Управлението на Стефан Стамболов и Православната църква


Категория на документа: История


РЕФЕРАТ

Управлението на Стефан Стамболов и православната църква в България
(1887-1894)

Отношенията между Българската православна църква и държавната власт в периода след 1878г. притежават твърде специфична еволюция. Причините за появата на противоречията между двете легитимни власти в България могат да се проследят още в специфичния характер на църковно-националните борби през Възраждането ,в пренебрежителното отношение и практическото отхвърляне на еволюционистката алтернатива през последното предосвобожденско десетилетие,в тежката орисия,наложена на България от Великите сили в Берлин през 1878г.,в противоречивите текстове на глава IX ("За вярата") от Търновската конституция,както и някои черти на националната психология на българите в ново време.
Спора между българската светска и църковна власт разгорял се с пълна сила по време на управлението на Стефан Стамболов има своята основа още със създаването на българската държава.При което се определят правомощията на светската и църковната власт.Със спорни закони има опит да се наложи цезаропапизъм.Църквата като първата официална власт за българския народ се чувства притисната,ограничена и недоволна.При управлението на Ст.Стамболов отношенията между църквата и държавата кулминират в открито противопоставяне.

Първата легитимна общонационална институция -Българската екзархия укрепнала и създадена след десетилятия на народна борба,е поставена в изключително неблагоприятни условия след 1878г.Диоцеза й е разпокъсан на пет части според Берлинския договор и някои части според каноните на православието са загубени безвъзвратно това са Северна Добруджа ,Нишкок,Пиротско и Вранско.След 1879 г. "Върховния църковен съвет"-Светия синод,не може да се събира в Цариград където е позиционирано седалището на екзархията и тя не може да се самоуправлява .Не получава подкрепа и от държавата за най-неотложните си финансови нужди.Очакванията се ,че след освобождението държавата ще вземе присърце тоя въпрос и ще уреди материалното положение на духовенството,като вземе предвид заслугите му за народа в миналото,се оказват напразни.След много отлагания Народното събрание одобрява новия Екзархийски устав през 1883г. който е приспособен към княжеството,но неговото прилагане е затруднено от светската власт.
Конфликта между правителството и висшия църковно духовенство не е предизвикана само от особените исторически условия и заетата международна позиция след събитията от 1885,1886 и 1887 година съответно Съединението на България с Източна Румелия,Сръбско-българсклата война и детронацията и след това абдикация на Александър I.Регентството начело със С.Стамболов и избора на Ф.Сакс-кобур-готски за български княз довеждат и до пълен разрив в отношенията между Освободителкакта и освободената държава.С подкрепата най-вече на Австро-Унгария и на Великобритания,който преди всичко се стремят да отстранят силното влияние на Русия от стратегически важния Балкански полуостров.Това се обяснява със стремежите на тези две Велики сили:Австро-унгария се стреми към господство и присъединяване на балкански територии,след загуби на територии при обединението на Германия и Италия,а Великобритания от своя страна смята Русия за най-големия си противник сред Великите сили в световен мащаб. Конфликта между България и Русия идва толкова ненавременно за големите исторически задачи по пътя на националното обединение,толкова навременно за стратегическата програма на Великобритания ,доближена до Балканите както никога преди това.
До сключването на френско-руския съюз през 1892г. британските политически и военни кръгове вярват в изключителната позиция на Англия в Проливите.Традиционната англо-руска вражда в световен мащаб,която достига краен предел през 1885 г. в Афганистан,съсредоточава цялата дипломатическа енергия на Великобритания в противопоставянето на руската политика.Курсът на българското вътрешнополитическо развитие идва внезапно,като допълнителна възможност в отпор на руската политика.За десет години България става най-важната зона в балканската политика на Великобритания,изтласквайки такъв значителен обект като Гърция и пренебрегвайки традиционния съюзник Турция.България става обединително звено в сключването през март и декември 1887г. Средиземноморско съглашение между Великобритания,Авсрто-Унгария и Италия.
