История на България след 1944 г.


Категория на документа: История


Заключение:
Сравнена с класическия образец в СССР през 30 – те години, колективизацията в България е била по смекчен вариант.
През първия етап - есента на 1948 - пролетта на 1949, който бихме нарекли етап на стихийната колективизация, мащабите както на самия процес, така и на насилията, били твъре ограничени. Така в ТКЗС по това време влязли около 10 % от селяните, а относителния дял на кооперативната земя бил още по малък.
След Юнския пленум на ЦК на БКП – 1949, подали заявления че са ощетени при създаванетона блоковете на ТКЗС 6 % от селските стопани, били удовлетворени молбите на половината от тях. Подали заявления за напускане на ТКЗС кооператори, чиято еквивалентна равностойност била 0,3 % от селските стопани в страната.
През втория етап на колективизацията се открояват два момента на масови насилия:
- през есента на 1950 (края на септември и началото на октомври)
- в края на 1950 - първите два месеца на 1951.
И в двата случая по мащабни насилия имало в около 10 – 12 околии и най вече в Асеновградска, Кулска, Плевенска, Никополска и пр.
През 1952-1953 в селското стопанство настъпва криза, която се отразява тежко на ТКЗС. Тя е предизвикана от копирането на съветския пример за пред­срочно изпълнение на петгодишния план. Селските стопани са натоварени с не­посилни задачи, а ТКЗС трябва да се преориентират към отглеждане на зеленчу­ци и индустриални култури, за да отговорят на изискванията на износа.
Паричната реформа от 1952 засяга особено тежко селското население. Силно са намалени и изкупните цени на селскосто­панската продукция, което снижава доходите на частниците и на кооператорите. Селяните започват масово да напускат селата и да отиват в градовете, търсейки препитание в промишлеността и строителството.
Кооперирането през март 1956 довело до едно сравнително по спокойно въвличане на десетки хиляди селски стопани в ТКЗС, като в резулта тна масовия натиск, изнудване, разни форми на шантажиране и пр.
Селските вълнения през пролетта на 1951 съгласно оповестените данни на Вълко Червенков на пленума на ЦК от 23 април 1951 обхванали няколко десетки села.
През Април 1956 вълнения имало в 34 ТКЗС.
Вълненията били потушавани единствено по мирен път в продължение на няколко дни чрез изпращане на „агитационни групи по домовете”, общоселски събрания и пр. Въоръжени въстания, партизанска война и други подобни явления, каквито имало в СССР през пролетта на 1930 в България въобще не е имало.
Липсвата на разкулачване у нас смекчило до голяма степен процеса на колективизацията. Обект на репресии като „кулаци” били първоначално голям брой селяни, но в последствие (1950 – 1951) техния брой бил ограничен в порядъка на 2 – 5 % от общия брой на селяните в различните райони на страната.
Има два важни момента в българската колективизация:
- масовото спонтанно навлизане на близо 250 хил. селяни в края на август и през септември 1950, подгонени от заплахата на глада
- сравнително спокойното примиряване със съдбата си на държавни наемници на също такъв брой стопани през март 1956.
Въпреки по – смекчения си облик, колективизацията в България се извършила по чисто сталински образец дори в последния си етап - 1956 – 1958, когато вече било настъпило „размразяването” на сталинския модел на социализма в целия съветски блок. Това показвало че процесите на обновление в България са били твърде слаби. Причините за по голямата смекченост и умереност на българския вариант на колктивизацията били две:
- обстоятелството, че този процес се е извършил през един по късне етап, при много по – благоприятни условия. Самото съветско ръководство осъзнавало това и внушавало на ръководителите на страните – сателити да не копират съветския експеримент от 30 – те години.
- по голямата цивилизованост на българското общество – то реагирало по остро, по бързо и по спонтанно на извращенията. Разбира се в това отношение не бива да се забравя обстоятелството, че България е малка страна и коминикативноста сред българското общество било много по голяма, отколкото в СССР.
- започналия от лятото на 1953 процес на размразяване на сталинския модел на социализма. Благодарение на този процес българското ръководство решило да отсрочи началото на следващия етап на колективизацията.
Така „отдихът” между двата етапа продължил повече от четири години и половина – време, достатачно за частните стопани, за да се подготвят за следващия етап.
