История на България с някои премълчавани досега исторически факти


Категория на документа: История


Независимо от постигнатите временни успехи срещу татарите и византийците, цариградският император успял да наложи за български цар Иван-Асен III.
Ивайло, подкрепян все така от присъединяващите се към войските му селяни, продължил сега яростна борба срещу византийците. Иван-Асен III, виждайки безизходното си положение, напуснал Търново, но болярите избрали незабавно нов цар - Георги Тертер (1280-1292). Феодалната аристокрация се обединила около него. Селячеството било разколебано. Това заставило Ивайло да потърси убежище при татарите, където бил убит.
Раздробяването на страната продължило обаче и при Георги Тертер. Във видинската област се отделил деспот Шишман, в Крънската област (до Казанлък) - деспот Елтимир, в Белградската и Браничевска област - братята Дър-ман и Куделин. Георги Тертер се опитал да води активна външна политика, но това не спасило влошаващото се положение на България. В 1282 г. татарите нахлули отново в страната и ханът им Ногай обявил Георги Тертер за свален, а синът му Тодор-Светослав бил изпратен като заложник при татарите. Загубил влияние в страната си, цар Георги I Тертер потърсил убежище във Византия. Същата година за цар на българите бил поставен послушното оръдие на татарите - средногорският болярин Смилец (1292-1298). Татарските орди опустошавали страната, а от запад сръбското кралство поглъщало една след друга раздробените феодални български владения.
През 1299 г. при разразилата се остра борба за надмощие в татарската „Златна орда", хан Ногай бил убит. Синът на Георги I Тертер - Тодор-Светослав, наричан в някои източници Светослав Тертер, се завърнал в страната и наложил за цар на българите сина на Ногай - Чака (1299-1300). Това било кулминационната точка на татарското владичество в България. За опитния в изгнаничество Светослав Тертер възкачването на татарина било временна мярка. Скоро той убил Чака и изпратил главата му на новия татарски хан Токту, съперникът на Ногай. Като благодарност България получила обратно територията между дунавското устие и Днестър (днешна Бесарабия).
За по-малко от година цар Светослав Тертер преодолял вътрешната болярска опозиция. Отблъснал явната и тайна интервенция на Византия и дори успял срещу пленени знатни византийци да върне в Търново баща си Георги 1 Тертер. Засилило се доверието в царския престиж. Половинвековната криза в страната била преодоляна. Светослав Тертер водил и изключително активна външна политика - сключени били договори с Генуезката и с Венецианската републики и със Сърбия. След смъртта на Светослав Тертер престола заел неговият син Георги II Тертер (1322 г.), който още в началото на царуването си започнал успешни военни действия срещу византийците. През време на тези действия обаче младият цар починал.
Настъпил нов шестмесечен неспокоен период сред българските боляри, изпълнен със спорове по избирането на нов цар. Накрая бил избран владетелят на Видинското княжество Михаил Шишман (1323-1330). Новопровъзгласеният цар започнал веднага военни действия с Византия и възвърнал част от заграбената българска територия в Тракия. През 1327 г. той дори се опитал с хитрост да завладее Цариград по време на династичните борби във византийската столица. Възкачването на престола в Цариград на Анд-роник III обаче пресякло стремежа на българите за териториални придобивки за сметка на империята. Сключен бил дори съюз между България и Византия срещу Сърбия, която все по-настойчиво проявявала интерес към български територии. Срещата на двете войски - българската и сръбската, водени съответно от цар Михаил Шишман и крал Стефан Дечански станала при Земен, недалеч от Кюстендил. Тъй като българите очаквали пристигането на отрядите на ловчанския деспот Иван Александър, те приели предложеното от сърбите еднодневно примирие. През нощта обаче войските на Стефан Дечански нападнали българския стан и нанесли тежко поражение на изненаданите войници. В битката загинал от раните си и Михаил Шишман.
Настъпил отново шестмесечен период на нерешителност и династични борби в българската столица, докато накрая българският съвет избрал за цар Иван Александър (1331-1371), сестреник на Михаил Шишман и деспот на ловчанската крепост.