От вътрешна гледна точка именно в дните след 6 септември по повод първоначалното руско становище против така извършеното Съединение в Българи се заражда обществено-политическо мнение и течение което намира основания за съществуването си в пропагандата на недостатъчно аргументирания от геополитическата историческа гледна точка стремеж за "независима" (от Русия)България,която сама може да се справи с всички трудности,и то едва ли не напук на досега признаваната за освободител и покровител северна империя.През следващите години тази позиция и поддържащото я течение,състоящо се главно от дейци,пряко свързани с извършването и военната защита на Съединението,укрепва и става една от крайностите,която поради непримиримото противопоставяне срещу, също толкова краен обществено-политически антидот(поддържан пряко от Петербург),тласка българското политическо развитие към още по-остра криза,последвала детронирането на княз Александър І на 9 август 1886г.
Събитията протекли в младата държава през 80-те години въвличат някои от най-авторитетните архиереи във водовъртежа на политическите борби.Независимо от това,че в повечето случаи тяхното участие в държавното управление и в отделни политически инициативи са мотивирани от присъщия им възрожденски национализъм и жертвена готовност,намесата им в политиката е изтълкувана превратно от светските власти.Българското правителство се уповава на новите си западни съюзници,а от своя страна българската църква и Екзарха Йосиф са за разбирателство и братство със Русия.Със своето голямо влияние върху народните маси църквата е смятана за враг на правителството и се правят опити за репресии над висшия клир и ограничаване на властта й чрез законодателни актове.
Още в края на 1886 г. се заражда конфликта между управляващите начело със Ст.Стамболов, и най-активните митрополити-Климент Търновски,Симеон Варненско-Преславски,Константин Врачански.Противоречията между тях се усложняват от най-важния проблем на страната-разрива с Русия,избора на нов княз,насоките на бъдещето обществено и политическо развитие,значението и ролята на православната църква в свободното княжество.В навечерието на пристигането на княз Фердинанд І противопоставянето между управляващите и църквата достига крайни измерения.Задълбочаването на конфликта в следващите години достига до разрив между двете власти,чиито отрицателни последствия за нравственото и общокултурно развитие на нацията историческата наука традиционно подценява и пренебрегва.
Още при пристигането си в София княз Фердинанд се сблъсква с открито заявената и категорична гражданска позиция на архиереите.Отдавайки необходимото уважение към монарха,след молебена,отслужен в негова чест, на 10.08.1887г. екзархийския делегат митрополит Климент съветва младия княз:"За укрепване на българския престол,за славата и честа на българската корона,за преуспяването и напредък,за постигането на едно трайно и честито бъдеще-за всичко това е необходимо да се изравни пропастта,която така нежелателно и неочаквано се изкопа между освободени и освободители..."Предупрежденията на духовника се оказват пророчески и се потвърждават от хода на събитията.След няколко години става ясно,че Фердинанд І няма да получи международно признание,ако Русия не одобри неговия избор.Това става едва през 1896 г. със съдействието на търновския митрополит.Князът е признат,след като приема условието на Русия-покръстване на престолонаследника в православната вяра.Така практически се обезсмисля една от най-непопулярните политически инициативи на Стамболов-промяна на чл.38 от конституцията,създаваща възможност за установяването на католическа династия в България,
Както може да се очаква,след речта от 10.08.1887г. оставането на екзархийския делегат в столицата е нежелателно.Въпреки неколкократните протести на Йосиф І,че правителството няма право да се меси в управлението на църквата,Стамболов успява да прогони неудобния владика.След като е охулен от правителствения вестник "Свобода",през 1887г. Климент е принуден да се завърне в епархията си.В Търново е поставен под постоянна опека на местните власти,забранено му е да служи в църквите и да произнася проповеди.През този период митрополита пише до екзарха:"Тази борба,каквато и да е била в началото, обърна се на борба за запазване или съсипване на бъдещето на отечеството.Църквата не може да не вземе участие в тази борба.И тя щеше да направи измяна на своето високо признание,ако не вземеше участие ...Политика,която прокарва своите принципи с терор,псувни и хули против вярата и църквата и против всичко,що е честно и разумно,такава политика е най-развратната и следователно най-съсипателната и опропастителна за народа,колкото и да са високи нейните принципи..."
