България при Княз Борис I. Покръстване на българския народ.


Категория на документа: История



Исторически реферат
България при княз Борис І. Покръстване на Българите



Използвана литература: История и цивилизация за единайсети клас издателство "Просвета" Александър Николов; Митко Делев; Александър Иванчев; Веселин Янев


Международната обстановка през ІХ в. може да се определи като изключително напрегната и динамична. Още преди възкачването на престола на Борис, ситуацията в Европа била коренно променена спрямо предния век. Оформили се две главни причини за увеличаване на напрежението. Първата се отнасяла до постепенно нарастващия конфликт между християнския Изток и Запад, който се разрастнал до такава степен, че те се обособили като две отделни културно-религиозни общности. Главни действащи лица в този конфликт били римският папа и константинополският патриарх, като по-късно участие взели и и византийският император и франкският крал. Това задълбоичило проблема съвсем, особено когато през 800г. бил коронясан Карл Велики. След това събитие на лице били явни политически амбиции за равенство между Изтока и Запада, които обаче се оказали отново неуспешни. Византийците признали новата титла на Карл, но съперничеството било запазено, дори след разпадането на Карловата империя (843).Това обстоятелство повлияло и на отношенията на Византия с Немското кралство, оформило се след разделянето на Франкската империя. Втората причина за напрежение в Европа било държавното и културно утвърждаване на славянството чрез неговата християнизация. От една страна, ставало въпрос за новосформиралата се Великоморавия, която въпреки че вече била покръстена, все още предизвиквала съперничество между Цариград и Рим, относно това кой ще успее да я постави под своя юрисдикция. От друга страна пък, в България в средата на ІХ в. политическото и културно развитие достигнало до такова ниво, че християнизацията се явявала като неотложна нужда. Относно това кой ще покръсти българите и ще уреди църковния им живот се разразило жестоко съперничество между Рим и Константинопол. Като свой аргумент папството изтъквало принадлежността на редица български земи към древния църковен диоцез. Византия пък настоявала, че Българската държава е възникнала върху нейни изконни територии. Това било самото начало на този конфликт, който продължил чак до края на същия век.
Първата си външнополитическа стъпка Борис предприел като изпратил хора при Людвиг Немски, уведомявайки го за смяната на българския престол и изявявайки желание да продължи мирните отношение, потвърдени още по Пресианово време. Още на следващата година обаче Борис рязко сменил политиката си и се съюзил с най-големия враг на немския крал- Ростислав Великоморавски. Причините за това остават неясни, но едно било със сигурност вярно- обединяването между българи и великоморавци било голяма заплаха за Людвиг. Той веднага използвал политическото си влияние върху хърватския княз Търпимир и като последствие България била нападната от хърватите. Претърпяната загуба не довела до териториални промени, но била достатъчна да разклати българските позиции. Борис бил принуден да се въздържи от по-нататъчни действия, особено през 855 година, когато император Михаил ІІІ предприел военни действия в Тракия. Той завладял не малко територии, включително и Пловдив. Пред Борис нямало друга ръзможност освен да подпише мир през 856 г. В началото на седемдесетте години Великоморавия се засилила политически. Това било факт заради съюза на Ростислав със сина на Людвиг, Карломан, който целял да детронира баща си. Именно това събитие подтикнало немския крал да потърси помощ от Борис. Скоро бил постигнат военен съюз между България и източнофранкското кралство, които заедно през 863 година постигнали военни успехи срещу Ростислав. От българска страна пък дошло желанието да бъдем покръстени от западната църква. Застрашен от две страни, Ростислав се съюзил с Византия, като последната поела ангажимент да напада България от юг. По същото време Кирил и Методий били изпратени във Велеград , за да изградят славянска църква и богослужение. Последните събития убедили хан Борис, че християнизация на българския народ трябва да бъде изпълнена на всяка цена. Като цяло хан Борис бил известен като лош военачалник и отличен дипломат. Извършените значителни териториални разширения от предшествениците му изисквали настоящото им запазване от страна на новия владетел. Борис отлично разбирал, че това не може да стане с помощта на меч, затова постепенно се насочил към акта на покръстване, като средство за едновременно държавна и културна централизация.