Иван Александър предприел веднага военни действия за отвоюване на заграбените от Византия южнобългарски земи. С новия сръбски крал Стефан Душан той сключил дълготраен мир. Сестрата на царя, Елена, станала съпруга на Душан и сръбска кралица.
Въпреки дългото си царуване, някои военни успехи и безспорни постижения в културния, и преди всичко в книжовния живот на България (създаване на една от най-забележителните български книжовни школи - Търновската), страната през царуването на Иван Александър преживява тежък период. Територията й продължава да бъде раздробена на отделни феодални владения (деспотства) - от влиятелни боляри. Самият цар подпомогнал това отслабване на единната царска власт. Желаейки да остави за наследник сина от втория си брак - Иван Шишман - той поверил на Иван Срацимир - сина от първия си брак - Видинското княжество, което се превърнало в отделно Видинско царство. Почти пълна независимост са си осигурили и деспотът на Велбъждската област - Деян, на района между Струмица, Щип и Рилския манастир - Хрельо, на Родопската област - Момчил и особено потомците на Тертеровци - братята Балик, Теодор и Добротица - управляващи Добруджа. В страната настъпило все по-остро социално поляризиране. Богомилството, просъществувало три века, добило при тези условия нов подтик. Появили се и нови еретични учения като „варлаамство" - противопоставящо се на излишния разкош в църковното богослужение, „адамитството" и други. Въпреки организирането в столицата Търново многолюдни процеси-събори за осъждането им, те продължавали да се разпространяват и разстройват вътрешния живот на страната.
Тъкмо по това критично за България време от юг се очертала вече съвсем реално съдбоносната за Балканския полуостров опасност - селджукските турци. Намиращи се в продължение на десетилетия в Мала Азия, те били използвани от византийските императори и особено от Йоан Кан-такузин за завоевателни цели. В средата на XIV столетие обаче стремежът на турците да излязат извън границите на Мала Азия и да стъпят трайно на европейския бряг станал толкова явен, че Йоан Кантакузин се обърнал с молба до българския цар и сръбския крал за съвместна издръжка на флотата, която охранявала европейските брегове на Мраморно море. Неговото предложение обаче било отхвърлено. През 1352 г. турците под предводителството на сина на султан Орхан - Сюлейман, завзели крепостта Цимпе и трайно се настанили на европейския бряг. В по-малко от десет години турците завзели значителна част от Тракия, включително Стара Загора и Пловдив.
Втората половина на XIV в. се характеризира и с усиленото настъпление на могъщото унгарско кралство към земите на Балканския полуостров. В 1365 г. унгарският крал Людвик завзел Видинското царство. Едва четири години по-късно войските на търновския цар Иван Александър и на добруджанския деспот Добротица освободили Видин и върнали Иван Срацимир и семейството му от плен.
Унгарската експанзия била съчетана и с нападенията на рицарите на графа на Савоя Амадей VI, които нападали българските черноморски крепости и водели продължителни сражения с войските на деспот Добротица около Варна и Каварна.
При тази сложна и критична обстановка след смъртта на Иван Александър българският престол в Търново бил зает от сина му Иван Шишман (1371-1395). Турците широко нахлули в неговата държава още на следващата 1372 г. Разпокъсаните български деспотства от Македония до Черноморския бряг бързо станали васали на турския нашественик- През 1382 г. след храбра защита паднала София, а веднага след това Пирот и Ниш. През 1382 г. голяма турска армия под водителството на пълководеца Али паша преминала старопланинските проходи и след упорити сражения с войските на Търновското царство и деспотството на Добротица завладели крепостта Дръстър на Дунава. Така турците се вклинили не само между България и Сърбия, но и между отделните разпокъсани български държавици.
Въпреки това обединените сили на сърби, българи, власи и бошнаци дали решителна битка на нашественика на 15 юни 1389 г. на Косово поле (в западната част на Балканския полуостров). Обединената войска се водела от сръбския крал Лазар. Въпреки че в тази битка бил убит султан Мурад I, командването се поело от неговия син Баязид и той нанесъл съкрушително поражение на християнските войски. Битката при Косово поле изиграла ключова роля за завладяване на Балканския полуостров от турците.
