Българския Екзарх Йосиф I – един велик българин


Категория на документа: История


В такава тежка обстановка Йосиф I поддържа постоянни връзки с представители на Великите сили - посолства и консулства, главно в Османската империя. Той среща разбиране, симпатии, принципно съгласие по основни въпроси и подкрепа на българската кауза - особено от страна на руските дипломати. Често обаче Великите сили проявяват резервираност, подържат "неутралитет" или пренебрегват справедливите позиции на българите" по църковно - националната тема.
Пламенното чувство на русофилство, което екзархът изявява спонтанно и последователно, не всякога може да преодолее разочарованието от руската политика, готова понякога да пожертвува българската правда в Македония заради "общо православно единство и вдигане на схизмата". Екзархът счита тези компромиси и планове неприемливи, твърде едностранчиви и нереалистични. Той е можел да ги възприеме ако участващите в споразуменията спорещи страни бяха проявили еднакво желание за компромисни решения при взаимно зачитане на нужди и интереси.
Още по-малко може да се разчита на Великите сили от Запада да милеят за православие и славянство - заключава екзархът. Те имали свои цели и аспирации на Балканите. Противоречията им често излизали на повърхността или се изглаждали чрез взаимни отстъпки, които поддържат "баланса и спокойствието" в този важен стратегически район. Но цената на мира се заплаща най-вече от малките народи, които търсят своя шанс в покровителството на Великите сили. Екзарх Йосиф благодарил на чуждестранните дипломати за техния принос и ги ангажирал в защита на българското дело. Но той не залага на едно решително съдействие от тяхна страна, което би било извън мярката на гъвкавата, противоречива и прагматична политика, насочена към няколко партньора на Балканския полуостров. И отново погледът на екзарха бил към Русия.
В резултат на робската епоха и изостаналост в обществения живот, се занемарява също и синодално - съборният принцип и демократичният /църковно - народен/ дух. Затруднен бил изборът на ръководни църковни органи - Св. Синод и Смесен Екзархийски съвет. Непостоянен бил техният състав и все по-нередовни в присъствието си ставали членовете на Св. Синод, идващи отдалеко в Османската столица. Препятствията се създавали главно от турските власти. Но дори и руските политически дейци били против функционирането на Св. Синод и на Екзархийския съвет в Цариград, защото поддържали позицията на Цариградската патриаршия и работели за вдигането на схизмата.
От 1877 до 1913 г. Йосиф I непрестанно прави постъпки за нормализиране работата на църковно - ръководните органи на Българската екзархия. Той посреща с облекчение и най-малкия успех в тази насока; тревожи се от противодействието на Високата порта и страда, когато среща неразбиране в Св. Синод, където някои го подозират в стремежи към самовластие /същият упрек преди това бил отправен и към екзарх Антим I/. Всъщност, екзархът е за "колективно управление" и по всички основни въпроси на църковния живот поддържа постоянен контакт със Св. Синод, съветва се със своите събратя и с отговорни сътрудници, търси съгласието на всички и утвърждава единството в Църквата. Ръководен от съображения за единство, понякога той е резервиран относно "дружества и конгреси" на свещеници и участие на "индеферентни миряни" в църковното управление. Той бил против намесата в епархийските избори, която разгаря страсти и създава разделение. Той препоръчвал някои кандидати за владики поради техните достойнства и конкретни нужди, но се вслушвал в преценки и аргументи на осведомени свещеници и миряни.
При личното участие на екзарх Йосиф се редактира чл. 39 от Търновската конституция, който гласи: "Българското царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част на българската църковна област, подчинява се на Св. Синод - върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тая власт...". С този текст се установява връзката между народностното и църковното единство. Взема се под внимание и покровителство, единството и обединението между българите в Княжеството и тези, които са под чужда власт. Утвърждава се национално - българският характер на държавата и принадлежността на народа към православието. Църквата остава на синодално - съборния принцип на ръководство и управление.
Йосиф I поставя в действие високите изисквания на чл. 39 от Конституцията. Но тук отново турските власти й Патриаршията възпретват приложението на принципи, с които не са юридически обвързани и от които не са политически заинтересовани. Високата порта не разрешава на владики от Княжество България да участвуват в Екзархийския Синод в Цариград. Затова църковният предстоятел Йосиф I счита, че "Княжеството трябва да си има своето черковно началство в София със заместник на Екзарха и да се свиква там местен архиерейски събор, а Св. Синод в Цариград да се съставлява от архиереи из Македония, Тракия и Източна Румелия. Екзархийският делегат в Княжеството може да управлява и Софийска епархия.
