Външна политика на Московското царство през 17 век


Категория на документа: История


Външна политика на Московското царство през 17в. Териториална експанзия, войни и дипломация
Заб. Този въпрос се пада в конспекта веднага след 13. Московска Русия при управлението на Иван IV Грозни (1533 - 15834) - външна политика; бях останал с впечатление, че няма да се включва за изпита, подобно на първите 5, но ето че излезе друго. Част от него косвено отговаря и на последния - за Украйна и Беларус между Жеч Посполита и Московското княжество. Ще се ориентирате, важното е, че информацията е налице и Барса печелят всички купи; предварително се извинявам за неудобството, произлизащо от това, че в основното съчинени пише, че следващите 10-ина страници няма защо да се знаят. Но аз наистина го вярвах. :) :)
Управление на Михаил (1613- 1645), Алексей (1645 -1676) и Фьодор (1676-1682)

По думите на Костомаров "съществуват малко примери в историята, когато един нов владетел заема престола в такива изключително лоши условия, като тези, при които Михаил Фьодорович е избран". В действителност Михаил Романов поема властта в една опустошена страна, столицата на която, както и други градове са напълно изгорени. Хазната е празна, а финансовата разруха е пълна. Заруцки, който приема Марина Мнишех и "малкия престъпник" в лагера си в Астрахан, обединява казаците и други недоволни като продължава историята на претендентите и общественото недоволство, така характерни за Смутното време. Много бродещи отряди, някои от по няколко хиляди души, продължават да плячкосват. Московската държава все още е във война с Полша и Швеция, които превземат съответно Смоленск и Новгород, както и други руски територии и издигат свои кандидати за московския престол - принц Владислав и принц Филип.
При тези обстоятелства 16-годишният цар моли Земския събор да не се разпуска, а да остане в Москва и да се включи в управлението на страната. Земският събор, в чиито състав са направени някои промени, фактически участва в управлението на страната през първото десетилетие на новата власт. Платонов и други насочват вниманието си към естествеността на този съюз между "стабилизиращите" слоеве на московското общество и монарха. Михаил управлява в много тясно сътрудничество и с Болярската дума. Някои историци даже предполагат, че при възкачването си на престола той е дал на Думата обещания, ограничаващи самодържавната власт. Това е интересно предположение, което обаче не е подкрепено с доказателства. Съветниците на царя, малко от които притежават някакви способности, първоначално принадлежат към рода Салтикови - роднини на царя по майчина линия. През 1619г. митрополит Филарет, баща на Михаил, се завръща от полски плен, става патриарх и един от най-влиятелните мъже в държавата. Освен духовния си сан, Филарет получава титлата Велик самодържец, в резултат на което в държавата има двама велики самодръжци и документите се издават от името и на двамата. Истинската власт на Филарет се основава на неговите способности и опит и особено на силния му характер, което му позволява да ръководи слабохарактерния си син. Филарет умира 1633г., почти на 90 години.
Вътрешните безредици, чуждата интервенция и финансовата разруха през 1613 и следващите години са най-неотложните държавни проблеми. За три години управлението се справя успешно с безредиците въпреки новите въстания. Властите правят някои отстъпки на казаците и амнистират всички престъпници, които са се включили във войската, за да се сражават с шведите. След това те пристъпват към унищожаването на своите противници един по един. Особено опасните Заруцки и "малкият престъпник", както и Марина Мнишех са победени в Астрахан и пленени през 1614г. Първите двама биват утрепани, а Марина Мнишех умира в тъмница.
