Българското образование по време на османското робство


Категория на документа: История




ДОКЛАД

По: История на образованието и педагогическите учения в България

На тема:

"Българското образование по време на османското робство -
Килийни училища, дамаскини, Софийска книжовна школа"

България, която още в Х в. създала самобитна култура и се очертала като една от най-напредналите държави в Средновековието, през ХIV в. била изправена пред истинска катастрофа с появяването на османците на Балканския полуостров. Започналите в 1346г. грабителски нападения над нашите източно-тракийски земи завършили през1396г. с варварска победа над цялата страна. Османците озлобени от смелостта и твърдостта на народа, който въпреки феодалните размирици и разпокъсаност оказал героична съпротива, и надъхани от фанатична религиозна омраза срещу християните, извършили страшни разрушения и жестокости. Те подложили страната под огън и меч. Започнала османска колонизация по градове и села. Българите бивали отвличани на тълпи като изселници или като пленници и роби, немалко загивали заради това, че се защитавали. След петдесет годишно османско нашествие, настъпило петвековно робство - пет столетия, през които българите преживели невъобразими щети и ужаси. Завоюването на страната и поробването на народа не уталожило зверската жажда на неприятеля, не се прекратила варварската стихия. Напротив, онова което оцеляло през периода на войната, било унищожено главно в първите десетилетия след завладяването ни - до средата на ХV в. Врагът не се задоволил с военно-политическия разгром и предприел нови опустошителни действия за пълно ликвидиране на обществено-икономическите и културно-просветните институти. С чудовищна вандалщина били унищожени почти всички забележителни паметници на старобългарската материална и духовна култура: крепости, дворци, манастири, църкви, училища, произведения на изкуството и литературата. Наред с институтите на държавната власт, особено силно пострадали училищата, църквите и манастирите. Като органи на управляващата феодална класа те били могъщи крепители и разпространители на християнската религия - официалната господстваща идеология.

В средновековната българска държава, която е имала развита жилищна и обществена архитектура са били изградени голям брой манастири и църкви. Това строителство е било наложено от необходимостта да се утвърди по-бързо и трайно християнството сред всички слоеве на народа. Манастирите, които често се намирали на места твърде отдалечени от по-главните пътища, останали в сравнително по-благоприятно положение и поради това изиграли голяма роля за запазване на нашата писменост и език, на народностното ни чувство. Затова османското нашествие, макар и за дълго само забавило развитието на България, но не успяло да я заличи напълно и завинаги. Центрове на културната дейност станали манастирите, където продължили да се пазят грижливо знанията, писмеността и езика ни, да се поддържат талантите на резбари, зографи и книгописи, в чиито произведения се изобразявало историческото минало, бит и стремежите на народа ни. Монументалните манастирски сгради, които често били прекрасни образци на средновековната българска архитектура, действали бодро и укрепващо върху народа, вдъхвали му упование и смелост в тежкото робско положение. Но за продължаване на всичко, което било свързано с бъдещото културно развитие на народа, трябвало повече грамотни хора, книги и училища. Нашествието унищожило средновековните училища, а робството направило невъзможно възобновяването им. За нормалното им съществуване нямало нито политически, нито икономически условия. Главно манастирските средища предлагали известни елементарни условия за създаване на училища, които не само далеч не съответствали на условията във висшите школи, предназначени за децата на феодалната аристокрация, но и на условията в нисшите - за подготовка на духовници, чиновници и др. Между тях първо място заемали манастирските средища и училища в Света гора. Тези училища, открити в личните килии на по-издигнатите монаси, имали предназначението да дават някои елементарни знания на посетителите, дошли с цел да научат нещо за миналото на своя народ. И това начално ограмотяване е ставало възможно тъкмо защото монасите-учители са имали необходимата подготовка да дадат тези ограничени знания по-лесно за сравнително кратко време. Може с основание да се предполага, че това е била една от най-характерните форми на зараждане и развитие в страната на крайно примитивното, но исторически необходимо килийно училище.