През есента на 863 година Византия повела мащабен поход към България. Имайки предвид земетресението ударило българския народ през лятото същата година и огромната част от армията, която била изпратена на северозапад на мисия с немския крал, една война с Източната империя би имала единствено и само фатален завършек за Борис. Той добре разбирал това и бил принуден да търси дипломатически изход, а това било само и единствено мир. Византия от своя страна приела предложението, но поставила задължителни условия. Първото било Борис да разтрогне съюза си с Лудвиг Немски и да прекрати всякакви военни действия с Великоморавия. А второто гласяло, че България е длъжна да приеме светото кръщение от Константинопол. В замяна българската държава получила отново загубените от предишната война земи. Действията по покръстването не закъснели. Първите, които приели христовата вяра били българските пратеници във византийската столица, които трябвало да подпишат мирния договор. С тях в Плиска се върнали и високопоставени гръцки духовници. Те въвели хана, семейството и приближените му в християнството, като той приел името на символичния си кръстител- император Михаил, както и християнската титла княз. Новият княз Борис-Михаил си давал сметка, че този акт може да предизвика езическо недоволство, затова запазил в тайна кръщението си и едва на следващата година позволил на византийското духовенство да покръсти целия народ.

Какви били причините, накарали Борис да вземе това така важно решение за бъдещето на държавата? Като цяло, късното покръстване на българия може да се счита като уникален феномен. Повечето народи приемали християнството най-късно десетилетие след сформирането на държава, а при някои това било и едновременен процес. Имайки предвид, че съществуват реални доказатлества за християнската вяра на хан Кубрат, мистерия остава фактът, че вече почти 2 века след създаването си, България все още е била езическа. Друг много важен фактор бил и отношенията ни с Източната империя. Всеобща истина е, че Българската държава възникнала на изконна римска територия. Наследницата Византия не можела да се примири с този факт и въпреки че по-късно водела дипломатически отношения с България и подписвала мирни договори с нея, тя все още си оставала нейн смъртен враг. Новата езическа държава била принудена постоянно да воюва със съседката си. През средата на ІХ в. обаче България значително се разраснала по територии и постепенно се уравновесила по сили със южната си съседка. Задачата на българските ханове била да закрепят властта над новите земи, а това било възможно единствено и само при постигнат мир с Византия. Религиозните разичия обаче били главна пречка и именно затова, приемането на вражеската вяра станало така необходимо. Друг фактор бил появата на нови политически играчи на бойното поле на Европа. До средата на ІХ в. международните отношения на България били единствено с Византия. Оттук насетне обаче в полезрението се появили сръбските племена на запад, хърватската държава, все по-могъщата Великоморавия на северозапад, немското кралство. Това всичко били нови сформирования, с които България неизбежно трябвало да поддържа отношения и проблемът бил в това, че тя единствена не изповявала христовата вяра. Съществувала реална опасност държавата да попадне в политичска изолация. За да не се случи това владетелят не бивало да разчита изцяло на меча, а на коалиции, политически съюзи и прочее. След множеството териториални разширения България се превърнала в третата политическа сила в Европа, нещо повече, географски тя се намирала между първата и втората, а като допълнение- те двете били в непрестанни конфликти помежду си. По тази причина Борис не можел да си позволи да не взима участие по международните въпроси, тъй като те можели пряко да засегнат и собствената му държава. На целия този политически фон България единствена се откроявала с инаковерието си. Известно било, че мирните договори се сключвали на основата на клетва, а кой щял да повярва на клетва на езичник?