На 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада столицата Търново паднала. Тъй като цар Иван Шишман се намирал в Никополската крепост, отбраната на столицата водел главата на българската църква патриарх Евтимий. След превземането на столицата аристокрацията и населението биват масово избивани, а царските дворци - ограбени, подпалени и опустошени. Цар Иван Шишман продължил още малко царуването си в Никопол, въпреки че столицата му била вече завладяна. Останало само Видинското българско царство. През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд повел на кръстоносен поход войските си срещу турците. С тях тръгнали и войските на последния български цар от Втората българска държава Иван Срацимир. В кървавата битка при Никопол турците нанесли тежко поражение на християнската войска. Това сложило край на Видинското царство и на съществуването на българска държава.
Турците заели цяла Гърция и Атина. На юг оставала защитена от стените си и отличното си стратегическо положение столицата на агонизиращата Византийска империя - Цариград.

ОСМАНСКОТО РОБСТВО И ОПИТИТЕ
ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

ПРЕЗ XV ДО XVII В.
След покоряването на българската държава, в последните години на XIV в. на Балканския полуостров с изключение на Цариград, запазили известна независимост жителите на Босна, Черна гора, Албания, Морейското деспотство в Пелопонес и васалните Сръбско и Влашко княжества. Това давало надежда на българското население за скорошно избавление от турското робство. Надеждата добила обаче още по-реални основания след първото голямо поражение нанесено на турските войски на 20 януари 1402 г. при Анкара от монголския пълководец Тамерлан. В това сражение бил пленен и султан Баязид. Вестта за поражението на „непобедимата" турска армия разпалила дейността на български хайдушки чети, особено в западната част на страната.
През 1404 г. подпомогнати от Унгария, Влашко и Сръбското деспотство, българските князе Фружин и Константин - съответно синове на Иван Шишман и Иван Срацимир, вдигнали на въстание населението между Дунава и Стара планина. Въстанието първоначално имало голям успех; българската власт била възстановена на значителна територия. През 1409 г. Баязидовият син Сюлейман обаче успял да изтласка въстаналите войски към долината на река Морава, където им нанесъл поражение.
Според други източници въстанието продължило доста по-дълго и било потушено през 1413 г. край река Темска (приток на р. Българска Морава). Така или иначе, въстанието на князете Константин и Фружин е първото антитурско въстание в сърцето на завладените от османците Балкани. При това то избухнало в най-подходящия исторически момент - период на тежка междуособна криза в турската държава след пленяването на султан Баязид от Тамерлан и борбата за престолонаследието между синовете му. В този решителен период, когато византийци, генуезци, венецианци и родосци сключвали мирни споразумения така благоприятни за стабилизация на турците, единствено князете Константин и Фружин, подпомогнати от влашкия войвода Мирчо Стари, а по-късно от босненския крал Остоя и унгарския владетел Сигизмунд, въстават в единствения удобен период на криза в турското управление, с надежда да възстановят българското царство.
В първите две десетилетия на XV в. надеждата за освобождаване на България се подхранвала и от метежните действия на мюсюлманските секти, които водели упорити борби с официалната власт. Постоянно подкрепяна от българското население, съпротивляваща се на султанската власт секта е била и тази на Махмуд Бедредин, наричан още Бедредин Симави, чието учение представлявало смесица от българското богомилство и мюсюлманския мистицизъм.
През този период на размирици и метежи голяма част от оцелялата и неприела мюсюлманството българска аристокрация избягала във Влахия, Сърбия, Унгария, Молдова и Русия. Не малък брой знатни българи потърсили убежище и във Венеция и Западна Европа.
Въпреки активната дейност на Фружин, установил се в Унгария, през почти цялата първа половина на XV в. българите не успели да подемат широко и организирано движение за възвръщане на своята независимост.