Правителството на цар Михаил успява да спре външната интервенция и да стабилизира външнополитическите отношения, независимо от високата цена. През 1617г. в Столбово е сключен мир с новия шведски крал Густав II, който е окупирал и други територии из Европа. Според споразумението, шведите връщат Новгород и съседните територии на Северна Русия, но запазват една ивица земя по крайбрежието на Финския залив и с това изтласкват русите далеч от морето. Освен това шведите получават и 20 000 рубли. Поляците имат по-големи амбиции и през 1617-18г. полският крал Владислав предприема поход към Москва, достига столицата, но не успява да я превземе. През 1618г. в Девлино е сключено примирие, което трае 14 години. Поляците запазват Смоленск и други територии в Западна Русия. Според същия договор руските пленници, сред които е Филарет, са освободени и се завръщат у дома. Когато през 1632г. срокът на примирието изтича, военните действие са подновени. През 1634г. обаче е сключен мирен договор: Полша пак запазва придобивките си в Западна Русия и получава дежурните 20 000 рубли, но Владислав оттегля претенциите си към московския престол.
При управлението на Михаил настъпват важни събития в териториите на юг от границите на московската държава. През 1637г. донските казаци превземат отдалечената турска крепост Азов на Азовско море. През 1641г. голяма турска войска и флот се появяват край крепостта, но дори и след героична четиримесечна обсада не успяват да прогонят натрапниците. След като отблъскват турците, казаците предлагат крепостта на цар Михаил. Приемането ѝ означава война с Турция. На специално свикан Земски събор през 1642г. делегатите от дворянството подкрепят започването на война, но представителите на търговците и градските жители настояват, че липсата на финансови средства ще обрече на неуспех една широкомащабна военна акция. Царят застава на последното становище и казаците са принудени да изоставят Азов. Следващите руски начинания в района на Азов, както и в този на Финския залив ще бъдат предвождани от Петър Велики.
Да се постигне финансова стабилност в страната се оказва много по-трудно, отколкото да се осигури сигурност и мир. Милюков и други посочват, че катастрофалното финансово положение на московската държава е резултат от прекомерното териториално разширяване, както и от факта, че нейните потребности надхвърлят икономическите възможности на народа. Смутното време също допринася за изтощаването и дезорганизацията на стопанството. Отчаяно търсейки пари, правителството на цар Михаил предприема различни мерки: събира дълговете, въвежда нови данъци и сключва заеми, включително няколко от Строганови в размер на 3000, 16 000 и накрая 40 000 рубли. През 1614г. е осъществено извънредно събиране на една пета от приходите в градовете и селата. Учените спорят дали този данък е една пета от нечие владение или една пета от нечии приход, но неговата драконовска същност е очевидна. По-късно на два пъти правителството прибира по една десета от приходите. Като цяло биват събрани достатъчно средства, за да може държавата да следва политиката си, но в края на управлението на Михаил, както и в началото, финансовото състояние на Русия продължава да бъде незадоволително. Финансовите проблеми ще притесняват и наследниците на царя с нови кризи.

Управление на Алексей и Фьодор
Михаил умира през 1645г. на 48 години и единственият му син, 16-годишният Алексей, го наследява на престола. Известен като "Тишайший" или "Най-тихият", въпреки изблиците на гняв и избухливостта си, Алексей прави благоприятно впечатление на съвременниците си, както и на някои историци от по-късно време. В едно отлично описание на характера на царя Ключевски нарича Алексей "най-сърдечния мъж, славна руска душа"и го представя като въплъщение на московската култура и един от инициаторите за ново отношение на русите към Западна Европа. Ако приемем известно преувеличаване и стилизиране във възхваляващия анализ на Ключевски, остава представата за една привлекателна личност, особено чувствителна и деликатна в отношенията си с другите хора, за един абсолютен владетел, но съвсем не деспотичен. Алексей е възпитан според московската религиозна традиция. Той остава посветен и сведущ богомолец, спазва постите и църковните обичаи през целия си живот. В същото време Алексей проявява интерес към Западна Европа и западноевропейската култура, включително към архитектурата и театъра, които са непознати за Русия. Царят обича да пише и оставя увлекателни писма.
