История на България след 1944 г.


Категория на документа: История


Няколко дни преди това - на 26 август, в Париж е извършен подобен опит за покушение срещу Владимир Костов - капитан от Държавна сигурност, изпратен по линия на външнополити­ческото разузнаване в Париж, но потърсил през лятото на 1977 политическо убежище във Франция и работил в радио „Свободна Европа".
Закъснялото българско дисидентство
В края на 80-те в България за първи път се появява организирано недоволство от системата - дисидентско движение. Преди това не съществува вътрешна организация на идейните про­тивници на социализма по подобие на създаденото през 70-те години движение в Централна Европа и в Съветския съюз. Дисидентството в България се ражда късно, едва през 1988, когато „перестройката" на Горбачов вече е навлязла в радикалната си фаза - „ерата на гласността".
За промяната на общия климат от мълчаливо вътрешно несъгласие към все по-открито недоволство важна роля изиграва „бунтът" на творческата инте­лигенция. Тя е първата, която се включва в процеса на десталинизация през 50-те години, в нейните среди недоволството се запазва живо през целия период на живковизма, но го изразяват само няколко известни фигури като сатирика Радой Ралин, карикатуристите Борис Димовски и Тодор Цонев (цялото му творчество е насочено срещу Т. Живков и затова е иззето от Държавна сигурност), сценарис­та Христо Ганев, поетите Константин Павлов и Стефан Цанев.
Раздвижването на съветската интелигенция стимулира и българската, която бързо се активизира. Началото е поставено от две книги, появили се по книжарниците в началото на 80-те години, след което са иззети от властите:
- „Фашизмът" на филосо­фа Желю Желев (анализира фашистката тоталитарна държава по начин, който трябва да подчертае аналогията й със социалистическата).
- рома­нът „Лице" на поетесата Блага Димитрова, в който идеалите на антифашистката борба са противопоставени на социалистическата реалност.
- тези две, станали скандално известни в българското общество произведения, придават смелост и на останалите творци.
През 80-те години общественото внимание следи с интерес всяка проява на критичност, творците се усъвършенстват в езоповския език на скритото полити­ческо послание. Популярност получават злободневни творби като:
- филма „Една жена на 33" на режисьора Христо Христов и сценариста Боян Папазов (1982) – т.нар. «кино на моралното неспокойствие», което трябва да се оценява като обществени явления, а не художествени произведения (филмите от този тип).
- пиесата на Иван Радоев „Човекоядката"
- пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие".
- тех­ният патос е насочен срещу лицемерието на властта, което обвиняват за нрав­ствения срив в обществото, докато художествените им качества играят второсте­пенна роля.
Обществената нагласа да се подкрепя всяка критика срещу властта показва, че условията за дисидентство са назрели.
Роля за идейното съзряване на опозиционното мислене играят и многоброй­ните неформални кръжоци, клубове и семинари, в които професионалисти от различни области на познанието (предимно хуманитаристи) се опитват да стигнат до свои истини за системата, в която живеят. Ограничената българска гласност след 1987 дава възможност част от техните изводи да бъдат чути и отпечатани в някои официални периодични издания - списанията „Отечество", „София", „Общество и право", вестниците „Народна култура", „Литературен фронт", „Орбита" или полулегалните литературни издания „Глас", „Мост".
Първите дисиденти се възползват от „Юлската концепция", според която гражданите имат право да създават „неформални организации" - такива, кои­то съществуват извън официалните организационни структури. Обещаната демок­ратизация отгоре предвижда възможност за създаване на различни неполитически движения, дискусионни клубове, сдружения. От тази „вратичка" се възползват най-активните отрицатели на системата, които обаче се съобразяват и с ограниченията - да не се атакува политически властта. Затова повечето дисидентски организации обявяват, че ще се зани­мават с неполитически дейности - екологична защита, спазването на религиозните и човешките (етническите) права.
Дисидентските групи започват да се създават от началото на 1988 - те са слаби и нямат много последователи, но добиват популяр­ност благодарение на нервната реакция на властта, на декларациите на техните дейци по българските емисии на чуждестранните радиостанции „Свободна Евро­па", „Дойче веле", Би Би Си и, разбира се, по най-сигурния и най-бързия начин от онези години - слуховете и неофициалната информация.