Турското правителство осуетява това под претекст, че Екзархийския устав не е утвърден и че в столицата на империята не може да има българска църковна институция с представителни дейци, които не са турски поданици "Догдето българското царство не се отдели от Екзархията... и уставът не се утвърди за чисто турска екзархия /учреждение/, правителството нито Синод, нито /Екзархийски/ Съвет знае..." Екзархът е отговорен за всичко. В този смисъл той стои "над" Синода и Съвета и е символ на църковно - народното единство сред всички българи. Църковно -ръководните органи обаче не само никога не са пренебрегвани, но са законът и съвестта на Предстоятеля. Той иска да осигури "единството на Черквата с България", защото тогава става здрава църковната организация в Османската империя и резултатна мисията на Екзархията сред духовно обединения български народ.
Чрез своето участие във формулирането и приемането на важни членове от Търновската конституция, като 37-42, 80 и 83, видни български архиереи и лично екзарх Йосиф полагат основите за разграничение на характера и целите на Църква и Държава, а така също за единство и сътрудничество между двете институции. През 1880 г. възниква конфликт поради опита на правителството да пренебрегне съставения от Св. Синод проектоустав на Църквата и да го замени с "Привременни правила". Зареждат се несъгласие и по др. въпроси: компетенция и права на Църквата, нейната вътрешна мисия, устав, материална издръжка, отношение към държавния глава. По всички проблеми Йосиф I отстоява принципа за автономия на Църквата брани нейните права и достойнство, които хармонират с интересите на народа. Готов бил да пожертвува всичко освен съвестта и честта си на църковен ръководител - родолюбец. Екзархът е недоволен, че "държавата не се грижи за благоустройството на Черквата"; че се намесва в решението на чисто вътрешноцърковни въпроси и особено в епархийски избори, където създава съблазън за съучастие и на владици; че организира груби акции срещу наместника на екзарха митрополит Климент /В. Друмев/ и срещу Св. Синод. Той критикува секуляризма, безбожието, радикализма, русофобството, покровителството на католицизма /в ущърб на православната вяра и Църква/, незачитането на духовенството /морално унижено и материално онеправдано/, опитите на властите да налагат свои съмишленици в ръководството и администрацията на Църквата, и да спотаят гласа на недоволните.
Твърдостта и принципността на екзарх Йосиф по взаимоотношенията на Църквата с Държавата са съчетани с такт и разумен компромис, когато това може да открие път за преодоляване на трудностите и за възстановяване на сътрудничеството в интерес на всички. Компромисите зависят също от степента на подкрепа, която клирът и народът оказват на своята Църква. Той намира обаче, че все пак "отстъпчивостта си има границите" и заявява: "аз съм решен на всичко, когато се касае да защитя правата на Синода и на Църквата." "... Ако българското правителство почне само да се разполага с Църквата и нарежда хора, аз ще почна да ги низвергвам...".
В дневника на екзарха за периода 1901 - 1914 г. изобилствуват критичните оценки по адрес на княз Фердинанд, правителства, политически ръководители и партии - "Князът ни почита наистина религията - отбелязва Йосиф, - но не е православен, не знае нашия дух и министрите нямат куража да му казват истината и да го предпазват от грешки по отношение на Черквата и даже се надпреварват, за да му угодят, да правят неща против интересите на Черквата..." Що се касае до партиите "те, всички, кога са в опозиция, ни куртизират, а щом дойдат на власт, са против нас..." На княза трябва да се отдава "дължимата вярност, лоялност и почитане". Трябва да се премахне взаимното недоверие и настъпилата студенина в отношенията между Св. Синод и княза. Дворецът "иска отдавна да подчини Синода, както е подчинил всичко..." " Ако Негово Величество не даде категорическа заповед да не се бута Черквата, аз ще свикам архиерейски събор да му изложа работата и да се вземат мерки да се запази автономията на Църквата". Екзархът увещава своя протосингел архим. Стефан /по-късно Софийски митрополит и трети български екзарх/ "да не напада правителството и короната в проповедите си", но сам трудно сдържа недоволството си от царя и партиите. През 1913 - 1915 г. критиките на Йосиф I са насочени най-вече срещу слабостта на българската дипломация, погрешните планове на царя и правителството във връзка със злополучната Междусъюзническа война, тактическите грешки пo време на войната и нейния завършек, тъгата и загубите на народа, тежкия погром. Екзархът счита, че личният режим, липсата на мъдрост и скромност, партийните борби и тесни интереси, поставени по - горе от любовта към народа и грижата за Родината, довеждат до разруха на църковно - националното дело през 1913 г. Той апелира за сливането на сродните партии - Народната и Прогресивнолибералната, което ще консолидира политическото единство срещу тенденциите на монархията да разделя и владее. Оценявайки тежкото състояние на Църквата, през 1915 г. Негово Блаженство оставя завет за добри отношения с държавната власт, но и за "надполитична" и "надпартийна" ориентация за успешно осъществяване на специфичната мисия на Българската екзархия.

