История на България с някои премълчавани досега исторически факти


Категория на документа: История


В следващите десет години цар Самуил разширявал непрекъснато територията на българското царство, освобождавайки почти цяла Мизия, включително и Преслав, Плиска, Дръстър и отвъддунавска България. Българските войски, водени от Самуил, нанасяли удари на византийците и се спуснали на юг през Епир и Тесалия до Коринт и Пелопонес. Император Василий II решил едва в 986 г., десет години след възшествието си на престола, да предприеме голям поход срещу България. Начело на многохилядната войска той се отправил през Тракия към Средец, но градът удържал обсадата му.
Опасявайки се да не бъде отрязан пътя към Цариград от настъпващите от юг основни сили на Самуил, византийският император снел обсадата и се отправил обратно към Тракийската низина. Преди да стигне до Пловдив обаче той бил изненадан от Самуил при прохода Траянови врата и войската му била разгромена. Василий II едва се спасил в бягство на юг.
Победата при Траянови врата дала възможност на Самуил да възвърне цели области от Българското царство и на северозапад, включително крепостите Белград и Срем. Българският цар превзел и Драч, превръщайки го в голяма военна крепост, пазеща от запад пътищата към столицата Охрид. През 996 г. Самуил отново се спуснал в Пелопонес, разрушавайки всички византийски крепости по пътя си. На връщане обаче, недалеч от Термопилите, на север от Атина, голяма византийска армия, спущаща се от Солун, нанесла тежко поражение на българите, избивайки голяма част от войниците на Самуил и пленявайки над 12 000 от тях.
Тежко ранен българският цар с останките от войските си се прибрал в Охрид. Византийците, заангажирани с арабите, предложили мир, който България приела и използвала за завладяването на цялото Адриатическо крайбрежие чак до За-дар, покорявайки и сръбските княжества Босна и Рашка. За да осигури напълно тила си, Самуил сключил съюзен договор и с маджарите.
В това време обаче Василий II, удържал няколко победи над арабите, решил в 1001 г. да се справи с отново надигащата се сила на българите. Сега вече окончателно. Войските му се насочили както към Преслав и Дръстър, така и към Пловдив и Сердика. Започнала близо петнадесетгодишна схватка на живот и на смърт за бъдещето на България. Една героична агония и кървава епопея на Първото българско царство, която не стихва нито за година, разпалвана от дързостта на изключителния пълководец и държавник Самуил.
Докато Василий II обсажда Бдин (Видин), Самуил атакува Адрианопол (Одрин) съвсем близо до Цариград; докато императорът се насочва към българската столица, Самуил го пресреща при Скопие, докато византийската дипломация успява да скъса съюзните отношения между българите и маджарите, българският цар успява да си осигури поддръжката на трансилванския владетел. Развръзката настъпва в битката при Беласица планина, където на 29 юли 1014 година Василий II нанася с военна хитрост тежко поражение на Самуил. Петнадесет хилядна българска войска попада в плен. Царят с част от войската си успява да се отскубне от клопката и се отправя към Охрид, за да организира противоудар. Василий II обаче, наричан вече Българоубиец, подготвя жестока изненада за Самуил. Той ослепява всички български пленници, като на сто слепци оставя един едноок за водач. После в безкрайна върволица изпраща пленниците към Охрид. Самуил не е могъл да понесе гледката на завръщащата се ослепена войска и на 6 октомври 1014 г. умира от сърдечен удар.
Българският престол бил наследен от сина му Гаврил-Радомир, който продължил съпротивата срещу византийското нашествие. Още на другата година обаче новият цар бил убит при лов от братовчед си Иван Владислав, който станал български цар.
Надеждата за бърз разгром на българската съпротива и превземането на столицата Охрид не се оправдала. Иван Владислав успял да нанесе тежък удар на византийците при крепостта Струмица. През февруари 1018 г. той обсадил дори крепостта Драч, но загинал под стените й.
Останала без войска, столицата се предала на византийците. Престолонаследникът Пресиан обаче се оттеглил в албанските планини и продължил съпротивата там. Упорита съпротива в тази област оказал и войводата Ивац. Последната българска крепост Срем, в близост с Белград, била завладяна едва в пролетта на 1019 г.
Поробената българска държава била разделена от византийската администрация на две области: Паристрион (обхващаща територията между Дунав и Стара планина с център Велики Преслав) и България (заемаща югозападните части на някогашното българско царство, включително цяла Македония с център отначало Скопие, а впоследствие Триадица (София).
Въоръжените опити за освобождаване на народа в поробените български земи започнали още в първите години от византийското робство. В 1019 г. в Солун българските боляри Елемаг и Гавра организирали опит за възстановяване на българската държава, но заговорът претърпял неуспех.
