Ереси и еретици във Византия и Средновековна България


Категория на документа: История


От всички културни семейства на християнството - латинското, сирийското, египетското или арменското - византийското е единственото, в което изкуството става неотделимо от богословието. Дебатите от VII и IX в. показват, че в светлината на Въплъщението изкуството не можело да запази "неутрална" функция, че то може и дори трябва да изразява вярата. Така чрез своя стил, чрез символичните композиции, чрез сложните художествени програми при изписването на стените на византийските църкви, чрез перманентната система, която доминира в състава на византийския иконостас, иконите стават израз и източник на божествено познание.

Богомилството в България.

Върху богомилското учение и неговата доктрина влияние оказват някои чуждестранни ереси като павликянството и манихейството.

Първата ерес, с която нашето богомилството сочи пряка връзка, е павликянството. От своя страна павликянството е било оформено под въздействието на твърде популярното през ранното средновековие манихейско учение и самите павликяни често пъти ас били назовавани с прозвището "манихеи".

Манихейството възниква в средата на III век и негов основател е персиеца Манес. В основата на манихейското учение лежал дуалистичния поглед върху света, свойствен на древната персийска религия. Манес проповядвал, че във вселената съществуват два бога, вечни и противопоставени един на друг. Първият бил бог на доброто или светлината, а другият - бог на злото или мрака. Двата бога били еднакво силни и стояли начело на две царства, които първоначално били откъснати едно от друго, а после се смесели помежду си. Мракът нахлул в пределите на светлината и така се породили страшни сблъсъци, по време на които произлязъл и човекът.

Наред с абсолютния дуализъм, който лежал в основата на учението на Манес, друга негова характерна черта били силните гностически струи, които съществували още преди появата на манихейството в редица религиозно-философски системи от I - II в.сл.Хр. и оказали решаващо влияние при неговото формиране. Основното в тези системи бил стремежът да се обясни произходът на материалния и духовния свят, да се посочи, че между дух и тяло съществуват противоречия и че душата на човека, която е свързана с добрия бог, за разлика от плътта, която е греховна, следва да се от своя телесен затвор и да се върне при първосъздателя си. Главни проповедници на гностицизма били Сатурин, Кердон, Василид, Валентин и др. най-важната задача на гностиците била да разбере от къде идва злото, за да може, като си отговори на този въпрос, да проникне в тайните на битието и собствената си съдба и така да си осигури спасението на душата. Колкото повече се съчетавала вярата с познанието толкова по- близо бил вярващият според теоретиците на гностицизма до постигане на желаното блаженство на отвъдния свят. Разбира се, този "гносис", към който се домогвали те, съвсем не представлявал едно действително познаване на света и обществото с техните закони, а фантастично, невероятно познаване, типично за всяка религиозна философия.

В съответствие със своите дуалистични гностични разбирания Манес и последователите му изработват и своето етично учение. Те проповядвали, че всеки, който иска да избави душата си, трябва да живее скромен и дори аскетичен живот,като избягва плътските наслади. Манихеите не се женели, не трупали имоти, избягвали убийства, гняв, лъжа, жестокости. Особено строго трябвало да спазват този морал и начин на живот т. нар. "избрани" "съвършени" манихеи ("електи"). Що се отнася до обикновените последователи на учението, то те водели живот, като всички други хора, като се стреме ли обаче постепенно да се усъвършенстват и да се приближат до положението на "електите"

Манес оставил 12 ученици и учението му започнало бързо да се разпространява. То проникнало в Персия, в Централна Азия в Индия. Особено широко разпространение получило то в източните части на Римската империя и впоследствие на Византия (V-VIв.). Проповедите на манихеите против богатствата, разкоша, убийствата, кара и да не носили революционен характер, били опасни за светската власт, а също така и за християнската църква, която отхвърля дуалистичните обяснения за произхода на света и човек. Ето защо срещу последователите на манихейството започнали още от самото начало силни гонения, които станали особено остри във Византия през времето на императорите Юстин I (519-527) и Юстиниан I (527-565). Според законите по това време еретиците трябвало да бъдат наказвани със смъртни наказания и да бъдат лишавани от граждански права.

В резултат на големите преследвания във Византия манихейството постепенно било изкоренено. То намерило почва в Централна и Източна Азия, където продължило да съществува за дълго време.