Възникването на килийните училища в България е сравнително продължителен процес, предпоставките на който може да се търсят още преди падането ни под османско робство в края на XIV век, но се развива след това време и особено в средата на XVв. Някои историографи, макар и не в специални изследвания, смятат, че килийното училище се е появило още в Средновековието (X - XI в.), защото в отделни хроники се съдържали данни за обучение и възпитание при манастирите и църквите. Известни наченки на килийно образование наистина са се появили по времето на средновековната държава, в годините на византийското иго (1018 - 1186г.), но те не се обособили в определена училищна организация. Те обаче в никакъв случай не са били типичните килийни училища от втората половина на XV в. до средата на XIX в., които представят единствените организирани учебно-образователни форми на килийното обучение. Килийното образование се обособило като форма, изразяваща съвременното разбиране на тази историческа категория, след падането на България под османско робство и ликвидирането на всички старобългарски образователни институти. Тази училищна форма се оказала най-пригодна за широко поддържане и развиване на народния ум и съзнание, на писмеността и културата ни в епохата на робството. Има три типа ранни килийни училища: манастирски, църковни и метохски. Те се появяват още XV - XVI в. Сравнително по-късно, към XVII в. се появяват домашните (частните) килийни училища. През XVIII в. възникнали и обществени килийни училища, издържани и ръководени от общините. Образователното съдържание на килийните училища се отличава с религиозната си същност, която обаче има тенденцията да насочва народа не само към вярата, но и към неговото минало и да го окриля в тежкото му робско икономическо и политическо положение за разлика от образованието в Западна Европа по това време е не само религиозно, но и поставено единствено в служба за утвърждаване на религиозните догми сред населението.

Килийната методика, характерна с догматичността си не е лишена изцяло от жизненост. Тя не изключва възможността наред с усвояването на религиозните книги и ритуали да се възпитава в децата определена яснота и разсъдливост, необходими за народната борба срещу поробителя.

Хилендарския манастир и свързаните с него книжовни и просветни дейци спомогнали много за създаване на голям брой килийни училища, както и на грамотни хора. Известни родолюбци, книжовници и просветители, възпитаници на този манастир били: Паисий Хилендарски, Данаил проигумен хилендарски; отец Атанас от Видин; Никодим Хилендарец; Неофит Бозвели; Иларион Макариополски и други. За разпространението на килийните училища у нас особено допринесли метосите на Хилендарския манастир, в които често били изпращани талантливи монаси. Хилендарските метоси са основани в редица селища: Велес (днешна Македония), Самоков, София, Клисура, Свищов, Калофер, Елена, Котел, Жеравна и др. станали непресъхващ извор на знания и опит при уреждане на училищата ни.

Значителна заслуга за развитието на българската просвета през османското робство е имал Рилският манастир. През XVI в. рилските монаси продължавали да развиват нашата книжнина, като разширили връзките на манастира с останалите обители, градове и села зад граница - с Русия. Оттук започнала и неговата по-голяма роля за повдигане на българското съзнание и грамотност - наред с книжовната дейност се оформила и неговата просветна дейност. Предполага се, че повечето от ново постъпвалите монаси получавали своето образование в основаното вероятно наскоро след възстановяването на манастира в края на XV в. килийно училище.

Рилският манастир подобно на останалите наши големи обители спомогнал най-много за разпространението на килийните училища чрез своите метоси в отделните селища и чрез специалните си пратеници из страната. Един от най-ранните негови метоси е бил във Велес (днешна Македония), основан вероятно в края на XV в. или началото на XVI в. По-сигурни данни за дейността на манастирските метоси съществуват за XVIII - XIX в., когато такива са били създадени в много селища: Тетевен, Севлиево, Казанлък, Чирпан и други. В килийните училища на рилските метоси са се учили стотици деца.

В Бачковският манастир, един от нашите най-големи и стари манастири, също е било издигнато културно средище, но поради това че продължително време се е намирал под силно византийско влияние, не е могъл да има такова значение за развитието на българската просвета и училище като първите.

Манастирът "Св. Наум" край Охрид (Охридския манастир) е имал голяма заслуга за разпространението на килийните училища в страната. Той е бил издигнат в края на IХ в. от българските царе Борис и Симеон.

Манастирът "Св. Яким" (Осоговски манастир), близо до Крива Паланка (Македония), също е оказал положително влияние за развитието на българската писменост, книжовност и училища. Той е основан през XI - XII в. от духовния ученик на Иван Рилски - Яким и посветен по-късно на него. В килийното училище на манастира и в метохските му килии са били просветени голям брой българи, които са разнасяли по своите краища родното писмо и четмо, поддържали са народното съзнание. Манастирът е допринесъл за нашето националноосвободително движение.

