Българския Екзарх Йосиф I – един велик българин


Категория на документа: История


Великотърновски университет Св. св. " Кирил и Методий "
Историко - юридически факултет

РЕФЕРАТ

По дисциплина:" Държава и църква в България

XIX - XX век"

На тема: "Българския Екзарх Йосиф I - един велик българин"

Изготвил: Ганка Иванова Мушикова Проверил:
Специалност: История III курс, задочно доц. д-р Петко
Фак. № 61873 Петков

Светското име на екзарх Йосиф I е Лазар Йовчев. Той е роден на 5 май 1840 година в едно от най-будните подбалкански селища - Калофер. От детска възраст бива закърмен във вяра и добродетелност. Рано го спохожда сирашка неволя, оставайки под грижите на сестра си Рада П. Неделчева. Горчивината на беднотията не сломява духа му. Калява се волята му за борба с трудностите. В близките години трудолюбието и постоянството го водят към напредък.
Лазар Йовчев получава началното си образование в Калофер под учителско - възпитателските грижи на Ботьо Петков и др. Със своята скромност и любознателност той привлича вниманието на педагози и будни общественици. През 1859 г. завършва блестящо курса на четири класното училище и мечтае да продължи образованието си в чужбина. След кратък период на учителствуване в Калофер, на 16 ноември 1861 г. Л. Йовчев пристига в Цариград. Работи при зет си - "тескерджия на Българската църква на Фенер" и в продължение на 4 - 5 месеца посещава гръцкото училище /"Великата народна школа"/ "на Куручешме". Предлагат му работа "по някои кантори на Балкапан", но търговията не го влечала. Той мечтаел за образование в руска духовна семинария. За тази цел спомогнал Сава Филаретов. Поради забавяне на резултатите, Драган Цанков спомага за постъпването му през ноември 1862 г. в реномирания френски "Со11ege de Bebek". Тук учението за Л. Йовчев било по-икономично, защото той поема задължението да преподава български език. И така успехът му е отличен. При завършването /1864 г./ талантливият Йовчев получава почетната награда, определена за първенеца на випуска. Гордост изпълвала сърцата на калоферските първенци, решени да осигурят средства и изпратят надеждния си съотечественик във Франция, с условия да се подготви още по-добре за просветна дейност в родния град.
През септември 1864 г. Л. Йовчев пристига в Париж. Отново при "голяма оскъдност и с борч" той се обогатява духовно от изворите на философията и литературата, бележейки успехи в Литературния факултет на Сорбоната. След две години завършва с университетска степен "бакалавър es lettres". Поради материални затруднения той прекъсва редовното си следване и прекарва кратко време в "уроци по Сорбоната и Колеж дьо Франс".
През 1867 г. Патер Е. Боре и др. доброжелатели насочват Л. Йовчев към Юридическия факултет с оглед на професионални перспективи и предстоящи обществени задачи, а също и фактът, че студентът по право е можел да се ползва частично и от турска финансова подкрепа. За три години с цената на много лишения, усилия и влошаване на здравето му, завършва изпитите си за licencie es drojt. Оставало му само да представи теза и да получи дипломата си. Френско- Пруската война /1870 - 1871 г./ го принуждава да се премести в Швейцария за три месеца, но след това събитията не дават надежда за обратен път към френската столица.
На 20 ноември 1870 г. добре подготвеният и ентусиазиран юрист се завръща в Цариград. Вече с оформен мироглед и с определени концепции по църковно - националния въпрос, които съзряват под въздействието на духовно - политическия климат в центъра на Османската империя и в "парижката школа". С доказани интелектуални способности и възвишени нравствени принципи, със здрави обществено-политически възгледи и с подтици на кристален патриотизъм той се отправя целеустремено в новия път на дълга.
