История на България след 1944 г.


Категория на документа: История


- осъжда „упадъчната песимистична поезия"
- осъжда „псевдоноваторските увлечения" в киното и театъра.
Живков посочва като примери на „упадъчност" публикациите в списанията „Пла­мък" и „Родна реч", както и във вестниците Литературен фронт и особено Литературни новини. Той критикува персонално поетесата Невена Стефанова, писателя Васил Попов, ли­тературния критик Борис Делчев, Радой Ралин и отчасти Георги Джагаров.
Надеждите на интелигенцията за промяна са прекършени. Става ясно, че проблемът не е в култа към личността, а в основите на системата, които нито Хрушчов, нито Живков имат намерение да рушат.
В средата на 60-те Живков се ориентира към тактиката на „кам­шика и захарчето" към интелигенцията. От 1963 до 1968 репресивният аспект на културната политика намира израз в:
- спирането на в. Литературни новини, обединил свободомислещи автори като Васил Акьов, Радой Ралин, Стефан Про­дев. (Първият брой на вестник Литературни новини излиза на 24 май 1961. Той се отличава рязко от традиционните литературни вестници, защото започва да публикува твор­ци, които не са печатани другаде (Атанас Далчев), заема остра антикултовска позиция, стиму­лирана и от 22 конгрес на КПСС (1961), атакува догматичните позиции на Тодор Павлов, лансира модернизма в книгоиздаването. Линията на в. Литературни новини се оказва в дисо­нанс със „затягането на гайките" и затова с решение на Секретариата на ЦК на БКП от началото на 1964 вестникът е спрян. Така в. Литературни новини се превръща в единстве­ния спрян литературен вестник в годините на т. нар. априлско разведряване.)
- 1965 - книгата на Константин Павлов „Стихове" предизвиква поре­дица статии с упреци за отчуждение, песимизъм и „непонятно естетизиране на мръсното, гадното, отвратителното", след които книгата е иззета от кни­жарниците, а на поета е наложена забрана да публикува стихове, която продължава почти две десетилетия.
- в Сатиричния театър е забранена предизвиква­щата голям интерес пиеса на Валери Петров и Радой Ралин „Импровизации".
- остра критика предизвикват реалистично представените проблеми на младото поколение в пиесата на Недялко Йорданов „Ние не вярваме в щъркели", а друга негова пиеса - „С надежда за утре", не е допусната до сцената.
- забранени са и филми на режисьорите Бинка Желязкова и Христо Ганев, представящи реалистично проблемите на обществото.
- 1966 и 1967 - Политбюро на ЦК на БКП приема решения за „засилва­не на борбата срещу идеологическата диверсия на империализма" и обсъжда състоянието на „идеологическия фронт", като припомня на творците рамките на отредената им свобода.
През 1968 опитите на Чехословакия да наложи „со­циализъм с човешко лице" раждат нови надежди сред интелигенцията, но и нови страхове в партийното ръководство, което засилва цензурата и затяга дисциплината. Смазването на „Пражката пролет" е последвано от нови репресии:
- есента на 1968 - книгата с епиграми на Р. Ралин и илюстрации на Борис Димовски „Люти чушки" е оценена от секретариата на ЦК като „клеветнически паск­вил" и е направен опит тя да бъде унищожена. Авторите й са наказани, а уда­рът е нанесен върху сатирата като цяло. (По този повод на 12 ноември 1968 ПБ на ЦК приема решение „За някои прояви на идеологическия фронт", което обвинява двамата автори в антипартийни позиции. Два дни по-късно Р. Ралин е освободен от длъжността редактор, а Б. Димовски е уволнен от в. Стършел. Наложени са им и партийни наказания. Решено е да не се възлага повече хонорувана работа на Константин Павлов „поради целесъобразност")
- 1969 - постановката на пиесата на Н. Йорданов „Ние сме на 25", посветена на 25-та годишнина от 9 септември става повод за разправа с редица неудобни за властта драматурзи като В. Петров, Йордан Радичков, Никола Русев, Георги Марков.
Тактиката на партийната върхушка и лично на Тодор Живков към интели­генцията има и друга особеност.
- ударите са премерени така, че да не създават широк слой недоволни.
- с неоспоримо умение Живков успява да привлече творци­те с изкушенията на материалните облаги, привилегиите и високите постове, ка­то избягва прекалено грубата намеса в творческия процес.
- според акад. Вл. Топенчаров „ако Червенков беше рязък и груб - Живков беше хитър и ловък. Ако Червенков беше настъпателен и еднопосочен, Живков беше гъвкав и лъкатушещ. Ако при Червенков неудобните и опасните се пращаха в затвор, лагер или заточение, при Живков те се местеха, изпращаха се в задгранично заточение. Но принци­път бе един: да не се виждат, да ги няма, да не бъдат алтернатива. При Живков репресиите над тялото бяха заменени с репресии над душата. Това удовлетвори еснафа, но подтисна още повече интелектуалеца."
- Живков съумява и да създаде свой кръг от писатели и други творци, които са наречени „ловна дружинка", защото неформалните контакти се осъществяват главно по време на редовните ловни излети. Творците получават известна свобода при изричното условие тя да не се използва за политическа критика.