Идеалът на Йосиф I и неговата "велика длъжност" да бъде духовен стълб на българщината и "да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията" се реализира в значителни мащаби. До Балканската война /1912 - 1913 г./ в екзархийския диоцез се включват 7 епархии в Македония - Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка и Неврокопска, възглавявани от митрополити. В лоното на Българската църква се устройват още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от "екзархийски наместници": Костурска, Леринска /Мъгленска/, Воденска, Солунска, Поленинска /Кукушка/, Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В този широк диоцез се наброяват около 1600 енорийски храма и параклиса, 73 манастира и 1300 свещеници.
През същия период Българската екзархия е същинско Министерство на просветата в Македония и Одринско. Под нейно ведомство работят 1373 училища с 2266 преподаватели и 78 854 ученици.
Така Екзархията обединява българските земи в една етнографска цялост и маркира приблизително границите, признати със Санстефанския мирен договор от 1878 г. Йосиф I с основание се счита за "представител на ... българите в Македония и Одринско". Той "олицетворява и въплъщава българската народност", осъществява религиозно и духовно - културно единство й утвърждава националното съзнание в политически разпокъсаното българско отечество. Екзархията е не само крепост на българския дух и страж на църковно - народни правдини, но и опора на освободителните стремежи в Македония и Тракия. Под ръководството на Йосиф I тя става първа по време, динамичност и обхват на национално - обществена дейност общо българска институция, приета от огромното мнозинство на населението и получила международно признание.
За всичко това свидетелствува и 25-годишният юбилей на екзарха /през април 1902 г./, който се превръща във всенароден празник. Радостта на тържеството изпълва сърцата на сънародниците в цяла Европа. Държава и Църква, българската общественост, чуждестранни посолство и др. оказват висока почит към юбиляра. Той е избран за член на Българското книжовно дружество. Любовта към него спонтанно се изявява и при много други поводи. Верен на своите нравствени принципи през 1915 г. Българският екзарх завещава главната част от своето имущество - в съразмерни части - на Св. Синод, Академията на науките, общината в град Калофер, Калоферското дружество в столицата, дружество "Радост" в Русе и на три училища в България, които носят неговото име. Не е забравен и историческият български храм "Св. Стефан" в Цариград.
Завещаните средства са предназначени за стипендианти, подпомагане на бедни и способни ученици, публикации и премии на книги "в защита на православната вяра и българската народност".
Библиотеката на екзарха е отредена за Пловдивската /бившата Цариградска/ духовна семинария, а архиерейските му одежди и други - за Св. Синод в София.
В дневника му, в окръжни, статии и др. са отразени и неговите завети - скрижали за идните поколения. Така например в едно послание от 1908 г. до клира и училищните служители, екзархът призовава общественици и целия народ: "Да обединим в едно цяло всичко, що е българско; да го сгрупираме в лоното на народната ни Христова църква; да го възпитаваме в духа на праотеческата ни вяра и нейните висши добродетели...; в дух на почит към законите и законоустановените власти, в дух на трудолюбие и обич към всичко свое, всичко родно; да го запазим от смелите, а често и много изкусителни., посегателства на чужди пропаганди..." Да работим за "благото на държавата и народа, едничък и неизчерпаем източник за лично и челядно щастие и благоденствие". Подобен призив - завет срещаме в десетки документи, написани собственоръчно от "духовния вожд" на народа.

Паметник на Екзарх Йосиф I в родния му град Калофер на мястото на рожденната му къща

Използвана литература
1. Маркова, Зина. Българската Екзархия 1870-1879г. БАН, С., 1989
2. Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. Университетско издателство " Св. Климент Охредски "
3. http://bg.wikipedia.org/wiki/Йосиф_I_Български

??

??

??

??





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българския Екзарх Йосиф I – един велик българин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.