към рисковано решение. Той решава да се отпеави към Букурещ, но през най-опасния път през Ловеч. На 25 декември Левски пристига в Ловеч. Неуспявайки да осъществи срещата с представителя на местния комитет поп Кръстю той се отправя към Търново. Идеята му е след срещата с местните дейци да се отправи към Влашко където да се обсъди създалата се ситуация. На 26 декември 1872г Левски замръква в ханчето до село Къкрина. В ранната сутрин на следващия ден той е заловен от група заптиета. След като установяват самоличността му властите го изпращат в София, където след няколкодневен разпит е осъден на смърт. На 18 февруари 1873г Левски е обесен в покрайнините на София. След смъртта му комитетската мрежа изпада в тежка криза. Отлаганото главно събиране на БРЦК се провежда на 12 май 1873г. В него взимат участие предимно емигрантски дейци. На 21 и 22 август 1874г се провежда ново главно събранеи на БРЦК в Букурещ. В хода на заседанията власт придобиват група млади дейци. Сред тяй се открояват Стефан Стамболов, Христо Ботев, Никола Обретенов. Стамболов е определен за комитетски емисар. Изповядваната нова идея, е че подготовката на народа за въстание трябва да пордължи до момента, докато делото получи реални шансове за успех. Според Ботев обаче е необходима само народна чета, която да влезе отвън, тъй като народа вече достатъчно е чакал и е готов за всенародната борба.

17. ИЗТОЧНАТА КРИЗА (1875-1878) И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
През първата половина на 1875г редица обстоятелства от стопанско и политическо естество активизират освободителните настроения у подвластните на Османската империя християнски народи. Всички ангажирани със съдбата на Османската империя се оказват въвлечени в нова политическа ситуация – Източната криза. Източната криза от 1875-1878г се отличава със своята широкообхватност и продължителност. Тя започва с локално въстаническо движение в западната част на Балканите и завършва с преначертаване на политическата карта на полуострова. Въстанието в Босна и Херцеговина подхранва у радикално настроените дейци надежда за подобен развой и в българското общество. На 12 август 1875г в Букурещ се събират революционни дейци членове на вече разпадналия се БРЦК. С цел по-ефективна подготовка на всеобщото въстание в Българско събранието избира комитет, на който възлага да ръководи подготвителната операция. Димитър Ценович, Христо Чобанов, Христо Ботев и Иван Драсов са членове на формирания Български революционен комитет. За начало на бунта е определена нощта на 16 срещу 17 септември 1875г. В България се прехвърлят Никола Обретенов, Стефан Стамболов и Панайот Волов. Заедно с местните дейци те предприемат подготвителни действия в Търново, Старозагорско, Казанлъшко. През септември 1875г българите от три различни региона на Османската империя проявяват с въоръжена сила своята воля за самостоен политически живот. Старозагорското въстание се оказва неуспешен опит, организиран от БРК в края на лятото на 1875г. Поради некоординираност на действията четите се разпръсват. Част от четниците са застигнати от турски военни части, а останалите разбрали за провала на въстанието бягат. Въпреки провала голяма част от дейците на се отказват от организиране на въстание. В края на 1875г българските революционни дейци отново се връщат към проекта за всенародно въстание. В периода 11 ноември – 25 декември в околностите на гр. Гюргево се събират участници в неуспешните въстанически опити. Гюргевските съзаклятници вземат решение за организиране на ново въстание през пролетта, като разработват подробен план за подготовката и хода на въстанието. В групата на гюргевските апостоли се открояват имената на Никола Обретенов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Икономов, Георги Бенковски. Едно от най-важните решения на гюргевските апостоли е свързано с необходимостта от сериозна подготвителна дейност в страната. Създадена е комитетска мрежа, българските зами са разделени на пет революционни окръга- Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски, Софийски. Подготвителната дейност включва пряка агитационна работа в отделните селища, възстановяване на старите комитети и създаване на нови, набиране на пари и закупуване на оръжие, военна подготовка на населението. Плана на въстанието предвижда в определения ден в отделните селища да се съставят големи въоръжени отряди, които да нанесат съкрушителни удари на турските части по места. За условна дата за начало на бунта е определен 18 април. В края на 1875г почти всички гюргевски апостоли преминават в българските земи, насочвайки се към съответните революционни окръзи. В Софийски революционен окръг подготовката на въстанието практически пропада. Поради мерки за сигурност центъра на окръга е преместен в село Голям Извор, където въстаническите предводители на намират подкрепа сред местното население. Апостолът Никола Славков е арестуван, за да не последват неговата съдба останалите дейци се отправят към Враца. На 14 април Г. Бенковски свиква общо събрание на комитетските структури. Събранието се провежда в местността Оборище. Бенковски поема военното ръководство на бунта. Утвърдено е решение според което Панагюрския революционен комитет ще изпълнява функции на временно правителство. След приключване на събранието специална комисия разработва тактически план за въоръжените действия. Предвидено е въстанието да избухне на 1 май, но при извънредни обстоятелства ръководителите могат да провъзгласят началото на бунта и по-рано. Въстаническите приготовления не остават тайна нито за чуждите дипломати, нито за турските власти. Получили информация от доносник присъствал на събранието в Оборище турските власти дават разпореждане за арестуване на съзаклятниците. Начало на полицейската операция е поставено на 20 април 1876г в Копривщица с опита за залавяне на Тодор Каблешков. Опасявайки се от разгром на местните структури Каблешков и другите местни дейци решават да обявят началото на въстанието. Още същия ден те дават разпореждане след което местните бунтовници превземат местния конак и убиват няколко заптии. Под въздействие на масовото вълнение от първия успех Каблешков написва прочутото “Кърваво писмо”. В него той представя на кратко хода на събитията в Копривщица и призовава другите апостоли да провъзгласят началото на въстанието в целия революционен окръг. Кървавото писмо е донесено в Панагюрище още следобед на 20 април. Без колебания Бенковски събира въстаническите предводители и заповядва да се унищожат структурите на турската власт и в центъра на Четвърти революционен окръг. Предводителстван от Павел Бобеков отряд превзема конака. За комендант на Панагюрище е определен Иван Соколов, а за ръководител на привременното българско правителство Георги Бенковски. На 20 април разпоредбата е изпълнена в селата Клисура и Стрелча. На следващия ден въстават още 32 села в региона. Предводителстван от Бенковски конен отряд от 200 въстаници обикаля югозападната част на окръга, като вдига на бунт селата от Средногорието и от десния бряг на река Марица. Междувременно в района на Ихтиманска средна гора е образуван въстанически лагер, в който се съсредоточават въстаници от близките села. На 22 април в Панагюрище е осветено главното знаме на Четвърти революционен окръг, ушито от учителката Райна Попогеоргиева, която е определена и за знаменоска. Пак на 22 април започват първите реални сражения между въстаници и правителствени войски. Струпвайки в района на Средногорието големи отряди от нередовни войски до края на месеца властта успява да потуши бунта в този регион. На 26 април пада и Панагюрище. След разгрома на въстанието насилието настига жени, деца и старци. С изключение на откупената с цената на голямо количество злато Копривщица, почти всички въстанали села и градчета са опожарени и ограбени. Българите от Северните Родопи също въстават. Брацигово, Перущица и Батак са основните средища на бунта. От 23 април до 1 май продължава защитата на Перущица. Предвождани от Кочо Честеменски, Спас Гинев и Петър Бонев перущенци, първоначално устояват на вражеските набези, но скоро градчето е обсадено. След смъртта на Петър Бонев на 30 април група въстаници успяват да напуснат обграденото селище. Останалата част се събират в църквата “Св. Архангел”, където мнозина се самоубиват заедно с целите си семейства, за да не попаднат живи в ръцете на турците. Драматична е и съдбата на българите в Батак. Скоро след обявяването на въстанието селището е обградено от башибозук. След едноседмични боеве на 1 май отряда на Ахмед ага прониква в Батак. На следващия ден въоръжена съпротива от страна на българите е прекратена. Посечени са около 3000 българи. В Търновски революционен окръг вестта за обявяване на въстанието пристига на 23 април- три дни след като властите са официално информирани за въоръжените прояви. Въпреки това се взема решение за мобилизиране на въстаниците. На 28 април населението на селата от долното течение на река Росица излъчват чета от около 200 въоръжени мъже. Четата се насочва към Габровския балкан, по пътя отсяда в Дряновския манастир където е обградена от нередовни войски. В Сливенски революционен окръг плана за организиране на четнически операции пропада. Местните власти арестуват председателя на сливенския революционен окръг. Във Врачански революционен окръг въстанието така и не избухва. Местните апостоли продължават да се придържат към първоначалния план въстанието да избухне на 11 май. Главния апостол Стоян Заимов, оправдавайки се с присъствието на турски нередовни части в региона не организира събралите се на 18 май около 500 души, готови да се присъединят към прехвърлилата се при Козлодуй Ботева чета. Със закъснение се реализират и четническите инициативи на емигрантите. Практически след разгрома на въстанието в страната навлизат три четнически отряда предвождани от Христо Ботев, Таньо Стоянов и Сидер Грънчаров. Четата предвождана от Ботев слиза на българския бряг на 17 май 1876г и се отправя към Врачанския балкан, където води тежки сражения в местността Милин камък. Предвижданата връзка с врачанските четници не се осъществява и на 20 май Ботевата чета е пресрещната на връх Вола от башибозуци. След тежки сражения в боя пада Христо Ботев. След смъртта му обезкуражени четниците се пръсват. Историческото значение на самопожертвователното дело на въстаниците не се свежда само до физически заявената с оръжие воля за самостойност. Въстанието е отзвукът на бунта в българското общество. Българските събития от април-май 1876г се превръщат в обект на дипломатически и медиен интерес. Първите сведения, които се появяват в пресата са в емигрантските ни периодични издания, от разкази на очевидци. Под тласъка на хилядите материали в чуждия печат, посветени на разгрома на българското въстание, мнозина видни европейци надигат глас в защита правото на българите. Чарлз Дарвин, Уйлям Гладстоун, Жул Вер, това са само част от имената които се произнасят по българския национален въпрос. Сред най-въздействените документи, е апелът на писателя Виктор Юго – “Кога ще свърши мъченичеството на този малък героичен народ”. След неблагополучния завършек на българския въпрос и сръбско-черногорско-турската война Великите сили