Берлинския конгрес 1878г и политиката на балканските страни


Категория на документа: История


2. Кресненско-Разложкото въстание ........................................................ 19
3. Дейността на княз Ал. Дондуков - Корсаков ...................................... 20
4. Великите сили след Берлинския конгрес и тяхната политика на

Балканите ................................................................................................ 21
Заключение ..................................................................................................... 22
Бележки ............................................................................................................ 23
Използвана литература и Интернет Източници ........................................... 25
Приложения

" ...Само Германия - честният посредник, може да претендира както за необходимата военна мощ, така и за неутралността по балканските въпроси, които биха ú позволили да посредничи сред свадливите си съревнователи..."

Ото фон Бисмарк

Берлинският договор 1878г. и балканските държави.
Увод:
Успешният край на Руско-турската освободителна война 1877-1878 обезпокоява до голяма степен западните европейски държави от евентуалното засилване на руското влияние на Балканите загубено до голяма степен след Кримската война 1856г. Отчитайки изключителната стратегическа важност на този район в Югоизточна Европа, Великите сили не одобряват подписания след войната между Русия и Османската империя Санстефански прелиминарен (предварителен) мирен договор от 1878г. и настояват открито за неговото ревизиране. Русия, която е изтощена от войната както в икономическо, така и във военно отношение, е принудена да приеме направеното от тях предложение за свикване на нов международен форум, който да преразгледа решенията на Санстефанския договор. От 1/13 юни до 1/13 юли 1878г. се провежда Берлинския конгрес като негов инициатор и председател е Ото фон Бисмарк. Конгресът се провежда в официалната резиденция на Бисмарк в центъра на Берлин - Дворецът Радзивил. Преди обаче да се стигне до този форум в Берлин, се случват няколко поредни дипломатически срещи, подписани са редица международни споразумения които са пряко свързани помежду си и имат пряко отношение към бъдещият Берлински договор.

І. Важни събития предшестващи Берлинския договор
1.Нотата на Андраши
Неуспешните въстания в Босна, Херцеговина погрома на Априлското въстание в България и последвалата черногорско-сръбско-турска война раздвижва дипломацията на Великите сили в Европа. "Източният въпрос" отново излиза на дневен ред. В Европа Великите сили са наясно, че за да се предотврати нова руско-турска война, Османската империя трябва да бъде притисната за по-сериозни и действителни реформи в християнските си вилаети. Русия, Австро-Унгария и новата сила в Европа - Германия, съгласуват своите действия, като австро-унгарският външен министър граф Гюла Андраши поема задачата да връчи на Високата Порта дипломатическа нота, която се подписва от всички европейски държави участвали в Парижкия мирен договор от 1856г. Тази нота става известна като Нотата на Андраши. В нея се настоява и предлага проект за незабавни реформи в Босна и Херцеговина. По важните искания в нотата са:
Свобода на вероизповеданията, премахване на досегашната система за изкупуване на данъците, въвеждане на преки данъци за задоволяване на местните нужди, улесняване на християнското население при покупката на земя, назначаване на смесена комисия от мюсюлмани и християни, която да осигури изпълнението на тези реформи.
Високата Порта отговаря с обратна нота на Великите сили, че се съгласява с техните искания с изключение на мерките, отнасящи се до преките данъци. Османското правителство обещава отпускането на известни суми от държавния си бюджет за развитието на Босна и Херцеговина.
2.Берлинският меморандум
След Априлското въстание в България и след научаване за зверствата извършени при неговото потушаване, представителите на Русия, Австро-Унгария и Германия отново обсъждат мерки, с които да предовратят евентуални бъдещи кланета. По същото време в Солун мюсюлмански фанатици убиват френския и германския консул. По предложение на руският канцлер Горчаков, канцлерите на трите съюзни христянски Империи, на 13-ти май 1876 година, подписват в Берлин нов документ, който в общи линии повтаря "нотата на Андраши", но има по-заплашителен и ултимативен характер : ..."ще се вземат други и по- резултатни мерки"... Това е направено по настояване на руския канцлер Горчаков. Нещо повече - Горчаков предлага с този меморандум да бъдат ангажирани и другите Велики сили от Европа - Италия, Англия и Франция. Бисмарк е наясно, че при отказ на Портата да приеме меморандума, Русия ще се ангажира в нов военен конфликт, затова подкрепя Русия. По този начин подсигурявайки си тила откъм Русия, ръцете на Бисмарк са развързани за по-свободна политика на Германия към Елзас и Лотарингия - вечния спор с Франция. Франция и Италия подкрепят меморандума, но Англия налага вето. В същото време в Истанбул се извършва преврат. Султан Абдул Азис е сменен с психично болния му племенник султан Мурад V.
3. Райхщадското споразумение
Военните действия които се развиват между Османската империя, Сърбия и Черна Гора (юни- август 1876г.) принуждават Великите сили да побързат с преговорите помежду си, понеже има реална опасност процесът да стане неконтролируем. Руския цар Александър II и канцлера княз Горчаков се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и канцлера граф Андраши от 26 юни до 8 юли 1876 година, в замъка Райхщад, откъдето произлиза и името на постигнатото между тях споразумение - Райхщадско споразумение. До официално подписан документ не се стига, но Споразумението, останало с два различни екземпляра на руски и на немски език, предвижда неутралитет на двете Велики Сили в започналата война на Сърбия и Черна гора срещу Османската империя. При евентуална победа на Османската империя се предвижда както възстановяване на статуквото, така и провеждане на административни реформи в Босна и Херцеговина. При евентуална победа на Сърбия и Черна гора според руския вариант те получават по-голяма част от Босна и Херцеговина, а останалата по-малка част от двете провинции преминават към Австро-Унгария. Австро-унгарският вариант изисква тъкмо обратното. Русия се съгласява да не се създава голяма славянска държава на Балканите. В замяна на това тя получава Южна Бесарабия, която ú е отнета съгласно Парижкия мирен договор от 1856 г. Според руската версия, при един евентуален военен разгром на Османската империя, България и Румъния трябва да образуват независими княжества, а според австро-унгарската - само да получат автономия в рамките на Османската империя заедно с Албания. Обсъжда се също: Гърция да получи Тесалия, Епир и Крит, както и възможност Цариград да стане свободен град.