Продължителното управление на Алексей 1645 - 1676г. не може да бъде определено като спокойно. Старите кризи и проблеми се запазват, възникват и нови. Освен това, макар и привлекателна личност, царят особено в началото се оказва под силното влияние на роднини и други съветници, които често го подвеждат. След възкачването на новия владетел особено влиятелни стават боляринът Борис Морозов, прозападно ориентираният учител на Алексей, които се жени за сестрата на жена му, и княз Илья Милославски, тъст на Алексей. Морозов действа с интелект и талант, но усилията му да напълни хазната чрез увеличаване на данъците върху солта и забраняваната дотогава търговия с тютюн, срещу което църквата се противопоставя, предизвикват враждебно отношение сред масите. Някои от неговите протежета и назначени лица безмилостно грабят народа. Тесногръд егоизъм, алчност и корупция характеризират поведението на Милославски и неговата клика. През май 1648г. разгневените жители на Москва вдигат голямо въстание, убиват много чиновници и заставят царя да екзекутира някои от най-големите престъпници, макар че Морозов и Милославски запазват живота си. Скоро след това бунтове избухват и в други градове, сред които са Новгород и особено Псков.
По-късно при управлението на Алексей, когато държавата се намира в голямо финансово затруднение, правителството се опитва да подобри положението, като намалява стойността на парите. Замяната на среброто с мед, започнала през 1656г., се оказва не по-успешна, отколкото подобни мерки в други държави - тя води до инфлация, допълнително объркване и предизвиква големия "бунт на медните монети" през 1662г. Най - голямото въстание срещу властта е предвождано от Степан Разин. То съдържа поразителни прилики с бунтовете на нисшите слоеве през Смутното време. Разин, който е командир на отряд от донски казаци, за пръв път привлича вниманието като дързък мародер, който напада Персия и други земи, разположени по брега на Каспийско море и долното течение на Волга. През лятото на 1670г. той предприема амбициозно начинание, придвижва се по брега на Волга и навсякъде провъзгласява освобождаването от чиновниците и земевладелците. В градовете по течението на реката представителите на аристокрацията са избити, а войниците и обикновените хора възторжено приветстват Разин. Пратениците му имат същия успех. Местните племена, както и русите, горят от желание да отхвърлят наложения ред. Въстаническата армия достига Симбирск, броят ѝ нараства на около 20 000 души. Поради слабата си организация и дисциплина обаче, въстаниците биват победени от московските войски, в които има и няколко полка, обучени по западен маниер. Разин газира при донските казаци, но през 1671г. е арестуван от тях и предаден на московските власти, за да бъде екзекутиран публично. След няколко месеца Астрахан, последното огнище на въстанието,с е предава.
Наред с потушаването на вълненията правителството взима мерки да подобри управлението и правораздаването, както и да успокои общественото недоволство. От голямо значение е въвеждането през 1649г. но нов кодекс от закони, т.нар. Усложнение. Одобрен от специално свикан 1648г. Земски събор и изработен от комисия, избрана от събора, новият кодекс е първият опит за кодифициране на московското право след 1550г. Той не е отменен до 1835г.
Разпространяването на московската власт над Украйна през 1654г. представлява събитие с още по-голямо и дълготрайно значение. Както помним, след 1569г. тези земи се намират по-скоро под властта на Полша, отколкото на Литва. Близостта с Полша означава засилване на натиска от страна на полското общество, основаващо се върху изключителните привилегии на дворянството и зависимостта на широките слоеве, както и на католическото влияние върху източноправославния украински народ. Религиозният въпрос се изостря след 1596г., когато е сключена Брестката уния и е създадена т.нар. Униатска църква, т.е. църква, свързана с Рим, но запазваща източноправославния ритуал, славянския език в богослужението, установената църковна практика и обичаи. Независимо че източноправославната общност е силно раздвоена в отношението си към унията, противниците взаимно се анатемосват. Полското правителство обаче предпочита да действа, като че ли съюзът е напълно успешен, а униатската църква е изместила източноправославната в източните територии на царството. Въпреки че повечето източноправославни епископи в Полша подкрепят унията, мнозинството от източноправославните християни я отхвърлят. В резултат на това в Украйна си съперничат две църкви: униатската, подкрепяна често само от правителството, и източноправославната, неприета и преследвана от властите, но поддържана от масите. Източноправославните братства на миряните и една намаляваща , но влиятелна група на източноправославните едри поземлени собственици подкрепят народната църква.