През 1439 г. сръбският деспот Георги Бранкович избягал в Унгария, прогонен от турците. Балканските народи виждали възможност за спасение единствено с помощта на папството и католическите народи на Унгария и Полша, пряко заплашени от насочващата се към сърцето на Европа инвазия на турците. Това създало възможност за организиране на кръстоносен поход срещу османските нашественици за освобождаване на покорените християнски земи. Начело на този поход застанал младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело и прочутият унгарски пълководец Янош Хуниади. Организатор на похода обаче бил в действителност папа Евгений IV.
През есента на 1443 г. войската на похода, която нараствала непрекъснато от присъединяващи се към нея унгарци, поляци, чехи, немци, власи, сърби и българи освободила значителна територия от западната част на Балканския полуостров и достигнала Златишкото поле. Суровите условия на зимата обаче принудили похода да прекрати настъплението си. Едва на следващата 1444 г. походът продължил, но сега вече през Северна България. Целта била да се съедини по предварително договаряне с генуезката флота, за да нанесе общ удар по суша и море към Цариград. Султан Мурад II обаче успял да прехвърли своевременно значителни войски от Мала Азия и посрещнал сборната християнска армия край Варна. Отначало битката започнала благоприятно за християните, но след убийството на деветнаде-сетгодишния крал Владислав Ягело настъпило объркване, което турците използвали, за да нанесат решителен удар и тежко поражение на кръстоносната армия.
Спасилите се полски и унгарски войски заедно с Янош Хуниади се оттеглили на север от Дунава. Заедно с тях потърсили спасение отвъд голямата река нови десетки хиляди български семейства.
Поражението на християните в битката при Варна се оказал ключов момент за падането на Цариград и окончателното покоряване на Балканския полуостров от турските нашественици.
Нововъзкачилият се на турския престол Мехмед II през 1451 и 1452 г. завзел последователно всички останали все още под византийска власт пристанища на Мраморно и Черно море и в пролетните месеци на 1453 г. започнал масирания удар по суша и море срещу вселенската столица. Цариград паднал на 29 май 1453 г., с което се сложило край на Византийската империя и на цял раздел от европейската история.
В следващите години били последователно покорени
планинските райони на Босна и Черна гора, паднало и Морейското деспотство в Пелопонес, а след двадесетгодишна упорита съпротива (1444-1468) била сломена борбата на албанците за запазване на своята независимост под водителството на легендарния народен герой Георги Кастриоти-Скендербег.
През 1484 г. е покорена окончателно Влахия и Молдова, с което се открива пътя на турските нашественици към Средна Европа.
С установяването на османската власт по българските земи се слага край на едно европейско по характера си политическо, стопанско и духовно развитие. Налага се нова азиатска феодална система. В нея собствеността на земята принадлежи на централната власт в лицето на султана. Представителите на османската административна и военна аристокрация, според мястото, което заемат в управленческата йерархия, получават от султана определени поземлени участъци - „ленове". Срещу правата да събират част от данъците и налозите на населението, което живеело по тези земи и ги обработвало, представителите на военната класа били задължени да служат в армията и били наричани „спахии". Така в земеделието е била установена ленно-спахийската система. Част от леновете се давали на лица, изпълняващи висши административни служби. Поземлени участъци - „вакъфи" получавали и мюсюлманските религиозни учреждения.
При тази система селяните били лишени от собственост върху земята. Те притежавали и обработвали определени участъци - обикновено земите наследени от бащите. За тях се издавал специален документ „тапия". Селската земя можела да се наследява, но всички други права върху нея принадлежали на централната власт. Срещу получената земя селянинът бил задължен да плаща около 80 вида данъци и да върши ангарийна работа, като изпълнява и редица други повинности.
Частна собственост са били само дворните места и градините в непосредствена близост с тях.
Военнобюрократичната пирамида в турската империя разполагала с властта, с богатствата на страната, с благата, произвеждани от народа. Най-низшия слой в държавата на султаните бил подчиненото и поробено християнско население. То се наричало „рая" - „стадо". Неговото основно предназначение, от гледище на поробителя, било да произвежда блага и да служи на господарите победители.
