Решенията на Никейския събор и единството на християнството


Категория на документа: История


ПУ "Паисий Хилендарски" - филиал "Любен Каравелов"- гр. Кърджали

РЕФЕРАТ

по

Папство и империи

Тема: Решенията на Никейския събор и единството на християнството.

Май, 2013 год.

Гр. Кърджали

Гоненията срещу християните през първите три века дали своя отпечатък върху живота на Църквата. Макар и в по-малка степен и ересите през този период се отразили неблагоприятно. Естествено било да се очаква, че Медиоланският едикт от 313 г., който поставял християнството наравно с другите религиозни учения в Римската империя, ще отвори нова страница в църковния живот. Наистина така и станало. Църквата получила възможност свободно да организира вътрешния си живот. Но в нея навлезли мнозина, които по дух и живот били и останали чужди на Христовото учение; станали християни, движени не от възвишени идеали и чиста вяра, а от земни лични интереси.

В религиозен план периодът ІV-VІІІ в. е изключително интересен. Наситен е с многостранна и извънредно богата по съдържание дейност на Църквата при изясняване и формулиране на някои истини на вярата. Ако първите три века са отбелязани като епоха на гоненията, то ІV - VІІІ в. напълно основателно се отбелязват като епоха на триадологическите и христологическите спорове и изяснения. Триадологическите спорове имали за основа троичността на Бога, христологическите - личността и изкупителното дело на Иисуса Христа.

Условията благоприятствали епископите от всички страни да се съберат и заедно да обсъждат възникналите въпроси. Така, наред с известните до тогава поместни или регионални събори, при император Константин Велики се сложило начало и на вселенските събори, които са глас на цялата Църква. Тази дейност на Царквата се проявила в решителна борба срещу нейния най-опасен вътрешен враг - зародилите се и откърмени в недрата й еретически учения, и в оформяне на църковното учение и вероизповед - плод на тази борба. На еретическите заблуди трябвало да се противопостави в чиста форма учението на Църквата.

Страстно разгорелите се борби през първата половина на ІV в. били породени от появилата се още в средата на ІІІ в. ерес, която влязла в църковната история под названието арианство.

Макар тази ерес да е свързана с името на александрийския презвитер Арий, той не е неин родоначалник. Съвсем случайно дал име на зародилото се в Антиохия около средата на ІІІв. Учение, което води началото си от мъченик Лукиан, дори още по-рано - от епископ Павел Самосатски. Арий бил член на образувалия се кръжок от последователите на Лукиан. При един спор със своя епископ Александър Александрийски Арий станал само изразител на новото учение и с това свързвал навеки името си с него. Никога обаче той не е бил водач на арианството.

Както вече се спомена, началота на арианството трябва да дирим не в Александрия, а в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан и неговия предшественик Павел Самосатски.

Откога Павел Самосатски започнал да разпространява еретическото си учение не е известно. Вероятно това е станало наскоро след като заел епископската катедра. Че това учение било нецърковно личи от факта, че между 264 и 269 г. в Антиохия били свикани три събора против него и едва на третия той бил осъден като еретик.

Учението на Павел Самосатски не е нищо друго, освен доразвито и доведено до крайност динамистическо монархианство. Той му дал системна и научно-философска обработка. Може да твърдим, че цялото учение на Павел Самосатски се свежда до въпросите за Логоса и Иисуса Христа и отношинието между тях.

Един измежду последователите на Павел Самосатски бил и Лукиан. Но в учението си за Логаса Лукиан се различава от Павел Самосатски. В противовес на него признава лично битие на Логоса. Според Лукиан Логосът не е единосъщен с Отца, не е съвечен на Него, не е и нероден, а е сътворен по волята на Отца преди всички времена. Логосът е творение, стоящо по-високо от всички други творения. Поради това Лукиан подчертавал силно божествената природа на Логоса. Не е сигурно дали той е учил за съгласие между волята на Логоса и тази на Отца. В Христа обаче той, както по-късно и Арий, отричал човешката душа. Учил, че възприелият човешки плът Логос е заменил душата.

Учението на Арий няма оригинален характер. То се определя до голяма степен от общите предпоставки на Антиохийската богословска школа. Според Арий Бог е самозатворена монада. Само Той е вечен, безначален, неизменен. Всичко друго, което съществува, по същност е чуждо на Бога. Това, което отличава Бога от всички други същества, е неговата безначалност или нероденост. Логосът има начало на Своето битие; не е произлязал от същността на Отца, а е създаден от нищо по волята на Отца; Той е първото божие творение. Бог Го сътворил, за да създаде чрез Него света; Той е посредник при сътворяването на света и същевременно е част от сътворения свят; Той е твар,съвършено Божие творение, но не е творец; като творение Логосът не е неизменяем.

