Ереси и еретици във Византия и Средновековна България


Категория на документа: История


 ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ

"Св. Св. Кирил и Методий"

Р Е Ф Е Р А Т

по Държава и църква в средновековна Византия

на тема:

Ереси и еретици във Византия и средновековна България

Съставил: Стоян Пенев Михайлов Проверил: доц. Димитър Димитров
Специалност: История
II-ри курс, I група
Фас.№ 53414

През средновековието се появяват много различни ереси и еретични движения в християнството. Някой от тях са вид съпротива срещу официалната религия, а други са като "по-добра" версия на християнството. Характерна черта за тези движения е силната разпространеност както във Византия, така и в България. Тяхната религиозна доктрина сложи за упование на многобройните недоволни и неприемащи християнството. Сред най-разпространените ереси са богомилството, иконоборчеството, манихейството. Най-многобройни в пределите на България са богомилите. Някои от ересите разпространени във Византия са свързани и някои спорни въпроси на Светото писание и различното им тълкувание и приемане спрямо християнството. Някои от тези движения са свързани с христологическият въпрос, като монофизитство, диофизити, крайни халкедноци...

През хилядолетието, отделящо Халкедонския събор и падането на Константинопол, византийското богословие и неговата мисъл е доминирана от христологическия проблем така, както той е представен в спора между Кирил Александрийски и Несторий. Основният въпрос в дискусиите между двамата е крайната съдба на човека. От ранното Средновековие западната христология е доминирана от Анселмовата идея за изкупление чрез "удовлетворение". Това е идеята, че Иисус е предоставил на Отца съвършена и достатъчна жертва като изкупление на греховете на човечеството. Според Халкедонското определение от 451г. съществуват две природи, съединени в една ипостас, но напълно запазващи съответстващите им характеристики.

Според монофизитите не съществува формулата на трите ипостаси и отхвърлят Халкедонския събор, а също така христологическата формула "една ипостас (личност) в две природи". Това остро възражение може да се приеме като сериозни различие между тяхната христология и халкедонското православие - срещу идеята, че след обединението двете природи "напълно запазват своите свойства"

Крайните диофизити са халкедонци, които все още твърдо се придържат към антиохийската христология и които възразяват срещу някои предложения на Кирил, едно от които е теопасхитската формула: " Един от Светата Троица страдал телом". Според тях става дума за Иисус, а не за божествения Логос. Тогава възниква въпроса - Няма ли двойственост на субектите в Христос? Съществуването на тази партия в халкедонския лагер и влиянието, упражнявано от нейните последователи - Теодорет Кирски до смъртта му в 466г., Генадий Константинополски (458-471) и други - предоставят на монофизитите основни аргументи за отхвърлянето на Халкедон като несториански събор, който дезавуира Кирил.

Кирилските халкедонци, които представляват мнозинство на събора, никога не признават, че има противоречие между Кирил и Халкедон, нито пък смятат, че терминологията е цел сама по себе си, а я разглеждат като подходящ начин за опровергаване на несторианството и евтихианството. За разлика от тази на крайните диофизити, позицията на Кирилските халкедонци се символизира от приемането на теопасхитската кирилска формула. Представителите на тази тенденция - "скитския монах" Йоан Максенций (Скитополски), Йоан Граматик (Кесарийски), Ефрем Антиохийски и други - доминират византийското богословие през IV век и спечелват подкрепата на Юстиниан I.

Оригенистите предлагат свое решение, основано на напълно еретическата христология на Евагрий Понтийски. За тях Христос не е Логос, а "интелект", който няма участие в първородния грях и поради това ипостасно и по същност съединен с Логоса.

Иконоборчеството е една от най-големите еретични движения. То е силно разпространено, както във Византия така и в България. Иконоборческият спор е дълбоко свързан с христологическия проблем, разделил източното православие през V, VI и VIIв.

1. Поява на движението.

Императорите от VII и IXв. подбуждат и подкрепят иконоборческото движение и от самото начало ред въпроси от богословски характер са неразделно свързани с тази императорска политика.

Проблем на религиозната култура. От езическото си мислене гръкоговорящите християни наследяват вкус към религиозната обредност, когато ранната Църква осъжда това изкуство като идолопоклонство, триизмерната форма практически изчезва, за да се появи отново в християнски, двуизмерен вариант. Културното минало на други източни християни, особено сирийци и арменци, ги прави много по-малко склонни да използват образи. Следователно е много показателно, че императорите които поддържат иконоборчеството, са от арменски или исаврийски произход. Освен това, неговорещият гръцки Изток е почти изцяло монофизитски към VII в.