В подобно положение се намира и Варненско-Преславския митрополит Симеон.Той е изгонен от епархията си още през август 1886г. по волята на няколко правителствени партизани,обвиняващи го за съмишленик на детронаторите на княз Александър І.Оскърбен от грубото отношение на власт имащите към него и към църквата,най-добрия български каноник остава далече от епархията си чак до лятото на 1888 г.Скоро след завръщането си Симеон получава нова не заслужена обида,този път лично от държавния глава.В разрез с официалния етикет,при пристигането си във Варна през есента на същата година Фердинанд І приема благословията на католическия епископ и местния гръцки владика,но демонстративно подминава очакващия го български митрополит.Закъснелите извинения не успяват да удовлетворят уязвеното от публично пренебрежение достойнство на уважавания митрополит.Съвсем естествено Симеон отказва да отслужи молебен в чест на княза,а по късно при посещението на Фердинанд в Шумен,отказва и да го посети,за което строго е смъмрен от министъра на вероизповеданията.
През първите години от престоя си в България младия княз-католик,неведнъж създава поводи за недоволство срещу личното му поведение и отношение към православната вяра която е господстваща според конституцията на страната.Клирът и значителна част от обществото основателно тълкуват,волностите на княза като,обидни и провокативни спрямо църквата и религиозните чувства на народа.Така например през юни 1888г. Фердинанд заповядва да се отслужи католическа служба в двора на Калоферския девически манастир,по негово настояване правителството на Стамболов нарежда в православните храмове да се почитат католическите светии Фердинанд и Клементина.Младия княз не е запознат с историята на страната и голямата роля на църковната борба за националната еманципация през Възраждането,тези съзнателни негови постъпки стават пред очите на правителството и то не само че не го възпира но и го поощрява.
През 1888г. конфликта между двете власти се задълбочава.Поради неуточненото международно положение на княза неговото име не се споменава от българското духовенство,но за това се почита Александър ІІ и се изразява благодарността към руския народ за освобождението.Това е един вид пасивен протест спрямо правителството което от своя страна смята това за достатъчно сериозна причина да забрани свикването на Светия синод.Едва след неколко постъпки на екзарха,в началото на декември 1888 г. върховната духовна власт се събира в столицата за разглеждане на нерешените въпроси по църковното управление.Вместо да се опита да тушира натрупаното напрежение с църквата ,правителството противозаконно със силови средства се опитва да наложи властта си над църквата като изисква от всеки един от архиереите да направи "визита по длъжност" пред княза и министъра на вероизповеданията и външните работи.След отказа на архиереите,лесно е намерен повод за разпускане на Синода.На 30.12.1888 митрополитите Симеон,Константин и Климент са изгонени от столицата с полицейски конвой.С тези си действия Стамболов не само че не получава авторитет,но и парира възможностите за помирение с църквата за дълго време.От своя страна митрополитите засилват своята съпротива срещу светската власт.Във Врачанската епархия се забранява да се споменава от духовните лица името на княза,а в Търновска епархия митрополит Климент продължава многозначителните си проповеди пред паството.През 1889г. и двамата духовници са подведени под съдебна отговорност което противоречи на Екзархийския устав и други действащи закони.
По същото време законодателната власт се намесва в задълбочаващата се криза в отношенията между правителството и църквата.На 9.11.1889г. е внесен спорен закон за промяна на избирателния закон,в чл. 16 на който се предвижда духовните лица да нямат право да бъдат избирани за народни представители.След протестите на редица народни представители в подкрепа на църковните служители е съставена комисия която внася компромисно предложение,избирателни права да имат монасите,но не и бялото духовенство.Този вариант е отхвърлен от правителственото мнозинство и е приет варианта който е внесен от Ст. Стамболов(24.11.1889г.).В резултат цялото духовенство е лишено от право на избираемост.С този закон е потъпкана Търновската конституция която дава равни права на всички български граждани и до този момент е била основополагаща в управлението на Либералната партия.
