История на България след 1944 г.


Категория на документа: История


- сред тях се води „разяснителна" дейност за българс­ките им корени и за „избистряне" на българското им съзнание - че всъщност те нямат нищо общо с Турция, а произходът им е български,но през вековете на османско владичество са били принудени да приемат исляма. Така българското им самосъзнание е било замъглено и са започнали да се усещат турци. Сега държавата трябва да се погрижи те отново да се почувстват българи.
- изцяло вече е ликеидиран турският печат и радиопредавания.
- част от туското население не може да приеме наложените промени, но не може и да окаже открита съпротива, ето защо оказва пасивна съпротива- тайно дава турски имена на децата си, в дома си говори на турски и изпълнява религиозни обреди.
Насилието срещу българските турци предизвиква и ответна реакция.
Турция продължава да подкрепя участниците в нелегалните групи от средите на преименуваните - разкрити са около 42 с близо 400 членове. Част от тях продължават терористичните акции
- на 9 март 1985 те взрирярат вагона за майки и деца в бързия влак Бургас-София и залагат взрив във фоайето на хотел Сливен. Загиват 8 души , 50 ранени български граждани.
- 30 юли 1986 - неуспешен опит за взривяване на взривно устройство на плажа в курорт „Дружба”, където е заплашен живота на над 30 граждани.
Другият начин на съпротива е с „мирни средства”- икономически саботажи, позиви и др. Най- значима такава организация е „Турското националосвободително движение в България”, свързано с името на Меди Доганов (Ахмет Доган).
Въпреки липсата на официални санкции, отзвукът от ставащото в България в съседна Турция е много голям. Медиите водя нестихваща кампания за разкрития за ставащото в България и една от целите е да се насърчи съпротивата на българските турци. В тази насока работи и турското разузнаване, което за 1984- 1989 удвоява броя на кадровите разузнавачи и агенти в турските дипломатически представителства в България.
На 23 февруари 1988 на среща на министрите на външните работи на балканските страни, България и Турция подписват т. нар. «Белградски протокол», с което се показва желание да се започне подобрение на отношенията. Но в крайна сметка и двете страни не отстъпват от позициите си по основните проблеми.
Напрежението расте, а взетите мерки не дават желания резултат и през март 1988 Политбюро обсъжда за пореден път „Тезиси по възродителния процес". Т. Живков призова­ва да се отиде „към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай... Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено има две имена и т. н. При новите условия национализ­мът започва да се възражда".
През 1989, в условията на т. нар. преустройство и в навечерието на Конференцията по човешките измерения в Париж, дисидентски организации и структури сред българските турци, подготвят демонстрации, масови митинги , шествия, гладни стачки с искане за възстановяване на имената на българските турци, за зачитане на техния език и обичаи.
От 19 до 27 май 1989 в районите с компактно турско население в СИ България се организаират масови митинги и демонстрации. Властите се опитват да ги предотвратят, като близо 1000 български турци са депортирани в Югославия, Унгария и Австрия, заподозрени в организацията на демонстрациите и във връзки с турските служби.
Гладните стачки, които продължават и до края на май, нарастват все повече. Най-масови са в районите на Каолиново, Дулово, Исперих, Разград, Добрич, Търговище, Шумен, Омуртаг.
Освен възстановяване на културните и религиозни права и междуетническа толерантност, на някои митинги се иска и спиране на репресиите и решаване на проблема с мюфтийствата.
По време на демонстрациите органите на МВР също дават жертви от 7 до 9 души и десетки ранени и от двете страни. Сред управляващите се съживяват старите нагласи, за по- бързото постигане на „единна нация” и за преодоляване на проблемите ще е по-добре да се изселят възможно повече турци.
На 29 май Т. Живков прави изявление по радиото и телевизията, че България е приела закони, които позволяват на всеки български гражданин да пътува където пожелае. Той припомня, че „в Турция
„режисьорите" на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването, като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име в качеството ми на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти: отворете гра­ницата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или да останат и да живеят тук".