Конфронтация с исляма. След арабското завоевание на Палестина, Сирия и Египет, Византийската империя се оказва в постоянна военна и идеологическа конфронтация с исляма. И християнството, и ислямът претендират, че са световни религии, чиито глави респективно са византийския император и арабския халиф. Но в последвалата психологическа война ислямът постоянно повтаря, че е най-новото и следователно най-висше и най-чисто откровение на Бога Авраамов и упорито отправя обвинения в политеизъм и идолопоклонство срещу християнското учение за Троицата и използването на икони. И родените на Изток императори от VII в. реагират на обвиненията в идолопоклонство. Те решават да очистят християнството, за да може то по-добре да се справи с предизвикателството на исляма. Следователно има известно ислямско влияние върху иконоборческото движение, но това влияние е част от студената война срещу исляма, а не съзнателна негова имитация.

Наследството на елинския спиритуализъм. В гръцката християнска традиция иконоборците лесно намират нови аргументи, които не са пряко свързани с осъденото монофизитство или чуждо културно влияние. Иконоборческата тенденция в мисленето, която може да се проследи в ранното християнство, по-късно е била обвързана с оригенизма. Ранните апологети на християнството приемат старозаветните забрани за срещу всякакво изобразяване на Бог толкова буквално, колкото и евреите преди това. Но в полемиките си срещу християнството неоплатоническите автори омаложават значението на идолите в гръцкото езичество и развиват ралативна доктрина за образа като средство за достъп до божествения прототип, а не като обиталище на самия бог, и използват този аргумент, за да покажат религиозната малоценност на християнството.

Иконоборческата криза има трайно въздействие върху интелектуалния живот във Византия. Четири аспекта на това влияние са особено важни за развитието на богословието.

По времето на персийските войни на император Ираклий през VII в. Византия в културно отношение се отвръща от своето римско минало и се обръща към Изтока. Голямата конфронтация с исляма, която се отразява в източниците и характера на иконоборчеството, прави тази тенденция още по-ясна. Лишени от политическата закрила на византийските императори, с които те се намират в догматически конфликт, папите се обръщат към франките и така се обвързват с настъпващото ново латинско Средновековие. В резултат на това социалният, културен и политически фон на тази раздяла стават очевидни. Двете половини на християнския свят започват да говорят на различни езици, а разминаването им по отношение на авторитетите в богословието става още по-остро от преди.

Каквато и роля да са изиграли в победата на православието над иконоборците висшите членове на клира или такива богослови като Патриарх Никифор, истинската заслуга принадлежи на византийските монаси, които в огромното си множество се противопоставят на императорите. Последните , особено Лъв III и Константин V, изразяват по ясно от всеки свой предшественик претенция за цезаропапизъм. Та иконоборческата криза е до голяма степен конфронтация между държавата и неконформитското, непоколебимо независимо монашество, което приема пророческата роля на бранител на независимостта на Евангелието от "света". Фактът, че тази роля се приема от монасите, а не от най-висшата каноническа власт в Църквата, само подчертава, че проблемът е бил да се защити не Църквата като институция, а християнската вяра като път към вечното спасение.

Богословския проблем, стоящ между православните и иконоборците, основно е свързан с иконата на Христос, защото вярата в божествеността на Христос означавала позиция по основния въпрос за неизобразимата същност на Бога и за Въплъщението, което Го прави видим. Така, иконата на Христос е икона par excellence и означава изповядване на вярата във Въплъщението.

Иконоборците обаче възразяват на богословската основа не само срещу тази икона, а и срещу използването на каквито и да е религиозни изображения с изключение на кръста, защото, както обявява техният събор през 754г. те се противопоставят на "всяко езичество". Те приравняват всяко почитание на образи като идолопоклонство. Ако целта, преследвана от Константин V, да "пречисти" византийското християнство не само от култа към иконите, а и от монашеството, беше постигната, целият характер на източнохристиянското благочестие и неговия етос вяха да имат друг развой. Победата на православието например означавала, че вярата може да се изрази не само в твърдения, книги или личен духовен опит, а също така и чрез властта на човека над материята, постигната чрез естетическото преживяване и чрез жестове и положение на тялото пред светите икони.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Ереси и еретици във Византия и Средновековна България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.