Екзарх Йосиф с тревога следи отношенията светската власт в княжеството и от Цариград се противопоставя на репресивните методи използвани срещу Светия синод.В Цариград пристигат правителствени пратеници Д.Петков и З. Стоянов за да сондират мнението на екзарха относно църковните въпроси.Отговора на Йосиф е категоричен:"Аз не съм рекъл на никой клирик да бъде против княза или правителството,но и не мога да ги принуждавам да поддържат едно правителство,което се ругае с всичко свято,с религията,с духовенството,защото справедливо бих минал в очите на клира за изменник на длъжността си..." В разговор с великия везир той допълва:"Тая партия,която е на власт,не разбира,че държава без вяра и без Църква не може..."
Към края на 1889г. се наблюдава известно смекчаване на отношенията,с посредничеството на Достороло-Червенския митрополит Григорий.Правителството позволява свикване на Светия синод .Основна задача е да се намери начин да се споменава името на Фердинанд.А след това започва нормалното функциониране и редовни срещи на висшите духовници в София.Правителството от своя страна обещава да се заеме с неотложните задачи на църквата и внася в Народното събрание законопроект за изменение на Екзархийския устав в желания от синода смисъл.Но това "примирие" се оказва краткотрайно, през 1891 г.се разбира че исканията на за измененията на устава не са удовлетворяващи за духовенството и се стига до нов антагонизъм,тъй като са нарушават правата на църквата да се самоуправлява.
През 1892 г. нова инициатива на Стамболов изправя църквата срещу правителството.Убеден че женитбата на княза и създаване на династия ще закрепи престола на Фердинанд,Ст. Стамболов пристъпва към промяна на чл.38 от Търновската конституция в смисъла на който се казва че престолонаследника може да не изповядва православието,което е условие поставено от Мария -Луиза бъдещата княгиня.На тази законодателна инициатива се противопоставят не само духовенството,екзарха и опозицията,но дори и съпартийци от Либералната партия.Всички се опасяват от още по-голямо разпространение на католицизма в България и отдалечаване и охлаждане отношенията на княжеското семейство с народа.
Четвъртото Велико народно събрание трябва да се свика по традиция в Търново,за да се измени основния закон на държавата.За това съпротивата от страна на Климент става още по нежелателна от страна на Стамболов и той решава да го отстрани за винаги от пътя си .Скоро излиза и удобен момент за това.Климент е набеден ,че на 14.ІІ.1893 г. е изказал бунтовна реч против княза и правителството,след което е се стъкмява съдебен процес и той е заточен.Забележителното в случая е не бруталната разправа на правителството с митрополита, а по скоро пародията в съдебния процес който не е юридически издържан,в резултат на който доскорошния съветник на Стамболов е осъден на вечно заточение в Гложенския манастир.Разправата с митрополит Климент е кулминационна точка в конфликта между държавата и църквата в княжеството в края на XIX век.Нито едно събитие не може да оправдае бруталното отношение на правителството спрямо духовенството.В защита на осъдения архиерей се обявяват недоволните от режима политически групировки.Не случайно скоро след произнасянето на присъдата на Климент през май 1894г.,Стамболов пада от власт.
Често закононарушенията от страна на Стамболовия режим се оправдават с ефективната стопанска,институционална и културна модернизация на страната и успешната държавна политика.Но при отчитане на всички фактори не може да се даде положителна оценка на обидно-провокативната и силова политика на режима.Вместо да потърсят диалог с архиереите и да предложат решения на повечето неотложни проблеми на църквата и постепенно да я насочат към руслото на основното й духовно предназначение,правителствата започват силово да я ограничават и потискат,създавайки пречки за нормалното й функциониране и ефективното й самоуправление.

Използвана литература:
Петков,П. Ст. Управлението на Стефан Стамболов и Православната църква в България-Епохи, 1994,кн. 1, с.62-74
Петков,П.Ст. Отново за дипломатическата и военната защита на Съединението 1885г.-Епохи, 1996, кн. 3, с. 23-34
Николов,П. Отношението между българската държава и българската църква през 1887г.-Известия на Историческото дружество в София, 11-12(1931-1932),С., 1932, с.294-302
Пантев,А. Стратегическите измерения на българския въпрос 1886-1896.-Военноисторически сб., 1987,кн. 4, с.92-104.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Управлението на Стефан Стамболов и Православната църква 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.