За изселването няма формална необходимост от споразумения с Турция, тъй като то става въз основа на международните договорености за свобода на пътуванията. Законът влиза в сила от 1 септември, но събитията се развиват много бързо и се налага да бъде използван от българскуте турци още в началото на юни (Голямата екскурция)
Турците прекратяват демонстрациите, но започва силна изселническа вълна. Много хора напускат работа, продават имуществото си, изтеглят спестяванията си и тругват към Турция. Българското население заема техните места, трябва да прибере тяхната реколта, за да се закрепи и без друго разклатената икономика. Властта издава изключително бързо нужните документи. Същевременно на места получаването на паспортите става срещу предварителна продажба на жилището и други условия. На границата се струпват огромни опашки, на ден минават около 3 хил. души.
На 22 август 1989 в нарушение на международните спогодби и поразумения, Турция затваря границата. До тогава страната са напуснали 360 хил. български турци, а други 10 хил. остават на границата.
Още в началото на октомври 1989 в България се връщат 40-50 хил. емигранти, разочаровани от условията на живот и възможностите, които са им предоставени. На следващата година, след демократичните промени в България се завръщат 42% от общия брой на изселилите се.
Тази цинично наречена „голяма екскурзия" се възприема по света като етническо прочистване и поставя България в изключително тежка вътрешна и външнополитическа ситуация.
Тази криза слага началото на краха на целия режим.
По инициатива на шейха на Кувейт на 30 октомври 1989 в Кувейт се провежда среща на турския външен министър Месут Йълмаз със заместник-председателя на Министерския съвет Г. Йорданов, която поставя основата на урежда­не на отношенията с Турция. Българската страна твърдо се противопоставя на опитите на Йълмаз да превърне въпроса за „турското национално малцинст­во" в предварително условие за разговорите и предлага проекти на три докумен­та:
- за развитие на двустранните контакти
- за облекчаване на процедурите по съ­биране на разделените семейства
- за регулиране на пътуванията на гражданите на двете страни.
Петчасовите разговори завършват в примирителен тон и съгла­сие, че диалогът заслужава положителна оценка и че на следващата среща в Ку­вейт ще се обсъдят широк кръг въпроси от взаимен интерес. Промените в България обаче дават друг ход на българо-турските отношения.
(30)
България и Гърция от нач. на 60те до края на 80те
Зад неотстъпчивостта на България и Гърция по спорните въпроси в преговорите от 1954-1964 (виж тема 11) стои политиката на блоковото противопоставяне.
Гръцките управляващи споделят оценките на САЩ, че Москва „ухажва" Гърция, за да отслаби западния блок и същевременно се опитва да оказва натиск върху нея, като използва своя верен съюзник - Бълга­рия. Тази ситуация прави Атина подозрителна към българските инициативи, които не могат да излязат от зададените от СССР параметри, независимо че интересите на България изискват нормализиране на отношенията с южната й съседка.
Във връзка с разполагането на американски бази и площад­ки в Гърция в началото на юни 1959 българското Министерство на външните работи отправя нота до гръцката легация в София, в която се изразява загриженост за положението на Балканите. Официалните български власти заявяват, че на българска територия няма бази за ракетно оръжие и че в България не се извършват военни приготовления. Българското правителство смята, че между ръководи­телите на балканските държави трябва да се постигне съгласие за обявяване на Балканите за зона без ракетни и атомни бази, за зона - свободна от атомно и ракетно оръжие. На гръцкото правителс­тво се предлага да се обсъди и въпросът за сключване на пакт за ненападение между България и Гърция.
Отговорът на гръцкото правителство за сключването на пакт за ненападение между България и Гърция е отрицателен.
Търговските връзки между двете страни се развиват на ос­новата на търговската спогодба от 5 декември 1953. През 1956, 1960 и 1962 са утвърдени нови списъци на вносно-износните стоки. През 1963 стокообменът на България с Гърция надх­върля 11 млн. лева. Тенденцията през 1956-1963 е към постоянно нарастване на взаимния сто­кообмен.