Първата дисидентска организация в България е създадена в началото на 1988, когато няколко души формират „Независимо дружество за защита права­та на човека в България". То е оглавено от Илия Минев, който по време на ВСВ е бил член на националистическите български легиони. Дружеството подготвя „Апел за защита правата на човека в България", но си остава в периферията на общественото внимание. Причините за непопулярността му са, че е съставено от малко на брой и неизвестни лица (предимно бивши политически затворници), а и че се стреми към акции вън от страната - предава чрез западните посолства документи до международни институции.
С подобна съдба са и „Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности", оглавен от йеромонах Христофор Събев и Независими­ят профсъюз „Подкрепа" на д-р Константин Тренчев. Това, че са създадени и действат в провинцията също намалява влиянието им, защото централизираният български модел налага водеща роля на столицата София, в която живее около 15% от населението - тя е и център на обществения и културния живот.
Най-голям обществен резонанс през втората половина на 80-те години доби­ват екологичните проблеми. Ускорената индустриализация, несъобразена с после­диците й за природата, започва да застрашава екологичното равновесие. Обществената чувствителност нараства особено след аварията в съветската АЕЦ Чернобил на 26 април 1986, когато радиоактивният облак минава и през българските земи. Българските средства за информация по нареждане на правителството успо­кояват населението, че няма опасност от радиоактивно замърсяване, но в същото време партийната върхушка изпраща семействата си вън от страната и си осигуря­ва специална храна, а военният министър ген. Добри Джуров издава заповед за предпазни мерки в армията.

Лицемерието на властта не само засилва отдавна съ­ществуващото неверие в официалната пропаганда, но прави обществото свърхчувствително към замърсяването на околната среда. При това екологията изглежда достатъчно безопасна сфера, отдалечена от политиката. През 80-те години екологичните протести заместват откритото политическо отрицание - те дават възмож­ност на много хора да демонстрират критичната си позиция срещу властта.
Повод за създаването на първата истинска дисидентска организация става тревогата за съдбата на крайдунавския град Русе, който периодично е обгазяван с хлор от намиращия се на отсрещния дунавски бряг румънски химически комбинат в Гюргево. Българското правителство поставя пред румънското въпроса за из­граждане на пречиствателна система, но така и не постига успех.
- за жителите на Русе обаче последиците се изразяват в рязко нараснали болести на дихателните пътища, особено при децата.
- от есента на 1987 русенските майки започват пе­риодични протести и демонстрации.
- централната преса започва по­редица от публикации, посветени на тревогата за Русе.
- Съюзът на българските художници отправя призив за спасяване на Русе, който е подкрепен от Института за ядрени изследвания, от Кабинета на младите писатели, от Съюза на учените в България, от Института по молекулярна биология.
- на русенските майки и деца е посветен и док. филм „Дишай" на режисьора Юрий Жиров.
Премиерата именно на този филм на 8 март 1988 е използвана като повод за учредяване на първата дисидентска организация в България - Обществен коми­тет за екологична защита на Русе. Тогава е гласуван устав и декларация, избрано е ръководство, в което участват популярни личности като писателя Георги Мишев, Петър Слабаков, художника Светлин Русев, Нешка Робева, журналистката Соня Бакиш (съпруга на председателя на парламента и член на Политбюро Станко Тодоров). Истинските организатори остават в сянка, а споменатите фигури трябва да убедят властта, че срещу нея застават едни от най-изтъкнатите и уважавани в обществото личности. След този първи акт на учредяването си Русенският комитет не осъществява някаква дейност. Партийните структури и силите за сигурност използват увеща­ния, заплахи и наказания, за да принудят учредителите да се откажат от по-нататъшни действия. По всички личи, че целта на инициаторите е била по-скоро про­пагандна - в страната и в чужбина да се чуе и разбере, че и в България се формира вътрешна опозиция на режима, в която участват популярни обществени фигури.
Импулсът, даден от Русенския комитет, не остава без последствия. Още в началото на 1989 Петър Слабаков подготвя програмните документи на нова ор­ганизация, този път оформена като „сдружение" и наречена „Екогласност". На 11 април официално е учредено Независимото сдружение „Екогласност" с председа­тел Петър Слабаков и секретар киносценаристът Георги Аврамов. По документи и участници тази организация е продължение на Русенския комитет, но вече без представителния си характер. Създаването й бележи началото на истинско екозащитно (зелено) движение в България. Политизацията му този път е по-слаба, мо­же би защото по това време вече има истински опозиционни политически органи­зации. „Екогласност" предупреждава обществото за опасните за околната среда предприятия, предимно от добивната промишленост - Медодобивния комбинат между Златица и Пирдоп, мините Медет, Оловно-цинковия завод край Пловдив, химическите заводи в Стара Загора, Димитровград, Девня. Природозащитната дей­ност в България постепенно се утвърждава в обществото.
