Бит и култура на волжките българи


Категория на документа: История


Курсова работа

Бит и религия на волжките българи

Волжка България е отбелязана в редица средновековни карти, като се започне от 1532г. и се стигне до 1662г. Разположена на кръстопътя между Изтока и Запада, Юга и Севера, тя е мястото за среща на различни етноси и религии, както и търговци от Индия, Китай, Персия, Багдад, Византия, Швеция и т.н.
В нея можел да се чуе говор на десетки езици: персийски, тюркски, славянски, гръцки, скандинавски, арменски, фински и арабски. Превърнала се в средище на търговски пътища, по които преминавали с кораби кервани, шейни, талиги на коне и камили търговци от три континента: Европа, Азия и Африка.През територията на тази кръстопътна държава, преди и след създаването и, са преминали варварските орди на Атила, Чингис хан и на др. завоеватели. Изпитала многобройни агресии, тя все пак успяла да удържи своето съществуване като държава цели осем века.
Когато изчезнала след девет вековна деятелност, оставила в наследство принесените на север и на изток ценности на древни култури и цивилизации, на която тя самата била наследник. Завещала също своята няколко вековна държавна цивилизация, историческия си опит в земеделието, строителството, военната отбрана; обединила в една народностна и държавна общност десетки племена и етноси, които до идването на древните българи във Волжко-Камския район все още носили в себе си много от чертите на първобитнообщинния строй- родова, племенна и етническа раздробеност и примитивен начин на живот.

Щом се говори за миналото, средновековието, когато техника и промишленото производство още не са нещо първостепенно, земеделието и скотовъдството са основните отрасли на стопанството за поддържането на човешкия живот. Те играят първостепенна роля в обществото на всяка държава- за храненето обличането, пък и за появата и развитието на занаятите ,търговията, уседналия живот на хората, а от там и за създаването на организираност в обществото и държавата. Без тях е немислимо да се мисли за появата и развитието на човешките умения и тяхното усъвършенстване през хилядолетията.

Установено е, че древните българи са едни от първите земеделски народи в районите на средна и централна Азия, а не някакъв сбор от номадски скитническо- грабителски племена.
В световната история отдавна е утвърдено мнението, че номадите не са били хора на труда, не са обичали земеделието, което изисква труд и уседналост, а са търсели начини да нападат и ограбват ония народи, които са живеели по добре от тях благодарение на своя труд. Търсенето на нови пасища, борбата за такива- за осигуряване на своето скотовъдство, не са главната движеща сила на номадския начин на живот, а стремежът за грабителството. Примерите в това отношение в Европа и Азия- на Атила, Чингис хан, Тамерлан, които организират армии от стотици хиляди хора само за да завоюват нови и богати земи и да ги ограбят са показателни. А българите още от антични времена имат своя държава създадена именно за да ги защитава, да осигурява опазването на земята им и плодовете на техния труд.Древните българи искали да живеят в мир.Но винаги където и да се настанят за по продължително време са принудени да се защитават.

Много арабски и средноазиатски учени, географи и пр., писатели през Х-Х||| в., изрично наблягат на факта, че Волжка България е предимно земеделска страна с народ който усърдно се занимава предимно със земеделие. Например Ибн Руста подчертава: "Българите са народ земеделски.Те правят всякакъв вид хляб от зърно, като ечемик, пшеница и просо." Ибн Фадлан, разказва: " Храната им- просо и месо от коне, но и от жито и ечемик в голямо количество."

Една от причините за бързото развитие на земеделието и многовековната му стабилност са подходящите климатични и почвени условия в значителна част от страната. Има наистина неподходящи за земеделия климатични условия в големи пространства от волжко- българската територия в северната част на държавата.Наличието на стотици големи и малки реки влизащи в басейните на Волга и Кама, осигуряват изкуствено напояване на земеделските култури, чрез иригационни системи. А тези системи българите познават още от векове.
Равнинните местности, преобладаващи на територията и, изобилието от вода, плодородната почва в повечето райони създават добри условия за земеделие. Добивите от жито, ечемик, просо задоволяват нуждите на жителите и на войската в страната, покриват и издължаването на определения със закон дял, известен сред населението като "дял за царя" - за продажба и препращане на храните в ония райони на държавата, където не се произвеждат, защото почвените и климатични условия не позволяват това.
Освен жито и просо волжките българи сеят на широки пространства и пролетни култури- грах, леща, коноп, лен и фий.От зеленчуците са познати лукът и краставиците.
Зърнените култури се съхраняват в дълбоко изкопани четириъгълни ями- всеки дом притежава такива ями.

До идването на древните българи в средното Поволжие и Прикамието земята тук се обработва доста примитивно. Но вече през Х-Х|||в. и след това основна оръдие за обработка на земята е тежкият еднолемежен плуг.За оран в целини, в неразработени черноземни почви, в горските и горско степни-почви се използва и лекото рало с прикрепени към него няколко железни палешника.При усвояването на залесени и горски райони е прилагана и т.н. "подсечно-огнева система", т.е. изсичането на дърветата и запалването на техните дънери,остатъци и храсталак.Реколтите се събират със сърпове и коси.Зърното се смила на брашно, като го чукат с ръцете върху кръгли равни камъни тип воденични.Такива има почти във всеки дом.Земеделците се разпореждали сами с цялата реколта, без да отделят от нея част за падишаха.