Най важното в това споразумение независимо от двете различни версии е, че за първи път се появява и споменава изобщо вариант за свободно бъдеще на България. Това поставя началото на европейският стремеж на България да стане независима от опеката на султана. От този момент това става главен приоритет и на руската външна политика на Балканите в Европа.

4.Българският проект
В навечерието на Цариградската Конференция българската емиграция се трансформира в две крила - БЦБО (1) (младите) и БЧН(2) (старите). На 18 ноември 1876г. БЦБО свиква Народен Събор в Букурещ (първообраза на първият български парламент). С особени очаквания и приповдигната атмосфера се изработва програма за създаване на автономна българска държава, чиито граници надхвърлят тези на Българската Екзархия и които включват: териториите: от устието на р.Тимок по Дунав до Килийския ръкав, брегът на Черно море, южно от Мидия, по р.Еркене до вливането в р.Марица, от устието на последната до Орфанския залив, през Атонския Халкидики до Солунския залив, по р. Бистрица, Гревенска река, гр. Струга, р. Лума (приток на Бели Дрин), връх Кораб на Шар планина, р.Лепеница, река Ситница, река Ибър до гр. Митровица, границата между Сърбия и България по р.Тимок. Повечето от половината територия на Косово, се припознава от авторите на проекта като българска. Тази карта по-късно стои в основата на предложения от княз Черкаски, граници на Българското княжество.(прилож.№1).
5.Цариградската конференция
Конференцията е открита в Истанбул на 23-ти декември 1876 г. Всяка страна е представена, както следва:
Османската империя - Савфет паша, министър на външните работи и Едхем паша - посланик в Берлин,
Германия - барон Вертер, посланик в Истанбул,
Австро-Унгария - граф Зичи, посланик в Истанбул, барон Каличе, извънреден пратеник,
Русия - граф Николай Игнатиев, посланик в Истанбул,
Великобритания - маркиз Солзбъри, английски министър, Хенри Елиът, посланик в Истанбул,
Франция - граф Бургоан, посланик и граф Шодори, извънреден пратеник, Италия - граф Луиджи Корти, посланик.

Руските планове на граф Игнатиев предвиждат два варианта, минимален и максимален. В максималният се предвижда автономия на Босна, Херцеговина и България, като за гарантирането му се налага временна окупация на областите от Австро-Унгария и Русия. Минималният вариант не предвижда окупация.

Английският представител Солзбъри приема руския минимален вариант. Границите на Българската област трябва да съвпадат с границите на Българската Екзархия, който е единствения легитимен представител на българската нация в момента. Първоначалният руски вариант е изработен от княз Церетелев и от американския журналист Юджийн Скайлър.

