Дипломацията на цар Петър. Отношенията с византийци, маджари и руси.


Категория на документа: История




Курсова работа

на
Калин Петров

"Дипломацията на цар Петър. Отношенията с византийци, маджари и руси"

"Когато, в Цариград още не били свършили тържествата, с които празнували победите над арабите и превземането на град Тарс, тук се явили посланници на Петър, за да искат данъка, плащан от империята на българите".

Най-подробен в описанието на тогавашните събития е византийският историк Лъв Дякон, относно причините за българо-византийския конфликт, през третата четвърт на Х в., когато на българския трон е цар Петър. Това искане представено в един тъй неудобен момент, живо припомнило на император Никифор Фока унизителното му положение спрямо един съсед, чиято държавна мощ отдавна бе залязла. С чувство на дълбока обида и неудържим гняв, той в присъствието на целия си двор не само, че изсипал куп оскърбителни слова върху българите, но заповядал да набият посланниците и ги изпратил със заканата, че сам ще дойде в страната им, за да заплати на техния господар данъка, който заслужавал. Веднага след това императорът нахлул в България.

Според летописа на Кедрин обаче Никифор Фока отпътувал от Цариград за Тракия, за да прегледа състоянието на тамошните крепости и писал на Петър да не позволява на маджарите да минават Дунав и да разоряват ромейските земи. И понеже цар Петър не обърнал внимание на искането му Никифор подбудил руския княз Светослав да почне война срещу българите.

Разказът на Лъв Дякон навежда на мисълта, че единствената причина за разрива между България и империята е промяната в съотношението на силите. Империята вече не могла да оставя данник на една държава, която сега представлявала само сянка на миналата си мощ. Ако съдим по известията на Кедрин обаче виждаме, че империята нямала никакво желание да се заплита в неприятности с българите. Тя се нуждаела от мир на Балканите, а българите били склонни на такъв. И ако Византия трябвало да плаща данък, то това било в реда на нещата. Единствената опасност за империята били маджарските нападения. Маджарите биха могли да стигнат до византийските провинции, само ако минат през българска територия. Според Кедрин, императорът изпълнявал задълженията си на лоялен съсед, затова българите трябвало да му отвърнат със същото добросъвестно изпълнение на своите.

И докато според Лъв Дякон виновник за нарушения мир бил императора, то според Кедрин вината лежала върху българския цар. За да се каже кое от двете твърдения е вярно, то е нужно да бъде доказана несъстоятелността на другото.

Лъв Дякон е съвременник на събитията, които излага. Неговата история е съставена въз основа на лични преживявания и наблюдения. Като автор той е познат с достоверността си. Освен това появата на българските пратеници в столицата, и начина по който били посрещнати не могат да бъдат измислени от автора, а оскърблението, нанесено от византийския император е било тъй тежко и необикновено, че след него е било немислимо да продължат добросъседските отношения. И Лъв Дякон съобщава, че императорът пръв започнал неприятелски действия срещу българите.

Що се отнася до летописеца Кедрин неговата история около събитията е буквален препис на летописа на Йоан Скилица, а той е съставен края на ХI в, цяло столетиe след събитията. Главна роля в този текст има и субективната оценка на автора, което го прави трудно доказуем. Според Скилица и Кедрин причината за скъсването на мирните отношения между България и Византия били нападенията на маджарите.

След кървавата разплата, която им била устроена от Симеон през 895 г., те много години не смеели да пристъпят на юг от Дунав. За това свидетелства и отказът на маджарите да съдействат на византийския император през 917 г., когато той нападнал България. Обяснението, дадено в нашата наука, че маджарите отказали помощ, защото били заети в работите на Западна Европа не отговаря на истината. При oвещанието да се нахвърлят върху България маджарите предпочели да се запътят на запад, само защото знаели, че там не рискуват да видят насреща си българския цар Симеон.

След Симеоновата смърт обаче. Околните народи в това число и маджарите се раздвижили и почнали да замислят нападения срещу България. Бил изчезнал владетелят, който внушавал страх не само на тях, но и на всички български съседи. Маджарите следели внимателно събитията в околните земи и не пропускали да използват настъпилите у тях неуредици при смъртта на един владетел. Те знаели, че в подобни случаи ще срещнат там по-малка съпротива.

"За маджарите от оная епоха войната и грабежа бяха занятие: от него живееха", а най-голяма съблазан за тях представлявал Балканският п-в.

Кога точно започнали маджарските нападения в България и кои области били засегнати не е ясно. Сигурно е само това, че след Симеоновата смърт те станали постоянна напаст за България: от Дунав до низините на Тракия и до Адриатика без да срещнат съпротива. Срещу тях българската държава при Петър била безпомощна. През 934 г. било първото нападение. Маджарите опустошили цяла източна Тракия и стигнали до Цариград. Правителството на Роман Лакапин не направило никакъв опит да ги спре със сила. Императорът изпратил Теофан да води преговори с тях, и ако вярваме на тогавашните съобщения, постигнал всичко което искал. Императорът не пощадил средства за откупуване на пленници.