- писателят-дисидент Георги Марков разказва „Сигурно на пръс­ти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли или имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, които той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него... Той ходеше на лов с писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т. н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление."
- «ловната дружинка» включва - Емилиян Станев, Ангел Балевски, Пантелей Зарее, Георги Джагаров и Стефан Гецов. После започва да нараства. «Принципът на подбор започна да изглежда административен. Канеха се всички председатели на творчески съюзи, а и някои зам.-председатели."
Рамките на социалистическия реализъм са разширени - поощрени са таки­ва забранени до момента жанрове заради тяхната аполитичност, като научната фантастика и криминалния роман.
Създава се митът за изключителната заслуга на Т. Живков за „априлската пролет" в културата и за появата на „априлското поколение" творци.
Голяма „заслуга" за половинчатостта на разведряването имат и културните дейци, които показват висока степен на приспособяване към променящата се обстановка и правят много, за да декларират „признателността" си към новия водач Т. Живков. Така се раждат „поетичните сбирки" „Априлски сърца", които следват заиграването на Живков с писателите при посещенията му в морската почивна станция на СБП.
Активизира се и се поставя на официална основа култур­ното общуване със Запада, за което допринася и разведряването в международ­ните отношения през 70-те години.
Част от творците се приспособяват към партийните изисквания, налагат си автоцензура и изпълняват социалната поръчка: да съдействат за изграждането на „новия човек", а от началото на 70-те години - на „всестранно развитата личност", която според партийната теория съответства на етапа на „зрелия со­циализъм".
Други творци остават в партийните редици, но в творчеството си пос­тавят художествените критерии над идейните и така създават произведения, из­лизащи извън партийните предписания. Относително малко на брой са онези изявени личности, които напускат страната в търсене на свободната изява (Геор­ги Марков, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Милчо Левиев, Любомир Далчев).
Набраната инерция в културния живот, заделяните от държавата значителни средства и относително стабилната вътрешна и международна ситуация са добра основа за значими културни постижения през 70-те и нач. на 80-те години.
- в театъра голям успех имат пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков.
- спецификата на сатирата, иронията, пародията, гротеската, позволява на драматурзите да изкажат публично своята оценка за действителността.
- в киното се появяват филмите от «миграционната вълна", разкриващи трудния преход и адаптирането на отправилия се към града селянин („Дърво без корен", «Матриархат", „Вилна зона").
- в анимационното кино водещи са сатиричните и абсурдистки форми, пресъздавани от режисьори като Т. Динов и Доньо Донев („Тримата глупаци", „Умно село")
- новаторските търсения и експерименти на Анри Кулев, Николай Тодоров, Слав Бакалов.
- в литературата изпъкват творби, които поставят на преден план общочовешките проблеми.
Партията обаче не престава да контролира културните процеси и да се на­месва с познатия механизъм на критики и забрани:
- във филмите на Николай Волев „Маргарит и Маргарита" и на Христо Христов „Една жена на 33", на романа на Блага Димитрова «Лице» и др.
- тя определя и финансово осигурява насоките на творческите усилия към предпочитаната от нея историческа тематика и към възхвала на периода на съпротивата.
От 1973 се активизират и усилията на социалистическите страни за координиране на идеологическата работа.
В културната политика през 70-те години се откроява ролята на Людмила Живкова.
- начело на Комитета за култура и като предсе­дател на комисията на Политбюро за наука, изкуство и култура
- раз­гръща активна дейност, като поставя ударението върху националната самобит­ност, върху популяризирането на българската култура в чужбина и на световните достижения в България.
- в столиците на редица държави с успех преминават из­ложбите на тракийските съкровища, на българските икони, на средновековното българско изкуство и култура, на съвременното българско изкуство.
- Л. Живкова е убедена, че това е най-сигурният път за издигане авторитета на малка България в очите на света.
- в страната са осъществени програми за представяне на творчес­твото на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и Владимир Ленин.
- закупени са многобройни произведения на изкуството, от които по идея на Л. Живкова се създава галерия за чуждестранно изкуство.
- пак нейна е и идеята за организиране на световна асамблея „Знаме на мира" като изява на детското творчество.
- тя участва и в подготовката за тържествено отбелязване през 1981 на 1300-годишнината от създаването на българската държава.
- но инициативите й са свръхамбициозни, те надхвърлят реалните възможности и културната тежест на страната и са свързани с изразходване на големи финансови средства. Затова те отблъскват българската общественост и след нейната смърт през 1981 повечето от проек­тите й са изоставени.
«Българският чадър»
Талантливият писател Г. Марков през 1970 решава да остане като политически емигрант в Лондон, където в поредица репортажи по радио „Свободна Европа" разобличава действителността в социалистическа България и политиката на БКП.
Умира на 11 септември 1978, след като на 7 септември на лондонския мост „Ватерло" чадър на „случаен минувач" го убожда по крака, вкарвайки по този начин миниатюрна сачма със силната отрова рицин.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България след 1944 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.