стигат постепенно до идеята за свикване на международна конференция по Източния въпрос. Решено е конференцията да се проведе в Османската столица. Форумът остава в историята като Цариградска посланическа конференция от 1876/1877г. Събралите се в Цариград дипломати от Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия започват преговори за съдбата на балканските християни и за условията на мира между султанското правителство и Сърбия. В хода на предварителния обмен на менения руския посланик граф Николай Игнатиев и британския пълномощник лорд Робърт Солсбъри постигат единомислие за бъдещето устройство на земите населени с българи. Тази концепция предвижда в земите на юг от река Дунав да бъдат създадени два вилаета единия с център Търново, а другия с център София. В източната област трябва да се включват Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски и Сливенски санджаци, както и казите Елхово, Свиленград и Лозенград. Западната автономна област трябва да обхваща санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски и казите Струмица, Велеш, Костур и Тиквеш. Предвижда се главните управители да се назначават в срок от 5 години от султана с одобрението на Великите сили. Турските представители посрещат с неудовлетворение предложението, тъй като според тях този модел ще доведе до създаването на още християнски държави на Балканите. Това в крайна сметка предопределя и изхода на форума. Официално Цариградската конференция е открита на 11 декември 1876г , в същия ден Савфет паша обявява, че бъдещи заседания са безпредметни, тъй като султана прокламира Конституция на Империята, в която е гарантирано устрояването на териториите и по модерни принципи. Конференцията продължава своята работа до 8 януари 1877г. Великите сили подписват проектът за органическия правилник на двете български области, който е връчен на султанското правителство, което обаче го отхвърля. Този акт намалява шансовете за мирно уреждане на въпроса. Още преди да приключат заседанията на Цариградската конференция на 3 януари 1877г в Будапеща е подписана тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Според нейните клаузи, при евентуална руско-турска война Хабсбургската империя се задължава да спазва неутралитет. Руския император Александър ІІ на 12 април 1877г подписва манифест за обявяване на поредната руско-турска война. Руското правителство залага на плана, разработен от генерал Обручев, според който войната ще се води на два фронта – Дунавски и Кавказки. Генерал Обручев предлага главния удар да се нанесе западно от Русе, и движението на основните военни части да става по линията Търново-Одрин-Цариград. Българското доброволческо формирование включва в състава си емигранти, участници в Априлското въстание и участници в сръбско-турската война наречени Българско опълчение. На 6 май 1877г опълченците получават от жителите на руския град Самара бойно знаме. Въпреки добрата предварителна подготовка руската армия не разполага с решаващо превъзходство над османските военни части. Обявената на 12 април 1877г война започва реално два месеца по-късно. На 10 юни части от Долнодунавския отряд, командвани от генерал Цимерман, осъществяват успешен десант при Галац и настъпват в северна Добруджа. Командвания от ген. Цимерман корпус достига до линията Черна вода – Кюстенджа, създавайки впечатление, че основните части на настъпващата армия ще навлязат в Османската империя през Добруджа. След успешната акция по дезориентиране, на 15 юни е направен нов десант в близост до Свищов. След овладяването на Свищов командваната от княз Н. Николаевич армия е разделена на три отряда – Източен, Западен и Преден. Евентуалните успешни действия на трите отряда биха дали възможност за бързо и успешно приключване на войната. Тази перспектива обаче не е реализирана. Източния отряд се насочва по посока на река Янтра превзема на 5 юли гр. Бяла и вместо да продължи атаката си към Русе и Шумен получава заповед за заемане на отбранителни позиции. Източния отряд остава в положение на позиционна война почти до края на конфликта. Генерал Гурко повежда предния отряд към Търново. На 25 юни старата столица е овладяна. След тържественото посрещане отрядът се насочва към Хайникьойския проход, който е завладян без сериозна съпротива. Застрашен от обкръжение турския отряд разположен на връх Шипка се оттегля без бой. Руските части се разполагат на станалия по-късно легендарен връх. Елементът на изненадата действа и при овладяването на Стара Загора. Към града обаче наближава голяма турска армия предвождана от опитния пълководец Сюлейман паша, която нанася тежко поражение на българи и руснаци. Междувременно на 4 юли завладял дунавската крепост Никопол, Западния отряд се насочва към Плевен. Поради мудност на командващия ген. Криденер атаката срещу Плевен е забавена. Това дава възможност в града да се установят войските на Осман паща. Опитния турски офицер успешно посреща двата поредни опита за завладяване на града. Прието е, че с втората атака на Плевен на 18 юли и с разгрома на руско-българския отряд при Стара Загора на 19 юли завършва първия етап на руско-турската война от 1877/1878г. Започналия в началото на август втори етап е свързан с турското надмощие и с тежки отбранителни боеве за руската армия. Като повратна точка се приема успешната операция при Плевен на 10 декември довела до подписването на Одринското примирие. Третия етап на войната е показателен с успешното справяне на руските генерали с поставените пред тях задачи. Ситуацията е неблагоприятна за султановата армия, тъй като през декември на решаващия фронт при Плевен, вече е започнал реалния обрат във войната в полза на Русия. След съсредоточаване на руски и румънски части по посока Плевен, в края на август 1877 се подготвя и последната битка за града. След провала на ген. Криденер за главнокомандващ на Западния отряд е назначен княз Карол І, а за началник щаб ген. Зотов. След четиридневна артилерийска подготовка и избирайки грешна посока за главния удар Зотов дава заповед за атака. След поредица от неуспешни атаки, на втория ден руското настъпление е прекратено и турците започват контраатака. Руското командване взима решение за блокиране на Плевен.ръководството на обсадните действия е поверено на ген. Тотлебен. Скоро градът е изолиран от източниците на храна, оръжие и подкрепления. През октомври е овладян Горни Дъбник, заемащ ключово място в снабдяването с храна. През ноември са превзети Етрополе, Орхание и Враца. На 10 декември Осман паша прави опит да изведе войските си. посрещнат е от мощен ответен удар и след тежко сражение армията му е разгромена. На 10 декември започва и обратът във войната. След падането на Плевен започват решителни руски настъпления. Действащите руски части се разделят на три. Западния отряд е подсилен и получава задача да пресече Арабаконашкия проход, да овладее София и след това да се насочи към Пловдив. Троянския отряд трябва да пресече Балкана при Троянския проход и да освободи селищата при река Стряма. Третия Шипченски отряд под командването на ген. Радецки трябва да премине през Шипченския проход, да разгроми охраняващите го османски части, към него са зачислени и българските опълченски дружини. Западния отряд пресича Балкана о в няколко тежки сражения разгромява войските на Шакир паша. На 23 декември руските части влизат в София. През Балкана поема и Троянския отряд. Руснаците не успяват да преодолеят съпротивата, много войници загиват от премръзване, но въпреки това побеждават в сражението от 25 декември. С трудности е съпроводено зимното преминаване на Балкана от Шипченския отряд. Боевете под връх Шипка започват на 27 декември 1878г. Руските войници и българските опълченци атакуват многохилядната армия на Вейсел паша. Напорът е толкова масиран, че след няколко часа над турските части се веят бели знамена. На 6 януари Долнодунавския отряд също предприема настъпление. Превземайки Хаджиоглу Пазарджик и Силистра, той се придвижва в Южна Добруджа. В много райони български чети ликвидират структурите на османската власт. На 18 януари пълномощник на Високата порта съобщава на главнокомандващия , че Турция е готова да приеме руските предложения за мир. На следващия ден 19 януари 1878г в Одрин е подписан протокол съдържащ предварителните основания за мира. След тежки двуседмични преговори на 19 февруари 1878г в цариградското предградие Сан Стефано е сключен премилинарен договор между Османската империя и Русия. Страни по договора са съюзничките на Русия – Румъния, Сърбия и Черна гора. В документа са фиксирани предварителните условия на мира. Според текста на Санстефанския мирен договор, Османската империя признава независимостта на бившите свои васални княжества Румъния, Сърбия и Черна гора. Трите балкански държави получават възможност за териториално разширение. Сърбия присъединява населени с българи територии по долината на река Морава. Румъния получава Северна Добруджа като компенсация на отнетата и от Русия Южна Бесарабия. Черна гора практически удвоява територията си със завладените в хода на военните операции земи. За Босна и Херцеговина е предвиден автономен статут. Договорът фиксира и разширяване на руската граница в района на Кавказ за сметка на бивши турски територии. Предвидено е създаването на автономно трибутарно княжество България, чието управление ще бъде поверено на християнско правителство. Българското княжество включва земите между Дунав и Стара планина, Северна и Централна Македония до устието на река Вардар, Тракия със Северните Родопи, земите до устията на реките Струма и Места, Източна Тракия и Люлебургаз. В съответствие със своя автономен статут Княжество България е задължено да плаща годишен данък на султанското правителство. Регламентирано е вътрешното устройство на новата балканска държава: българския княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили, събрание ще изработи устав за бъдещото управление на държавата, въвеждането на новия държавен ред ще се осъществи под наблюдението на руски държавен комисар, в България няма да има турска войска и всички стари укрепления ще бъдат съборени. В периода 13 юни – 13 юли 1878г в Берлин заседава международен конгрес на Великите сили. В него участват дипломати от Англия, Франция, Германия, Италия и Австро-Унгария. Форумът е председателстван от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Обект на политиката са балканските народи. В съответствие с Берлинския договор територията на Княжество България се свежда до земите разположени между Дунав у Стара планина, към които е присъединен и Софийския санджак. Северна Добруджа остава за Румъния. Княжество България получава статут на политическа автономия. Не земите на юг от Стара планина се определя статут на административна автономия с име Източна Румелия. Градовете около Пирот и Враня се присъединяват към Сърбия, Македония, Беломорска Тракия и част от Одринска Тракия се връщат на Османската империя. Берлинския договор е акт с висока историческа стойност в националното ни развитие. Той възстановява на политическата карта на Европа държавата България, а в начина по който е регламентиран статута на Източна Румелия залага реален потенциал за скорошното и обединение с Княжество България.

18. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ТРАДИЦИЯ. УСТРОЙСТВО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ
Успоредно с опитите за противодействие срещу решенията на Берлинския договор се изпълняват и неговите предписания за администриране на Княжеството до изработването и приемането на конституция. Турската власт се заменя с Руско правителство. Във Временното руско управление (ВРУ) се разграничават няколко етапа. Подготвителен – според начертания от руското правителство план се налага незабавно въвеждане на управление в освободените земи. Изграждането на действащо управление изисква и обстойно изучаване на живота в страната. На 16 ноември 1876г император Александър назначава княз Владимир Черкаски за завеждащ гражданските дела при Действащата армия. Той трябва да събере в кратък срок необходимите статистически и исторически материали за положението в страната, въвеждане на ново гражданско управление, установяване на контакти с местните жители, които могат да бъдат благонадеждни при организирането на местното самоуправление. При проучвателните работи княз Черкаски включва в състава на канцеларията си лица, които са добре запознати с положението в Турция. Такива са Сергей Кукиянов- назначен за завеждащ съдебните работи, професорът от Харковския университет Марин Дринов за завеждащ народното просвещение, Найден Геров, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др. Комисията трябва посредством проучването на действащите в европейска Турция закони да се информира за социално икономическото, политическото и културно състояние на българския народ. Временния етап започва с десанта при Свищов и в този град е направена първата стъпка за реализиране на гражданското управление- на 16 юли за губернатор и вицегубернатор на Свищовска губерния са назначени Найден Геров и Марков Балабанов. Обособени са 8 губернии – Свищовска, Русенска, Тулчанска, Оряховска, Търновска, Софийска, Пловдивска и Сливенска. Управлението е поверено на губернаторите. Те управляват с помощта на вицегубернаторите. На губернаторите са подчинени всички граждански и полицейски власти. За губернатори са назначени предимно българи, изтъкнати дейци запознати с управленските въпроси. Това е в съгласие с изискването да се създаде в кратки срокове местна чисто българска администрация, която да замени руската. Създадена е доброволна стража с полицейски функции. Отменено е взимането на турските данъци, от мито са освободени всички стоки внасяни за нуждите на войската и Червеният кръст. Възстановена е гражданската съдебна власт. Възстановена е дейността на окръжните съдебни съвети. В областта на народната просвета не настъпват значителни промени. Марин Дринов предприема редица проучвания относно учебната уредба в България. В основата на вижданията му залягат основните положения на руската учебна дейност. Във всеки освободен град е създадена гражданска медицинска служба. Взети са мерки за разпространяването на епидемични заболявания сред населението. Към края на войната българското население в почти цялата страна е под управлението на местни граждански власти. Мирновременния етап обхваща периода от подписването на Санстефанския мирен договор до юли 1878г, когато се подписва Берлинския договор. Новата обстановка довежда до закриване на гражданската канцелария и до назначаването на 16 април 1878г на специален руски императорски комисар. За такъв е определен княз Александър Михайлович Дондуков- Корсаков. Всички негови грижи трябва да бъдат посветени за възможно най-бързо заздравяване на държавния порядък. Предвижда се създаването на Съвет на управлението на княжество България. Съветът трябва да се състои от 7 отдела: За вътрешните дела; Финансов и контролен; Съдебен; Учебен и духовен; Военен; Пощи, телеграфи, пътни съобщения и обществени работи; Канцелария за общите дела и за дипломатическите отношения. За председател на съвета се счита Императорския комисар. Установени са 7 губернии – 5 в Княжество България и 2 в Източна Румелия. Съставени с градски съвети, които включват един председател, трима постоянни членове и от 4 до 12 почетни членове, които се избират за срок от 2 години. Като по-висша администрация са създадени окръжните съвети, на които е възложено както ръководенето на всички обществено-стопански дела в окръга, така и тези, които са във връзка с интересите на хазната. Окръжния съвет се състои от 4 постоянни членове, 4 почетни и 1 председател, избрани за срок от 2 години от местните жители. Действа и Губернски съвет за решаване на въпроси и дела, свързани със земеделието, търговията, обществените работи и народното здраве. Особено внимание е отделено на устройството на полицейската част. Селищата подлежат на надзор осъществяван от полицейски команди състоящи се от конни и пеши жандарми. В задълженията на вътрешния отдел влиза също уреждането на медицинско-санитарната част в България. Организирани са болници и аптеки. Въведем е паспортен режим. Финансовия отдел въвежда по-стриктен контрол както при постъпването н приходите, така и при разходите. Провежда се строг режим на икономии. Сред първите инициативи в тази насока е заменянето на руските чиновници с българи, които да получават нормални заплати. Създадено е специално Централно управление по митниците. Негова задача е да извърши всички предварителни организационни работи по откриването на митници и митнически пунктове. Митниците по естествените граници на страната започват да функционират веднага след установяването на новата власт. Възстановени са земеделските каси. На мястото на бившата Отоманска банка се учредява Българска народна банка. Основната и задача е да съдейства за правилното развитие на местната търговия. Съдебния отдел чрез временни съдебни правила започва реорганизация в правосъдието. Съдебната власт се предоставя на местните съдилища. Отдела за Народната просвета и духовните дела продължава да поощрява населението към откриване на нови училища, като за целта се увеличават средствата за народното просвещение. Определена е структурата, управлението и програмата и начина на издръжка на училищата. Въвежда се задължително начално светско образование. За подготовката на учители са открити две класически гимназии в София и Габрово и четири реални училища в Лом, Русе, Пловдив и Сливен. Откриват се библиотеки и читалища. Първата библиотека е основана в София към която е учреден и музей за старини. Българския език става официален в страната. За възстановяване на духовни живот в страната се пристъпва към уредба на разрушените и ограбени по време на войната църкви. Полагането на основите на военната организация в страната представлява задача от първостепенно значение за ВРУ. С тази задача е натоварен Военния отдел. За ядро на българската войска служи българското опълчение. Въведена е задължителна военна служба. Особено внимание се отделя на подготовката на български команден кадър. На 26 ноември 1878г в София е открито военно училище. След подписването на Берлинския конгрес започва заключителния етап от изграждането на нова България. Той завършва с прекратяване на дейността на ВРУ през май 1879г и се характеризира с пълното предаване на централната и местна власт в български ръце. Работата на окупационните власти постига главната си цел – в много кратък срок да се положи успешно начало на новия държавно административен, съдебен и финансов ред и с това да се създадат условия за самостоятелно съществуване на Княжеството. Санстефанския договор е предварителен мирен договор между Русия и Османската империя сложил край на Руско-турската война от 1877-1878г. Договорът е подписан на 19 февруари 1878г в Сан Стефано от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от Севфет паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. Преговорите и решенията на договора изострят силно отношенията между Русия и Западните Велики сили. Санстефанския мирен договор реализира българския национален идеал. След като се запознават се него представителите на султана го отхвърлят , най-вече заради точката в него, която гласи България да обхваща териториите отсъдени за български от Цариградската конференция. Това налага прекъсване на преговорите и продължение на военните действия. Руската армия отново преминава в настъпление. Османската империя е принудена да приема всички искания на Русия. Между 19 и 31 януари 1878г е подписано примирието в Одрин, чиято първа точка гласи, че България се създава като автономно княжество в пределите където мнозинството от населението е българско. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. След подписването на примирието започват и мирните преговори. За пръв пълномощник от руска страна е определен граф Николай Игнатиев. Преговорите започват на 13 февруари, след като в Одрин пристига първият член на турската делегация Сафвет паша, който отхвърля условията замира.На 1 март 1878г руските представители поставят ултиматум на турската делегация да подпише примирието или военните действия ще бъдат възобновени. Договорът е подписан на 3 март 1878г. Решенията на договора влизат в сила на 18 март. Според договора Черна гора удвоява територията си за сметка на Османската империя.Сърбия е призната от Портата за независима държава, Румъния също е призната за независима. Договорът създава автономно трибутарно княжество България с християнско правителство и право да има войска. Територията на България обхваща Северна България, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието и почти цяла Македония, части от Косово и Албания, част от Източна Тракия и Южна Добруджа. На чело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Събрание от български първенци трябва да обсъди и приеме основен закон на страната. Османските войски трябва да напуснат страната, а руската военна окупация ще продължи две години. Западните Велики сили обаче, се обявяват против излаза на България на Бяло море. В края на март 1878г в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той няма успех и на 27 април 1878г Русия взима решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, за да избегне конфликт. Взето е решение България да бъде разделена на две части по билото на Стара планина. По настояване на Англия южната част е наречена Източна Румелия. От 1 юни до 1 юли 1878г в Берлин се провежда Международен конгрес. Той е свикан по настояване на западноевропейските велики сили, освен тях в него участват представители на Русия, Франция, Германия, Италия, Османската империя, Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора. Българския народ няма представител. Решенията на Берлинския конгрес залягат в т.