ИЗ ЗАКОНА ЗА ТРУДОВАТА ПОЗЕМЛЕНА СОБСТВЕНОСТ
12 март 1946
Чл. 1. Законът за трудовата поземлена собственост има за цел:
а) да определи размера на собствената земя, която може да притежава всеки български гражданин, необходима да му осигури по-добро съществуване;
б) да създаде държавен поземлен фонд, от който чрез оземляване да се задоволят нуждаещите се от земя;
в) да създава жизнеспособни трудово-земеделски стопанства въз основа на трудовия принцип „Земята да принадлежи на този, който я обработва": 1) трудови частни земеделски стопанства, в който стопанинът и членовете на семейството му да влагат своя труд, и 2) трудови кооперативни земеделски стопанства, в които кооператорите, ведно с членовете на техните семейства, да влагат своя труд;
г) да преселва жителите от поройните (охранителни и строго охранителни) горски параметри, от слабо производителните и гъсто населени области в страната на подходящи площи, за подобряване и осигуряване на препитанието им...
Чл. 8. Правото на собственост ,върху обработваеми земи за семейството,, което пряко стопанисва земята си, се ограничава за цялата територия на страната ни на 200 дк, а за Добришка, Балчишка, Дуловска, Ген. Тошевска и Тервелска околии — на 300 дк.
На земеделците стопани, които след влизане закона в сила, в продължение на повече от две години систематично дават под наем или изполица повече от 40 процента от земята си, макар да отговарят на условията на предшествуващата алинея, правото им на собственост се ограничава на 100 дк.
При непряко стопанисване на земята, правото на собственост се ограничава на 30 дк за семейство, а за Добруджа — в изброените в ал. I на настоящия член околии — на 50 декара за семейство.
Пряко стопанисване на земята е онова, при което собственикът или членове от семейството му, подмог-нат или не от наемни работници, обработва за своя .сметка земята си. Такъв собственик се нарича земеделец стопанин.. .
Чл. 14. Притежаваните земи в повече от определените по този закон размери се отчуждават и причисляват към държавния поземлен фонд от общинската ко-: мисия за т. п. с, по цена на база емляческата оценка на земите за 1935 година, умножена 5 пъти, а за Добруджа — емляческата оценка след освобождението й, умножена също 5 пъти; но стойността на декар да не е по-малка от 1000 лева и да не надвишава 10 000 лева. . .
Чл. 33. Чрез оземляване се уедряват дребните земеделски стопанства или се образуват нови стопанства до определен в закона размер, като по този начин се създават трудово-земеделски стопанства, в които озем-лените и членовете на семействата им влагат своя труд.
Чл. 34. Подлежат на оземляване всички лица, които изкарват прехраната си със земеделие или отраслите му и не притежават земи или .притежават земи по-малко *от средния тип земеделско стопанство за населеното място.
Подлежат на оземляване също държавните учреждения, общини, кооперации и земеделски училища, за задоволяване на специални нужди. . .
Чл. 43. Оземлените заплащат дадените им земи по оценките, по които са причислени към фонда, като при влизане във владение на земята плащат 5 процента от стойността, а остатъкът заплащат в 20-годишен срок с равни, годишни, безлихвени вноски.
Всички оземлени досега пострадали от войните и тия, пострадали в борбата против фащизма: инвалиди, вдовици и сираци, както и ония, които ще бъдат оземлени, изплащат земите си с 50 процента намаление от оценката, по коятo са причислени към Поземления фонд.
Оземлените, които участвуват в трудови кооперативни земеделски стопанства, заплащат дадените земи от Поземления фонд с 40 процента намаление от оценката, докато членуват в кооперацията. От това намаление не се ползуват оземлените по предидущата алинея.
(Печата се по: „Държавен вестник", № 81, 9 април 1946 г.)
(Законът за трудовата поземлена собственост е приет от XXVI ОНС на 12 март 1946 г. и е публикуван па 9 април с. г. Известен е още като закон за аграрната реформа. С него не се поставя задачата за ликвидиране на частната собственост върху земята, а за нейното ограничаване до 200 дк, а в Добруджа — до 300 дк. Този закон не цели и оземляването на трудещите се селяни, тъй като болшинството от българските селски стопанства по това време са дребни и средни. Така че в случая не става дума за разрешаване на аграрния въпрос в страната, а за ликвидиране на едрите земеделски стопанства.
(18)
Индустриализация на България (кр. на 40-те – кр. на 50-те години)
Съзнателно не се бърза за цялостното преустройство на икономиката, за да не се засилва недоволството на Запада от ориентацията на държавата. Основните стъпки, които се предприемат са:
- опита да се ликвидира частната собственост
- да се засили държавния сектор в икономиката
- разширяване на коооперативното движение
- тясно икономическо обвързване на България със СССР и страните от Източна Европа.
На 15 януари 1945 г. се провежда националната конференция на индустралците в България, по време на която те са принудени да подкрепят икономическата политика и да изразят готовност да увеличат производството.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България след 1944 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.