Италия през "Славното тридесетилетие” (1945 – началото на 70-те години)


Категория на документа: История


 Югозападен университет "Неофит Рилски"

Факултет по изкуствата

Катедра Културология

КУРСОВА РАБОТА

на тема:

Италия през "славното трийсетилетие"
(1945 - началото на 70-те години)

Изготвил: Проверил:
/Митревичин, Петър,
Курс III, специалност проф.дн. Ангел Ангелов
Културология/

2014

Веднага след Втората световна война Италия се изправила пред избор от решаващо значение за бъдещето й: връщане към положението отпреди фашизма или усилие за преразглеждане на институционалните структури на страната на либералния модел. Такъв бил смисълът на дебатите, започнали след 1945 г. в силно разклатената както в морално, така и в материално отношение Италия.
Равносметката от войната
Човешките загуби били големи, но не чак толкова, колкото през 1915 - 1918 г. Около 450 000 убити, към които трябва да се добавят о 40 000-те изчезнали при депортирането. В това число е голям броят на цивилните, станали жертва на бомбардировките, на уреждането на сметки по време на гражданската война. Материалните загуби били много по-големи от тези през Първата световна война и представлявали сериозна пречка за възстановяването на италианската икономика. Сградният фонд бил доста сериозно засегнат - 10 % от сградите били пострадали, а 6 % напълно разрушени. Една четвърт от железопътната мрежа била извън строя, както и 60 % от локомотивите и 50 % от товарните вагони. За четири години производсвтото на електричесвто било намаляло наполовина. Италия, която била произвела през 1938 г. повече от 2 милиона тона стомана, през 1945 г. произвела малко над 400 000 тона. Като цяло може да се каже, че една трета от националното богатсвто била унищожена, а националните приходи били намалели наполовина.
Осигоряването на финансови средства, необходими за военните операции, било наложило решения, подобни на онези, взети по време на Първата световна война. Първоначално били увелечени данъците или били създадени нови. После се наложило да се прибегне до заеми. И така между септември 1943 г. и пролетта на 1945 г. правителството трябвало да посрещне разходи от 170 милиарда лири, към които следва да се добави и задължението от 7, а след това и от 12 милиарда лири, изплащани месечно на германците, всичко това при данъчни постъпления, които едва надхвърляли 50 милиарда лири. Зейнал огромен бюджетен дефицит. Последвало главозамайващо увеличение на цените, засилено и от недостиг на хранителни продукти.
Въпреки постигнатото в Севера увеличение на заплатите след мощните стачни движения от 1943-1944 г., покупателните възможности на италианците на практика се били сринали през последните две години от войната. През 1945 г . те представлявали малко повече от една четвърт от това, което били през 1938 г. Този обаче, който искал да се нахрани горе-долу добре, трябвало да купува на черния пазар стоките от първа необходимост, с други думи, на цени от три до десет пъти по-високи от нормалните, нещо, което не можели да си позволят нито безработните, нито дори бедните работници от градовете. Криминалността, проституцията, детската престъпност, недохранването за болезнени последици от тази мизерия. Към физическите страдания трява да се прибавят и нравстената безпътица, предизвикана от поражението, голямото унижение, германската окупация, жестоките репресии от страна на нацистите и т.н.
Възстановяване на политическите партии
От психилогическа гледна точка, тъй като била платила тежка дан за освобождението на страната и била изиграла важна роля срещу нацизма и фашизма, Съпротивата позволила на много италианци да си възвърнат вярата и да забравят отчасти униженията от поражението и окупацията. От политическа гледна точка, както и във Франция, тя ориентирала Италия непосредствено след войната наляво, отстранявайки силите, които били опората на конституционната монархия. Духът на съпротивата в края на краищата много скоро отстъпил - на фона на социални напрежения и на началото на студената война. Показателен за този провал е неуспелият опит за политически обновление, предложен от Партията на дейсвтието, единствената следвоенна формация, родила се в борбата срещу фашизма и