нар. Берлински договор от 1878г, който е удар не само върху влиянието на Русия на Балканите, но и върху българските национални интереси. Главното предназначение на Берлинския договор е ревизия на Санстефанския прелиминарен договор. По силата на договора българската държава е разпокъсана на няколко части. Териториите между река Дунав и Стара планина заедно със Софийска област образуват Княжество България начело с княз, избран пряко от народа, който трябва да получи съгласието на ВС и Османската империя. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да и плаща ежегоден данък. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област – Източна Румелия. Управлението и се възлага на генерал-губернатор, назначен от Високата порта. Българския народ изразява недоволството си от Берлинския договор. Извън териториите на княжеството остават безспорно български земи. Широко разпространена форма на протест е изпращането на петиции и писма на различни адреси- до император Александър ІІ и представители на западно европейските държави, до руските окупационни власти. Начело на тази кампания застава българската буржоазия и висшите духовници. Българите в Родопите водят тежки борби срещу опитите да се възстанови турската власт. След подписването на договора в родопските гори се събират големи маси от разбитата армия на Сюлейман паша, като целта им е да избегнат възмездие за своите предишни деяния и да присъединят районите между Харманли и Хасково към Турция. Така нареченото Родопско въстание е организирано от Портата и има за цел да попречи на изпълнението на Санстефанския мирен договор и да се възстанови османската власт в Тракия, Македония и други бивши провинции на Османската империя. Населението на Македония, осъдено да остане под чужда власт също протестира. Протести се надигат и в Източна Румелия. В началото на септември 1878г в Пловдив се събира голяма група обществени дейци , за да изработи протестен мемоар до ВС. В изработени от Марин Дринов и Ив. Ев. Гешов мемоар се изтъква, че българите ще се борят с всички средства, за да осъществят своето единство. По инициатива на бившите революционни дейци възникват гимнаситическо-стрелкови дружества, които стават опора на съпротивата в Източна Румелия. Най-значителна изява на съпротивата е Кресненско-Разложкото въстание. В подготовката му вземат участие създадените комитети Единство. Те първи призовават за въоръжена съпротива срещу решенията на Берлинския конгрес. Имената на Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Марин Дринов, главата на Българската православна църква Екзарх ЙосифІ, Драган Цанков и др., се открояват сред тези, които искат с оръжие да довършат делото на Освободителната война. За кратко време комитети Единство се създават в Русе, Ловеч,Габрово, Трявна и др. Начело на комитетите застават видни граждани и бивши революционери. Усилията им са насочени главно към подпомагане на въстанието в Македония. През януари 1879г се създава Централен комитет за Южна България начело с Драган Цанков. Целта му е подготовка на въоръжена съпротива в случай на настаняване на турски гарнизони в областта. В началото на август 1878г охридския владика Натанаил се заема с организирането на съществуващите четнически групи. През септември подготовката на въстанието се засилва. На 8 септември 1878г в Рилския манастир се провежда съвещание. На него присъстват войводи от вътрешността на Македония, както и пратеници на комитетите в Княжеството, които изразяват готовността си да окажат всякаква помощ за водене на въстанието. Учреден е Джумайски комитет Единство, който поема организацията на въстанието в района. Кюстендил става второ въстаническо огнище. Щабът соглавяван от Д. Попгеоргиев не съумява да обедини всички готови за въстание сили около Рила и Пирин, въстанието избухва преди да се създаде единен ръководен център. На 5 окотмври 1878г въстаници под ръководството на Стоян войвода атакуват турския гарнизон и превземат Кресненските ханчета. Турските войски са притиснати и в края на деня се предават с искане да бъдат изпратени в Княжествто, поради страха, че в Турция ще бъдат наказани. Формирано е въстаническо ръководство с началник-щаб Стоян войвода. Освен в Кресненското дефиле въстанически действия започват в Неврокопско, Демирхисарско, Серско. В началото на ноември въстанието обхваща селата от Банско-разложката котловина. В резултат на успешните въстанически действия в Кресненско и Разложко са освободени 43 села. Българската воля за свобода е подкопана от слабите страни на въстанието. Комитетите Единство не са в състояние да осигурят редовно необходимите боеприпаси и оръжие. Западните държавни негодуват срещу въстанието, което нарушава Берлинския договор. Русия е принудена да се съобрази с тяхното мнение и преустановява негласната си подкрепа. Местните водачи се обявяват против прибързаното разпространение на въстанически действия и за укрепване на освободените земи. отслабнало от вътре и недостатъчно подкрепено от вън въстанието е смазано. Турците преминават в настъпление. На 11 ноември 1878г е опожарена Кресна. Към края на ноември е разгромено и въстанието в Разложко. В Македония пристига Стефан Стамболов, който настоява да се използва опита от Априлското въстание и да се подготви населението за бъдещи въстанически действия. През април 1879г една голяма чета преминава турската граница с цел да даде сигнал за въстание около Битоля. Въстаниците остават изолирани и немогат да спрат настъплението на турските войски. В средата на май четата е разбита. За да се справи с четите турската власт обявява амнистия, което води до доброволно разпускане на четите. Кресненско-Разложкото въстание е една от най-големите прояви на българския народ за осъществяване на пълно национално освобождение и обединение след Берлинския конгрес. Въпросът за държавното устройство на Княжество България и за изработване на неговата конституция е решен от Берлинския конгрес, който постановява, че българската държава се възстановява като конституционна монархия, начело с княз. Изработването на проект за конституция се възлага на С. Лукиянов, началник на съдебния отдел. През септември и октомври 1878г той изпраща писма до най-видните български общественици и политически дейци, които трябва да отговорят писмено на 16 въпроса свързани с бъдещото държавно устройство. Лукиянов завършва своя проект в края на октомври 1878г. Според него князът има голяма власт, в НС влизат делегати назначени от княза и избрани от народа. Право да гласуват имат само онези български граждани, които имат някакво недвижимо имущество и плащат данък. След като завършва проекта си Лукиянов го изпраща за одобрение на руското правителство, но императорът го връща със забележка, че е доста консервативен. Направени са препоръки за неговото демократизиран- трябва да се въведе всеобщо, пряко и тайно гласуване, да се разширят правата на народното представителство, да има свобода на сдруженията и събранията, да има тайна и неприкосновена частна кореспонденция, права на печата. На 10 февруари 1879г в Търново започва работа Учредителното събрание на Княжество България. В него влизат 229 души, градски жители на възраст между 30 и 40 години. За председател на Учредителното събрание е избран бившият екзарх Антим І, за председатели Тодор Икономов и Петко Каравелов. Изработен е и правилник за действие. Създаден е адекватен на реалната историческа ситуация проект за основен закон, при това изготвен само от българи. Проекта обаче е подложен на остра критика. Обособяват се две основни течения в следосвобожденския политически живот. Първото е на консерваторите – представители на най-заможната част от българското общество. Според тях прекалено демократичната конституция е неприложима и носи опасност от криза на властта и анархия. Второто течение е на либералите, които отстояват пълно прокарване на демократическия принцип в конституцията. Миналото им е свързано с национално освободителните борби. Либералите печелят мнозинство в УС и налагат своите идеи при изработването на ТК, която е приета на 16 април 1879г. Според нея княза е върховен представител на държавата, а българската държава се оформя като парламентарна монархия с умерено-либерално устройство. Властта се поделя между княза и народното събрание. Монарха утвърждава приетите от парламента закони. Той е началник на всички военни сили в Княжеството. ВНС има по-специфични функции, събира се при изработване на нова или промяна на старата конституция, избор на княз или регенти. ТК поема правна гаранция за всички основни граждански права и демократични свободи. Тя притежава и някои недостатъци – от избирателни права са лишени половината жители на княжеството – жените. Първото ВНС е свикано на 17 април 1879г и има за задача да избере държавен глава. Според Берлинския договор българският княз не може да принадлежи към никоя от властващите династии на ВС. Няма данни кога точно са проведени изборите за І ВНС. По време на УС сред депутатите започват да се разпространяват брошури с биографични данни и снимки на кандидатите за български княз. Симпатии събират Александър Батенберг, граф Игнатиев, ген. Скобелев. Петербург обаче е категоричен да не се работи по кандидатури на руски поданици. От българска страна кандидати са граф Юлиян Пеячевия, княз Емануил Богориди, Александър Екзарх и Антим І. Всички се консолидират около кандидатурата на принц Александър Батенберг. Датата определена за избора на княза, не е случайна. На 17 април е рожденият ден на Царя Освободител и за българите това има символично значение. След тържествения молебен за здравето на императора, народните избраници започват заседанието. То е открито от руския императорски комисар княз Дондуков Корсаков. Избор не е провеждан, няма и други кандидатури. Без гласуване се определя и бюрото- подпредседатели Петко Каравелов и русенския митрополит Григорий. При представяне на кандидатурата на Ал. Батенберг в залата избухват ръкопляскания. Няма гласуване и обсъждане, решено е князът да се именува Александър І. На 1 май 1879г българската делегация се среща с новоизбрания княз. Константин Стоилов е включен в делегацията на княза като частен секретар. На 24 юни 1879г княза стъпва на българска земя, а на 26 юни полага тържествено клетва. За периода 1879-1944г според Търновската конституция НС се конституира като ОНС и като ВНС. По структура НС е еднокамерен парламент, изборите за народни представители са преки, на основата на всеобщо гласуване. Срокът на пълномощията определен от ТК е три годишен, през 1893г се променя на 5, а през 1911г на 4 години. ВНС е държавен представителен орган. До 1947г то е свиквано от княза, Регентството или Министерския съвет за решаване на важни държавни въпроси- избор на нов владетел или регент, промяна в основния закон, отстъпване, подмяна и придобиване на нови територии. Според ТК избирателите трябва да се навършили 30 год. І ВНС заседава в Търново от 17 април 1879г до 26 юни 1879г с председател Антим І. Избира германския принц Александър Батенберг за пръв български княз.