Между многото примери и образи за подражание, особено силно влияние върху Л. Йовчев оказва видният американски държавник, учен и филантроп Б. Франклин /1706 - 1790 г./ с неговите "Мемоари". Йовчев дава обет да следва методата - правилата на Франклин. Положително въздействие му оказва също книгата "Употреба на времето" - от неизвестен автор. Така, още в края на 60-те - началото на 70-те години той с основание можеше да каже за себе си, че водел "правилен живот"; че е "изпълнил длъжността ... си" и че е мислел по-малко за собствения си интерес "отколкото за българский народ". От януари до септември 1871 г. Л. Йовчев бил неплатен чиновник в столичния търговски съд. Атмосферата в съда обаче му носела разочарования. През същия период той учи турски език и сътрудничи във в. "Македония" със статии относно устройството на Българската екзархия. Още по-плодоносна била работата му на главен редактор на сп. "Читалище". Тук Л. Йовчев публикува серия преводни и оригинални статии на религиозно - нравствени, исторически, културни, педагогически, социални и обществено-политически теми. През 1872 г. Л. Йовчев сътрудничи и на в. "Право". Неговата публицистична дейност и "популярна наука" помага за правилно схващане ролята на Българската екзархии, култивиране на лична и обществена добродетелност, на трудолюбие и любов към свободата, справедливостта и демокрацията. Статиите допринасят развитие на просветата, за формиране на обществено мнение по основни проблеми и за разпалване чувството на дълг към българския народ. Способностите, възгледите и перото на Л. Йовчев спечелват симпатиите на екзархийското ръководство към неговата личност. От февруари до 23 септември 1872 г., той е вече главен секретар - "писар" - на Българската екзархия, където оставя следи на компетентен администратор и усърден съработник на новоизбрания екзарх Антим I в дни на тревога, борби и изпитания. Всичко това насочва по-нататък вниманието към Йовчев и подхранва надеждата на мнозина да го видят в по-отговорно служение като расоносец. Такъв призив отправя самият екзарх, чрез него говорел гласът на Църквата. Л. Йовчев откликва на него след задълбочен размисъл.
В своя дневник с дата 29 април 1872 г., Йовчев отбелязва, че е навършил 30 години и се чувствува закъснял за задомяване, за богатство и независимост, "за наука и за слава". Няколкократно в дневника, автобиографията и "Методата" той споменава също за здравословно неразположение и известно душевно униние. Но далеч не такива мотиви и фактори определят съдбовното решение за приемане на духовен сан. На 9 септември 1872 г. Л. Йовчев взема окончателно решение да стане духовно лице и на 15 го съобщава на екзарха. В дневника си, под дата 16 септември, авторът вълнуващо пише: "Ден знаменит! Тая сутрин дадох дума на Св. Синод, че постъпвам в духовното поприще. Няма вече светски забавления и увеселения... Както имах куража да се отрека от женитбата и от световни /светски/ добрини, тъй трябва да обърна всичкото си внимание в изпълнението на длъжностите ми с всичката ревност и с всичката енергия на душата си".
На 23 септември Л. Йовчев приема монашество под името Йосиф. На следващият ден бил въведен в първата клирическа степен - дякон. На същата света литургия се извършва и ръкоположението на Охридския митрополит Натанаил. Църквата е препълнена с "безчислено множество българи.
Оправдават се надеждите за плодоносна мисия на призвания клирик. След един месец йеродякон Йосиф е ръкоположен за йеромонах, а после въведен в чин архимандрит. От 1 декември 1872 г. е назначен за протосингел на Екзархията. Посвещава всичките си сили и дарования в помощ на екзарх Антим I. По някои от тези животрептящи въпроси архимандрит Йосиф пише смели статии в български и др. Вестници.
Още през 1872 г. и Одринската епархия изразява желание, подкрепено от Св. Синод, да има за свой митрополит отец Йосиф. Три години минават в напразно очакване за благоприятно решение по въпроса. Високата порта осуетявала този план.
В епохата на революционни събития през 1875 - 1876 г., на борби и страдания на българския народ, на изпитания за Църквата и трудности "от вътре" и "отвън", архимандрит Йосиф остава верен на своя пост - до екзарха. Той израствал и окончателно се оформял в школата на Негово Блаженство Антим I. Вървял по неговите стъпки, за да стане скоро и негов приемник - кормчия на Българската екзархия.
През януари 1876 г. архимандрит Йосиф е избран "с пълно вишегласие" за Ловчански митрополит. На 2.11.с.г., Стретение Господне, се извършва тържественото му ръкоположение в архиерейски сан. След подготовка и някои важни срещи в Цариград, на 27 април той заминава за епархията си. Младият Ловчански митрополит неуморно обикалял селища и манастири в епархията, която била важен център на революционни събития и геройски подвизи за освобождение от османско иго. В такава атмосфера го заварва известието /от 26 април/ за избора му на екзархийския престол.