През 1040 г. в Белград от Унгария пристигнал Петър Делян, син на Гаврил-Радомир от брака му с унгарската принцеса, и вдигнал въстание. Петър Делян бил провъзгласен за български цар. Войските му се насочили на юг, освободили Ниш, Скопие и се отправили към Солун. Византийският император, който бил по това време в града, побягнал със свитата си.
Междувременно въстанали и по-дребни български боляри в най-южните части на Македония. На следващата година в стана на Петър Делян се появил Алусиан - синът на Иван Владислав, и предявил претенции за съвладетел. Въпреки благосклонността на цар Петър Делян новопоявилият се претендент предизвикал разногласия сред българската аристокрация. Петър Делян възложил на Алусиан да атакува и превземе Солун, но четиридесетхилядната българска войска претърпяла поражение поради самонадеяността и прибързаността на сина на Иван Владислав. Раздразнен от справедливите упреци на Петър Делян, братовчед му подло ослепил царя и избягал. Започнала нова трагична одисея на ослепения цар-въстаник и оредялата му войска, която продължавала съпротивата си. През 1041 г. император Михаил IV успял да плени Петър Делян при Острово - Македония. По време на преследванията на въстаналите българи с особена суровост се проявил един от норманските наемници на византийците - Харолд Хардрад, наречен в една нор-манска сага „разорител на българите". По-късно Харолд Хардрад става крал на Норвегия и основател на днешната столица на страната - Осло.
По-големи или по-малки въстания обаче продължавали да припламват тук и там из поробената българска земя.
Такива били въстанията на Георги Войтех в Скопие (1071 г.), на Нестор в Тракия (1079 г.), на Травъл в Пловдив (1084 г.).
Тридесет и пет години след въстанието на Петър Делян в Скопие избухнало ново въстание за освобождение на българското царство, оглавено от болярина Георги Войтех -потомък на стар български кавхански род. Бил повикан дори един от потомците на Самуиловия род, провъзгласен в Призрен за български цар под името Петър III.
Скоро обаче въстанието било разбито и както съобщава летописецът Скилица, византийските наемници - нормани и алемани - опустошили напълно останките от дворците на Самуил както в Преспа, така и на остров Ахил в Преспанското езеро.
През 80-те години на XI в. югозападните български земи се превърнали в арена на стълкновения между византийските войски и нахлуващи нормани. В края на XI в. започнали и кръстоносните походи като Първият (1096-1097) и Вторият (1146-1147), преминали през българските земи и опустошили много селища по пътя си. Нахлуването на печенегите (1114-1115) било също жесток бич за поробеното население.
Богомилите се активирали отново и под водителството на българина Василий предизвикали широко брожение сред поробения народ срещу византийското владичество. Наново се появило в широки размери отшелничеството. Някои от тези пустинници като Прохор Пчински (около Кумано-во), Гаврил Лесковски (около Кратово) и Йоаким Осоговски (около Крива паланка) се превърнали в истински духовни водачи на поробения и измъчван народ.
Положителна роля за поддържане духа на българите е играела и запазената самостоятелна Охридска архиепископия, макар и нейният предстоятел не винаги да е бил избиран българин.
През втората половина на XII в. положението на поробеното българско население се влошило изключително много както от засилване на византийския гнет, така и от неспиращите нашествия през Дунава, които опустошавали жестоко и без друго ограбваната от поробителите земя. През 1185 г. земите на север от Стара планина били обложени с нов допълнителен данък, което превърнало народното недоволство в открито въстание. Начело на въстанието застанали двамата търновски боляри от българо-кумански произход - Петър и Асен. През есента на същата година те провъзгласили българската държавна независимост и обявили Търново за нова столица на страната. Монахът Василий бил ръкоположен за архиепископ на българската църква. Той коронясал по-възрастния от братята Петър (1185-1190) за цар на България.
През лятото на 1186 г. византийският император Исак II Ангел се опитал с многобройна войска да възвърне византийското владичество на север от Стара планина, но не успял. Един от близките сподвижници на двамата братя боляринът Добромир Хриз бил изпратен в Македония за повдигане на борба местното българско население. Исак II Ангел се опитал още веднъж през 1187 г. да връхлети с многобройна войска възстановеното българско царство, но след продължителна обсада на Ловеч, където била съсредоточена българската войска, се отказал. Сключен бил мир и гаранция за поддържането му била изпращането на третия брат Калоян в Цариград. В следващите години българските войски освобождавали нови поробени земи все по на юг в широк фронт - от Странджа до Струма. Петър се отказал доброволно от царската власт в полза на по-малкия брат Асен (1190-1196).
Като резултат от успешни военни действия с унгарците България си възвърнала и Белградската и Браническата области. Започнал възходът на Второто българско царство.