Арий бил чужд на идеята за троичността на Бога. За него съществува само един едноличен Бог. Син и Дух Свети са само висши и първородни твари, необходими посредници при сътворяването на света.

Учението на Павел Самосатски, Лукиан и Арий, независимо от различните нюанси между тях, отричало догмата за троичността на Бога и обезсмисляло изкупителното дело на Иисуса Христа. А това вече криело сериозна опасност за църковното единство и за чистотата на църковното учение. Въпросът трябвало да получи дефинитивно решение от цялата Църква, което наложило свикването на вселенски събор.

Спорът между епископ Александър Александрийски и подчинения му презвитер от Александрия Арий бил изцяло на верова основа. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение. Арий не се подчинил. Той бил остроумен събеседник и за непродължително време спечелил много привърженици. Успял да увлече след себе си 1/3 от клира на Александрйската Църкваи половината от клира в самия град Александрия. Въпреки този успех Арий чувствал, че положението му в Александрия не е сигурно. Подирил подкрепа между малоазийските епископи. Най-голям негов защитник и съмишленик бил неприятелят на Александър - епископ Евсевий Никомидийски. Палестинските епископи под ръководството на епископ Евсевий Кесарийски били също на негова страна. Така спорът се задълбочил и разширил.

Когато в 324 г. император Константин Велики преместил столицата си в град Никомидия, останал поразен от раздорите, които вече разяждали Църквата. Опитал се да примири спорещите страни, но не успял. Скоро сам се убедил, че спорът засяга същността на християнството. Той побързал да свика епископите от цялата Църква, за да разрешават спорните въпроси. Освен арианския спор имало и други въпроси, които се нуждаели от съборно разрешение, например въпросът за празнуването на Пасха, за повторно приемане на отпадналите от вярата при гоненията и др.

С императорска грамота били поканени епископите от всички страни / не само от Римската империя/ да се съберат колкото може по-скоро в малоазийския град Никея. Така през май 325 г. там бил открит Първият вселенски събор, влязъл в историята още като Никейски. Преобладава мнението, че на събора присъствали около 318 епископи. Времето от 22 май до 14 юни преминало в предварителни съвещания. На тях присъствали не само епископи, но и обикновено клирици, дори и миряни. По тези разисквания твърде скоро се образували четири различни по веровите си възгледи партии. Това е лесно обяснимо, като се има предвид, че бил поставен за разглеждане въпросът за Сина Божи, т.е. дали Син Божи е истински Бог, единосъщен на Бога Отца, или е творение, заемащо първо място между творенията. За да ни бъде ясно при каква обстановка са работили членовете на събора, трябва предварително да знаем какви са били образувалите се партии, на каква почва са възникнали и какви са били догматическите им различия.

Най-ярко оформилата се партия била тази на строгите ариани. Неин главен водач бил епископ Евсевий Никомидийски. Наброявала общо 17 души. Били рационалисти в богословието: догматическите въпроси разрешавали по пътя на научното изследване. Мислели, че всеки християнин може и трябва сам и само па този път да ги разрешава. Затова между членовете на тази малка група липсвало единство.

Друга партия, значително по-многобройна от първата, била тази, чиито последователи по-късно получили името полуариани. Главен неин представител бил епископ Евсевий Кесарийски. В учението си за Св. Троица прокарвали Оригеновия субординационализъм: признавали Сина Божи за Бог, но не равен на Отца, а по-нискостоящ от него. В нейните възгледи имало елементи и от ариански, и от православен характер. Затова и едните и другите ги считали за свои привърженици.

Защитниците на православното учение се делели на две партии. Към първата принадлежали образовани, високотачени епископи, които добре разбирали същността на арианската ерес и пагубното й влияние. Измежду тях изпъквали най-вече епископите Александър Александрийски и Осий Кордубски / или Кордовски/. Членовете на тази партия добри осъзнавали, че за да се води успешна борба с арианството, не са достатъчни съществуващите дотогава богословски изразни средства. Затова те подирили и нецърковни, извън библейски изрази : послужили си с термините "единосъщен" и "от същността", които подривали основите на арианството. Към това били движени от чисти подбуди.

Решаващо значение в събора имала четвъртата партия. Тя била най-многочислена. Членовете й се отличавали с проста, чиста и искрена вяра.. на тях общо взето била чужда философската мисъл, всичко възприемали чрез чиста и дълбока вяра. На нея подчинявали своя разум. Те смятали, че арианството руши основите на Църквата, и вземали дейно участие в споровете. Осланяли се единствено на Свещеното Писание; не искали да отстъпят от древната вяра.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Решенията на Никейския събор и единството на християнството 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.