19. ОБЩЕСТВЕНО -ИКОНОМИЧЕСКО И ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 1885 ГОДИНА

Освобождението на България от Османско владичество довежда до съществени изменения в социално-икономическия облик на българското село. Най-важната промяна е аграрния преврат, извършен непосредствено след Освобождението до средата на 80-те години на 19 век. Основното му съдържание е ликвидиране на едрото турско земевладение и утвърждаване на господството на дребните и средни земеделски стопанства. Аграрния преврат преминава през два етапа. Първия етап, който обхваща времето на Освободителната война и непосредствено след нея, се характеризира с насилствено завземане на по-голямата част от изоставените от мюсюлманите земи от страна на българските селяни. Завземат се земи предимно от прииждащите от Южна България български бежанци. По този начин аграрния въпрос по време на Освободителната война се свързва и с бежанския въпрос. Размах аграрното движение получава през 1878г. От март 1878г руските власти се опитват да въведат ред с въвеждането на разрешителни билети за заселване в землищата на мюсюлманските села.. Като цяло руската политика благоприятства завземането на изоставените земи от българските селяни. За да задоволят исканията на западната дипломация през юни 1878г руските власти създават няколко смесени турско-български комисии за уреждане на спорните въпроси около владението на недвижимата собственост на завръщащите се мюсюлмани. На 2 август 1878г се постановява, че обвинените в грабеж и издевателства над местното население турски бежанци след тяхното завръщане ще бъдат незабавно арестувани и предадени на военен съд. Така българските селяни успяват да узаконят придобиването на част от земите. Втория етап обхваща главно първата половина на 80-те години, и е свързан с изкупуването от българските селяни на основната част от завзетите земи. През май 1879г руските власти предават управлението на новосформираната българска администрация. През този период започва политика на натиск срещу селяните, завзели турски земи. Правителството е принудено да вземе мерки против всякакво по-нататъшно посегателство срещу собствеността. Първите две консервативни правителства създават временни смесени окръжни комисии за мюсюлманските бежанци и проявяват толерантност към турските земевладелци. Либералното правителство на Драган Цанков ликвидира тези комисии и възпрепятства връщането на имотите на едрите турски земевладелци. Освободителната Руско-турска война от 1877-1878г влошава положението на повечето от традиционните отрасли на занаятчийското производство. Сред причините са както стесняването на вътрешния пазар, така и конкуренцията на индустриалните стоки, вносни и местни. Естествено се ускорява развитието на капиталистическата фабрична индустрия. През периода 1880-1885г се основават 24 по-едри индустриални предприятия в Габрово, София, Пловдив, Русе и Варна. Значителен ръст бележи външната и вътрешната търговия. Външния стокообмен е ориентиран към развитите западноевропейски държави. Българския износ се състои предимно от зърнени храни, добитък и животински продукти. Външната търговия е в ръцете на чужди търговци, които ползват на комисионни начала услугите на български търговци на дребно. Вътрешната търговия е в ръцете на формиращата се буржоазия. В първите следосвобожденски години се правят стъпки за изграждане банковата система на страната. На 25 януари 1879г е одобрен и първият устав на Българска народна банка. Със закон, гласуван на 4 юли 1880г от НС българският златен лев е приет за национална монетна единица. След Освобождението към Княжеството се насочват и много българи, изселили се в миналото в съседни или по-далечни страни. Едновременно с това се засилва процесът на слизане от планинските райони и заселване в полските селища. Най-силен е този процес в Северна България. Развива се и сезонната миграция на населението от едни райони към други по икономически причини. Намалява броя на населението в малките селища и намалява броя на градското население. Освобождението довежда до формиране на нова демографска структура. С приемането на Търновската конституция и избора на княз Александър І задълженията на народните представители се изчерпват, но очерталите се противоречия между либерали и консерватори си остават. Поставя се начало на изграждането на партийно-политическата структура на българското общество. Ръководителите на либералите Петко Каравелов, Петко Славейков и Драган Цанков успяват бързо да създадат своя партия. Либералите стават изразители на идеите на по-голямата част от народа ни- дребните и средни собственици. Консервативната партия обединява заможни градски търговци, едри земевладелци и значителна част от висшето духовенство. В партията влизат Константин Стоилов, Тодор Икономов, Марко Балабанов, Тодор Бурмов и др. Двете партии са в начален процес на изграждане, когато на 26 юни 1879г княз Александър І полага клетва в Търново. Княза бързо се ориентира в обстановката и разбира, че КП е тази, която би подкрепила неговите усилия за ограничаване правата на парламента и разширяване на личната му власт. По тази причина първото българско правителство управляващо от 5 юли 1879г с министър-председател Тодор Бурмов е на консерватори. Кабинетът има за задача да доизгради държавната организация в духа на Търновската конституция. Кабинетът дава укази, с които се уреждат въпросите от първостепенно значение за държавното управление. Определя се структурата на отделните министерства и ведомства. Издават се укази за откриване на митници по южната ни граница, предприемат се мерки за изграждане на нормална пътна мрежа. Частична промяна се извършва в съдоустройствената система, като се намалява броя на апелативните съдилища. Правителството премахва изборното начало и в противовес на конституцията въвежда имуществен, образователен и възрастов ценз. На дневен ред е поставен железопътния въпрос. Берлинския договор прехвърля върху Княжеството задълженията на ВП по строителството на минаващата през българската територия част от международния път Виена-Цариград. България трябва да откупи от английската компания железопътната отсечка Русе-Варна. Същевременно има нарушения на конституцията – князът се титулува височество, а не светлост, въвежда се имуществен ценз за кметовете в селата и малките градове. Недоволство предизвиква и въвеждането на някои косвени данъци. Либералите използват недоволството и организират протестни митинги в Търново, Габрово, Ловеч и др. селища на княжеството. Населението насърчавано от либералите отказва да плаща новите данъци. Парламентарните избори се провеждат на 30 септември 1879г и в тях надмощие взимат либералите. За председател на ІОНС е избран Петко Каравелов. На 12 ноември 1879г княза кани Каравелов на аудиенция, като му предлага да състави кабинет с участието на консерваторите Д. Греков и Григор Начович. Става ясно, че Каравелов не може да приеме консерваторите, но се съгласява да отстъпи за титлата на княза. След неуспешни преговори Княза предизвиква разпускане на Народното събрание и на 24 ноември 1879г назначава ново консервативно правителство, начело с митрополит Климент, и насрочва нови избори. Второто консервативно правителство се оказва неспособно да се справи със задачите на държавното управление. Възникналата политическа криза в страната се задълбочава. През януари 1880г се провеждат избори за Второ ОНС. Победата на либералите е съкрушителна. След откриване на ІІ ОНС на 23 март 1880г и избирането на Петко Каравелов за председател на събранието правителството поднася своята оставка, предварително одобрена и приета от княза. На 26 март 1880г е съставен кабинет на Либералната партия с министър председател Драган Цанков. За председател на ІІ ОНС е избран П. Р. Славейков. Новото правителство продължава да доизгражда държавните институции. Извършено е преброяване на населението в Княжеството. На 17 декември 1880г е приет и първият избирателен закон, с който се въвежда мажоритарната система. В областта на икономиката вниманието е насочено към селското стопанство и решаването на аграрния въпрос в полза на българите. Закриват се временните комисии, които имат за цел да регулират поземлените отношения. Приети са серия от данъчно-финансови закони, сред които Закон за гербовия сбор, закон за митническия устав и др. Тъй като държавната хазна е празна поради нередовните постъпления на данъци, НС приема закон за десятъка, който ще се взима в натура. Левът се утвърждава за основан българска парична единица. Обръща се внимание на просветата. Друг въпрос, който решава НС, е този за титлата на княза. Докато са в опозиция либералите критикуват титлата височество, но след идването си на власт, те постепенно променят позицията си. През юни за кмет на София е избран Тодор Икономов. На 28 ноември 1880г първото либерално правителство е преустроено, като постът на министър- председател е поверен на Петко Каравелов, а Драган Цанков става вътрешен министър. Така либералната партия остава на власт, но управлява под все по-засилващият се натиск от страна на подкрепяните от княза консерватори. Княз Александър І разбира, че стремежът му да отстрани либералите от власт и да промени конституцията не може да се реализира без одобрението на ВС и Русия. Император Александър ІІ държи на законността, но след убийството му на 1 март 1881г обстоятелствата се променят. Новият руски владетел лесно е убеден, че българските либерали са сходни с организаторите на атентатите в Русия. След погребението на руския цар, княза остава с впечатление, че настроенията са благоприятни за извършване на преврат. След завръщането си от Берлин и Виена, князът уведомява представителите на ВС в София за предстоящия преврат. Либералите са