Цялото население в Османската империя е било рязко разделяно по отношение на гражданските си права на две -правоверни (мюсюлмани) и неверници (гяури). Най-низшия слой в обществото било подчиненото християнско население - раята.
Въпреки това, в определени селища, поробеното население заради специалните си задължения към държавата и султанския двор, имало определени привилегии. Такива са били жителите на селища, които са осигурявали войници за обозите - „войнугани", дресиращи соколи - „соколари", пазачи на проходи - „дервенджии" и пр.
Както вече споменахме, още в началото на робството огромна част от спасилата се българска аристокрация и по-състоятелни слоеве заедно с най-бележитите представители на българската книжнина се отправили на север или на запад, за да потърсят убежище и да започнат нов живот. Някои от тези български книжовници и духовници достигат до най-висши постове в църковната йерархия на страните, в които се установяват.
В поробената българска земя всички училища и книжовни средища са унищожени. Сложен е край и на Търновската патриаршия. До XVIII в. се запазва само Охридската българска архиепископия, но с много ограничен диоцез. По-голяма част от българските земи по разпореждане на турските власти се подчиняват на диоцеза на Вселенската патриаршия в Цариград, което всъщност е поставяне на народа ни под още едно робство - в този случай гръцко духовно иго.
Като единствени светилища на народното съзнание през тези дълги и тъмни векове на робството остават българските манастири. В тях се създават първите килийни училища, подготвят се български свещеници, които от своя страна откриват местни килийни училища в по-големите селища. Така се съхранява славянобългарското четмо и писмо, старинните книги и художественото изкуство - въз основа на което по-късно ще започне Българското духовно възраждане.
Именно с манастирите са свързани и забележителните български книжовници от епохата като Владислав Граматик, Йосиф Брадати, Константин Костенечки и редица други.
Опожарявани и разрушавани, манастирите в България през цялото робство били възстановявани и съхранявани от народа. Пример за това е съдбата на Рилския манастир. Опожарен от нашествениците още в първите десетилетия след началото на робството, той е възстановен с всенародни спомоществувания събирани от тримата братя Иоасаф, Давид и Теофан от кюстендилското село Граница. Във възстановения манастир през 1469 г. биват пренесени от Търново мощите на св. Иван Рилски. Шествие, което пресича надлъж България и което е описано така развълнувано в „Рилската повест" на Владислав Граматик.
Богати книжовни огнища и хранилища на родното слово, а така също и школи за свещеници и учители, са не само българските манастири, които в средата на робството са около 120, но и книжовни средища често в непосредствена близост до манастирите - като например Кратово, Чере-пиш, Етрополе, Тетевен, Кунуш, Пловдив, Скопие, Слепчен, Прилеп, Дебър. По-късно такива селища стават и Самоков, Жеравна, Котел, Трявна, Елена, Калофер.
Към края на XV в., само няколко десетилетия след епохалното откритие на Гутенберг, в Краков са отпечатвани първите черковнославянски български книги, което показва нуждата от църковна литература в поробената страна. През втората половина на XVI в. Яков Крайков от София отпечатва във Венеция четири богослужебни книги на старобългарски език. В 1651 г. българският католически епископ от Никопол Филип Станиславов издава в Рим молитвеник с новобългарски елементи в езика, наречен „Абагар". В 1741 г. във Виена Христофор Жефарович издава и първата българска печатна книга със светско съдържание - „Стематография".
Междувременно след първите векове опустошение в повечето български градове, възникнали отново предишните занаятчийски школи на приложно изкуство. От XVI в. тези школи са ни оставили истински шедьоври на златарското сакрално и светско изкуство.
Все по-широко развитие, макар и в ограничени селища, добиват художествената дърворезба и иконопиството, които следват традициите на Второто българско царство, но изявяват и нови възгледи, далечни предтечи на настъпилото в края на робството българско възрожденско изкуство.
С разрастването на стопанския живот в градовете през XVI и XVII век се обособява непрекъснато нарастваща прослойка на български занаятчии и търговци.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.