ръководена от дейсвтителен стремеж от идеологическа промяна. Тя била създадена през 1942 г. от оцелелите от движението "Справедливост и свобода". Разядени от вътрешни разногласия, Партията на действието ще изчезне през март 1947 г., като повечето от членовете и ще се влеят в редовете на Социалистическата партия или на малката Републиканска партия. През декември 1945 г. главният водач на Партията на действието Феручо Пари трябвало да отстъпи председателството на коалиционното правителсвто на лидера на християндемокрацията Алчиде де Гаспери. Той се проявил преди войната като защитник на правата на италианското малцинство. През 1921 г. в Монтечиторио станал председател на Италианската народна партия (ИНП). През 1924 г. го откриваме сред депутатите от Авентинската опозоция, знак за присъединяване към антифашизма, заради което през 1927 г. ще бъде осъден за 4 години затвор. Той изиграл основна роля в създаването ведната след падането на фашизма на християндемокрацията. Християндемократичната партия (ХДП) е междукласова формация. Единствената връзка, обединяваща нейните членове, била от идеологическо естество. В резултат на това още от 1945 г. в лоното на християндемокрацията между едно крайнот ограничено консервативно малцинство, настояващо за възстановяването на либерална и монархична Италия. През 1945-1947 г. ХДП все още не заема ръководно място в италианския политически живот. По това време комунистите били на върха. След като с големи мъки била оцеляла през петнайсетте години на фашистки репресии, Италианската комунистическа партия (ИКП) се наложила като най-мощната, най-добре организираната и най-подготвената да вземе властта политическа сила. През април 1945 г. по всичко личало, че комунистическите водачи без особени усилия, предвид всеобщия хаос и огромната мизерия на италианските маси, можели да превърнат партизанската война в широко народно въстание. Разбира се не било ясно дали съюзническите армии щели да останат безучастни към подобен процес. Въпросът обаче не се поставил. Бившата Италианска социалистическа партия (ИСП) се преобразува през 1942-1943 г. в Италианска социалистическа партия на пролетарското единство (ИСППЕ). На 4 август 1943 г. ИСППЕ подписала с ИКП договор за съвместна дейност, който бил възприет като начало на ново обединение на италианското работническо движение. В действителност позициите на двете партиибили прекалено различни, за да може подобен план да има успешен за вършек.
През май 1944 г.Италианската либерална партия се слива с Либералмонархическата партия, формирование, създадено, за да защити краля по времето, когато демократичните партии отказали да участват във второто правителство на Бадолио.
Първите стъпки на Италианската република
Трябвало ли е Италия да има режим на конституционна монархия, подобен на действащия преди завземането на властта от фашистите ? Или трябвало да приеме, както искали левите партии, републиканска конституция ? В края на 1945 г. страната била разделена на две политически и географски. Югът, където влиянието на първенците и на Църквата оставало значително и където Съпротивата не била успяла да пусне дълбоки корени, в по-голямата си част бил монархически. Северът, по-индустриализаран и по-урбанизиран, но също така и много по-дълбоко белязан от фашистките и нацистките репресии, като цяло бил склонен към отхвърляне на кралската власт.
Напускането на либералните министри в правителството на Пари на 21 ноември 1945 г., последвано няколко дни по-късно от това на представителите на Християндемократичната партия, довело до оставката на лидера на Партията на действието, така че на Алчиде де Гаспери, който оглавил новия министерски екип, се паднала задачата да организира институционалния референдум, съпроводен с избори на Учредително събрание. Падането на Пари всъщност сложило край на периода, през който поради големите сътресения около освобождението се била очертала възможност за революционна промяна. С Де Гаспери започнало, обратно, почти сигурно връщане към либерална Италия. Ориентацията на новото правителсвто, на което англо-американците предали в края на декември своята контролна власт над Северна Италия, много скоро проличала. В стремежа си да сложи край на революционното отклонение, Де Гаспери решил още на 1 януари 1946 г. да замени ръководните органи в префектурите и в полицията, назначени от комитетите за освобождение, с функционери от кариерата. На 31 март той разпуснал също Висшия комисариат за борба с фашизма. Значението на тези две мерки било ясно: нямало да има замяна с нова на старата управляваща класа, компрометирана с участието си във фашизма.