МОГЪЩЕСТВО И УПАДЪК НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

Изненадани от бързите успехи на България византийците решили да прибягнат отново до помощта на заговор в българския дворец. Заговорът бил организиран от царския братовчед Иванко, който в 1196 г. убил цар Асен, но не успял да заеме властта. На престола се възкачил отново Петър, а Иванко бил принуден да избяга при византийците. Още на следващата година Петър също бил убит от недоволни боляри и на българския трон се възкачил най-малкият брат Калоян (1197-1207).
Първата грижа на Калоян била да укрепи централната власт и ликвидира отцепничеството на непокорните боляри. Осъществил тази своя задача още през 1199 г., той започва широко настъпление срещу византийците, освобождавайки Македония до Охрид и включвайки в границите на българската държава Косовската област, Призрен и При-щина. Временно заетите от маджарите Белград и Браничево били присъединени отново към българската държава.
За подобряване отношенията с маджарите изиграли роля и активните връзки, които Калоян създал с Римската църква в периода 1202-1204 г. За разлика от своите предшественици княз Борис I и цар Самуил, които са имали предимно временни отношения с църквата в Рим, Калоян създава трайни връзки с папа Инокентии III, сключил уния и през есента на 1204 г. бил коронясан от личния представител на папата кардинал Лъв, пристигнал специално за целта в Търново. Без да изменя съществено каноническите основи на източноправославната религия, изповядвана от народа, Калоян е имал намерение да използва широко унията с далечно-перспективни дипломатически цели - утвърждаване в европейски мащаб на Втората българска империя. Това Калоян съвсем ясно изявява в писмата си до папа Инокентии III.
През 1204 г. обаче настъпила съществена промяна в политическата обстановка на Балканския полуостров. По време на Четвъртия кръстоносен поход Цариград бил превзет от западните рицари. Създадена била Латинската империя. Нейният император Балдуин I имал още в самото начало определени завоевателни намерения спрямо България. Опитите на папата да предотврати конфликта не успели и още през лятото на 1204 г. Балдуин нахлул в Тракия. Избягалите византийски аристократи и военоначалници потърсили помощта на Калоян, обещавайки му да го провъзгласят за император и на византийците. Още веднъж в политическата перспектива на български владетел добила реални очертания мечтата за завладяване на Цариград.
Решителното сражение между българските войски и рицарите на Латинската империя се състояло на 14 април 1205 г. край Одрин. Балдуин и неговата армия били разгромени, императорът пленен, отведен в Търново и впоследствие умъртвен там.
Рицарите съсредоточили всичките си войски от Близкия изток на Балканския полуостров с цел да дадат отпор на Калоян. Новият латински император Хенрих, брат на Бал-дуин, се съюзил със солунския крал Бонифаций Монферат-ски за общи действия срещу България.
Преценявайки добре, че Цариград може да бъде завладян само след превземането на Солун и пленяването оттам на боеспособна флотилия, през лятото на 1207 г. Калоян се насочил към голямото пристанище на Бяло море. Между другото на връщане от Цариград солунският крал Бонифаций бил убит от български военни отряди и това внесло още по-голям смут в обсадения от Калоян град. Наближавал денят на решителния щурм, когато Калоян бил убит от заго-ворници в палатката си. Това сложило край на обсадата на Солун.
В дъното на заговора срещу Калоян стояла неговата съпруга-куманка и сестриния му син Борил, който узурпирал властта и се провъзгласил за български цар (1207-1218). Двамата сина на Асен I - Иван Асен и Александър потърсили убежище на север в руското Галицко княжество. Много от болярите отново се отцепили в самостоятелни феодални владения. Делото на народното обединение, създадено с такава решителност и вдъхновение от Калоян, заплашвало да се разпадне.
Борил претърпял неблагополучия във военните действия с Латинската империя. През 1208 г. край Пловдив войските му претърпели тежко поражение от рицарите. Засилвало се и недоволството сред народа, а това водело до все по-широко разрастване на богомилската ерес. Това наложило в 1211 г. да се организира голям събор против богомилите, който завършил с жестока разправа с привържениците на ереста.
През 1217 г. начело на дружина руски наемници, забягналият след убийството на чичо си Калоян, Иван Асен се завърнал в България, за да свали узурпатора Борил. Законният наследник на престола държал в обсада Търново в продължение на няколко месеца и принудил Борил да се предаде. Иван-Асен бил коронясан за цар (1218--1241) и още в първото десетилетие от владичеството си показал изключителни качества на държавник и дипломат. Втората българска империя станала безспорен факт.
Оженвайки се за дъщерята на унгарския крал, той сключил мирен договор с маджарите, уредил отношенията си с Латинската империя и продължил унията с папството.
Междувременно през този период в политическо и военно отношение се извисява изключително много Епирското деспотство. След като превзел Солун в 1224 г., неговият владетел Тодор Комнин предявява претенции за короната на Византийската империя. Иван-Асен II обаче сключва с него мирен договор.
