История на България с някои премълчавани досега исторически факти


Категория на документа: История


Нито по телевизията, нито по радиото или в журналистическите интервюта Симеон II не загуби достойнството на цар, етиката на гражданин и дълбоко стаеното си вълнение на българин, кръвно заинтересован от съдбата на отечеството си.
На този българин и цар, народът ни устрои през двадесетте пролетни дни на 1996 г. посрещане в села, градове, в манастири и църкви, каквото България не познаваше. Неговият такт, непосредственост и откровено изразена позиция накараха стотици хиляди млади българи, които не го познаваха досега, да го приемат като символ на българската хилядолетна вечност, насъщна подкрепа за настоящето и надежда за бъдещето.
Всичко изложено дотук от историята на посттоталитарна България е необходимо, за да се илюстрира специфичния ход на промяната към демокрация и пазарна икономика у нас.
Както никъде в източноевропейските страни след съветската окупация и налагане на комунистическата диктатура, у нас бяха ликвидирани основните слоеве от българската интелигенция. Онези, които успяха да се съхранят, се присъединиха и в много от случаите станаха послушна и продуктивна част от „социалистическата интелигенция" -осъществила стопанското ни, научно и културно развитие през изминалия половин век. Драматичните събития след 9. IX. 1944 г. - подходът и средствата, с които се извършваха административните промени в града и колективизацията в селото, сломиха духа и националното самочувствие на народа. С една дума в България нямаше нито кой да поведе, нито кой да осъществи широки народни движения срещу наложената просъветска диктатура, каквито се развиха в Източна Германия (1953), Унгария (1956), Чехословакия (1968) и особено в Полша през 60-те, 70-те и 80-те години.
В България се оформи една управленческа каста, която се прикриваше зад „класова принадлежност", но осъществяваше управлението като политически и стопански елит. Една фамилно-кастово обвързана олигархия, от която трябваше да се потърсят и излъчат дори „дисиденти", когато дойде време за това.
След 10, XI. 1989 г. политическият елит до известна степен загуби позициите си, стопанският обаче се беше окопал в стопанските структури и започваше своето „материално набъбване" - набиране и изнасяне извън страната на националния капитал.
Част от политическия елит потърси място в новите „демократични формации", въпреки че твърде скоро беше разобличен и трябваше поне отчасти да се „отлюспи". По-голяма част от този елит обаче потърси „верния път" и нахлу в разрастващата се банково-финансова система, явление, което попречи спестяванията на народа да се включат в „малката приватизация", както това стана в Унгария, Чехия и Полша (и което фактически беше нормалният път към пазарна икономика). Това именно паразитно и бързо разрастване на банково-финансовата система превърна основната част от политическата олигархия в политико-финансова олигархия. Системата, която чрез създаване на банки, кредитни милионери, застрахователни дружества, групировки, „приятелски кръгове", холдинги, тъмни финансови трансфери ограбиха спестяванията на българския народ и успяха за няколко години да изнесат от страната милиарди долари.
С изпълнението на тази съкровена цел се обяснява упоритостта на правителствата от Луканов до Виденов да запазят изпълнителната власт в ръцете си, колкото може по-здраво и по-дълго. Неопитността, вътрешната имплантация, грешките, допущани от демократичните сили, бяха използвани като прикритие за престъпленията на опитните във всяко отношение представители на финансово-политическата олигархия и поддържаните от нея правителства.
След изборите на 14. XII. 1994 г. на власт с „пълна сила" се върна час от политическата олигархия, която сега беше станала роднинско-политическа със здрави външни и вътрешни финансови връзки. Самонадеяна, нагла и високомерна, тя продължи с много по-брутален подход процесите, които се развиваха дотогава и в броени месеци чрез срутване на банковата система, „пирамидите", приятелските кръгове, безпрецедентната зърнена криза, доведе в края на ноември и началото на декември 1996 г. страната до пълен банкрут. През цялата 1996 г. вътре в ръководството на БСП се развиваха вътрешнопартийни борби, които водеха управлението и икономиката още по-упорито към крах. На 20-22 декември 1996 г. се състоя извънреден партиен конгрес, в навечерието на който Виденов подаде оставка и отказа да заеме ръководен пост в новия Висш партиен съвет. По стар навик в конгреса надделяха „твърдолинейните" и решенията им бяха безапелационни: „власт до края на мандата". Целият „висш форум" приличаше на „Веселата разходка на слепците", рисувана от Брьогел 300 години назад. Нямаше кой да им даде и смислен съвет. И „стратезите", и „теоретиците" бяха потънали вдън земя.