Априлското въстание и турските жестокости по неговото потушаване ускоряват Цариградската конференция за реформи в Турция и защита на поробеното християнско население. Конференцията не дава обаче желаните резултати. На 12 април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Същия ден екзарх Антим I бива свален от екзархийския трон. Само дванадесет дни след това - на 24 април "избирателен събор в екзархийския дом", с участието на трима митрополити и 16 миряни, прогласява за нов предстоятел Ловчанския митрополит Йосиф.
В такава тежка обстановка преди избора, самият Антим I дава съвет в полза на своя изпитан и верен събрат Йосиф.
На 15 май Йосиф I пристига в Цариград. Още на първото заседание в екзархийския дом /20 май/, където присъствали неговите избиратели, той засвидетелствува своето упование в Бога, съзнание за "мъчнотиите", за очакваните перипетии и "тежкото бреме", и за съдействие от своите сътрудници, "доверие от народа и благоволението на Царското правителство". Екзархът бил убеден, че "като посветен да служи на Черквата и народа", в този момент трябва да се преклони и да каже: "да бъде волята Божия"
Той поставя начало на своята тежка мисия в изключително сложна и деликатна обстановка: Руско - турската война, засилено подозрение и недоволство на Високата Порта от Екзархията, разгаряне на страсти и съперничество между буржоазията в балканските страни, открояване на противоречивите интереси на Великите сили върху политическата сцена на Балканите. Разклатеното единство на Св. Синод, разстроеният Екзархийски съвет и нарасналите финансови трудности дават също своето отражение върху църковния живот и национално - културното дело, на които се посвещава всецяло екзарх Йосиф I. Необходим бил далновиден поглед и ясен план за предстоящите църковни и патриотични задачи. Здравите възгледи, моралната устойчивост, интелектуалните сили и аскетическата самоотверженост на екзарха водели към въплътяване на неговите идеали в конкретни дела. Като дълбоко вярващ християнин и кормчия на църковния кораб, Йосиф I бил убеден, че Църквата има "мисия божествена": за религиозно - нравственото усъвършенствуване на народа и "за душевното спасение на паството". Оттук "духовенството има дълг да пази вярата, нравствеността, и всичко, що съставлява българинът". За постигането на тези цели е необходимо богослужение, проповед и училище на роден език, устройство на екзархийските епархии с български архиереи и свещеници, кои ще съдействуват за духовно и културно обединение на народа в една православна общност. Църквата трябвала да държи будна народната съвест, да се грижи за умственото развитие и за културния възход на българското население. Нейната дейност трябвала да спомага за организиране на българската народнос в официално призната и утвърждаваща се религиозна и национална общност. По този път трябвало да се съдейства също за политическо обединение и икономически придобивки на народа. Тази концепция се отливала в програма за църковна и обществена дейност концентрирана сред българското население в Османска Турция. Берлинският конгрес /1878 г./ прекроява границите на Санстефанска България. Той нанася тежък удар върху териториалната цялост, национално - политическото и духовно - културното единство на народа. Северна България е обособена в политически автономно княжество. Южна България /"Източна Румелия"/ остава в границите на Османската империя. Северна Добруджа минава под румънска власт. Ниш, Пирот и Враня, макар и фигуриращи в диоцеза на Българската екзархия, се дават на Сърбия. Преобладаващото българско население в Македония и Одринска Тракия остава под пряката власт на султана. Продължават страданията и борбите, успоредно с напразните надежди за административни реформи в завзетите от Османска Турция територии на Балканите.
В такава обстановка, за голяма част от българското население, църковно -националният въпрос не губи своята актуалност. Той навлиза в един нов етап на развитие. Не само по форма, но до известна степен и по своя характер той не престава да бъде "религиозен" и "църковен" проблем, защото бил част от мисионерско- просветната, духовно - пастирската и нравствената мисия на Екзархията сред повереното й население. Но както и до 70-те години на XIX в., той не е "чисто църковен", а още по-малко верско- догматически проблем. Православната вяра и традиция са тясно свързани с цялостното битие на народа. Затова екзарх Йосиф подчертава в една своя записка от 31 март 1896 г., че църковно - националният въпрос е едновременно "въпрос за самосъхранение на Българската черква" и за "духовното единство на българския народ". Още през 1878 г., той отбелязва в дневника си, че се касае "за възраждането на българската народност и за свестяването й от дълбокия сън...", за нейното сплотяване и утвърждаване в лоното на Църквата. Така църковно - националните задачи се реализирали в рамките на екзархийската дейност. От своя страна тя започнала с приложение на султанския ферман от 1870 г., който позволявал да се включат в екзархийския диоцез всички епархии с преобладаващо българско население в Османската империя. Успоредно с това се отстоявали основните права и свободи на народа, неговата автономия, законна самоотбрана срещу противодействащи на българите религиозно - националистически сили на Балканите и неправославни - политически пропагандни, покровителствани от чужбина. Основно значение придобива "културната борба за черковно и национално развитие" на българския народ.