информирани за предстоящия преврат, но не вземат мерки за предотвратяването му. На 27 април 1881г княз Александър І извършва държавен преврат. Той издава прокламация в която оповестява, че е възложил на руския генерал Ернрот да състави привременно правителство, което ще има за задача да произведе избори за ВНС и да управлява страната, докато депутатите се произнесат по исканите от него извънредни пълномощия. Ако не бъдат приети исканията му държавния глава заплашва с абдикация. Назначено е временно правителство ръководено от генерал Ернрот. Превратът има противоречив вътрешен и външен отзвук. Той се посреща с одобрение от Русия, западните ВС и ВП. В Княжеството и от българите извън пределите му, превратът се приема враждебно. В подготовката за избори за ВНС са наложени извънредни мерки. Страната е разделена на 5 области, ръководени от руски офицери. Под тяхно управление са войската, полицията, административните органи. На 11 май 1881г в писмо до министър-председателя княз Александър І оповестява трите точки, които определят пространствата на извънредните пълномощия. ВНС трябва да даде право на държавния глава в продължение на 7 години да издава укази, имащи силата на закони, да създава нови учреждения, да въвежда управление във всички клонове на вътрешното управление. Изборите за ВНС са насрочени на 14 и 21 юни. Консервативната партия печели повечето места във второто ВНС. То заседава само няколко часа на 1 юли 1881г. Заседанието е открито от генерал Ернрот, който прочита исканията на княза. Без дебати депутатите подписват протокола , с който узаконяват извънредните пълномощия на княза за срок от 7 години. След гласуване на пълномощията Ернрот си подава оставката и се връща в Русия. Съставен е кабинет без министър председател. Той включва консерватори, безпартийни и руски офицери. В началото на режима на пълномощията трите негови фактора – князът, руските дейци и консерваторите действат в съгласие. Скоро между руските дейци и консерваторите се появяват разногласие. Повод за това дава железопътния въпрос. Консерваторите поддържат проекта на френската фирма Шатсбан, а руските дейци стоят зад проекта на руската фирма Гинсбург-Струве за изграждане на железопътната мрежа в България. Тези събития съвпадат с подготовката и функциите на Държавния съвет. Князът и консерваторите се обявяват за назначаване на членовете на ДС от страна на короната. Изработеният от Дринов проект предвижда съчетаване на княжеската власт с изборност на една част от членовете на ДС от населението. Княжеско-консервативния блок отстъпва и на 14 септември 1881г е публикуван уставът на ДС въз основа на проекта на Дринов. Според уставът ДС се състои от министрите, един митрополит, избран от архиереите и 12 съветници, от които 4 назначени и 8 избрани. Членове на съвета могат да бъдат български поданици, навършили 30 години и заемали висши държавни и съдебни длъжности. ДС има право да дава мнение по всички въпроси, да изготвя и обсъжда всички законопроекти, да докладва на княза за случаите в които се нарушават основните закони на княжеството. Установения режим довежда до задълбочаване на раздвоението сред ръководството на Либералната партия. След 1 юли 1881г се създават два центъра на партията – един в страната начело с умерените либерали на Драган Цанков, а другият в Пловдив начело с Петко Каравелов. Умерените се обявяват за възстановяване на конституцията, но смятат, че това може да стане и посредством участието на ДС. Непримиримите либерали на Петко Каравелов са против режима и участието на умерените либерали в ДС. На 1 ноември 1881г се провеждат избори за ДС, които завършват с победа за привържениците на режима. За председател на ДС е обявен Тодор Икономов. След изборите за ДС се задълбочават противоречията между консерваторите и руските представители. Постепенно установения в страната ред е заплашен. На първо място от упоритата съпротива на либералите, които искат възстановяване на конституционния режим, а в Петербург се пораждат съмнения дали с подкрепата на режима на пълномощията не е направен грешен ход. Режимът се опитва да противодейства на либералите – Драган Цанков е интерниран във Враца, масово се уволняват привържениците му. Кризата се задълбочава и княз Александър І отново се допитва до Русия. На 23 юни 1882г е съставено ново правителство, начело с руския генерал Леонид Соболов. Кабинетът поддържа режима на пълномощията. Правителството възстановява дейността на Народното събрание и премахва цензурата върху печата. Приоритет е даден на развитието на българо-руските отношения. Приет е нов избирателен закон, определящ имуществения и образователния ценз. Намалява се броя на депутатите, мандатът им се увеличава на шест години. Князът запазва правото си да назначава подпредседателят и председателят на Народното събрание. Целта на закона е да се ограничи достъпът на либералите до властта. Резултат от неговото приемане е първата победа на консерваторите в ІІІ ОНС. Отношенията обаче между министрите- консерватори и руските генерали продължават да се влошават във връзка с жп въпроса. При това положение консерваторите напускат правителството. Генералите концентрират цялата политическа власт в свои ръце. Кабинетът се превръща в основан опасност за княза. Батенберг отново търси помощта на руския император. След тримесечно отсъствие на 12 юли 1883г Александър І се завръща в София и прави последни стъпки за спасяване на положението. Възобновяват се връзките между консерваторите и либералите. На 8 август 1883г е подписано Съглашение за помирение на двете партии. Предвижда се формиране на коалиционен кабинет с равно число представители от двете партии. За княза и консерваторите става ясно, че единствения изход от опеката на руските генерали е премахването на пълномощията и постигане на компромис с умерените либерали. Той е постигнат след откриване на извънредната сесия на ІІІ ОНС. Възстановена е конституцията, закрит е ДС, ІІІ ОНС е разпуснато след като утвърждава промяната на конституцията. На 6 септември 1883г княза обявява решението си да възстанови ТК, след като в нея бъдат направени някои промени. Руските генерали са отстранени от управлението на страната. На 7 септември 1883г княз Александър І назначава коалиционно правителство, начело с Драган Цанков. Основните задачи на кабинета са да прокара конвенция за окупационния дълг към Русия и конвенция за построяване на ЖП линия Цариборд- Вакарел, както и да направи желаните от княза изменения на конституцията. На преден план излиза най-важния въпрос за изменението на конституцията. По този въпрос противоречията в ЛП се задълбочават. Цанков предлага правителството да спази обещанието си ката гласува изменение на конституцията, а либералните депутати да го провалят. Ликвидиран е ДС. Решено е след приемане на измененията консерваторите да напуснат правителството и Др. Цанков да състави хомогенен либерален кабинет. Законопроектът за изменение на конституцията е внесен за обсъждане на 5 декември 1883г и е приет веднага. Той предвижда да се намали броят на депутатите в НС, избирателно право се дава само на лица, притежаващи недвижими имущества, изменя се титлата на княза от светлост на височество, разрешава се ползването на държавни имоти от княза и роднините му. Веднага след като НС приключва работата си министрите консерватори Григор Начович, Константин Стоилов о Тодор Икономов подават оставките си. на 25 декември 1883г ІІІ НС е разпуснато. На 1 януари 1884г княза назначава ново правителство с министър председател Драган Цанков. Основните задачи пред кабинета са да въведе умерено конституционно управление и да осигури узаконяване на приетите изменения в конституцията. Новото правителство не може да спре недоволството в страната. Начело на непримиримите либерали застават Петко Каравелов и П. Р. Славейков, които издигат лозунга за пълно възстановяване на ТК. Прибавят се и външнополитическите затруднения, свързани с откупуването на жп линия Русе – Варна. Друг проблем възниква от отношенията със Сърбия. В края на октомври 1883г в Сърбия избухва т. нар. Зайчарско въстание. След потушаването на бунта част от ръководителите му намират убежище в Княжеството. Емигрантския въпрос се усложнява от граничните спорове, тъй като българо-сръбската граница по река Тимок остава спорна. На 28 май 1884г сръбския дипломатически агент в София връчва на българското правителство ултиматум с искане да се възстанови сръбския караул. Цанков отхвърля сръбските искания. В резултат са прекъснати дипломатическите отношения между двете страни. На 30 юни 1884г е съставено правителство начело с Петко Каравелов. Програмата на правителството предвижда възстановяване на ТК. Постепенно са ликвидирани всички антиконституционни разпоредби, въведени от предходните правителства. Стабилизира се българския лев като основна парична единица в Княжеството. Полагат се грижи за българската просвета. Предприемат се стъпки за разрешаване на аграрния въпрос. Приет е закон, според който всеки обработвал земя в продължение на 10, става техен собственик. По най-важния въпрос – жп линията Цариброд-Вакарел е изработена програма за построяване на линията чрез вътрешни ресурси на страната. На държавата е предоставено правото да строи, експлоатира и поддържа жп линиите. Закупена е и жп линията Русе-Варна, като държавата разполага с всички права върху нея. Окончателно е ликвидирана чуждата собственост на територията на княжеството. Осъзнавайки че липсват предпоставки за обединение с Южна България Каравелов предприема стъпки за укрепване на връзките с автономната област. Дейността на правителството е насочена към укрепване на княжеството в икономическо и политическо отношение и недопускане на намеса на външни сили във вътрешния живот на България.