След конгреса започна главоломното срутване на лева. Обезценяването му се развиваше с бързина от часове и ограбваше последните левове на обеднелия народ. Вътрешният дълг беше достигнал 600 милиарда лева и трябваше да се изплати чрез пребъркване прокъсаните джобове на „обикновените хора". Всички бяха вече съгласни, че трябва да се въведе Валутен съвет - но как щеше да стане това, когато правителството беше в оставка, никой не можеше да каже. Рано сутринта на 10. I. 1997 г. народът в столицата излезе на улиците и заедно със студентите блокира сградата на Народното събрание с искане за предсрочни избори. В пленарната зала опозицията имаше скромното намерение да внесе в дневния ред гласуване на своя оздравителна комплексна програма. Мнозинството прояви „железния си инат" и с това осигури началото на края.
Не политическите сили вече, а народът очертаваше талвега на това развитие през целия ден на 10. I, през драматичната нощ на 10 срещу 11 януари и през всички 26 дни до окончателното сгромолясване на социалистическото управление. Сгромолясване за втори път без никакви насилствени действия срещу властта и при жалки сцени на страх, обърканост, некомпетентност и безпомощност от страна на „властимеющите".
Ръководството на партията на комунистите, а по-късно на социалистите, никога не намери мъжество да поиска обикновено човешко извинение за последствията от своето управление. Извинение дори тогава, когато нейни лидери имаха вече банки и авоари от милиони долари в чужбина, когато въвеждаха за своя облага най-дивата форма на капитализма - началното натрупване на капитала. Човешко извинение преди всичко към онези, които вярвали в светлите идеи на една утопия, бяха дали живота си, за да могат тези, които сега бяха „представители на идеологията им" да заемат върха на новата капиталистическа класа - хищни, ненаситни и безогледни. Извинение към българския народ, който бе лъган, експлоатиран и унижаван в името на някакво „светло бъдеще", което се оказа реалност само за шепа избраници. Народът, който фактически изгради с напуканите си ръце цялата материална база на „социализма".
Това от историческа и морална гледна точка беше най-важното, което ръководителите на социалистическата партия не можаха да направят в последните дни, часове и минути на своето управление. Просто, липсваше им етиката, гражданското чувство и човешкото поведение за това.
През февруари и март, при служебното правителство на Стефан Софиянски, демократичните сили се готвеха за избори и за нов мандат на управление в тежките условия на валутен борд и на икономическа разруха. Нова кавалкада от „съидейници" се вливаха в редовете им, защото предстоеше най-важното - „разпределението на постовете". Но какво всъщност носеха те? Какво щеше да бъде новото демократично управление и до какво щеше да доведе? Сега, в ранната пролет на 1997 г., не знаеше никой. Най-малко - ненаписаните още страници на българската история.

УПРАВЛЕНИЕ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ

Драматичните събития от края на 1996 и първите седмици на 1997 г., представени по-горе, в общи линии имат всъщност свои много по-дълбоки политически, икономически и финансови причини. Макар, че това се отнася и за други крупни събития в новата ни история, поради своята актуалност, горният прецедент заслужава да бъде разгледан по-отблизо. Доколкото това е възможно при достъпните засега документи.
Вярно е, че както на 10 януари 1997 г., така и в последвалите ги 26 дни в столицата и други градове на страната внушително множество граждани и студенти, излезли на улицата, сякаш определяха със справедливия си протест хода на събитията. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Политическият елит на опозицията, обладан от надежди и очаквания, чувстваше, че нещата се развиват в желаната посока. Каква беше тя и как щеше да се осъществи, оставаше загадка. Вероятно само единици, включени най-пряко в „играта", разполагаха с някакви сведения. Колкото за студентите шествията бяха своего рода „купон", на който те се забавляваха, принуждавайки опозиционните лидери на подиума (някои от тях на почетна възраст) да скачат до изнемогване под нескончаемото скандиране: „който не скача е червен...". С една дума в ход беше блед вариант на „нежната революция".
