История на танцовото изкуство


Категория на документа: История




Курсова работа на тема:

История на танцовото изкуство

Ако изучим историята на танците, всъщност ще сме изучили накратко историята на цялото човечество. Не само защото Омир или древните индийци са описали първи различни движения на тялото или защото спартанците задължително се включват във военното обучение и танците. А защото появата на различните танци показва нашето отношение към природата, боговете и другите като нас.

Откакто съществува човечеството, оттогава съществуват и танците. Още най-старите пещерни рисунки показват различни ритуални танци, свързани най-вече с лова и успокояването на духовете на убитите животни. "Хореографията" на първите танци хилядолетия преди Христа се основава на подражание на движенията на различните животни и птици. Все още у северноамериканските индианци се е съхранил танцът на бизона, у китайците - на пауна, у якутите - на мечката.

Наподобявайки останалите същества и сили от обкръжаващата човека среда, в онези далечни времена танцът бързо става част от обредите и церемониите, съпровождащи човека от раждането му до смъртта при всяко по-значимо за общността събитие. Известни са ритуалните танци на ловците, преди да тръгнат да преследват животното - движенията им повтарят не само неговото поведение, но и поведението на преследвачите му.

С течение на вековете танците стават все по-сложни, както все по-сложни стават и системите от вярвания, колкото повече се увеличава броят на боговете. Смята се, че едни от най-древните танци са индийските - неслучайно според индуизма създател и първи изпълнител на танци е бог Шива, който, танцувайки, създава Вселената от хаоса. Не я изтъкава, не я изработва като скулптор. Танцува я. Тази история показва колко много са вярвали древните в силата на танца, в неговата връзка с божественото, в умението му реално да явява на земята събития от божествената реалност.

Танцовото изкуство не оставя ясни физически артефакти, които да могат да се запазят в продължение на хилядолетия - като например каменни инструменти, ловни сечива или пещерни рисунки. Поради тази причина не е възможно да се каже кога точно става част от човешката култура.

Танцът със сигурност е важна част от церемонии, ритуали, празнувания, чествания и развлечения, дори преди раждането на първите човешки цивилизации. Археологически находки предоставят доказателства в полза на това твърдение от праисторически времена - като например 9 000 годишните рисунки в скалните жилища Бхимбетка в Индия или пък древноегипетските рисунки в гробници, изобразяващи танцуващи фигури от около 3300 г. пр.н.е.

Отношението към танците остава сериозно и в Древен Китай даже е създадено специално държавно учреждение - Императорската музикална палата Юефу, която се занимава със записване и изучаване на песни и танци, обучава певци и танцьори. Просветителското отношение към танца проличава ясно от особената символика, запазена и до днес във всяко движение - изпълнителят разказва за устройството на света и за неговите две начала - мрака и светлината. Индийските танци демонстрират представата на индусите за устройството на Вселената, движението на звездите и планетите.

Постепенно различните култури сформират свои собствени танцови традиции, различни по структура, съдържание, ритмика. Движенията на китайските и японските класически танцьори сякаш преливат като вълна едно в друго. Основа на индонезийския и индийския танц пък са отчетливите движения, които показват чувства, настроения и образи.

Всяка епоха идва със своите танци, които отразяват духа на времето. Всяка цивилизация, всеки народ, както и отделните социални общности имат своите танци, в които по специфичен начин са кодирани техният битово-културен, етнически характер и тяхната общностна културна идентичност.

Преди хиляди години танцовите ритуали на древните египтяни са свързани с тяхната религия, основана на тотемизма - обожествяването на различни животни: крокодилът, ястребът, бикът Апис. Легендата за смъртта и прераждането на свещения бик се пресъздава чрез ритуален спектакъл - в продължение на 40 дни 40 танцьорки полагат грижи за уловения бик и танцът около него не спира нито за миг. Фараонът също осъществява своя контакт с боговете чрез танц, наричан "бяг на фараона". Чрез танца се изобразява движението на звездите и слънцето, което е символизирано от самия фараон. В основата на цялото египетско изкуство стои опитът да се обезсмърти животът. На тази цел са посветени обредните танци, с които именно се честват различните култове (към Озирис и Изида, към задгробния живот). Техниката на египетските танци се развива до едно много високо ниво и оказва голямо влияние върху по-късната танцова култура на Древна Гърция.

В Китай музиката и танцът са свързани с храмовите ритуали. Постепенно се оформят два жанра - граждански и военни танци. Магическите заклинания в ритуалните танци са заместени с тържествена обредност. А под влиянието на конфуцианството, на танца започва да се придава етическа насоченост. През първото хилядолетие на нашата ера китайското танцово изкуство достига истински разцвет. Към края на хилядолетието обаче танцът престава да съществува самостоятелно и се превръща в спомагателен елемент в театралните спектакли.

Индийската танцова култура от своя страна е равна по възраст на египетската. В индуското изкуство съществува триединството на танц, поезия и пластика, обусловено от стремежа към синтез между различните изкуства. Артистът е едновременно певец, танцьор, мим и драматичен актьор. Силно развито е изкуството на развлекателния танц. Бог Шива е наречен "натараджа" - "господар на танца". Със средствата на танца той разрушава всяко зло. Култът към Шива остава един от най-разпространените, а в някои от храмовете на танцуващия бог и до днес се пазят танци от преди 3000 години.

