Джамбатиста Вико


Категория на документа: История




Джамбатиста Вико е роден в Неапол през 1670 година от почтени родители, които оставят много голяма слава след себе си. Бащата бил с весел характер, а майката меланхолична.

Въпреки, че бил все още момче, той бил много остроумен и нетърпящ покой. На седем годишна възраст претърпял злополука, и останал неподвижен за цели пет часа. Лекарите стигнали до следното предвиждане: момчето или ще умре, или ще остане умствено увреден. Обаче отсъденото в нито една от двете възможности не се сбъднала. Джамбатиста пораснал като меланхоличен и раздразнителен, като натура, каквито трябвало да бъдат умните и вглъбени хора, които поради разума си блясват със своята проницателност.

В размишленията за живота си Вико преосмисля пътя, насочен към достигане на философско благоразумие, което според него е "познание за човешките и божествените неща". Към тази цел той върви, занимавайки се и с теория на образованието, и с метафизика, и с философия на правото и философия на историята и културата. Както самият Вико признава, при формирането на възгледите си той е повлиян от любимите си четирима автори: Платон, Тацит, Френсис Бейкън и Хуго Гроций. Не по-малко значение за ставането на неговата концепция има неприемането на зрелия Вико на картезианската философия, както и възраженията му срещу големите политически учения от Ренесанса и Новото време на Макиеавели, Споноза, Хобс, Лок и Пиер Блей. Вико може да бъде сметнат за първи критик на Декарт.

В книгата си по метафизика "За най-древната мъдрост на италийците" Вико критикува Декартовото "мисля, следователно съществувам" като първа и най- сигурна истина и яснотата и отчетливостта като неин критерий. Вико обвинява Декар, че подминава принципа на древните италийци, според който "истинното съвпада с създаденото". Но освен че има концептуални възражения, Вико с цялото си творчество се обявява срещу духа на картезианската философия. Декарт поставя в основата на своята система свободната вол, върху която почива както прочутото cogito, така и ясните и отчетливи идеи, та дори съществуването на Бога. Целият смисъл на Декартовата философия се състои в това да покаже как от волята се ражда светът на самосъзнанието въз основа на очевидностите на разума. Волята при Декарт успява да си наложи удобните рамки на разума, следвайки неговата естествена светлина, вложена в човека от Бога. За Вико обаче подобен Бог, изведен от принципа cogito, е просто една измислица на Декарт, опитал се да стане "бог на Бога". Но дори и да бъде приета като автентична способност, естествената светлина е валидна само в сферата на познанието и няма отношение към моралните действия.

За разлика от Декарт, Вико поставя в основата на своите изследвания непрекъснатото присъствие на Бога в човешките дена под формата на Божественото Провидение. Още от речите му при откриването на учебната година като млад професор в Неаполския университет, та до зрелите му произведения, главният интерес на Вико се съсредоточава върху отпадането на човека от Бога и върху провиденциалния смисъл на човешката история, чрез която той се завръща към своя творец. След грехопадението човекът не е изоставен от Бога. Провидението действа върху способността му за познание, върху волята му и върху заложбите му да управлява и властва.

Принципите, чрез които Провидението води sensus communis към социализацията на човека, са бракът, религията и погребването на мъртвите. Вико ги проследява в размишленията си върху римското право и в интерпретацията на поетичния език на митовете. Но тези принципи не са схеми, които Вико се мъчи да вмести в емпиричния материал. Те възникват изпод неговото перо по същия естествен начин, както житните ниви израстват под грижите на добрия земеделец римлянин.

Вико разглежда историята на човечеството в течението на два цикала, всеки от които се състои от три епохи. Първата е епохата на боговете, когато след всемирния поток странстващите из необятните гори гиганти се сблъскват със сакралното. Те започват да го възприемат чрез универсалии на въображението, първата от които у всички народи е Юпитер. В универсалиите на въображението действителността за първи път придобива смисъла за човека. През втората епоха целастта на съкралния свят бива обхваната в поетичен език, като въз основа на митовете се създават поетична метафизика и поетични науки. Това е епохата на героите. Трета е епохата на хората, когато поетичните универсалии отстъпват на рационалните понятия. Тогава възниква и се формира философията , достигаща накрая до скептицизъм и съдействаща за цялостни упадък на обществото. Този последен период от епохата на хората Вико нарича "варварство на рефлексията". Той се характеризира с подценяване творческите заложби на паметта.

Именно в периода на "варварство на рефлексията" Вико помества себе си. Той се стреми да се върне в епохата на героите чрез героизма на духа. Вико меланхолично наблюдава света около себе си. С иронична полуусмивка той се опитва да действа в съответствие с философското благоразумие и да покаже на своите съвременници какво означава това.

Усмивката на Вико доста се различава от оптимистичното търсене на верния път от Декарт в неговото "Разсъждение на метода".

Вико не приема, че Бог осъществява зад гърба на човека единството на заплашеното от разпадане самосъзнание. За Вико човекът, схванал провиденциалния смисъл на живота, се изгражда тъждествен във времето тъкмо чрез собственото си самосъзнание. Мислителят се опитва да преодолее "варварство на рефлексията", връщайки се непрекъснато към началната иерофания на мита.

Вико е символ на мъдростта на красноречието, на философското благоразумие, на благочестието в едно време, когато книгите са лъскава стока и повод за салонни разговори, когато специализираните библиотеки притесняват с препълнените си рафтове, а каталозите с нови издания излизат в необозрими количества.

Новата наука е книга на мъдростта- книга, в която човек може да открие на едно място всички ключове към западното мислене и съзнание. Те са достъпни за читателя, който може да осмисли значението им заедно с автора. Този труд е изградена на принципа на повторението - повторението на идеите страница след страница, повторение и на други книги. Новата наука е книга за другите книги. Също като педагогиката "новата наука" учи на нещо, което вече е било преподавано. Също като в правото решенията в нея се взимат на основата на предишните решения, т.е. тя мисли в прецеденти. В какъв смисъл тогава "нова" новата наука? Отговора на този въпрос е в концепцията на Вико за метода в Новата наука. За да се разбере тази концепция, трябва де се достигне до същността на интереса на Вико към педагогиката и философските измерения на правото- по какъв начин правото предлага модел на философска истина?

Новата наука е книга съдържаща неговата историко-философска концепция. Настроен неодобрително към собствената си съвременност, Вико остава непризнат, но ретроспективно в неговото творчество се откриват актуални идеи от теория на повествованието, историцизма и др., а множество съвременни мислители се позовават на него (напр. Бенедето Кроче, Самюел Бетек, Хейдън Уайт).

Верен на принципите си, Вико разглежда темата за външните сили, които обгръщат постижението му като варварски пръстен. Той предсказва собствената си смърт, като чрез цитата от Федър показва отношението си към нея: след постигането на новата наука, той няма какво повече да прави.

Той починал на 23 януари 1744 година на 76 години.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Джамбатиста Вико 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.