Ферманът, Екзархийският устав и чл.23 от Берлинския договор са юридическо - нравствена основа, върху която екзарх Йосиф ще изгражда своето дело. Главната тема е Църквата и народността.
Убеден, че след 1878 г. "основата на нашата народност е в Турция" и че "ферманът е за всичките българи, от които по-голяма част си остава под властта на султана", екзарх Йосиф преодолява всички трудности, за да запази екзархийския център в столицата на Османската империя. Той определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие "черковните права на Македония". "Екзархията остава за Македония, затова най-добре ще постигне целта си, ако седи в Цариград, а седалището си нека определи в Охрид" - такова е желанието на самите българи. Високата порта приема "компромиса" по силата на фермана н на историческата реалност: официално призната, значителна по брой н силна в социално отношение българска народност в империята. Самата Екзархия със своите институции и диоцез в границите на османската държава на Балканите е "турско учреждение", а екзархът е "турски чиновник" като духовен глава на българите - османски поданици.
Според екзарх Йосиф "Македония е населена от 8 части българи и една част гърци". По население и дух тя е "страна българска". В нея живеят около 1 200 000 до 1 500 000 българи. Тези твърдения се основават на авторитетни извори и изследвания, преценки на специалисти, на различни по произход и време безпристрастни свидетели и на статистически данни, предоставени от екзархийски компетентни органи. Тук са отразени мислите и чувствата на самото местно население, някои становища на турските власти, на чуждестранни дипломати и др. В често споделяните от екзарха мисли относно българския елемент в отделни райони, градове и села се констатира прецизност, конкретност и обективност. Такъв характер имат например неговите бележки за състоянието в Одринския вилает, в Сярския и Драмския санджак, в градовете Сяр, Кавала, Драма, и епархиите в тези райони.
В едно писмо на екзарха от 1882 г. до Председателя на Постоянния комитет в Източна Румелия се уточнява, че от 74-те села в Солунски окръг 66 са "чисто български"; в Костурски окръг със 120 села - 112 са "чисто български"; в Сярски окръг, наброяващ 137 села, "10 села са от смесено население, 20 са чисто гръцки, а 107 чисто български". "В Мелничкия окръг... всичките села от 80 на брой са чисто български". От 480 села в Одрински вилает, 255 са с българско население. Много по-голям е бил процентът на православните българи в другите окръзи. Имало и немалко мюсюлмански българи.
Именно на тези "милион и половина" сънародници в Македония и Одринско екзархът отделя първостепенно внимание и отечески грижи.
До Освободителната война /1877 - 78 г./ Българската екзархия придобива три епархии в Македония: Охридската, Скопската и Велешката, оглавени от митрополити. По време на събитията обаче Високата порта "вдигна нашите владици..." - Натанаил Охридски и Кирил Скопски. Умира Дамаскин Велешки /1877 г./. Чрез т.нар. истилями - допитвания, населението в Дебърска, Струмишка и Кукушка епархии също изявява волята да влязат в леното на Екзархията, но властите непрестанно възпрепятстват изпращането на български архиереи. Ето защо борбата за редовни епархийски митрополити или поне разрешение за временно управляващи вакантните катедри в Македония е приоритетна задача и ежедневна грижа на Йосиф I. Той подава десетки такрири и доклади по тези въпроси. Настоява да се построят, открият или възстановят български църкви, параклиси и манастири. Обосновава нуждата от църковно - народна просвета. Често се позовава на молби и изложения които идват от самото българско население. Твърде тактично, но последователно и аргументирано, а не рядко и с упорита твърдост отбива всички възражения и бариери на турските власти. Екзархът заявява на министри и на Великия везир, че българите не ще престанат да се вълнуват и съпротивляват докато не бъдат удовлетворени законните им искания.