През дванадесетвековното развитие на гръцкото изкуство танцът заема най-видно място. В Древна Гърция - люлката на европейската култура - танцът също се ражда едновременно от нуждите на бита и от религиозните култове. Театралните спектакли в Древна Гърция спазват традициите на народните тържества. Елините виждат в танца "единство на духовна и телесна красота". Изучаването на танца е задължително за постигането на хармония между телесното и умственото развитие. Много от принципите на древногръцката танцова култура преминават в основите на европейския класически танц. Едва по-късно танцът се обособява като самостоятелно изкуство с развита техника. Положително отношение към него имат философите Сократ, Платон и Аристотел. Те ценят танца дори като морална категория.

В Римската империя обаче танцът постепенно загубва своя социално-културен престиж и акцентът при него пада върху зрелищния и еротичния му характер. През Средновековието християнската църква първоначално възприема танцовия фолклор и дори го ползва при богослужението. След Вселенския събор през 692 г. обаче църквата изрично забранява танца, официално и категорично го заклеймява като "бесовски", т.е подбуждащ греховни чувства. Въпреки трудностите, през средните векове танцът все пак продължава да съществува в народните тържества и в изкуството на пътуващите артисти. Той тепърва продължава да се развива и усъвършенства като изкуство.

Още през ХV - ХVІ век, по време на епохата на Ренесанса в Италия, на танца отново започва да се отдава огромна почит. Появява се професията "хореограф". През 1661 година в Париж крал Луи ХІV създава Кралската Академия за музика и танц и поверява на 13 танцмайстори задачата да съхранят танцувалните традиции. През ХVІІІ-ти век танцът се откъсва от строгите дворцови форми и се изгражда стройната система на европейския класически танц. Той се появява като резултат от сложния и продължителен процес на развитие, през който преминава танцовата култура на Европа, а тя от своя страна се изгражда изключително върху основата на танцовите форми от Античността и Древния Изток.

Популярните фолклорни танци в кръг постепенно влизат в домовете на аристократите, които ги възприемат като средство за вечерно забавление. В кралските дворове се появяват и церемониалните танци, които са свързани с въвеждането на химните. С течение на времето танцът се превръща в "инструмент за социално общуване" с изразени естетически и духовни стойности. С развитието на музиката през XVIII век танците придобиват все по-голямо обществено и социално значение. От аристокрацията до обикновения селянин - всички слоеве на обществото танцуват. Редуват се полка, мазурка, полонез, тарантела, фанданго, фламенко, кадрил. Типичен салонен танц, който се изпълнява е менуетът, наричан още "танц на етикета", заради неговите изключително формални и премерени движения и жестове.

След ерата на менуета (1650-1750 г.), обаче идва ерата на темпераментния валс (1700-1900 г.). Той произхожда от немския народен танц "лендлер" и идва във Виена от Шварцвалд. Със своя затворен хват и близост между партньорите, валсът отправя сериозно предизвикателство към моралните конвенции на обществото. Император Павел І го забранява в Петербург. Виенският валс обаче се танцува предимно от младите, които не се страхуват и от Църквата, обявила танца за неморален. Въпреки че е осъждан и отричан, но и точно поради това, този танц внася радикални промени в социалните отношения. Валсът завладява цяла Европа и се превръща в сензацията на ХІХ век.

Епохата на Романтизма - краят на XVIII - началото на XIX век, се оказва много благоприятна почва за развитието на балета, който по своеобразен начин отразява действителността и разкрива съществените страни и противоречия от обществения живот. Класическият танц осъществява своите възможности да превъплъщава емоционалния свят на героите, техните мисли и чувства и дори философските идеи на дадената епоха.

Индийският философ, музикант и последовател на суфизма Хазрат Инайят Хан обича да казва: "Здравето е състояние на съвършен ритъм и тон. Музиката е ритъм и тон. Когато имаме проблеми със здравето, това означава, че музиката в нас не звучи правилно, необходима й е помощта на хармонията и ритъма, които да предизвикат и в тялото ни хармония и ритъм."

Днес много съвременни невроспециалисти се опитват да лекуват чрез танц. Медици, занимаващи се с болестта на Паркинсон, са открили, че хора, които са се занимавали или продължават да се занимават професионално с танци, изключително рядко стават жертва на заболяването. Особено голямо влияние върху болестта има тангото - изследователите откриват, че след 20 танца болните вече изпитват по-рядко проблемите, характерни за Паркинсон.

Допълнителното, което получават възрастните пациенти, е подобряването на паметта, причинено от засиления кръвотток в мозъка. В продължение на тези изследвания е направено още едно интересно наблюдение: ако човек умее да танцува, но по една или друга причина не го прави, а само наблюдава танцуващите и мислено имитира техните движения, при него също се активизират онези области на главния мозък, които се активизират и при танцуващите. Оказва се, че неслучайно нашите древни предци са осъществявали връзката си с боговете чрез танц.

На територията на днешна Южна Италия през 1400 година се е вярвало, че танцуването на бързия танц тарантела предпазва и лекува от ухапването на паяка тарантула. Предполага се, че името на танца идва от умалителното име на паяка. По-късно тарантелата се превръща от "лечение" в танц, символ на любов и страст. Въпреки че е важен и характерен за Неапол, танцът се среща и в други италиански региони и се характеризира с много различни варианти.

В Азия традиционните танци водят началото си от религиозните драми. Смята се, че японският гагаку е най-старият запазен танц на планетата. Представленията на този танц, който буквално означава "изискана музика", се дават от потомствени музиканти, които имат право да танцуват в императорския двор. Почти всички представления са част от събитията в двора и изключително малка част от обикновените японци могат да ги видят. Смята се, че за изминалите векове гагаку толкова малко се е изменил, че днес е едно от уникалните танцови изкуства в света.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
История на танцовото изкуство 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.