Съществуват обаче не малко доказателства, които очертават тези събития като финал и външна изява на една много по-сложна и планирано проведена операция.
Трябва да отбележим, че в почти всички посткомунистически страни Западът, след промените от 1989 г., нямаше нито време, нито намерение да създава нов финансово-политически и финансови-икономически елит. „Перестройката" на Горбачов му беше поднесла на табла формулата: кооптирането във властта на определена част от заварения партийно-политически и финансово-икономически елит, ловко преформирал се за невероятно къс период на капиталистически релси. След продължителни десетилетия безплодни опити в „социалистическото строителство" сега този елит показваше вълчия си апетит да осъществява „строителство на капитализъм". Тази, неочаквано поднесена възможност, се оказа несравнимо по-апетитна, безконтролна и печеливша участ за „избраниците на съдбата". Поради изложените в предхождащите страници обстоятелства, в този сюблимен момент в България нямаше каквито и да са реални дисиденти, каквито и да е реален демократически коректив на ситуацията, както това беше в Чехия, Полша или Унгария.
При управлението на Виденов именно тази олигархия, имплантирана в „приятелски кръгове", осъществяваща дейността си чрез кредитни милионери, мафиотски групировки, изнесе зад граница ограбените от населението и държавните фондове стотици милиони във валута и напълно логично доведе икономиката на България до крах.
Този крах обаче засягаше пряко или косвено интересите в страната както на западните, така и на постсъветските политико-финансови и икономически формации. Застрашени бяха настоящи и бъдещи стратегически техни интереси в България. Правителството трябваше да бъде сринато. Както винаги в такива случаи подготовката бе започнала предварително.
През пролетта на 1996 г. вътрешният дълг на България (дългът на държавата към населението), като резултат от споменатото по-горе брутално ограбване чрез износ на пари, достигна 600 милиарда лева. От мафиотските, паразитиращи върху държавния организъм финансови структури и банки - 17 фалираха или бяха поставени под особен надзор. През май 1996 г. цените на основните хранителни продукти показаха рязка тенденция към увеличение. Страната се оказа неочаквано пред липса на зърно. През цялата 1996 г. реалната месечна лихва беше отрицателна. Обикновените български граждани бяха ограбвани с нови стотици милиони - както от фалита на банките, така и от отрицателните лихви. Отиваше се към финансова криза. Все по-необходимо ставаше въвеждането на валутен борд. Банките, кредитните милионери и външните финансови структури, с преки интереси в страната ни, имаха нужда от екстремна хипе-ринфлация. Този невидимо дирижиран процес започна при сравнително ниски котировки на долара през последната четвърт на 1996 г. - 150-200 лева за долар. В навечерието на събитията на 10 януари 1997 тя все още не беше надхвърлила 580 лв. за долар. Такова сриване на лева беше все още недостатъчно за тези, които искаха хиперинфлацията. Паралелно с уличните демонстрации, пълната обърканост и безпомощност на социалистическото правителство и особено чрез непрекъснато усилващата се зашеметяваща медийна пропаганда в по-малко от месец доларът достигна 3000 лева.
Независимо, че през това време БСП се бе отказала от мандат за съставяне на правителство (4.И.1997 г.) и бе подписано споразумение за предсрочни избори и назначаване на служебен кабинет, „експлозията" на хиперинфлацията трябваше да стигне докрай! В деня на назначаването на служебното правителство на Софиянски (12.11.1997 г.) буреносният процес беше финализиран. Така вътрешният дълг от 600 милиарда лева натрупан от „умелите ходове" по време на правителството Виденов в течение на почти цялата 1996 г., които отговаряха тогава на колосалната сума от 9 милиарда щатски долара (по котировка на долара за края на 1996 г.) се „стопиха" сега само до няколко стотин милиона долара. За чия сметка? За сметка на изпитанията, ограбването и лишенията на народа, изкуствено предизвиканата хиперинфлация обезцени и фактически „опрости" задълженията на кредитните милионери, „изчисти" портфейлите на банките и фирмите и най-важното - рязко намали величината за стартиране на валутния борд сума, която трябваше да предостави Международния валутен фонд (МВФ) на България.