Значителен дял от селското стопанство на волжките българи заема скотовъдството.Степните райони пък и на други територии се отглеждат стада добитък- коне, едър рогат добитък и овце, а по рядко само на някои места и камили. Свиневъдството също е познато и се запазво по северните и гористи райони, но рязко намалява след приемането на ислямската религия. А останалия добитък, включително и конете, бъз камилите е използван постоянно за месо и мляко.От млякото приготвят и кисело мляко- тип "йогурт", както и сирене.Добитъкът е отглеждан и ценен и заради кожата, вълната и козината.

В българските етнически общности от най-древни времена се гледало на отглеждането на конете, като на важно дело, като на лично и военно задължение на всяко семейство. Част от отглежданите коне в отделните семейства, както и останалия добитък отива като определен данък, а другата част- за продажба, за търговия, а останалото за задоволяване нуждите на населението. Много се търсят расовите жребци за разплод, които се отглеждат на юг към Средна Азия и Задкаспието. Кожите отиват за обработка, а някои сами си ги обработват. Не се изхвърлят и костите на животните. От тях се изработват различни предмети- лъкове, дръжки.Българите според Ибн Фадлан били задължени да дават на падишаха от всяка къща по една бича кожа.Ако българинът се женел, падишахът вземал от него обязден кон, т.е. това бил своеобразен данък.

Към скотовъдството спадат и отглеждането на елени и лосове, най-вече в северните територии на държавата. Те се също се използват за храна, транспорт, кожи.За транспорт го използват и зиме, да теглят шейни на север, както се използват и много кучета.

Сред населението на северните области мнозина се занимават и с лов на диви животни. За целта се употребяват лъкове, стрели, понякога копия, но и капани.Предпочитат се кожите на самурите, видрите, бобрите, лисиците, зайците, белките и др.

Богатството от води и реки осигурява винаги добър риболов. Риболовството е свободно и вероятно безплатно, то дава възможност на хиляди хора живеещи в близост до реките да се занимават с него и да изкарват прехраната за семействата си, за местна консумация, както и за износ. За риболов употребяват кукички, мрежи, специални вили с много остриета и зъбци и плетени кошове.

Разпространено е и изваждането на мед от естествените кошерища на пчелите в хралупи и гъсталаци в горите. От меда се приготвят разнообразни видове напитки, като набиз, медовина, алсуджув и др. Есенно време населението от селата събира в горите орехи, диви ябълки, ягоди, сливи и други плодове.

Важно място заема занаятчийството. Между многото практикувани занаяти например е дърводелството, което при дърворезбата стига до изкуство. Изобилието от гори и реки позволява превоза и прекарването със салове на всякакъв вид дървета, за строежи, огради и къщи.В някои градове разположени край реките Волга, Кама и други важни водни артерии получава силно развитие строежът на плавателни съдове: речни и морски кораби, лодки, салове, необходими за предвижване за търговски и военни нужди. Дърводелците са на първо място между майсторите и при строежите но къщи, мостове, на мостове, крепости и укрепления, които били най-вече дървени.

Голямо развитие и съвършенство постига и ювелирното изкуство. Изработката на украшения за жените и конете, на сребърни предмети, съдове, пръстени, гривни изисква естетически вкус, търсенето на нови изразни форми. Производството, а може да се каже и творчеството на волжко-българските ювелири или майстори от други страни, намерили поле за изява в тази държава, са в центъра на търговията, търсени и предпочитани от търговците на Скандинавия, Средна Азия и от другаде.

Уменията на кожарите и кожухарите също е оценявано високо. Стремежът е да се търсят и използват хубави кожи за трайна употреба и красота, когато се отнася до облеклото.Изработват се кожуси, пригодни за живота в северните области на Европа и Азия, кожени елечета за южните страни, за конниците.Постоянно са търсени и изработвани кожени седла и самари, кожи за юртите, за постилането им по земята в домовете. Кожените облекла са предпочитани и от моряците, риболовците, пък и за всякакви дълги пътувания.

Съществена роля има грънчарството. Особеностите при изработката и украсата на грънчарските премети от майсторите във Волжка България са продължение на традицията на древно-българската керамика със запазване линията, цвета, формите, което ги характеризира като българско производство със свой стил, различаващо се от производството на майсторите грънчари от другите страни и народи.

Голямо умение изисква и обработката на костите на разни животни за битови предмети, със или без орнаментика, надписи и знаци.
Признание получават и майсторите на ботуши, цървули и други видове обувки направени от кожа.

Много мъже във Волжка България са заети като моряци и гребци по големите реки и в моретата- Каспийско, Черно и Азовско. Други са дървосекачи в горите и доставят по реките дървени трупи, трети са постоянно платени войници.

Изследователите на Волжка България споменават, че в нея има и пазари за роби, за заловените най-вече през войните пленници или чуждестранно население. Тук те били продавани и отвеждани към Средна Азия и Близкия изток и там препродавани на пазарите.Но робството като форма на организация на обществото и принудителното участие на част от населението на страната в създаването на материалната култура не съществува. След войни се практикува искането на откуп, за да бъдат освободени пленниците, и този откуп отивал в полза на държавата.

Основното занимание на градското население, освен занаятчийството, било търговията.
Сред голямото количество литература, посветена на Волжка България почти няма книга, в която да не присъства констатацията, че тя е била истински между-континентален център на търговията през средновековието. Волжка България и нейната столица Велики Болгар образно казано са като постоянен панаир- непрекъснато показване,продажба, размяна, договаряне на стоки. Тук се събират търговците от различни страни на тогавашния цивилизован свят- от руските княжества, Византия, Скандинавия, Арабския халифат, Китай, дори и от северноафриканските арабски земи.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бит и култура на волжките българи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.