Друго дуалистично и гностично учение, което се създало пак през пак през ранната епоха на християнството и което има връзка с павликянството, е т. нар. маркионитство. Негов създател е Маркион, който е живял през II век. Той проповядвал, че във вселената се води борба между две начела, доброто и злото, като приемал обаче, че има трето, по-слабо от тях начало, назовано "справедливия творец" (демиург). Според маркионитството добрата сила управлявала небесния мир, демиургът бил творец на света и на хората, а дяволът господствал над вечната материя. Той обаче измамил демиурга и му отнел всички грешни хора, които занапред станали негови слуги, като демиургът запазил за себе си праведните.

Павликянството било социално учение с антифеодален характер. По форма представлявало ерес, която се отклонявала съществено от догмите на православието била близка в много отношения до маркионитството и до манихейството. Връзката между павликяните и манихеите била така силна, че редица писатели във Византия назовавали павликяните с името манихеи.

Като изхождали от дуалистичните си разбирания, павликяните се обявявали против съществуващите обществени порядки и господстващата класа. Особено остри били нападките им срещу духовенството и монашеството. Според тях църковното съсловие било излишно, а монасите творение на дявола. Всеки вярващ, може сам да чете и да тълкува евангелието, без да се нуждае от посредници. Това можели да правят както мъже, така и жени.

Като смятал;и, че църковното съсловие е излишно, еретиците отричали всички църковни обреди (кръщение, причастие, изповед, брак), не почитали кръста и иконите, отхвърляли празниците и постите. За Христос твърдели, че не е бил истински човек, а имал само привидна плът и привидно живял и страдал. Към писанията на Стария завет се отнасяли отрицателно и считали, че те са създадени под внушение на злия творец. Поради това отхвърляли почитането на Мойсей, на библейските патриарси и пророци. Отхвърляли и култа към Мария като божия майка, за Богородица смятали небесния Ерусалим, откъдето Христос бил изпратен на земята като божие слово.

Идеалът на павликяните възстановяване на старото християнство с неговите общини, основани на принципите на социално и имуществено равенство. Павликянството било идеология преди всичко селските маси във Византия през периода на разложението на свободната селска община и на формирането на феодални отношения в империята. Чрез него се изразявал протестът на угнетяваните селски маси, чиито земи попадали под властта на изграждащата се млада феодална класа и главно под властта на църкви и манастири. Като селска идеология павликянството имало в значителна степен утопичен характер. Неговата цел не била създаването на по-съвършен обществен порядък, а възвръщането на стари, невъзможни за времето си порядки, обрисувани примамливо в "Апостолските деяния" под формата на раннохристиянски общини

Същевременно обаче павликяните с острата си критика срещу монашеството и духовенството, както и срещу светските феодали настройвали бойко експлоатираните слоеве, изостряли тяхното съзнание за борба против произволите и неправдите. В павликянството се отразявали и стремежите на потискания от араби и византийци арменски народ към политическа и духовна свобода.

Главните разпространители на павликянството в България били павликяните от Тракия, които били арменци или сирийци по произход. До официалното християнизиране на България павликянската ерес едва ли е можела да получи особено разпространение в страната, тъй като липсвали нейните най-важни идеологически противници, а именно църковният институт и монашеското съсловие.

Друга ерес , която е изиграла роля при оформянето на богомилството е месалинаството. То се появило през втората половина на IV век в Мала Азия и негов пръв проповедник бил Аделфиос. В основата на това учение лежали гностически и умерено дуалистични схващания. Аделфиос учел, че душата на човека е обременена още от рождение с грехове и че в нея обитават зли демони. Главната задача на вярващите била да прогонят тези демони, да пречистят душата си и така постигне блаженството на отвъдния свят. За отстраняването на демоните църквата с всички нейни обреди (кръщене, причастие, литургии) била безполезна и негодна, учели месалианите. Единствено самият човек чрез продължителна и напрегната молитва, при пълно скъсване с насладите на плътта бил според тях в състояние да постигне това. Поради особеното значение, което придавали на молитвата тези еретици получили сирийското название "месалиани", което в превод значи "молещи се"

В душата на освободения от злите демони човек, се заселвал и започвал да го ръководи "светия дух". Такъв "одухотворен" човек бил напълно безпогрешен, издигал се над останалите и за него неважали задълженията и правилата на обикновения морал и закони. Месалианството в своята ранна фаза представлява съзерцателно-мистично учение, което развивало мисълта за спасение на душата като основна задача на християнина и изключвало намесата на църквата за тази цел. Това виждане на месалианите било опасно за духовенството и затова движението и привържениците му били подложени на преследвани и дори анатемосани на събор в Едеса.

Литература:

Д. Ангелов - "Богомилството в България"

Й. Майендорф - "Византийското богословие"





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Ереси и еретици във Византия и Средновековна България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.