Ходът на всички тези явления предполагаха и предполагат участие на мощни групировки при осъществяване рязкото сриване стойността на лева в края на 1996 и началото на 1997 г. Не напразно Николай Добрев отбелязва за протестите на 10 и 11 януари (когато той беше министър на вътрешните работи): „Ето и справката за финансиране на протестите. Средствата за получени от фондация „Джон Паница", 2 милиона марки от Емил Кюлев - БРИБ, от „Трон" чрез „Мобилтел", от бизнесмена Валери Ненов и др. Координаторите на операцията са били разположени на последния етаж на ЦУМ." за нас това остават все пак изявления и доклад на действащ министър, но заедно с това и изявления на заинтересовано лице. Защото голяма част от документите за горните факти са изчезнали (може би завинаги) в ръцете на определени хора, включително и в ръцете на хора от кръга около Добрев.
Това в бегли очертания е вътрешната дисекция на събитията от края на 1996 и началото на 1997 г.
Служебният кабинет на Стефан Софиянски се справи с текущите проблеми през своя мандат, подготви и проведе парламентарните избори на 19 април 1997 г. Обединените демократични сили спечелиха с 52,5% от гласувалите. Демократичната левица едва набра 22%.
На 21 май новото 38-о Народно събрание избра Иван Костов за министър-председател. Съставено бе и правителство на ОДС. Народното събрание прие с голямо мнозинство „Декларация за национално съгласие" с приоритетна задача - изпълнение на реформите.
Междувременно, в апогея на емоциите от сгромолясването на социалистическото правителство на 15-16.11.1997 г. Деветата национална конференция на СДС с огромно мнозинство превърна СДС в единна партия. За председател бе избран Иван Костов. Една може би прибързана, но стремително осъществена концентрация в дясното пространство, чиито негативи щяха да се почувстват значително по-късно. Втвърдяването на „партийното единство и дисциплина" продължи и в следващите месеци. То постигна апогей на Десетата национална конференция на СДС (17-18.X.1998 г.), когато бе изработен и приет твърд партиен Устав. Забележително е, че едни от най-ревностните вдъхновители на този устав щяха да бъдат изхвърлени от партията само година по-късно.
Новото правителство декларира, че ще въведе Валутен съвет, ще активизира приватизацията, ще преструктурира икономиката, ще насърчава реалните инвестиции, ще възроди българското земеделие. В декларацията и програмата на правителството бяха включени реформи в данъчната област, извеждане сенчестата икономика на светло, като се въведе строга данъчна дисциплина.
Още на опознавателната си среща с новия кабинет премиерът заяви: „Никакви нечестни сделки, тъмни групировки и съмнителни капитали!"
На 1 юли 1997 г. страната осъмна с валутен борд при фиксиран курс 1000 лв. за една германска марка. БНБ спря да кредитира хазната и банките. Населението започна масово да продава марки за левове, но за малко повече от месец централната банка смъкна лихвата до 7%. Официалната статистика обяви 1,3% инфлация за м. юли. Началото изглеждаше много обещаващо. Още от юли 1997 г. бе сключено едногодишно споразумение с Международния валутен фонд, което бе изпълнено успешно, това даде възможност през следващата 1998 г. да се сключи тригодишно споразумение с МВФ. То осигуряваше външната подкрепа за реформите в страната.
Започна реална структурна реформа. Отпадна банковата тайна за кредитните милионери и имената им можеха да бъдат открити в достъпни списъци. До средата на 1998 г. бяха погасени 199 милиона лева необслужвани главници и лихви. Трябваше да започнат и съответни решителни мерки срещу сенчестата икономика и изпирането на пари. Такива обаче не се осъществиха на практика.
Едно от първите решения на НИС на СДС след избора на новото правителство беше всички членове на партийното ръководство и техните съпруги да излязат от бордовете на частни, общински и държавни фирми. Забраната обаче не бе задължителна за министри. Така решението не попречи на новия правителствен елит да продължи бизнеса си чрез подставени лица.
Този процес се катализираше и от масовото навлизане в новосформираната синя партия и на дейци придобили „опит" от времето на тоталитарния „режим" или посттоталитарната „стопанска активност".
