Българската култура през 11-ти век


Категория на документа: История



Господстващата класа живее в дворци и замъзи. За разлика от някои страни в Европа замъците на бълг боляри се намирали не извън, а вътре в градовете. Този факт се обяснява с особенностите на бълг феодализъм, при който болярите били административни управители на градовете и техните области. Най-добре запазен средновековен замък е "Баба Вида", подобен план има и замъка в Червен. Останки от др замъци са намерени във Варна, Шумен. Ловеч, Калиакра, Мелник и др. Жилищата на обикновенните граждани са строени на гъсто едно до друго заобградени с каменни стени.

Изобраз. Изкуство

Когато се говори за изящните изкуства, естествено е да се постави начело монументалната живопис. През тези две столетия в българската монументална живопис - разбира се, изцяло с религиозен характер - рефлектират две епохи от византийската живопис, а именно: Комниновата живопис, чието влияние в България се открива през първите десетилетия на XIII в., и преди всичко на живописта на Палеологовата епоха, засвидетелствувана преди всичко през четиринадесетото столетие. От това се определят до голяма степен иконографските програми, стиловите особености, налагането на ктиторските портрети, някои нови веяния в духовната област и др. Ако трябва па се представят най-важните паметници от българската живопис от Второто царство, не могат да не бъдат посочени "Св. Четиридесет мъченици" в Търново (преди всичко с календарните сцени), както и църквите на Трапезица, Иваново - църквите "Господев дол", "Писмата - 2", "Затрупаната църква" ("Св. архангел Михаил"), "Църквата", "Св. Никола" и "Св. Панта-леймон" в Бояна, Долна Каменица (особен интерес представляват ктиторските изображения на деспот Михаил и семейството му), Бачковската костница, Беренде, Земен, "Св. Йоан Кръстител" (Несебър), Паталеница, параклисът на последния етаж на Хрельовата кула и др.

Миниатюрна живопис

Миниатюрната живопис, чиито корени възхождат в българското изкуство от края на IX началото на X в., получава най-високото си развитие през XIII-XIV в., а сред най-бележитите български паметници от този жанр безспорно трябва да бъдат поставени Четириевангелието на цар Иван Александър, съхранявано в Британския музей, илюстрованият ръкопис на българския превод на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slavo 2), Томичовият псалтир и др. Важен дял от късносредновековното българско изкуство е иконописта. Богат и разнообразен е иконният репертоар - релефни икони от метал, дърво, кост, стеатит, но преди всичко отбелязване заслужават живописните икони, сред които днес се открояват "Св. Богородица Умиление" (Несебър), "Христос Вседържател" (Несебър), "Св. Богородица" (Несебър), "Св. Иван Рилски" (Рилски манастир), прочутата двустранна по-гановска икона - "Св. Богородица Катафиги и Йоан Богослов" и "Чудото в Латом", "Св. Арсений" (Рилски манастир), две икони, съхранявани в църковно-историческия музей - "Св. Климент Охридски" и "Св. Богородица Пътеводителка", "Св. Богородица Умиление" (Бачковския манастир) и др.

Духовна култура

Първата особеност приемствеността между литературата па Първото българско царство и началните стъпки на литературния живот във възстановена България. Тази приемственост се изразява преди всичко в "пренасянето" на произведения от Златния век и тяхната преработка. Това са творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър или създаване на творби като "Успение Кирилова", с които не само се налага Кирило-Методиевският култ, но и се набляга на неговата българизация чрез идеята за дейността на Константин философ-Кирил сред българите.

Втората важна особеност на литературния процес от първите десетилетия на тринадесетия век са добре забележимите стремления към синтез. Най-яркото проявление на този синтез са усилията за създаване на един "Национален празничен миней", чиято основна цел била да обедини репертоара на старобългарската химнография. Сред този тип паметници безспорно най-значима роля е изиграл прочутият Драганов миней.

И тъй като става дума за един всебългарски миней, не може да не се отбележи веднага формирането на Търновски химнографски цикъл, който е в тясна връзка с процесите) извършващи се в българската столица, преди всичко в създаването на нови култове чрез пренасянето на мощи на Светци и светици, включени в един нов български календар. Творбите, които създават облика на търновския химнографски цикъл, кореспондират или дори се покриват с репертойра на корпуса агиографски произведения, които възникват по същото време. Това са служби за светците Иван Рилски (безспорно най-популярния български светец), Михаил Во-Ии, Петка Търновска, филотея, Иларион Мъгленски. Структурно и стилистично тези творби възхождат към традициите на Симеоновия век, а службата на св. Йоаким Осоговски подчертава връзката на престолния град с пределите на някогашна Самуилова България.