Следващата причина за покръстване, били промените настъпили в българската държава през ІХ в. Те били в две насоки- първо, затвърждаването на властта на хана и второ, подмяната на племенно самоуправление с централизирана власт. Тези реформи довели до централизация на държавата и приемането на християнството можело да даде положителен ефект на този процес. Тъй като новата религия била монотеистична т.е. проповядвала кланянето само пред един Бог, основният й принцип бил, че всяка власт е дадена от Бог и както на небето има един господар, така трябвало да бъде и на земята. Така християнските ценности щели да укрепят максимално престижа на владетеля. Друг проблем в Българската държава бил разнородния състав на населението. Славяните и прабългарите имали различен език, култура и религия. Няма свидетелства за съществуването на конфликти помежду им, но въпреки това опасност за държавата все още имало. Понеже българите заемали повечето държавни длъжности, стартирало приобщаване на славяните към държавната власт. Тази мярка обаче не била достатъчна и все още била налице нуждата от обединение. Приемането на трета, обща вяра щяло да изглади всички различия между двата народа и да засили процеса на централизация. Интересен факт е, че разпространение на христинството съществувало още преди акта на покръстване през 864 г. На земите, завледени от българите съществувала строга църковна уредба, която била отчасти разрушена от инвазията на езичниците, но все пак била там. В допълнение, териториалните разширения направени от хановете включвали земи с коренно християнско население и традиции. Христовата вяра достигнала дори сред висшите кръгове на прабългарското общество- най-големият син на Омуртаг-Ернавота- бил християнин. Това били основните причини, поради които хан Борис се превърнал в княз Борис- Михаил и повел България към нови политически събития. Както самият владетел предвидил, рязкото сменяне на вярата породило недоволство у поданиците на държавата. Боили от десетте комитата на държавата вдигнали бунт, като изложили следните мотиви, за негодуванието си: дълбоката привързаност към религията на прадедите им; страхът, че прабългарската аристокрация ще загуби привилегиите си след изравняването със славяните; отварянето на вратите на Византия за политическо влияние. Князът бил непреклонен и потушил въстанието моментално- 52 болярски рода били изпратени на смърт. Въпреки това обаче опасенията на бунтовниците не били забравени от Борис. Следващата цел, която той си поставил била независима българска църква. Това , разбира се се постигало с помощта на империята кръстителка. Още година след Покръстването било потърсено съдействие от Константинопол . Посланието на патриарх Фотий до княз Борис обаче не удовлетворило очакванията на владетеля и ясно показало позицията на Източната империя по този въпрос. В отговора липсвала каквато и да е била информация относно организацията на църквата в новопокръстената държава или отношението й спрямо Патриаршията в Цариград. Начинът, по който посланието било написано се отличавал с по-скоро философски, отколкото фактически характер. Писанието засягало въпроси от висшата теология и далечната история на църквата. Фотий обрисулвал идеалният християнски владетел, който трябвало задължително да бъде благочестив християнин, за да цари в държавата му благоденствие. Всичко това било с цел да отстрани всякакво съмнение у Борис и така да го присъедини към своята църква. Средствата, които Фотий използвал обаче не постигнали желания резултат. Князът добре разбирал, че народът му не може да премине към християнските обичаи толкова бързо и се интересувал по-скоро от битовите промени, които следва да настъпят у живота на българите- обредите, традициите, ежедневието . След като не получил желаното, той встъпил в кореспонденция с Римската курия. Дали това било действителен обрат в позицията на Борис или било само временен ход, който да накара Патриаршията да отстъпи не става ясно. Сигурно е само това, че князът се опитал да вземе най-благоприятното за народа си решение. Анали за "Животът на папа Николай І" свидетелстват че през август 866 г. в Рим пристигнала българска делегация начело с Борисовия родственик Петър, която носела дълъг въпросник на гръцки език, който представлявал въпросите, които вълнували най-силно владетелят на новопокръстената България. Едновременно с това, Българска делегация била изпратена и в Немското кралство, като Борис се надявал Людвиг да заеме неговата позиция при преговорите с папството. Николай І приел въодушевено молбата на Борис и след няколко месеца връчил отговорите на българските пратеници. Съдържанието им ни дава множество информация за състоянието на българската държава по онова време, за бита на българите и т.н. По-важното е обаче, че този документ има няколко предимства пред Фотиевото послание. Относно независимата българска църква, Николай развенчал очакванията за самостоятелна Патриаршия. За сметка на това обаче обяснил подробно как българската църква може да получи ранг на архиепископия. Първо трябвало да се увеличи броя на вярващите, след това да се оформят епископските епархии.След това Светия престол щял да назначи архиепископ, чиито наследници щели да се избират от синода на местните епископи, а Рим само щял да оценява и санкционира избора им. Дори тази ситуация и контрола от страна на папството било по-добре от мълчанието на Потриаршията. Освен всичко, Николай дал съществено важна информация за ежедневието на българите, като например как да се кръстят, дали знакът на военното им знаме трябвало да остане конска опашка, как да се обличат и все редица важни за народа неща. Това определено удовлетворило княз Борис и през есента на 866 година в България пристигнала делегация начело с Формоза Потруенски и Павел Популонски. Заедно с тази делегация пътували и пратеници до Константинопол начело с презвитер Лъв и дякон Марин. По-късно пристигнала и немска делегация, но щом заварили папските пратеници се оттеглили. Византия посрещнала българските отношение с Рим с огромно недоволство. Император Михаил дори не допуснал римските пратеници на византийска територия. През май-септември 867 година в Цариград бил свикан събор, на който действията на Светия престол били осъдени, а неговият предстоятел- анатемосан. Тази така наречена Фотиева схизма направила няколко промени по развитието на българския църковен въпрос: първо, България станала основен проблем на двете църкви и второ, Византия отново отворила пътя на новопокръстената ни държава към Патриаршията.