През XVIII - XIX в. Троянският манастир се издигнал като важно средище на нашата книжнина, просвета и революционно движение, като закрилник и насърчител на населението в неговите чести беди. Манастирското книгохранилище векове е пазило българския език и писменост, а манастирското училище стотици години пръскало искрите на народното образование. През 70-те години на XIX в. килийното училище било превърнато за тогавашните условия в уредено учебно заведение, което показва, че то е наследило здрави традиции. Учителите водели учениците в близката гора, за да се запознават с растенията, с камъните, правели колекции. В килийното училище учели десетки младежи от редица селища на Северна България и след завръщането си в родните места ставали учители, свещеници, занаятчии, съдействали за откриване на нови училища, разпространявали сред населението научените от тях знания, будели народното съзнание.

Има и много други манастири, които също са допринесли за развитието на културата и просветата и за разпространението на килийните училища по българските земи от годините на робство. Някои от тях са: "Св. Богородица", Софийско; "Св. Иван Рилски", Софийско; "Св. Георги", Софийско; "Успение Богородично", Софийско; "Св. Троица", Етрополе; "Св. Георги" (Гложенски манастир) Тетевенско; "Св. Богородица", Врачанско; "Успение Богородично", Врачанско; "Успение богородично" (Троянски манастир), Троянско; "Св. Богородица", В. Търновско (Килифаревски манастир); "Св. Богородица", край Калофер. Всички тези средища на българската култура през епохата на османско робство оказвали решителна помощ за запазване и развитие на народността, езика и писмеността ни, за осъществяване на по-широка народна просвета преди всичко чрез създаване на голям брой килийни училища. Пламъкът на българската грамотност, писменост и изкуство се поддържал през робството по-буйно или по-слабо в почти всички останали манастири и някои църкви в страната. Това личи от запазени надписи, бележки по книги, имена на възпитаници, станали по-късно учители, свещеници, живописци, резбари и златари, от различни спомени и др. Благодарение на тези многобройни книжовни и просветни огнища по-лесно се превъзмогвала материалната нищета, политическата зависимост и културна изостаналост и народът, макар и с робски вериги проявявал стремеж към създаването на своя нов живот.

През XV век като водещ дял специално в рилската книжовна продукция се очертават сборниците с устойчив състав - един вид сборници, които се свързват и със зрелия период от дейността на школата на патриарх Евтимий Търновски. Появява се нова линия в книжовния живот, от която личи стремежът за обогатяване на жанрово-тематичното разнообразие в четивото на тогавашния българин. Преписват се и се разпространяват тълкувания на новозаветни и особено на старозаветни библейски текстове. От тази епоха е интересно да се отбележи и фактът,че за разлика от XVI и XVII век, когато широко разпространение получават сборниците със смесено съдържание, в които преобладава апокрифния състав, то през петнадесетото столетие апокрифната книжнина e изолирано явление. Създава се нов културен модел, валиден по-нататък до края на XVIII век по българските земи. Докато през XIV век възходът на държавата води до възход на културата, а от там - и до истински разцвет на книжнината, покровителствана от официалната политическа и църковна власт, то през XV век се наблюдава обратния процес. Съхраняването и развитието на книжовните и духовните традиции подкрепя и запазва народното самосъзнание и самочувствие, превръща се в опора на цялостния живот на българина. Така средновековната българска интелигенция вижда своята роля в това да поддържа книжовното и културното ниво на българите, да отговори на подтисничеството с духовна мощ и духовни ценности. От XVII и XVIII век се създават два вида сборници - сборници със смесено съдържание и дамаскини, които имат сходно съдържание. Дамаскините съдържат предимно преведени слова на солунския гръцки проповедник Дамаскин Студит. Съставителите на сборници са черпели от съкровищницата на тогавашната българска литература и ясно е, че отразяват традиционния черковен мироглед. Сборниците са представлявали популярно четиво с разнообразно съдържание. Дамаскините първоначално са съдържали преведени слова от Дамаскин Студит, но постепенно в тях започват да се вмъкват проповеди и от други автори (особено от Йоан Златоуст ), а също и произведения от разнообразен характер (жития, поучителни разкази ). Дамаскините се явяват в нашата литература още в края на XVI век, но се разпространяват най-вече през XVII и XVIII век. Възникват у нас под гръцко влияние, но по характер и съдържание допадат на нашите книжовници и читатели. Авторът Дамаскин Студит, по чието име тези проповеди и сборници биват назовавани е живял в Солун през XVI век. Сборникът му с поучителни слова се нарича "Съкровище". Той говори естествено и понятно, служи си с примeри от всекидневния живот. Повествувателният момент играе важна роля в неговите проповеди и събужда интереса на слушателите. Широката популярност на Дамаскиновите проповеди у нас се вижда от обстоятелството, че те от XVI век нататък са били преведени десет пъти в различни места (Македония, Средногорието , Свищовско, Рилския и Бачковския манастир и други). Често пъти нашите преписвачи, преводачи и съставители на сборници са променяли и преработвали поместваните слова, внасяли са елементи с българския бит. Сред книжовниците през XVII и XVIII век се оформят познавачи на този род книжнина - дамаскинари. Не всички съобщават имената си, но някои от по-известните за нас са Йосиф Брадати, поп Теодор Врачански, Теофан Рилски, даскал Тодор Пирдопски, Никола Петков и други. От дамаскинските сборници ще отбележим Троянския дамаскин, Люблянския, Сливенския, Копривщенския от XVII век, Свищовския, Романовия, Врачанския и др. от XVIII век.
Още едно интересно явление през XVII и XVIII век са летописните бележки, които се явяват най-често като преписки по страниците на отделни книги и сборници. Тези преписки обикновено са кратки, засягат съдбата на ръкописа, споменават случки от всекидневието, исторически събития. Съществуват няколко по-обширни летописни бележки, които се превръщат в исторически разкази. Между тях е разказът на поп Методи Драгинов за помохамеданчване на чепинските българи, което е забележително произведение на българската литература през XVIII век.