След подписването на споразумението с МВФ финансовата стабилизация в страната стана утвърден факт. На все по-широк фронт продължи приватизацията. При управлението на Костов бяха сключени над 3000 приватизационни сделки като повече от половината от тях за цели предприятия. Недостатъчна прозрачност на приватизацията обаче и липсата на сериозно предварително проучване на купувачите натрупаха сериозни негативи за правителството и задълбочиха процесите на корупция в стопанската дейност. Обикновеният българин никога няма да узнае защо гиганти като „Кремиковци" и „Агрополихим-Девня" са продавани съответно за 1 долар и 1 лев, защо авиокомпания „Балкан" е купена за смехотворните 150 000 долара, а „Химко" Враца за 1 милион лева, солиден завод като „Ямболен" е изтъргуван за 1 милион и 200 хиляди лева. И най-важното - кой е виновен за всичко това?
Приватизирани бяха последователно „Експресбанк", „Хебросбанк", „Булбанк". Към края на управлението на правителството Костов се твърдеше, че 80% от брутния вътрешен продукт се осъществява вече от частния сектор. Всъщност това едва ли отговаря на действителността защото такива крупни монолити като БТК, НЕК, „Булгартабакхолдинг", ДЗИ, ДСК, ВИК, „Биохим", приватизацията на инфраструктурната мрежа, на здравната система предстояха
тепърва.
Междувременно корупцията съпътстваше все по-широко почти всички стопански и административни дейности в страната. Заедно с организираната престъпност, тя се явяваше основна пречка за крупни действащи чужди инвестиции у нас. В края на 1997 г.Народното събрание прие мерки за борба с престъпността и корупцията, само няколко месеца по-късно Министерският съвет прие „стратегия за борба с престъпността". Въпреки това създадената комисия „Антимафия" към НС гласува през април 1998 г. „законовите мерки срещу прането на пари". Фактически обаче до края на управлението на ОДС съществени резултати срещу тази гангрена в обществено-икономическия живот в България не бяха постигнати. Напротив, ерозивната й дейност, мълчаливо и непреодолимо заемаше нови параметри преди всичко в системата на държавната власт.
Използвайки финансовата стабилност правителството де-номинира на 1 юли 1999 г. лева в съотношение 1:1000. Макар и незначителни, отрицателните последици от тази операция бяха отново за сметка на обикновените и социално слаби потребители. Така 1 лев стана равен на 1 германска марка.
Още в програмната си декларация правителството на ОДС обяви, че основен приоритет на новото управление е евроатлантическата интеграция на България. Именно в това направление бе поставена изцяло и международната активност на държавата. Там бяха съсредоточени и основните усилия на българската дипломация. Всичко останало мина на втори план.
Всъщност тази основна линия налагаше разумно и постъпателно реализиране на плана за членство чрез двустранни консултации и контакти на експертно, дипломатическо и политическо равнище с водещи страни-членки на НАТО и новите членки (Полша, Чехия, Унгария) с цел запознаване с техния опит и осигуряване подкрепата на техните правителства за българската кандидатура.
Целият процес логично трябваше да започне с нормализиране и оптимизиране на отношенията със съседните страни. Нещо повече. Под влияние предимно на външни фактори на 9 октомври 1997 г. бе подписано Рамковото споразумение за малцинствата. Към него обаче не бе включен никакъв придружаващ текст, както това бяха направили вече редица други страни, включително и членки на ЕС. След подписването и ратифицирането на този международен документ правителството не използва нито веднъж активно и ефективно неговите клаузи в защита на националните и малцинствени права на многохилядното българско компактно население, останало като национално малцинство извън държавните граници. Сякаш то изобщо не съществуваше.
Този въпрос не беше никога включен в дневния ред на поредица от двустранни срещи, провеждани от правителството и особено от президента Стоянов. С една дума по отношение положението на българите в съседните страни се възприе поведението на почти пълна пасивност, характерна за тоталитарния режим.