През 943 г. обаче маджарите отново се появили в Тракия с още по-големи сили. И този път те минали през България и пак вместо от войска били посрещнати от Теофан и склонени на мир, срещу данък, който империята трябвало да им плаща. Но мирът изтраял до 948 г. отделни маджарски племенни водачи плячкосвали и ограбвали периодично българските и византийски земи, без да се съобразяват с мира. Поради това империята потърсила друг начин за спиране на маджарите. Техният първенец дошъл в Цариград и тук бил уговорен да приеме Христянството, а Константин Багрянородни станал негов кръстник. Булсу обаче скоро забравил църковния обред, на който бил подложен в Цариград и често излизал срещу ромеите, докато през 955 г. не намерил смъртта си в битка с франките при Лех.

През 958 г. маджарите отново се явили в Тракия, и я пребродили до околностите на Цариград. Сега обаче византийците използвали силата на оръжието и само за една нощ нападнали и разбили безгрижните варвари. През 960 г. Лъв Фока се сблъскал отново с тях и ги нападнал от три страни, разгромявайки ги.

Всичко изложено по-горе показва, че маджарските нападения тежели над византийските и българските земи през целия период от 30-60 г. на Х в., когато в България царувал Петър, а във Византия се сменили четирима императора. Маджарските набези в България били ежедневие и само отдалечеността на някои от тях от Цариград не ни дава сведения за тях. И ако в един момент империята се видяла принудена да им плаща данък, за да я оставят на спокоиствие, такъв данък е трябвало да им плаща и България.

След 955 г. византийците открито влизали в битка с маджарите, което притъпило техния устрем. Битката при Лех също нанесла непоправим удар върху варварските амбиции.

През 968 г. маджарите нападнали византийска Тракия и Македония, опустошили околностите на Солун и пленили 200 - 300 византийски войници.

Никифор Фока искал от Петър да не позволява на маджарите да минават Дунав и да разоряват византийските земи. Но едва ли може да има съмнение, че постъпки в този смисъл са били правени и от неговите предшественици, но е факт, че тези нападения и невъзможността на българите да се справят с тях не биха били причина за скъсване на мира между България и Византия. Известно е, че Петър още преди 967 г., когато маджарските нападения засягали само България се обръщал към Никифор с молба за помощ, но императораът останал глух на тоя зов. Това принудило царят да сключи договор с маджарите, който сега не искал или не можел да наруши. Да говори обаче, че този договор е причината за разривът в българо-византийските отношения от 967 г. е несъстоятелно. След смъртта на Роман Лакапин през 945 г. българо-византийските отношения престанали да бъдат толкова сърдечни, но залог за мира продължавала да бъде византийската принцеса, съпруга на цар Петър. Смъртта й обаче през 963 г. променила статуквото. При новия договор от 963 г. от Петър било изискано да изпрати синовете си във византийската столица, като заложници. Несъмнен е фактът, че империята се задължила и занапред да плаща данъка на българите, уговорен от началото на царуването на Петър. Двете страни се задължавали да си оказват взаймно съдействие при нападение от маджарите. Неизпълнението именно на тази клауза от страна на Византия, накарало Петър през 965г да прибегне до разбирателство със самите маджари. От известието на Зонара позволява да се отгатне, в какво се състояло постигнатото споразомение. Българският цар навярно се задължавал да не пречи на маджарите да нахлуят във византийска територия, а те от своя страна се задължавали при набезите си да не увреждат българските земи. За българите било непосилно да спазят задължението към Византия, след като самата тя не го спазвала. Самата империя разбирала този факт и това била причината договорът да бъде в сила и след 966 г. Трябва да отбележим и факта, че заложничеството на Борис и Роман в Цариград не съдържало в себе си нищо унизително за България, а било нормален акт за времето си. Няма как да е вярна и тезата, че българското пратеничество при Никифор Фока от 967 г. имало за цел да търси освобождаването на двамата синове на Петър. Целта на исканията била само дължимият данък. Явно е, че не нападенията на маджарите и не предизвиканият от тях българо - маджарски договор са довели до прекъсване на мира между България и Византия. Конфликтът избухнал заради много по-дълбоки причини и от друго естество.

България вече съвсем не била оная от преди столетие. Респект у съседите си тя отдавна не бе в състояние да вдъхва. А през същия този период държавната мощ на Византия бе нарастнала твърде много. Три поколения държавници бяха работили за отстраняване на противоречията в нейния организъм и за вътрешното му закрепване.

Ако въпреки това Византия и сега бе склонна да остане български данник, то бе само защото още не бе ликвидирала напълно другите си задачи, и защото умееше да чака. И тя би чакала още дълго ако българските пратеници от 967 г. не бяха се явили в един тъй неудобен момент, за да й спомнят за унизителното й положение.

Скандалът в Цариград фактически означавал край на мира между двете държави.

След като навлязъл в българската земя и успял да завладее някои крепости, Никифор трябвало да се убеди, че предприятието му не било тъй леко, както навярно си го е представял. Така настъплението в България било преустановено, а византийския патриций Калокир бил изпратен в Киев, за да склони Светослав на поход срещу българите. Въоръжената разпра с България наистина била неизбежна, колкото и лошо в тактическо и военно отношение да била подготвена, според тогавашните разбирания. Неуспехът на това начинание обаче подложил на критика Никифор Фока и неговите дарования на военоначалник.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Дипломацията на цар Петър. Отношенията с византийци, маджари и руси. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.