Въпреки всичко папската мисия предприела енергична дейност в България, начело с Формоза Портуенски и Павел Популански. Те повторили кръщението по модел на западния обичай. Освен това положили усилия за въвеждането на църковна йерархия. Дейността на Формоза направило добро впечатление на Борис и той предложил неговата кандидатура за български архиепископ. По тази причина в Рим пристигнала нова българска делегация. Николай обаче категорично отказал и приготвил нови пратеници- Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски, като поръчал Борис да избере друг кандидат измежду новите пратеници. Тогава обаче настъпила смъртта на Николай, който бил заместен от Адриан ІІ. Когато новата делегация пристигнала в Плиска, Борис подходил дипломатично и изпратил Формоза Портуенски и Павел Популански начело с Петър отново в Рим. Те уведомили новия папа Адриан за предложението на Борис за кандидатурата на дякон Марин или някой от кардиналите на Римската църквата. Адриан ІІ отново отказал и предложил поддякон Силвестър, който изпратил в Бъргария. По-късно обаче той също се върнал в Рим, но този път с ултиматум от страна на Борис: той държал архиепископ да бъде или дякон Марин или архиепископ Формоза. Въпреки, че Адриан бил стреснат от острия тон на Борис той отново се заинатил и предложил на Борис да избере всеки друг, но не и въпросните двама катдидати. С този си отговор папата дал на Борис да разбере, че Рим няма намерение да изпълни исканията на Плиска и по тази причина разговорите между тях били прекратени, а тези с Византия- възобновени. Не само разочарованието от Рим било причина за това възстановяване. Последните събития направили Византия далеч по-отстъпчива от преди, а освен това там била извършена смяна на властта- на престола се възкачил Василий І Македонец. Той остстранил Фотий, който бил отговорен за схизмата и предприел действия за сближаване с Рим. Решение на проблема между двете църкви трябвало да се вземе на Вселенския събор, свикан през 869 г. Папската позиция се наложила успешно и Фотий бил заклеймен и отлъчен от църквата. На последното заседание обаче се случило нещо неочаквано: в залата влязла българска делегация начело с Петър. Те попитали духовниците на кого трябвало да се подчини младата българска църква. Докато римските легати протестирали, че това го нямало в дневния ред на събранието, гръцките духовници поели инициативата. Те запитали българските пратеници какви духовници са сварили, когато са се заселвали по завоюваните от тях земи- гръцки или римски. Отговорът бил повече от ясен и по този начин българската църква отново се завърнала към Цариградската Патриаршия. Римската църква обаче твърдо отказвала да приеме поражението си. Борис използвал подробно записаното решение от Вселенския събор относно българския въпрос, за да отпрати епископ Гримуалд Полимартийски и римското духовенство. Новоизбраният папа Йоан VІІІ предприел активни действия, за да върне България под упеката си. До 879 г. Борис тактично откланял предложенията на Рим, но като аргумент срещу това, че Илирик принадлежи на папството князът използвал Вселенското решение. Когато Фотий се възвърнал отново отношенията между двете църкви за пореден път се обострили. За да се изгладят бил свикан нов Вселенски събор (879). Римските легали отново поставили българския въпрос, но не срещнали разбиране от останалите източни църкви. Тогава княз Борис приел това за потвърждение на решението от предния събор и прекратил окончателно дипломатическия контакт с Римската църква. Въпреки това папството за последно се опитало да възвърне влиянието си в България, но отново неуспешно. Така България трайно преминала към Византийската Патриаршия,което оказало по-нататъчно влияние на българския политически живот.