И казачетата се включват в конфликта. Към средата на 16в. днепърските казаци, най-прославените сред казашките дворове, установяват своя лагер в Сеч (Сич на украински) на един остров в Днепър. Те предприемат невероятно дръзки нападения във всички посоки, но предимно срещу кримските татари и турците, както подробно е описал Хрушевски и други украински историци. Казаците създават особено общество, както военизирано, така и демократично, тъй като избират чиновниците си, а общото събрание на всички казаци взима най- важните решения. Полското правителство среща редица трудности в опитите си да установи контрол над тях. Стефан Батори и неговите наследници им предоставят значителна автономия, но създават организация на "двора" и въвеждат категорията на регистрираните, т.е, официално приетите казаци, за които се отнася автономията и новата организация. Всички останали са третирани просто като селинджъри (демек селски рейнджъри, селяни; бел.ред). Полската политика има известен успех. Тя допринася за развитието на обществените контакти между казашката върхушка и полската шляхта. Някои преуспели казаци поддържат етнически и главно религиозни контакти с украинския народ. Двойственото положение на регистрираните казаци и особено на техните атамани, продължава да влияе върху поведението им. Хетманът Петър Сахайдачни например прави много за засилването и защитата на източноправославната църква в Украйна, но по много други въпроси подкрепя политиката на полското правителство. Въпреки това, когато борбата в Украйна се задълбочава, казаците застават на страната на народа. И ако хетманите и регистрираните казаци, които през 1625г. наброяват 6 000 души, получават известни предимства от сътрудничеството си с Полша и често се раздвояват в предаността си, нерегистрираните казаци, които са няколко пъти повече, а също и селяните, виждат в Полша само крепостничество и католицизъм и нямат причини да се колебаят.
От 1624 до 1638г. няколко казашки и селски въстания обхващат Украйна. Само с големи усилия и след няколко поражения полската армия и правителство успяват да получат надмощие. Безмилостните полски умиротворители налагат властта си за по-малко от десетина години. През 1648г. украинците отново се вдигат на бунт под ръководството на талантливия водач Богдан Хмелницки. Започва т.нар. Война за освобождение на Украйна. След няколко блестящи победи, постигнати с помощта на кримските татари, и две несполучливи споразумения с Полша украинците се насочват към Москва. Преди това през 1625, 1649 и 1651г. московското правителство не удовлетворява исканията на украинците, тъй като това би довело до война с Полша. Земският събор от 1653г. обаче убеждава цар Алексей да приеме под свое покровителство хетмана Богдан Хмелницки и цялата му войска с "техните градове и земи". Така двете страни се ориентират към съюз. Финалната стъпка е направена в Переяславъл през януари 1654г. "Радата" или събранието на войската и на земите обсъжда какви възможности има Украйна - подчиняване на Полша, преминаване под покровителството на Турция или признаване на московската власт. Решението е в полза на източноправославния цар, пред когото украинците полагат клетва за вярност. Боляринът Василий Бутурлин представя цар Алексей на събранието в Переяславъл. Въпреки мнението на много украински историци новото споразумение по същество означава безусловно приемане на Украйна под властта на Москва. Този извод се налага от политическата реалност, която принуждава не московското правителство, а украинците да търсят съюз, както и от политическата дейност на московската държава и специфичните условия на този съюз. От друга страна, през следващите десетилетия и векове украинците имат достатъчно основания да се оплакват от руското управление, което в крайна сметка напълно премахва автономията, дарена на украинците, след като те се заклеват във вярност на московския цар. Това налага или спомага да бъде наложено на украинците тежко бреме и редица ограничения, сред които крепостничеството, както и мерки, спиращи развитието на украинския литературен език и култура. След съюза украинците продължават да играят съществена роля в московското управление и култура, тъй като изповядват една и съща религия с великорусите и са близки по етническия си произход. Украинците обаче са по-близки до Западна Европа. Сред изтъкнатите привърженици на реформите на Петър Велики и наследниците му има и много украинци.