Много от характерните за XV век явления в европейски план се наблюдават и в българската култура, както проличава от детайлния анализ на книжовната продукция от българските земи, съхранена от петнадесетото столетие. Когато говорим за XV век и преценяваме неговата същност, значение, място в културната ни традиция, трябва преди всичко да имаме в предвид, че това е една преходна епоха в историята на Балканите, от една страна, а от друга - време, в което понятието "Българска държава" не се покрива с понятието "българска земя". Ето защо, основна и най - важна характеристика на книжнината ни от този период е проявата на способност за вътрешно самосъхранение, което от своя страна помага за създаването на т. нар. "Държава на духа" - функциите на пазител на Българското при липсата на самостоятелна политическа власт се поемат от духовното начало, от заложените културни и преди всичко книжовни традиции. Съвременната българска литература от XV век не прекъсва развитието си, не се обезличава и не остава затворена система. Българските книжовници и духовници поемат като личен и свят дълг защитата на българското начало - т. е. защитата, съхранението и разпространението на българската книжнина. Книжовната дейност протича в три основни аспекта - събиране и съхраняване на търновските книжовни паметници, както и на творбите на писателите от Търновската книжовна школа; преписваческа и разпространителна дейност, свързана и с усвояването на нови славянски преводи и на трето място - оригинално литературно творчество, свързано с утвърждаването на култа към славянските балкански светци.

Основно българско книжовно средище на XV век е Рилският манастир, върху книжовната продукция на когото съществува богата литература. Освен него обаче трябва да се споменат Видин, където в началото на столетието продължават да се изписват и богато да се украсяват библейски и богослужебни книги, София и софийските манастири (особено Кремиковският и Драгалевският), където по-оживената книжовна дейност се наблюдават през втората половина и края на столетието. Ръкописите се създават и в Търново и околните манастири. Доста писмени паметници до нас са достигнали и от Охрид.

Благодарение на дейността на три книжовни школи - Рилска, Софийска и Охридска - това столетие и до днес остава богато книжовно наследство. Най - голямо сред него е количеството на богослужебни книги.

Библиография:
1. Гандев, Х. "Българската народност през ХV в." С.,1989
2. Камбурова, Р. "Рилският манастир през Възраждането"
3. История на българската литературата в 4т. - първи том
4. Народно четиво през ХVI - ХVIII век. Подбор и решения: Донка Петканова., С.,1990
5. Българският ХV в. Сборник. С., 1993
6. Гечев, М. "Килийните училища в България. Създаване и разпространение". С., 1967



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българското образование по време на османското робство 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.