На 2 юни 1946 г. се състояли решаващите избори. Де Гаспери искал гласуването за режима (монархически или републикански) да стане едновременно с гласуването за представители в Учредителното събрание. Участието било масово: 89,1 %, а победата на привържениците на републиката безапелационна, въпреки подкрепата, която Църквата оказала на противниковия лагер.
На избраното Учредително събрание щели да са нужни осемнайсет месеца, за да изговти конституцията на Италианската република. Камарата на депутатите била избрана за пет години. Сенатът - за шест години (по-късно намалени на пет). Изпълнителната власт се държала от президента на републиката, избран за седем години. Именно той назначавал министър-председателя. Създадени били деветнайсет области, всяка от които трябвало да избира свой собствен областен съвет, докато получи реална автономия, изразяваща се в избирането на местен парламент и изпълнителна власт.
Възстановяване и стабилизация
Най-неотложната задача за правителството на Де Гаспери било пускането в действие на италианската икономика и възстановяването на напълно разрушената инфраструктура. При съсипията, която царяла в освободените постепенно територии, оцеляването на населението зависело изключително от доставянето на хранителните доставки, осигорявани от съюзниците и то най-вече от американците, тъй като Чърчил проявявал по-малък ентусиазъм да окаже помощ на един народ, който смятал виновен за това, че дълго време бил скланял глава пред фашизма. И така именно Съединените американски щати (италианците никога няма да го забравят) се нагърбили с продоволствието на Италия, най-напред чрез изпращане на храни и стоки от първа необходимост, а после отпускайки и кредит от 100 милиона долара. През 1947 г. Де Гаспери сключил със САЩ и Великобритания дългосрочни заеми. Италия получавала от чужбина помощ от около 2 милиарда долара (от тях 1,75 милиарда, дошли от САЩ), благодарение на която възстановяването могло да се извърши сравнително бързо, особено що се отнася до транспорта и текстилната промишленост.
Левите партии и синдикатите били обединени от юни 1944 г. в единна конфедерация, Италианска всеобща конфедерация на труда (ИВКТ). Икономическото възстановяване се извършило в безспорно либерална обстановка. Съществували финансови и монетарни проблеми, следствие от изкуствено високия курс на лирата - сто лири за един долар, като тя се разменяла на черния пазар четиристотин лири за долар.
ИВКТ, която по това време все още обединявала всички италиански синдикати, организирала поредица от политически стачки, насочени срещу плана "Маршал", от който Италия била една от най-облагодетелстваните. Тези стачки протекли в климат на изключително насилие, което достигнало своята кулминация през лятото на 1948 г. при протестните демонстрации, предизвикани от покушението, извършено срещу Палмиро Толиати. На 14 юли един сицилиански студент, Антонио Паланте, стрелял четири пъти с пистолет по лидера на ИКП, ранявайки го тежко. Партизанската война избухнала отново в една Италия на прага на анархията, в която било достатъчно ръководството на партията да каже само една дума, за да се превърне протестът във въстание. Когато през март 1948 г. Толиати попитал съветския посланник дали неговата партия трябва да предвижда бойн дейсвтия и да подготви въстание, отговорът на Сталин и Молотов бил недвусмислен: въстанието трябвало да бъде избегнато на всяка цена, а оръжие може да бъде използвано само в случай на нападение срещу седалището на ИКП. След атента, който едва не му отнел живота, Толиати наредил от болничното си легло да се запази спокойствие и поискал от своите колеги от ръководството да направят всичко възможно за успокояжане на страстите, нещо, което те побързали да изпълнят. И така бил постигнат мирен изход от положението, за който допринесло и хладнокръвието на главата на правителството. Де Гаспери действително съумял да устои на натиска, упражнен върху него и сътрудниците му, особено от страна на Ватикана, за обявяване на Комунистическата партия извън закона.