С цел подобряване отношенията със съседните страни бяха осъществени редица двустранни, тристранни и общо-балкански срещи на високо равнище. Направиха се опити за подобряване и разширяване на търговските и икономическите връзки, търсеха се потенциални инвеститори за крупни български производствени и съобщителни обекти. Поставен на договаряне и принципно решен бе въпроса за втори мост на Дунав. Особено активно насочвани от наша страна бяха отношенията с Гърция и Турция. Изказвани бяха много (особено от П. Стоянов) извинения за „възродителния процес", положиха се грижи от страна на българската държава за запазване двойно гражданство на хиляди изселили се в Турция. Гарантираха се имотите им, осигури се превеждането в Турция на българските им пенсии, изградиха се десетки нови джамии в България, все повече се разширяваше ислямското образование в страната, включени бяха редовни емисии на турски език по БНТ и БНР. В този дух се развиваха и отношенията с Гърция. Даде се широка възможност за културно присъствие и особено за икономическа инвазия на гръцки капитали в страната. До тук добре, дори много добре! През целия този период обаче нито президентът, нито правителството, нито друга някоя държавна институция не постави реално и резултатно въпрос за положението на многохилядното българско население в съседните страни - техните национални, малцинствени и граждански права съгласно Рамковата спогодба за малцинствата и преди всичко съгласно съвременните правозащитни норми и принципи в Европа и света. Дори не бе направено нищо съществено за българските имоти в тези страни. Да не говорим за най-безспорното право на съвременния гражданин на Европа - да се обучават и говорят децата на нашите малцинства на майчиния си език.
На 19 февруари 1999 г. се прие декларация с република Македония двустранните документи да се подписват на „официалния за двете страни езици". Даде се възможност да бъдат подписани цял пакет натрупали се поради „езиковия спор" двустранни споразумения. С това разбира се „езиковия спор" съвсем не бе решен, а бе използван само „практически подход" за осъществяване на нормална дипломатическа дейност между двете страни.
В общи черти с Македония бе водена интензивна политика засягаща общите интереси на двете държави. България първа осъществи като дар снабдяването с оръжие и муниции на младата македонска армия. Югославската армия при обявяването на независимост на Македония беше прибрала цялото въоръжение от гарнизоните по Вардара. В периода на пълно ембарго по инициатива на Гърция (неп-риемаща названието Македония за скопската република) България остана единствена снабдителна артерия на младата държава. България беше активен партньор при сключване на споразумение за ж.п. връзка между Кюстендил и Скопие в рамките на коридор - 8. За да въведе Македония в международната търговия, България сключи със Скопие споразумение за зона на свободна търговия. Нищо от това обаче не доведе до промяна на поведението на Скопие към България - продължи наложената от сърбоманската власт фалшификация върху цялата история на Македония, запази се негативното отношение към българската народност. Дори в новата конституция на държавата е регламентирано присъствието в републиката на сърби, власи, албанци, гърци, но не и на българи. Яростно бе отхвърлено чрез съдебна процедура създаването в Охрид на българско сдружение „Радко". С една дума, въпреки много усилия и инициативи -салдото остана отрицателно за българската позиция.
Основният фактор, който определяше евроатлантическата интеграция на България обаче си оставаха страните членки на НАТО в Европейския съюз и преди всичко САЩ. Това накара правителството на Костов да постави на първо място международните отношения именно с тези държави. Никога след 1989 г. България не е имала толкова интензивни отношения със западноевропейските държави и САЩ. Тъкмо това обаче постави на втори план насъщните за народа социални и икономически проблеми породени от структурната реформа.
Правителството се надяваше, че те ще бъдат решени от реализиране на евроатлантическата интеграция, което в края на краищата се оказа политическо късогледство. Споменатият категоричен приоритет на правителството на ОДС изтика на заден план и отношенията ни с държавите от бившия Съветския съюз и Близкия изток, които са били винаги потенциален пазар на българското производство.
Безспорен успех за правителството Костов и за България бе реализиран при подготовката и провеждането на военната операция на НАТО в Югославия. Всъщност военните действия в западната ни съседка се оказаха най-голямото изпитание за българската вътрешна и външна политика след демократичните промени от 1989 г. Още през февруари 1999 г. България сключи с НАТО рамково споразумение за транзитно преминаване на логистична подкрепа за операцията „Съвместен бранител". В хода на военната акция през пролетта на 1999 г. България не допусна да бъде включена в картата на конфликта и неутрализира успешно всички източници на заплаха за своята национална сигурност. В най-решаващия момент от конфликта, в началото на юни 1999 г., държавното ни ръководство отказа да даде въздушен коридор на руските войски преди сключване на споразумение за общо командване на Косовските умиротворителни сили. Впоследствие страната ни сама стана член на КФОР. Така България бе възприета като страна с европейски и атлантически ценности и фактор на сигурността и мира в Югоизточна Европа.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.