Вносът от Гърция обхваща такива стоки като маслини, зехтин, цитрусови плодове, смокини, риба, памук, мазут и други. България изнася за нея селскостопански про­дукти и суровини за хранителната промишленост, а така също и индустриални стоки (химически продукти и торове, машини и оборудване).
През юни 1960, след провалянето на Парижкото съвещание на ръководителите на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, Политбюро на ЦК на БКП възприе­ма оценката на Т. Живков, че „досега, общо взето, партньорите на САЩ и особено страните, в които САЩ са разположили свои военни бази около Съ­ветския съюз и социалистическите страни, все още разчитаха, че САЩ са в състояние да им окажат необходимата подкрепа в една война със социалисти­ческия лагер лагер. Сега обаче тая увереност е сериозно подбита. Те все по-добре разбират, че Съветският съюз разполага с най-съвършена и мощна воен­на техника, че САЩ не са в състояние нито тях, нито себе си дори да предпазят от унищожителните удари на съветското оръжие."
Според Т. Живков гръц­кото правителство също е повлияно от новите реалности и „не е в състояние да провежда всички американски заповеди", още повече, че в страната има силна комунистическа партия и „широка демократична опозиция" със силно влияние.
Политбюро решава, че обстановката е благоприятна, за да се активизират усили­ята за разширяване на „стопанските, културните и други връзки" с Гърция и още през юни 1960 българската страна предлага споразумение за сътрудничество при използването на водите на реките Струма, Арда, Места и Марица. Гръцкото правителство обаче отново настоява първо да се обсъдят задълженията на Бъл­гария по мирния договор от 1947.
В края на 1960 и нач. на 1961 в Атина се водят преговори по спорните въпроси, но без резултат, поради гръцкото предва­рително условие България да плати като начало вноска от 6 милиона долара, към която прибавя и претенции отпреди Първата световна война. Българската позиция е, че без да се поставят предварителни условия трябва да се решат по-лесните въпроси от взаимен интерес и така да се създаде по-благоприятна атмос­фера за дискутиране на по-трудните.
През 1962 гръцката страна по вътрешнополитически причини изразява готовност да поднови преговорите, но те започват чак в края на 1963 и съвпадат с изострянето на гръцко-турските отношения във връзка с положението в Ки­пър, както и с идването на власт на правителството на Г. Папандреу. Гърция има нужда от сигурен тил в спора с Турция и смекчава своите претенции към Бълга­рия.
Българското правителство, което от края на 1962 се оглавява от Т. Жив­ков и в което министър на външните работи е енергичният и интелигентен Иван Башев, също проявява повече гъвкавост и прагматизъм в сравнение с предшест­вениците си.
Българската страна изчислява, че икономическата изгода от подобряването на от­ношенията с Гърция ще възлезе на около 24 млн. лв. за период от 10 г. и проявява готовност да се съобрази с гръцкото желание за плащане на българския дълг. В указанията към делега­цията, която ще води преговорите, се настоява тя да отчита положението, в което се намират гръцките управляващи, и да се стреми да разреши въпросите в интерес и на двете страни.
Макар да няма изричното съгласие на Хрушчов, Т. Живков се възползва от общата насока в съветската външна политика за подкрепа на Гър­ция по въпроса за Кипър, за да намери решение на спорните въпроси, които цяло десетилетие тормозят отношенията между двете страни. Преговорите се водят в София, продължават от април до юни 1964 и завършват с подписване на 12 спогодби, които уреждат финансови, транспортни, търговски и др. въпроси между двете страни. Това е един безспорен успех на българската външна политика, който открива пътя за бързо развитие на икономическите, транспортните и културните връзки с Гърция. Спогодбите са за:
- за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между НРБ и Крал­ство Гърция.
- за плащанията.
- за подобряване на железопътните превози.
- за пощенските съобщения и далекосъобщения.
- за шосейните превози на стоки и пътища.
- за установяване на директен въздушен път София - Атина.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България след 1944 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.