Придобиването на автокефален статут на българската църква не бил еднодневен процес. Това като цяло означавало самостоятелна църква, чийто предстоятел се избирал от синода на местните епископи без външна намеса. По време на богослужение предстоятелят бил длъжен да произнася имената на главите на останалите независими църкви, а по-нисшите в йерархията- неговото име. Автокефалната църква имала право да свиква събори, да произвежда миро, да провъзгласява свои светии. Първата голяма стъпка за отделянето на българската от гръцката църква било отписването на българските земи от епархийските списъци на патриаршията, което пък означавало независимост от нея. Втората крачка била въвеждането на старобългарския за основен литургичен език след специално свикания събор през 893 г. Окончателна независимост българската църква получила при териториалните разширения при Симеон Велики (893-927). Когато той обявил сам себе си за цар, българският духовен глава автоматично станал патриарх. И девете титли обаче били признати от Византия през 927 г. по времето на цар Петър. След тези събития България направила пробив в така наречената църковна пентархия, като новата поместна църква създала прецедент за възникването на нови такива институции в новопокръстения славянски свят. След събора от 870 година ранга на Българската църква бил определен като архиепископия. Първият български архиепископ според наличните анали бил Йосиф (Стефан). Той вероятно бил грък и веднага след събора пристигнал в България и поел поста си. Не е ясно доколко той бил зависим от Патриаршията, но със сигурност приемниците му били избирани от синода, а не от Византийската църква. След изясняването на статута на българската църква били сформирани съотвено епископиите начело с техните предстоятели. Не е ясно колко точно са били, но от Теофилакт Охридски знаем, че Борис построил 7 съборни храма, по което може да се съди, че имало 7 митрополитски средища. Относно българската архиепископска канцелария, тя била устроена по модел на Цариградската патриаршия. Най-важните длъжности били синкелът и хертофилаксът. В историята се запазило името на синкел Георги и хертофилакс Павел, който построил преславската църква "Св. Йоан". Известният български книжовник Йоан екзарх заемал както е видно от името му една от най- важните длъжности- екзарх. Той бил отговорен за контрола върху изпълнението на църковните канони и водел разяснителна дейност сред висшето и нисшето духовенство. Възникнала и типично българската длъжност- цъковник на всички български църкви. По времето на Симеон тази длъжност била заемана от видния книжовник и преводач Георги Мних.
Управлението на княз Борис І Михаил става известно в българската история главно с акта на покръстването. Разбира се, не бива да се пренебрегват и дългите дипломатически преговори, които той водел преди и след този дълъг и труден за българския езически народ процес. Фактът, че успява да направи тази колосална промяна повреме на 37 годишното си управление ни дава правото да твърдим, че той е един от най-успешните владетели не само през българското Средновековие, а изобщо в общ исторически план. Взетото от него решение, да цивилизова и приобщи една от последните езически по това време държави в Европа оказва огромно влияние на по-нататъчния политически живот на България.
??

??

??

??

1





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
България при Княз Борис I. Покръстване на българския народ. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.