По настояване на Англия, България се разделя на Западна и Източна автономни области, с центрове София и Търново.(прилож.№2) За основа на етническото разграничаване се използвала съставената от Киперт, независима етнографска карта на Балканите.(прилож.№3) Общата площ на двете области (вилаети) обхваща 175 834 км². Начело на всеки вилает трябва да има християнин генерал-губернатор, подпомаган от Народно събрание. В съдилищата и администрацията е предвидено да се употребява както български, така и турски език. Граф Игнатиев приема без възражения. Границите на предвидените българските автономни области, приети от решенията на Цариградската конференция почти съвпадат с границите на учредената от султана още през 1870 г. Българска Екзархия. Великите сили не оспорват обхвата на българската етническа територия в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, но я разделят на две части по вертикала - Източна и Западна, само за да могат да предотвратят създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров, което би било недопустимо с оглед на интересите, основно на Австро-Унгария и Англия. Германия няма никакви претенции към границите на България. За Босна и Херцеговина също се предвижда местна административна автономия, както за България. На преговорите в Цариград обаче Англия прилага подмолен дипломатически трик. Чрез своя втори представител на конференцията - посланика на Англия в Турция Хенри Елиът, Лондон отказва да подпише крайният вариант на постигнатото споразумение. С това се обезсмисля всичко постигнато до този момент и така конференцията почти се проваля, като всички нейни решения придобиват пожелателен характер. Английският премиер Бенджамин Дизраели междувременно разбира за нежеланието на Русия да воюва. Затова застава на твърда позиция и приканва Турция да не се съгласява с никакви решения на конференцията. Нещо повече - през това време султана издава нова конституция, дошла точно по време на Курбан-байряма, с която гарантира правата на християните и по този начин смята въпроса за приключен. Руската дипломация претърпява провал.
6.Будапещенската тайна конвенция
На 15-ти януари 1877 г., предвид променилата се обстановка, Русия и Австро-Унгария се договарят за бъдещето на Балканите на среща в Будапеща и подписват тайна конвенция. В случай на руско-турска война, Австро-Унгария се задължава да не встъпва в съюз с Англия и Франция за защита на Турция. Австро-Унгария си запазва правото сама да реши кога и как да вкара войските си в Босна и Херцеговина, без това да става едновременно със завземането на България от руските войски. По този начин Австро-Унгария отклонява предложението на Русия за съвместна война срещу Турция. Постига се споразумение военните действия да не се водят на териториите на Сърбия, Черна гора и Румъния. Предвижва се още Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина без частта между Сърбия и Черна гора, а Русия да си върне Бесарабия. И двете страни се споразумяват да не се създава голяма славянска държава на Балканите, в случай че Османската Империя загуби своите територии. За България, Румъния и Албания се предвижда, че биха могли да станат независими държави. За Константинопол се предвижда да стане свободен град, а остров Крит, Тесалия и част от Епир да се присъединят към Гърция.
7.Лондонският протокол

Бисмарк води политика, която цели Германия да стане един от основните играчи в Европа. За целта той обещава на Русия да не допусне нова коалиция насочена срещу Петербург, в случай на война между Русия и Османската Империя - така както става през Кримската война. По този начин Бисмарк може да поведе по-твърда политика спрямо Франция. За целта в Германия през януари 1877г. се предприема силна антифренска кампания. Англия разбира за предложението на Бисмарк и става по мека в отношенията си с Русия като заявява че е склонна на отстъпки. Руската дипломация отново остава излъгана и не бърза да прибегне до военно разрешаване на конфликта. Граф Игнатиев е изпратен на обиколка из европейските столици, където приканва страните участнички подписали решенията на Цариградската Конференция да подпишат нова втора нота с която да задължат Портата да изпълни обещанията за реформи в България, Босна и Херцеговина, както и да отстъпи предвидените територии на Черна гора. В противен случай, Великите сили си запазват правото сами да решат, как да осигурят благосъстоянието на християните в Османската империя. Бисмарк е скептично настроен относно нотата - той не вярва че Портата ще предприеме каквито и да е действия по нейното изпълнение. Нещо повече - дава ясно да се разбере , че няма да подкрепи Русия в "съвместни действия". Все пак той подписва нотата. Дизраели със злорадство отбелязва, че чрез нотата Русия си е осигурила "златен мост" за отстъпление с достойнство, от деликатното положение в което сама е влязла. Той до последно не вярва , че Петербург ще се реши на крайна стъпка - да започне война. Понеже в Германия антифренската кампания заглъхва, английската дипломация вдъхва кураж на Портата да не гледа сериозно на нотата(наречена Лондонски протокол защото е подписан последно в Лондон), като дава ясно да се разбере , че Англия стои твърдо зад интересите на Османската империя. Естествената реакция на Портата е да отхвърли Лондонския протокол. За да не загуби своя авторитет сред християнското население на Балканите, както и статут на Велика сила в Европа, като уважаваща себе си Империя, Русия няма друг избор, освен да започне война. За това говорят и думите на тогавашния военен министър на Русия Милютин:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Берлинския конгрес 1878г и политиката на балканските страни 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.