Позовавайки се на фермана, на истилямите и на състоянието в българските църковни общини, през 1883 г. Негово Блаженство Йосиф I вижда в своя план 13 епархии в Македония, 2 в Одринския вилает и 3 в Източна Румелия. От тези 18 епархии с около 300 000 венчила /семейства/ може да се състави Екзархия /църковна област/, способна да съществува независимо от Княжество България. През същата година се постига известно стабилизиране на екзархийския институт. Зачита се валидността на фермана. През декември 1884 г. Йосиф I посреща с голяма радост вестта, че може да назначи владики в Охрид и Скопие. Продължават обаче трудностите за получаване на самите берати. Отново екзархът се бори "с всичките си сили и с всички средства...", намирайки подкрепа в осиротелия без архипастири народ и в благосклонността на чуждестранни дипломати. Едва през 1890 г. се получават двата митрополитски берати. През 1894 г. Велешката и Неврокопската епархии посрещат своите канонически избрани митрополити. Три години по-късно същата привилегия и радост получават епархиотите на Битоля, Дебър и Струмица. Екзархът спонтанно реагира в своя дневник: "Колко мъчно се печелят берати и колко труд и енергия съм харчил аз в миналите си действия..." Но тепърва предстояло да се преодоляват перипетии. В съгласие с фермана, на 28.09.1898 г. екзархът подава такрир за българското население в седем епархии: Мелнишка, Сярска, Солунска, Одринска, Ксантийска и Гюмюрджинска. През 1903 г. той с болка констатира, че за толкова дълъг епизод от време са спечелени само три нови и възстановени четири екзархийски епархии. Всяка крачка в успеха изпълва с възторг и надежда душата му. Но резултатите идват бавно и мъчително. Екзархът отново мобилизира сили за благоустрояване на църковния диоцез и формулира своите искания пред Високата порта. Последните му усилия в тази насока са посветени на временното назначаване /1913 г./ на владики в Гюмюрджина, Скече (Ксанти) и Дедеагач, когато екзархийското дело е изправено вече сред фатални изпитания.
В резултат на енергичните постъпки на Йосиф I, Екзархията възстановява своите права на попечител на българските училища в Османската империя. Активизират се църковно - училищните общини в Македония и Одринска Тракия. Отново се отварят вратите на закрити през време на Освободителната война училища. По инициатива на екзарха и под негово ръководство постоянно нараства броят на образователно - просветните институции и се издига качеството на тяхната дейност. Значителна роля играе дружеството "Просвещение", основано през 1880 г. в Солун, а така също "Училищното попечителство" - екзархийски комитет за организиране на учебно просветната работа /1882/83 г./. Скоро той е трансформиран в училищен отдел при Екзархията /1883/84 г./, под чиито грижи възниква огромна мрежа от различни по степен и характер училища /включително богословски/, библиотеки, читалища, книжарници, дружества, пансион и др. Изпращат се и стипендианти в Русия. Подготвят се квалифицирани преподавателски кадри и подходяща педагогическа литература. Дневникът на екзарха отразява мъчителните стъпки и щастливите резултати от тази дейност. Кореспонденцията на Йосиф I и много други документи също свидетелствуват за особена грижовност, тревоги и удовлетворение. Тук се вижда организаторският талант на екзарха. Той дава указания за откриване и правилно устрояване на училища в различни райони и селища - съобразно нуждите на българското население. Съветва как да се преодоляват разногласията и трудностите, идващи от всички страни. Търси финансови средства. Напътва и насърчава учителите. Изисква финансов и административен контрол. Съдействува за необходимия подбор, солидна подготовка и непрестанно усъвършенствуване на просветните работници, за обзавеждане на кабинети, за снабдяване с учебници и учебни помагала, за въвеждане единна образователна система. Екзархът обръща внимание на връзката между умственото и нравственото развитие и подчертава, че образованието и възпитанието трябва да се осъществяват като единен процес. Той гарантира вътрешната автономия на училищата и правата на църковните общини да организират и ръководят подведомствените им училища. Негово Блаженство често настоява пред турските власти да не се правят затруднения на българските училища. Екзарх Йосиф I протестира против ограничителните мерки на властите при назначаване на учители и защитава пред Високата порта преследвани преподаватели. Той отбива и опитите на български институции да се намесват в училищно - просветната дейност под претекст, че я подпомагат финансово.