Войната между московската държава и Полша, която заедно с шведската интервенция в определен момент заплашва Полша с пълна катастрофа, завършва през 1667г. със сключването на договор в Андрусово. От руска страна той е подписан от един от най-способните помощници на Алексей - Афанасий Ордин - Нашчокин. Днепър става граница между двете държави, като украинските земи по левия бряг на реката са присъединени към московската държава , а тези по десния бряг - остават под властта на Полша. Киев , разположен на десния бряг, по изключение е оставен за две години под управлението на московската държава. Смоленск също бива предоставен на московския цар за 13 години и 6 месеца. Договорът от 1686г. обаче регламентира окончателното преминаване на тези градове под властта на руския цар. Московската държава води война с неясен резултат и срещу Швеция, която приключва през 1661г. Тя успява да защити своите нови владения в Украйна и в един продължителен конфликт с Турция, който продължава до 1681г. В украинската история периодът след съюза от Переяславъл, смъртта на Богдан Хмелницки през 1657г. и договора от Андрусово се описва образно като "разрухата". По своята сложност той е сравняван със Смутното време. Разделени както физически, така и в политическата си ориентация и зависимост, украинците тръгват след различни предводители, които постоянно си съперничат и често по един или друг начин настройват Полша срещу Москва. Хетманът Петър Дорошенко дори засвидетелства вярност към Турция. Продължителната братоубийствена борба погубва народа и изтощава земята. Московската власт над украинските територии по левия бряг на Днепър се запазва, а споразумението от 1654г. с течение на времето придобива все по-голямо значение.
Сред най-забележителните събития през втората половина на управлението на Алексей е църковната реформа, осъществена от патриарх Никон, и последвалият разкол в руската православна църква. Самият Никон заслужава особено внимание. Той има селски произход, интелигентен е и е с изключително силен и властен характер. Спечелва си благоразположението на царя, откроява се като митрополит в Новгород и през 1652г. става патриарх. Волевият духовник започва да упражнява силно лично влияние върху по-младия и по-отстъпчив монарх. Алексей дори дава на Никон титлата "Велик Государ" и така повтаря изключителното звание, дадено на патриарх Филарет от неговия син цар Михаил. Новия патриарх застъпва широко разпространената в католическия Запад, но не и в източноправославния свят позиция, според която църквата доминира над държавата, поради което се опитва да наложи властта си над монарха. Когато бива обвинен в папоцезаризъм, той отговаря по характерен за себе си начин: "И защо да не почитаме папата за това, което е добро". Никон получава твърде голяма власт. През 1658г. Алексей влиза в конфликт със своя взискателен наставник. Църковният събор от 1666 -67г., на който участват всички източноправославни патриарси, сваля Никон от патриаршеския престол. Той завършва дните си като обикновен монах в манастир.
Действията на патриарх Никон, които имат първостепенно значение, са свързани с реформирането на църковната книжнина и практика и предизвикват разкол сред вярващите. Интересно, че същият църковен събор от 1666 -67г., който порицава Никон, изцяло подкрепя неговата реформа. Последното десетилетие от управлението на цар Алексей преминава в религиозни борби и гонения.
Наследникът на Алексей - Фьодор - син на първата му жена, става цар на 14-годишна възраст и умира когато е на 20. Той е болнава и незабележителна личност , чието образование обаче, а това е интересно да се отбележи, включва освен руски и църковнославянски език, латински и полски, преподавани от начетения богослов и писател Симеон Полоцки. Краткото управление на Фьодор 1676 - 1682г. е забележително с премахването на местничеството. През 1682г. тази изключително тромава и неефективна система за назначаване на държавна служба изчезва, което по-късно ще улесни Петър Велики да реформира и управлява държавата. Архивът на местничеството бива изгорен.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Външна политика на Московското царство през 17 век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.