20. СЪЕДИНЕНИЕТО НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ С КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ (1885)

Според член 13 на Берлинския договор на юг от Балкана се образува провинцията Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана. Тя ще има генерал-губернатор християнин, законодателната дейност ще се осъществява от Областно събрание. Областта ще е разделена на 6 окръга- Пловдивски, Пазарджишки, Старозагорски, Сливенски, Хасковски и Бургаски, наречени префектури. Фиксирани са и границите на Източна Румелия. На изток по брега на Черно море, а северната по билото на Стара планина. Западната граница започва от връх Паскал до село Петрич, а на изток стига до Родопите. Източна Румелия граничи само с една държава – Княжество България. За поддържане на вътрешния ред е създадена местна жандармерия и милиция с офицери, назначени от султана. Вътрешното устройство е възложено на Европейска комисия, която в съгласие с ВП в тримесечен срок трябва да изработи Органически устав за областта. За столица на автономната област е избран град Пловдив. Намерението на западните страни е да направят Източна Румелия обикновена провинция, която да не се различава от останалите вилаети на империята. Това проличава и в действията на представителите в комисията за изработване на Органически устав за областта. Тяхната цел е да съставят устройство, което да отдалечи Източна Румелия от Княжество България, и да засили властта на султана. Единствено Русия се опитва да защити интересите на българския народ и да създаде такова устройство, което по-късно да улесни съединението на двете български части. Комисията започва своята работа на 18 септември 1878г. От средата на октомври 1878г комисията е преместена в Пловдив, където трябва да се провеждат заседанията за изработване на органическия устав. На първото заседание Османската делегация представя свой проект за Органически устава. Според него областта трябва да се управлява от валия, подпомаган от главен секретар и 7 директори, назначавани от ВП. Турският език се запазва като официален за областта. Султана си запазва правото да санкционира гласуваните от Областното събрание закони. Разисквания предизвикват въпросите за органите на законодателната власт- Областни събрание и Постоянен комитет. Първоначалното предложение предвижда Областното събрание да се състои от три вида членове – по право, избрани от населението и назначавани от главния управител. Членовете се избират чрез пряко и тайно гласуване и за тях се изисква имуществен ценз. При обсъждането на финансовото устройство на Източна Румелия се приема, че областта като част от Османската империя ще трябва да участва в поддържането на нейния бюджет, като плаща годишна вноска на ВП. Турската държава запазва за себе си приходите от митниците, пощите и телеграфите. Останалите глави от Органическия устав са посветени на устройството на отделните дирекции и на тяхната дейност. Съдиите се назначават от главния управител и са несменяеми, въвежда се нова институция- прокуратура, която контролира всички съдилища в страната. В областта на просветата се приема принципът на задължителното първоначално образование. На 14 април 1879г Органическия устав е окончателно завършен и подписан от членовете на Европейската комисия. Уставът не може да се променя без съгласието на ВП и на силите подписали договора. В общи линии органическият устав е доста либерален. Начело на изпълнителната власт стои генерал-губернатор, който се смята за представител на султана. Той управлява с помощта на частен съвет, съставен от началниците на дирекциите в областта. Те са 6 на брой: на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на земеделието, на търговията и обществените работи, на народното просвещение и управление на милицията и жандармерията. Законодателната власт е съсредоточена в ръцете на Областното събрание. Органическият устав гарантира основните граждански права и свободи, като свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията, равенството на всички пред закона. Областта е поставена в положението на почти самостоятелна държава. Основаната заслуга за това положение принадлежи на руските представители в Европейската комисия. В началото на май 1879г султана одобрява изработения Органически устав и назначава за главен управител на Източна Румелия княз Александър Богориди, висш турски сановник от български произход. Първата задача на Богориди е да състави свое правителство. Отделните дирекции се устройват по руски образец. През май 1879г са назначени и окръжните управители, всички от български произход. За Пловдивски окръг- Александър Екзарх, Татарпазарджишки- Георги Бенев, Старозагорски- Нестор Марков, Сливенски-Тодор Икономов, Бургаски- Иван Петров, Хасковски – Теофан Райнов. Решителен момент в борбата за защита на българския характер на Източна Румелия настъпва с изборите за Първо областно събрание. Една от първите грижи на правителството е да състави специална комисия, която да раздели страната на 36 избирателни околии. Първото областно събрание има за задача да гласува бюджета и законите, които влизат в сила след утвърждаването им от султана. На 10 декември 1879г народното представителство избира членовете на Постоянния комитет, който има контролни и законодателни функции. Той има право да обявява военно управление в областта. Постепенно органът се налага като главен в управлението на областта. Започналият по време на войната аграрен преврат продължава и след създаването на Източна Румелия. Под натискът на западните велики сили източнорумелийското правителство провежда отстъпчива политика по бежанския и аграрния въпрос. През 1880г е издаден административен правилник, който улеснява снабдяването с документи за собственост. Аграрното движение се развива за сметка на горите, мерите и другите общински земи, които се разорават и се превръщат в ниви. Преминаването на турски земи в собственост на българи продължава чрез изкупуването им. Животновъдството се намира в по-тежко положение от земеделието. Голяма част от добитъка е отвлечен или загива по време на войната. Намалява площта на пасищата, тъй като много земи са разорани от селяните. Възстановяването на животновъдството става бавно поради високите цени на добитъка. Източнорумелийското правителство полага грижи за съвземането на селското стопанство. Правят се усилия за финансово подпомагане на земеделското население. Открито е земеделско училище за подготовка на специалисти за земеделското стопанство. След войната в занаятчийското производство настъпват резки промени. Започва процес на разоряване на занаятчиите. Образуването на автономната област стеснява пазара на занаятчийските производители. Фабричната индустрия си пробива път в икономическия живот, появяват се нови предприятия. Ограничения вътрешен пазар обаче, не създава предпоставки за нарастване на индустрията. Увеличава се значението на уседналата магазинна търговия за сметка на кираджийската и панаирната търговия. Вътрешната търговия се съсредоточава в по-големите градове на областта. Източна Румелия изнася главно зърнени храни, вина, розово масло, шаяк, добитък, тютюн. След като става ясно, че съединението на двете български части е невъзможно, усилията се насочват към защита на автономията и недопускане на турски гарнизони в областта. В Източна Румелия се очертават две течения, които отстояват различните позиции. Умереното крило включва представители на едрата и част от средната буржоазия. То се ръководи от екзарх Йосиф, митрополит Панарет и братя Груеви, и се надява чрез мирни протести и петиции да издейства отстъпки от ВС. През август 1878г бивши революционери основават в Пловдив таен комитет, който по-късно се превръща в Централен комитет на гимнастическите дружества.”Крайните” ръководени от полк. Кесяков, представляват селските маси, градската дребна и средна буржоазия, подготвя народа за въоръжена борба срещу въвеждане на турски войски в областта и за евентуално съединение с княжеството. След като Русия успява да издейства мирното приложени на автономията на Източна Румелия, различията между двете течения се заличават. Първото сблъскване става във връзка с изборите за депутати за Областно събрание през май 1881г. За да си осигури надмощие групата на управляващата буржоазия в лицето на Иван Ев. Гешов, опитва да наложи своя листа, като изтъква необходимостта от национално единство. Очертава се и втора група на буржоазни представители – Константин Хаджикалчев и Иван Салабашев, които издигат свои кандидати. Групировките получават еднакъв брой места в Постоянния комитет. В този период се извършва и процесът на оформяне на двете политически партии. Първата носи името Народна или Съединистка, и поставя на преден план въпросът за съединението на областта с Княжеството. По- видни нейни водачи и членове са Иван Ев. Гешов, Стефан Бобчев и Данаил Попов. Повечето от членовете и са заможни хора. Другата партия е Либералната. По-късно тя получава от противниците си наименованието казионна, заради подкрепата, която получава от главния управител А. Богориди. Сред представителите и има заможни хора, получили европейско образование. По-видни водачи и членове са Георги Странски, Иван Салабашев, д-р Стоян Чомаков. За Народната партия развитието и бъдещето на областта зависи от добрите отношения и покровителството на Русия. Либералната партия пък счита, че самостоятелното съществуване на Източна Румелия изисква добри отношения с всички ВС. Засилването на Либералната партия дава отражение върху политическия живот в областта. При второто подновяване на състава на Областното събрание през април 1883г либералите печелят мнозинство. От есента на 1883г борбата на двет партии се концентрира върху личността на главния управител. Либералите се обявяват за преназначаването на Богориди за още 5 години, а Народната партия открива широка кампания против преназначаването му. Русия също се намесва и се обявява против кандидатурата на Богориди. Портата приема предложената от Петербург кандидатура на Гавраил Кръстевич. С идването на новия главен управител позициите на НП укрепват. На проведените избори на 23 септември 1884г съединистите печелят мнозинство. След като идват на власт те обявяват, че в момента няма благоприятни условия за обединение с княжеството и изоставят съединистките идеи. Най-забележителното явление в кратката история на Източна Румелия е нейния културен живот. Учебното дело постига големи успехи. Органическия устав провъзгласява равенство на всички народности в образованието и задължително начално образование за всички деца