На 24 март 1894 г. той отбелязва в дневника си: "защитаването правата на народа и на Черквата по училищния въпрос е справедливо дело и от много голям интерес". Необходимо е постоянство и решителност за успеха на това дело.
А ето и плодовете: през същата 1894/95 год. Екзархията ръководи български училища с 37 308 ученици в 21 епархии. На територията на Скопска епархия има 12 класни училища с 48 учители, 4 учителки и 468 ученика, а така също 121 първоначални училища, 185 преподаватели и 6130 учащи се. Подобно е положението в Охридската, Солунската и Одринската епархия. През следващите години цифрите постоянно нарастват. Така например, според самия екзарх, през 1904 г. в Македония и Одринско е имало 920 български училища с 49 621 ученици.
В резултат на многогодишни постъпки за екзархийски печат на роден език той постига успех и в тази насока. През 1893 г той смело брани в. "Новини" от цензурата на турските власти.
В своята кореспонденция, чрез църковните издания и постоянната връзка с българските общини в Македония и Одринския вилает, Йосиф I допринася също за здравната просвета и медицинското обслужване. Той поощрява откриването на болници и аптеки, настоява за изпращането на лекари и помощен медицински персонал. Екзархията осигурява безплатна медицинска помощ на бедното българско население.

Униятско - католическата и протестантската пропаганди, които започват своята дейност сред българите през епохата на църковно - националната борба, след Освобождението се активизират най-вече в Македония. Използвайки затрудненията на Екзархията и на останалото в робство българско население, те регистрират известни успехи чрез покровителство на своите последователи пред турските власти, и "защита на народностната чест". Средство за привличане на българи стават също училищата, печатът и социално - благотворителната дейност на религиозните пропаганди, покровителствани от католически и протестантски страни. Екзарх Йосиф противодействува на тази разложителна кампания чрез всестранни грижи за българските епархии, училища и др. Още през 80-те години на миналото столетие неговите усилия неутрализират чуждото влияние и допринасят за укрепване на единството сред православния български народ.
През следосвобожденската епоха се засилват и аспирациите на балканските буржоазии за влияние и господство в Македония и Одринска Тракия. Българи, гърци, сърби и румънци повишават своя интерес и претенции. Македония върху основата на етническа принадлежност на тамошното население. За постигането на църковни и национално -политически цели застават едни срещу други православни братя и съседи. Съперничеството и борбата обхващат религиозната проповед, печата, църковно - просветната, училищната и благотворителната дейност, попрището на дипломацията, за да завършват "въоръжена защита на националните права". Всичко това дава тежки последици върху взаимоотношенията на балканските страни. С дълбоко убеждение, че защитава една справедлива кауза и изпълнява архипастирски дълг към православното българско население, останало под османска власт в Македония и Тракия, екзарх Йосиф дава отпор на антибългарските стремежи и методи на денационализиране. "Населението иска от мене да защитя народността му - пише екзархът - и аз не мога да не ... настоя да им се даде възможност да бранят езика си и народността си от чуждите пропаганди". Той констатира, че българският национализъм не е краен и фанатичен. Училищата "вадят либерали", социалисти и интернационалисти.
В дневника на екзарх Йосиф често се отразява болката на църковния предстоятел от факта, че десетки хиляди български семейства са без архиерейски надзор. Около 250 български села в Македония са обслужвани от гръцки учители и са възпрепятствувани да откриват свои училища. Затова той не е съгласен под какъвто и да било чуждестранен натиск да пожертвува нито православната вяра, нито народността. Вълнува се, че в Одринския вилает при еднакъв брой българи и гърци през 1896 г. има 13 патриаршески и нито един екзархийски владика. В Силиврийска епархия се наброявали 570 български къщи /1906 г./, но в църквите и в училищата се използвал само гръцки език. Населението е принуждавано с всички средства да се отказва от Екзархията или да прибягва до унията с Рим.