През 1228 г. по внушение на венецианците латинските рицари предложили на Иван-Асен II да стане опекун на малолетния император Балдуин II, като сгоди дъщеря си Елена за него.
Обезпокоен от перспективите при това опекунство българският цар да завладее Цариград, Тодор Комнин насочил войските си срещу България. Решителната битка се състояла на 9 март 1230 г. край крепостта Клокотница, където Иван-Асен II удържал бляскава победа. Тодор Комнин бил пленен и отведен в Търново, а войската му разгромена. След това поврат в отношенията на силите, войските на Иван-Асен II продължили освобождаването на български земи на юг и югозапад. Присъединили се към българската държава и откъснати феодални владения на български боляри в Беломорието и Македония. България отново се простирала между три морета - Черно, Бяло и Адриатическо. Епирско-Солунската империя на Тодор Комнин рухнала. Остатък от нея било Солунското деспотство на Мануил Комнин, който бил зет на Иван-Асен II и негов васал. Във васално положение спрямо България било и Сръбското кралство.
В твърде кратък период България се оказала отново безспорен хегемон на Балканите. За да се предотврати над-висващата опасност за съдбата на Латинската империя и завладяването на Цариград, различни сили подтикнали унгарците да нападнат северозападните покрайнини на България, да навлязат в Белградската и Браничевска области. За Иван-Асен станало напълно ясно, че не може да се надява на подкрепа от католическия свят. През 1235 г. той сключил военно-политическия съюз с Никейската империя, която се оформяла като все по-засилващ се остатък от Византийската империя в Мала Азия. Това му давало възможност да притисне Латинската империя, но не му осигурявало по-големи шансове за завладяване на Цариград, тъй като никейците имали същите претенции. Търсейки пътища за осъществяване на тази вековна мечта Иван-Асен водил и през последните години на живота и царуването си активна и разностранна дипломатическа дейност, при която не е пренебрегвал нито подобряване на отношенията си с Латинската империя, нито възстановяване връзките си с папството.
Очакваната смърт на престарелия господар на Латинската империя Йоан дьо Бриен е подхранвала реално надеждите на българите и техния цар за завладяването на Цариград.
Заедно с политическите, дипломатически и военни успехи Иван-Асен II е осигурил през царуването си и успешно развитие на българското изкуство, култура и книжнина. Най-голямата сила на Балканите по това време е притежавала и завидно стопанско благополучие, осигуряващо търговски връзки не само с Изтока, но и с Дубровник, Венеция, Средна и дори Западна Европа.
Към края на царуването на Иван-Асен II обаче, над Югоизточна Европа надвисва нова опасност - татарското нашествие.
След смъртта на Иван-Асен II българският престол е зает от Каломан - малолетния син на големия български цар от брака му с унгарската принцеса Ана Мария. Точно по това време (1241-1246) в историята на българите се намесва, макар и за кратко време, още един отрицателен фактор - нахлуването на татарите.
Междувременно втората съпруга на Иван-Асен II - Ирина - отравя заварения си син Каломан, за да възкачи на престола също така малолетния си собствен Михаил II Асен (1246-1256).
Възползвайки се от нарушената стабилност в Българското царство, Никейската империя прехвърлила границите си на европейския континент и откъснала от България Родопите, Сяр и Одрин. Доскорошните васали на българския цар - Комнините от Солун - също нахлули в Южна и Западна Македония, Епир и Албания. Унгарците от своя страна нахлули в Белградската и Браничевска области.
След десетгодишно царуване, през което направил опит да си възвърне Родопската област, Михаил II Асен бил убит от своя братовчед. Болярите обаче избрали за цар скопския болярин Константин Тих (1257-1277). Новият цар повел политика на сближение с Никея. Необезпокояван от българите никейският император успял в 1261 г. да превземе Цариград, слагайки край на Латинската империя и възстановявайки Византия.
Константин Тих не успял да спре разпокъсването на България на отделни самоуправляващи се феодални владения. Липсата на здрава централна власт и татарските нашествия подпомагали този процес. Дори през 1272 г. управителят на северозападните български области Яков Светослав се обосбил като самостоятелен владетел с център Видин и се провъзгласил за „цар на българите". Фактически се създали две български царства - Търновското и Видинското.
В обстановката на все по-засилваща се политическа и държавна криза през 1277 г. една постоянно нарастваща селска войска водена от Ивайло се вдигнала на въстание и след като се справила с поредното нахлуване на татарите в българските земи, се отправила към Търново. Войската на Константин Тих била разбита и царят убит.
При създалата се сложна обстановка на заплаха от византийска страна, болярите в Търново решават да отворят вратите на обсадената столица за Ивайло. Оженвайки се за овдовялата царица, той е приет като законен български владетел (1278-1280).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.