от 7 до 13 годишна възраст. През целия период на съществуване на областта излизат общо 35 вестника и списания. Най-значим е основания с руско съдействие вестник Марица- първият вестник в България след Освобождението. Откриването на печатници създава условия за развитието на книгоиздателската дейност. Стоян Заимов публикува своите Записки по българските въстания. В Пловдив Вазов издава стихосбирките Майска китка, Гусла, Италия. На 15 септември 1882г е създадена и народната библиотека в Пловдив, която полага основите и на музея. През 1880г в Пловдив е построена специална сграда за театъра, наречена Международен театър Люксембург. Това на практика е първата театрална сграда в Българи след Освобождението. Веднага след Освобождението започва борбата срещу диктата на ВС. Първи изразяват недоволството си българите от най-ощетените области- Македония, Одринско и Източна Румелия. Във всички български краища започва подготовка за въоръжена съпротива срещу прилагането на решенията на Берлинския договор. С тази задача се заема основания в Пловдив на 16 август 1878г таен комитет. Негови създатели са бивши активни участници в национално-революционната борба. На 29 август 1878г в Търново е основан благотворителен комитет Единство, в който влизат известни революционни дейци като Стефан Стамболов. Комитетът си поставя за цел да се бори за българското национално единство. Под негово ръководство се организират комитети във всички по-големи градове в Княжеството. Комитетите в Северна България насочват усилията си към подпомагане на въоръжената борба на българите в Македония. На 5 октомври избухва Кресненско-Разложкото въстание за освобождение на Македония и присъединяването и към Княжество България. Пловдивския комитет Единство също подкрепя борбата на българите в Македония, но неговата активност е насочена главно към запазване на свободата на Южна България и съединението и с княжеството. Успешната защита на политическата автономия на Южна България е подготовка за нейното неизбежно сливане с княжеството. Национално- обединителната програма включва съединението на Княжество България и Източна Румелия и освобождаването и присъединяването на Македония и Одринско. Обсъждат се две възможности за реализиране на националния идеал. По-голямата част от обществеността смята, че първо трябва да се извърши съединението на Северна и Южна България, и след това на Македония и Одринско. Другата част предлага първо да се постигне автономия на Македония, което ще я приближи до Източна Румелия, след което двете области да се обединят под ръководството на Портата, което ще улесни съединението им с княжеството. Тази тактика не се приема от широката общественост. Княжеските правителства започват подготовка за единство чрез поддържане на близки връзки с автономната област. През 1880г по инициатива на Източна Румелия е направен първият опит за съединение. В началото на април 1880г Постоянния комитет на областта изпраща в София К. Величков и Д. Наумов със задача да обсъдят с правителството на Др. Цанков общи действия за провъзгласяване на съединението. Изготвена е програма, която е одобрена от княза и управляващата партия. В Сливен е свикано събрание на представителите на всички градове и села на Ю. България, което избира Централен народен комитет, и решава да възобнови гимнастическите дружества и военното обучение. Слуховете за съединението предизвикват отрицателна реакция от страна на ВС и към княза са отправени съвети за благоразумие. Стремежът към обединение се афишира отново през 1884г, когато е проведена втора съединистка акция. Български делегати пледират за каузата пред Европа. ВС не са разположени да подкрепят съединението и българите претърпяват пореден неуспех. Това доказва, че е безнадеждно да се разчита на ВС. От началото на 1885г започва нов етап от развитието на съединисткото движение. Началото е сложено от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) на 10 февруари 1885г в Пловдив. Председател на комитета е Захари Стоянов. Първоначалната цел е организиране на борба за пълно национално обединение. За кратко време цяла Ю. България е покрита с комитети. За успеха на акцията е от изключително значение да се спечели благоразположението на управляващите в Княжеството. На 25 юли 1885г в с. Дермендере се провежда тайно заседание на което присъстват дошлите от княжеството Д. Ризов и капитан Коста Паница. Избран е нов състав на ЦК, в който влизат З. Стоянов, Ив. Андонов, кап. К. Паница. Взето е решение на 15 септември да се вдигне въстание за сваляне на главния управител на правителството на областта и провъзгласяване на съединението. Д. Ризов и майор Сава Муткуров са натоварени с мисията да уведомят княз Александър за решението да се провъзгласи съединението. Събитията в Из. Румелия изпреварват решенията на комитета. На 2 септември в Панагюрище става вълнение, което поставя начало на въстанието. Властите успяват да възстановят мира, но БТЦРК е принудена да провъзгласи съединението. Сутринта на 6 септември 1885г властта в Из. Румелия е пометена от въстаническите чети, главния управител е арестуван и тържествено е обявено сливането на областта с Княжество България под скиптъра на княз Александър І. След обявяването на съединението БТЦРК съставя временно правителство и се саморазпуска. Взети са мерки за запазване на реда в страната и е обявено военно положение. Разработен е план за отбрана на страната при евентуално нападение от страна на Турция. Княз Александър І получава телеграмата на Временното правителство и издава два указа – за обща мобилизация и за свикване на IV ОНС. На извънредната сесия той издава манифест към българския народ, с който официално признава съединението. На 9 септември князът тържествено е посрещнат в Пловдив. Съединението е нарушение на международен договор и трябва да бъде признато от ВС. Българското правителство предприема редица инициативи. Българския княз лично моли руския император Александър ІІІ да подкрепи българското дело. Сърбия и Гърция заемат враждебна позиция спрямо България. От Белград заплашват с въоръжена разправа. Руското правителство също се обявява против Съединението. Българската дипломация отстоява Съединението, но ограничава съединистката акция и не позволява разпростиране на движението в Македония. На 2 ноември същата година Сърбия започва с нищо не предизвикана война срещу българите. Цялата нация се вдига в защита на отечеството. На скоро освободения народ успява да отблъсне нашественика от българската територия. На 19 февруари 1886г в румънската столица е подписан Букурещкият мирен договор, който се състои от един член: Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество. Сръбско-българската война започва на 2 ноември 1885г, когато Сърбия недоволна от осъщественото Съединение, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война е предпоставка за международното признание на Съединението. Въпреки всички нападки България не компенсира съседните и държави, а Сърбия започва да се готви за война. На 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните и райони. България изпраща нота до всички ВС с искане да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Османската империя отвръща на молбата за помощ с условието, че ще се намеси, ако българското правителство отхвърли Съединението. Сръбското главно командване разчита на численото превъзходство на сръбската войска, и предвижда цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава. Предвид скорошното освобождение на България и липсата на подготвени кадри, очакванията на западните ВС са за бърз и пълен разгром на България. Българския княз свиква съвет на който е решено, че българските сили ще се съсредоточат в Сливница, където да се състои решаващата битка. На 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. В София Александър І е притеснен, че може да загуби решителната битка и подготвя план за евакуация на българската столица. По това време настъпва промяна в положението на българските войски. На 6 ноември започва сражение по цялата фронтова линия. Плевенският полк достига до сръбските окопи. На 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където в неравна битка срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват. По това време сръбските войски на северния фронт си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Отрядът на капитан Коста Паница разбиват сръбските войски при Ропот и навлизат в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница. В северния фронт усилените боеве продължават. На 4 ноември малък отряд предвождан от Атанас Узунов атакува главните сили на сръбските северни войски на тяхна територия, като в резултат 4 сръбски роти са разбити. Българското командване решава да мине в настъпление, да победи основните сили на сръбската армия и да спечели войната. На 8 ноември десния български фланг настъпва към Драгоман, след цяло денонощие боеве сърбите се оттеглят на юг от града. След тези сражения очакванията за войната се променят. Княз Александър І е решен да навлезе в територията на Сърбия и чак тогава да започне мирни преговори. На 11 ноември е обявено всеобщо нападение срещу сръбската войска. На 13 ноември са изпратени сръбски парламентьори с молба за примирие. Русия, Австро-Унгария и Германия изпращат нота на България за започване на мирни преговори. Нотата е отхвърлена, а българския княз заповядва нападението да продължи. На 14 ноември българите обграждат Пирот, а пътят им до Ниш е свободен. На 16 ноември България и Сърбия сключват примирие. Сръбската армия е изправена пред пълен разгром. Неочаквания развой на бойните действия по време на войната, внася съществен обрат в източнорумелийския въпрос. На 20 януари 1886г между Илия Цанов и великия везир е подписано споразумение, регламентиращо прехвърляне на властта над бившата Източна Румелия. Управлението на областта се поверява на княз Александър. Предвижда се взаимна военна помощ в случай на нападение срещу Турция или България. Спогодбата предвижда всички други положения на Берлинския договор да останат в пълна сила. На 24 март 1886г се подписва Акт за спогодбата относно работите на Из. Румелия. С подписването му завършват осеммесечните дебати по Съединението. На 13 април 1886г на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър І султанския ферман, с който му поверява главното управление на Южна България. С това фактически е осъществено пълното съединение на Северна и Южна България.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Раждане на Средновековна Българска държавност 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.