След атентата срещу Толиати и вълната от революционнта стачка през лятото на 1948 г. разцеплението било станало неизбежно. Първите политически избори били направени след Пражкото въстание. И така Де Гаспери бил победител на всички фронтове. Неговата партия стига да искал, можела да управлява сама страната.
На 31 юли 1947 г. САЩ и Великобритания върнали на Италия полагащите им се кораби, жест, особено високо оценен от всички, онези, които били дълбоко наскърбени от разбиването на бойната флота. Страхът от комунизма, американският натиск, надеждата, че може да се издейства смекчаване на клаузите от мирния договор, присъединяването на Де Гаспери към идеята за съюз, който да е под американска закрила, позволили през пролетта на 1949 г. да бъдат отстранени всички пречки за подписването на Вашинктонския договор. Включена в Организацията на северноатлантическия договор, Италия ще се прерърне в един от най-преданите й подръжници.
Италианското "икономическо чудо"
От 1950 до 1963 г. италианската икономика преживява фаза на развитие, която няма равна в следвоенна Европа. Причините за това изключително бурно развитие трябва да се търсят най-напред в увеличаването на енергийните ресурси. На практика лишена от основния енергиен източник, с други думи, въглищата, по време на първата индустриална революция, Италия вместо това станала богата на хидроелектрическа енергия. В края на шейсетте години на 20 век водните електроцентрали, изградени в Алпите в началото на века, а после и в централните Апенини, произвеждали повече от 50 милиарда квтч или половината от произвежданата в страната електроенергия. Използването на геотермичните сили т.е. енергията, отделяна от горещото булканично дъно, позволило в Лардерело, в Тоскана, да бъде изграден мощен комплекс, осигоряващ повече от 2 милиарда квтч. В областта на течните горива били постигнати обаче най-големите резултати. Още през фашисткия период били започнати проучвания в долината на р. По по инициатива на AGIP (Централно италианско предприятие за петрол). Разработването от това държавно предприятие на първите петролни и най-вече метално находища, открити в областта на Милана и Емилия, продължило и след освобождението и много скоро достигнало голям подем. Благодарение на инженерната дейност на Енрико Матеи, бивш партизански командир, християндемократ, на когото частни лица от петролната промишленост възложили през 1945 г. да ликвидира AGIP. Вместо да предприеме тази ликвидация, Матеи, обратно продължил сондажите, и то не в полза на големите международни петролни компании, а на италианската държава.
През 1953 г. били открити също петролни залежи по южното крайбрежие на Сицилия. Добивите при експлоатацията им не отговорили обаче на очакванията на възложителите. В края на 60-те години на 20 век общия добив на петрол не надхвърлял 2 милиона тона, смешна цифра в сравнение с огромните възможности за рафиниране на италианската петролна индустрия (100 милиона тона).
Броят и квалификацията на хората, работещи в различните отрасли на икономиката, представлявал също фактор, който благоприятсвал икономическия растеж. С население от 55 милионма жители в средата на шейсетте години, Италия си оставала пренаселена страна, която имала годишен емигрантски от 70 000 души. Този демографски натиск позволил на ръководителите на предприятията да преустановят повишаването на заплатите.
През 50-те и 60-те години на 20 век много селяни без земя, фалирали занаятчии и разни други безработни, пристигнали в Рим, за да работят в строителството, а в последствие били наети от ФИАТ или от "Алфа Ромео" и изпратени в Торино или Милано за ускорено обучение в някой от занаятите на автомобилостроенето.
Нещо обичайно били да се изтъкват качествата на италианския работник, произхождащ от провинциите на Севера, неговата голяма работливост, неговата инициативност, скромния му начин на живот, този от Юга бил по-малко ценен от много от сънародниците му от Севера. Развитието на Юга представлявало една от основните грижи на италианските правителства. Разполагаща със значителн ресурси, касата се заела най-напред да финансира модернизирането на селското стопанство и създаването на инфраструктура, а после да ускори индустриализацията на Юга.