Йосиф I е за вдигане на схизмата /чиито основи са политически/, за единство с майката Църква - Цариградската патриаршия и за сближение между българи и гърци - едноверни братя и съседи. "Трябва да престане борбата между двата народа на национална почва, както и между двете църкви", които имат общи интереси и трудности. Някогашното разделение между балканските народи "отслаби и улесни завоеванието им от турците... В новите времена пак борбата между българи, гърци и сърби може да заякчи турците". Има опасност и от особените стремежи на Великите сили към Балканите. Това поставя под заплаха "независимостта на малките държавици..., затова споразумението... ни е предпочитано, отколкото гонение на невъзможни блянове". Трябва обаче да се отхвърлят шовинистическите идеи, да се зачитат принципите за разграничение на народностите, за техните свободи, за правото им да говорят, да се учат и да участвуват в богослужение на роден език. Необходимо е да се преустанови денационализаторската и ликвидационна политика сред българите.
Вдигането на схизмата фактически "зависи от споразумението между Гърция и България за Македония". Основа за помирението е ферманът, с който се учредява Екзархията, почиващ всъщност върху патриаршески проект от 1867 г. и върху историческите права на Охридската българска архиепископия. Йосиф I е готов на компромиси в името на единството, но не и на жертви, които се състоят в ограничаване на екзархийския диоцез и елинизация на българско население в Македония. Той отхвърля обвиненията срещу Българската църква във филетизъм /въведение на народностния принцип в църковния живот и организация, краен национализъм./, като неотговарящи на историята и на конкретната действителност. "Народностната църква" не е нововъведение и еретически уклон, нито противоречие на единството на всички вярващи в Христа. Критиките и аргументите срещу Екзархията биха били валидни почти за всички църкви и в частност за Цариградската патриаршия. Законното желание на Екзархията за училища и православно богослужение на разбираем език, които могат да се осигурят от български духовници, както и искането / в духа на фермана/ да се определи диоцеза на Църквата чрез допитване до самия народ са добре известни факти, които обаче нямат силата на основание за схизма. Обвиненията във филетизъм и обявяване на схизмата са мотивирани от национално - политически цели и опит да се възпрепятства българското църковно - национално дело. Непоследователни са и аргументите срещу Екзархията, че чрез устройството на нейния диоцез в епархии със "смесено население" ще се наруши каноническото правило "един епископ на едно място, в една епархия". Приемайки проекта за фермана през 1867 г. самата Патриаршия си е запазила правото на архиереи за гръцкото малцинство в България. Тези владики остават там дълго време. Като се противопоставя на неоснователно наложената схизма на Българската църква, екзарх Йосиф I решително застава срещу опитите да се промени облеклото на духовенството като белег за принадлежност към схизматична църква.
Екзархът е за споразумение и с братска Сърбия, но то трябва да е върху основата на общите интереси и правдата, "върху разграничението - сръбското и българското наречие, което... има за граница Шар планина; Скопският санджак е български, както и Дебърският, Сярският, Битолсгиг и Солунският, Драмският. Всичко на север от Скопския санджак е стара Сърбия, а на юг от Битоля е поле за елинската пропаганда". Той твърда реагира срещу посегателството върху Скопската епархия, оскърбяващо тамошното население. Йосиф I с тъга констатира, че не само южните съседи и Цариградската патриаршия, но и руската дипломация помага на сръбската пропаганда. Като припомня многобройните отстъпки, направени от българите в полза на Сърбия, екзархът апелира за справедливост и се безпокои, че взаимната вражда носи облаги само "на нашите неприятели". Неговата съвест не му дава право да отстъпва "нито педя място от екзархийската територия", призната от историята и от фермана. Затова той безкомпромисно отстоява правата на Българската църква върху прилепските манастири, върху училища и църкви. Според него най-големите трудности идват обаче от турските власт. Ръководена от принципа "разделяй и владей", от фанатизъм и презрение към гяурина, Високата порта дава обещания за приложение на фермана, за свобода и правдини на българите, но намира всякакви поводи да отлага изпълнението им. Министри и местни административни органи не само поощряват, но и всячески подпомагат чуждите пропаганди в Македония и Одринско. Те пречат на "българските населения в развитието им като българска община"; използват "сила и неправда"; изтребват "систематически всичко що е живо, интелигентно, българско в Македония"; откриват поприще за чуждестранна религиозна и национална пропаганда "да разкъсват българските паства". Екзарх се изправя непоколебимо срещу тези препятствия за църковно - националното ни развитие.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българския Екзарх Йосиф I – един велик българин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.