Както вече бе посочено, изграждането на Търновград като нов култов център - едно необходимо качество на столичния град - рефлектира в съставянето на житийни творби, които също като службите изграждат Търновски агиографски цикъл. Какво е характерното за този цикъл (освен че се покрива тематично с химнографиятаСветците, за които са съставени жития, са същите, които бяха вече споменати, а именно: Иван Рилски (вече добре се оформя цял житиен цикъл за рилския светец), Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска или Търновска. Този кръг се разширява с имената на Гавраил Лесновски и на първия български патриарх след възстановяването на патриаршията Йоаким.

Картината на литературния живот не би била пълна, ако не се споменат първите стъпки на един летописен цикъл - преди всичко текстове, посветени на възстановяването на Патриаршията, съставянето на серия апокрифни творби като "Сказание за Сивила", "Видение на пророк Данаил", "Пандехово сказание", единични творби като "Борило-вият синодик", "Берлинският сборник" или един от най-интересните паметници на българската проза от XIII век като "Стефанит и Ихнилат".

Последното явление, което безспорно прави впечатление и заслужава да бъде отбелязано, е липсата на имена на творци, на имена на хората, с които трябва да се обвържат споменатите процеси и конкретни творби. Тази липса е факт и тя има само едно обяснение, а именно: българският писател или книжовник от тринадесетото столетие все още не е излязал от своята анонимност - явление, което може да има различни причини. Но едно е сигурно: ярките личности в българската литература все още не са се появили.

Четиринадесетото столетие на Балканите има особен облик. Този облик се създава от една византийско-славянска общност, чиито основни измерения са свободното движение на идеи и преди всичко на хора, на изграждането на обща култура (особено литература), за която няма граници, на засилено действие и преди всичко на "наднационални" функции на стари културни средища като Константинопол, Солун, Света гора, изграждането на нови като Търново (от времето на Теодисий Търновски и патриарх Евтимий) или пък възникване на временни, но твърде интензивни и значими центрове като Парория, която обвързва името си с развитието на исихазма - основно духовно явление, което до голяма степен създава идеологическата основа на общността. Най-интересната продукция на тези културни средища, на тази интернационална общност са билингвичните творби, които случайно или не се вместват предимно в границите на българската литература. Това са житието на св. Теодосий Търновски (автор константинополският патриарх Калист), житието на св. Ромил и по-късно житието на св. Козма Зографски.

Изявени центрове - разбира се, и много по-малки средища - и познава интересни организационни форми. На първо място безспорно трябва да бъде поставена столицата Търново, Света гора, ВидинПреместването на центъра на книжовна дейност довежда до онова, което обикновено наричаме Търновска книжовна школа, чиито идеи и паметници надхвърлят не само престолния град, но и пределите на българското царство.

Другият важен център на българската литература през XIV в., особено през първата половина, се е намирал извън територията на страната. Това е Света гора. И обяснението на този странен на пръв поглед факт никак не е трудно. Както вече бе казано, Светата планина с двадесетте си основни манастира, с многобройните си келии и скитове е била един от основните центрове на византийско-славянската общност. И тъкмо тук, в българския Зографски манастир, в Хилендар, във Великата лавра "Св, Атанасий", книжовници като старец Йоан, Закхей философ, Методий Светогорец, монах Гавраил, старец Йосиф, Серамион и вероятно мнозина анонимни творци развиват непозната дотогава книжовна дейност, преди всичко преводаческа и редакторска, дейност, която балансира усилията на Търново, уравновесява процесите в българската литература и подготвя почвата за разноликата дейност па патриарх Евтимий, който ще обедини всичко в своята личност и хората около себе си.

Най-сетне, за да бъде завършена картината, трябва да се отбележи оше един книжовен център, който в никакъв случай нима значимостта, ролята и мястото на Света гора или на Търново, но се нарежда веднага след тях. Това е Видин, град, който продължително време (поне от края на XIII в.) има особена, независима (или полунезависима) по-чиция, но през втората половина на XIV в. е столица на Иван-Срацимировото царство. Този факт не би могъл да не се отрази и на развитието на града като книжовно средище, в което се появяват творби като Четвероевангелието на митрополит Данаил (днес в Британския музей), един апостол от времето на унгарското господство (1365-1369) и преди всичко прочутия Бдински сборник (в Университетската библиотека на Гент), съставен от мъченичества и жития на жени светици.

"Новата култура се нуждае от стара култура." Едва ли тази чисто теоретична констатация може да бъде оспорена, Когато се изучава българската литература през XIV век. Няма никакво съмнение, че традициите на XIII в. са били онази основа, на която са стъпили литературните процеси от последното столетие на българското средновековие. Но само основата не е била достатъчна. Необходими са били нови идеи, които да обновят българската литература, да я напаравят по-съвременна - идеи, които били почерпани от исихазма; необходими са били нови преводи, които да обогатят нейния фонд; необходими са били нови литературно-и правописни норми, които да възстановят равновесието между езиковата действителност и книжовния поток; нов стил, който да направи по-изискани елитните произведения на литературата на XIV век.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската култура през 11-ти век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.