Не всички отрасли се радвали на еднкаво икономическо развитие. Земеделието, в което продължавала да работи през 1970 г. близо 1/4 от активното население, не било в състояние да изхрани населениет, въпреки че обемът на производството от войната насам се бил удвоил.Най-големи резултати били отбелязани в индустриалния отрасъл. За по-малко от 20 години Италия създала високо конкурентноспособна черна металургия, която през 1970 г. се нарежда на седмо място в света с производство от над 16 милиона тона ( само 2,3 милиона през 1950 г.) Тя разполагала с изключително модерни заводи и развила забележителна способност за нагаждане към промените в пазара. Италия изградила и силно концентрирана химичесла индустрия. Най-големи майстрои обаче италианците били в машиностроителната промишленост: автомобилната (ФИАТ, "Алфа Ромео", "Ланча" произвеждали 1,6 милиона автомобили годишно), индустриалните машини, електкродомакинските уреди, канцеларската техника и пр. На чуждестранния купувач на туристическа или спортна кола, на пишеща машина или хладилник, италианските фирми предлагали, не само качествена, но и изискана стока на сравнително ниска цена. До голяма степен благодарение на този водещ отрасъл италианската индустрия могла да увеличи четворно, при постоянни цени, обема на продукцията си.
Провалът на "центристкото" управление (1948-1953)
Много силните позиции до 1953 г. на ХДП, която успяла да получи почти абсолютно мнозинство на изборите, позволили на Де Гаспери да наложи центристка система на управление. От нея били изключение от лявата страна комунистите и социалистите, а от дясната монархистите и неофашистите. Като привърженик на социалния прогрес, министър-председателят не можел да не отчете приплъзването на дясно на собствената си партия, последица от вътрешните и външните напрежения, характерни от първите години на студената война. До 1951 г. преобладавала безкомпромисната тенденция, представена от генералния секретар Алмиранте. Ударните отряди на ИСД организирали постоянно атаки срещу комунистите, без правителството да се намеси решително. Вярно е, че в редовете на ХДП реакционните елемнти не гледали с много лошо око на възстановяването на едно ударна антикомунистическа сила, официално отречена, но всъщнст тайно покрепяна от част от работодателите. Все пак радикалният и авантютистичен характер на първоначалното ИСД отблъснал от него всички, които се опитвал ида запазят обществения строй и социално статукво.И така първите изборни резултати - 525 000 гласа и 6 депутати през април 1948 г. били доста разочароващи за неофашистката формация. През 1951 г. обаче настъпил обрат. Алмирате отстъпил ръководството на партията на "центриста" Де Марсаник. ИСД поело по по-умерен път и създало управителен комитет с очевидно надмощие на консервативните елементи. Тази промяна се отразила на изборните резултати от май 1953 г., които се оказали значителен успех: ИСД получило 1 500 000 гласа и вкарало 29 депутати неофашисти в Монтечеторио. През 1948 г. започнало възстановяването на Националната монархическа партия. Официалната цел била връщане на монархията, нещо, категорично забранено от констируцията.
Много по-тежки последици имало засилването след 1948 г. на консервативните тенденции в ХДП. Появило се мощно дясно крило, което остро кририкувало Де Гаспери заради отказа му да обяви ИКП извън закона. Де Гаспери ще срещне отдясно не само съпротивата на либералите, минали също в опозиция, но и тази на дясното малцинство в ХДП, енергично подържано от Светия престол и готово да приветства съюз на управляващата партия с ИСД и монархистите. Де Гаспери устоял обаче на натиска. Оттегляйки се от политическия живот, когато умрял през август 1954 г., оставил голяма празнота в италианската политическа класа.

Използвана литература:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Италия през "Славното тридесетилетие” (1945 – началото на 70-те години) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.