Пред истинско политическо предизвикателство властта се изправя през есен­та на 1988, когато е създадена първата чисто политическа организация - „Клубът в подкрепа на гласността и преустройството в България" – 3 ноември 1988 в Софийския университет.
- Университетът вече се е утвърдил като средище на несъгласните с властта. През есента на 1987 по време на университетска партийна конференция са отправени остри критики срещу ръ­ководството на БКП. Веднага са изключени от БКП и уволнени от университета четирима преподаватели. Наказанията предизвикват протести, в които учас­тват преподаватели и студенти.
- размирният университетски дух кара дисидентите да изберат университета за създаването на Клуба.
- при учредяването му проф. Иван Николов огласява Програмна декларация, обявява инициаторите и прочи­та списък на 81 учредители. Всички инициатори са дългогодишни членове на БКП, някои дори „актив­ни борци против фашизма".
- те са: партийният поет Христо Радевски, киноре­жисьорът Дучо Мундров, професорът философ Кирил Василев, академикът химик Алексей Шелудко, Радой Ралин. Учредителите обаче са доста по-пъстри - там се срещат имената и на много интелектуалци, които вече са се изявили като противници на режима и не са членове на БКП - Блага Димитрова, Желю Желев (той е изключен от БКП през 60-те години) и др.
- в избраното ръководство пре­обладават членовете на БКП, но има и безпартийни.
- програмната декларация на Клуба е амбициозна - тя има претенциите да очертае основните обществени проблеми и обещава да потърси решения за тях.
- създава 6 секции за работа - за икономическото състояние/ за човеш­ките права и гражданските свободи/ по демографските проблеми/ по еколо­гията/ по проблемите на българската култура/ по нерешени проблеми на българската история.
- новата организация вече не се крие зад един или друг неполитически проблем, а обявява, че е дошло време обществото да се включи в обсъждането на всички важни за България въпроси.
- създателите на Клуба се застраховат срещу политическо преследване, като заявяват, че организацията „ще работи изцяло на основата на Конституцията на НРБ и в нейните рамки, съобразявайки се със съществуващото законодателство и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987, като се бори за тяхното политическо осъществяване».
- той не се обявява против социализма, а за неговото възраждане с реформена акция отгоре, напъл­но в духа на „перестройката".
- Клубът съзнателно започва да действа открито, за да даде пример за обещания от ЦК на БКП през 1987 политически плурализъм.
Всъщност, както и при Русенския комитет, новата организация поставя властта в трудно положение - тя трябва да покаже доколко е готова да даде обявените от самата нея нови свободи. Реакцията не закъснява - включени са всички партийни и полицейски механизми за ликвидиране на организацията. Но това се оказва трудно, тъй като Клубът съществува благодарение на ин­формацията за него, а тя е извън контрола на властта, защото се разпростра­нява от западните радиостанции. При това създателите на Клуба не могат да бъдат репресирани по традиционния начин, тъй като действат в рамките на Юлската концепция, а всеки опит за арест и разпит веднага е съобщаван по телефона на западните медии, а властта трябва да се съобразява с ангажимен­тите, които сама е поела с участието си в хелзинкския процес.
Най-важната цел на дисидентите е постигната - да демонстрират пред обществото, че реформената акция на властта е била по-скоро камуфлаж, опит да се запази политическата система (в икономическата наистина се правят опити за пре­разпределение на държавната собственост). При това те дават и пример за противопоставяне, без то да бъде последвано от пряка репресия.
Дейността на Клуба се изразява в подготовката на документи - декларации, информации.
Той реагира на всичко, което става в раждащата се опозиция:
- под­крепя протестната гладна стачка на поета Петър Манолов, заради иззетия му от милицията литературен архив
- защитава репресираните български турци
- про­тестира срещу всички действия на ДС против Клуба и останалите дисидентски организации.
Най-важно обаче е самото съществуване на Клуба, което създава атмосфера на по-голяма свобода, преди всичко за интелигенцията. То показва, че е възможно открито да се критикува властта без тя да може да реагира по друг начин, освен чрез медийна очернителска кампания, която обаче има обратен ефект. Клубът подготвя обществената почва за противопоставяне на Живков, който вече персонално е сочен като основна пречка пред демократизацията.
Така в българското дисидентство се оформят две основни групи.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на България след 1944 г. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.