Лекции по Локални и военни конфликти


Категория на документа: История


От гледна точка на тактиката войните на Израел в Близкия изток също се характеризират с редица особености и нови решения. Боят на сухопътните войски се води от танкови и механизирани бригади както съвместно, така и самостоятелно; както с огнева поддръжка на артилерията, така и без нея. Тази особеност се обяснява с големите ударни и маневрени възможности на бригадите. В настъпателния бой особено нараства ролята на самоходната артилерия, за което говори обстоятелството, че 70 % от използуваната през 1967 г. е такава. Когато се използува артилерия за подготовка и поддръжка на танковите и механизираните бригади, се сформират артилерийски групи от РГК в състав 3-6 дивизиона за оперативна група.
Оперативната група като висше тактическо съединение настъпва в полоса 30-60 км и повече. На направлението на главния удар на тя има по-голям състав (3-4 танкови и 1-2 механизирани бригади) и действува на фронт 30 километра.
Танковата групировка на оперативната група се използува в направлението на главния удар. Тя обикновено избягва фронталните удари, като широко прилага обходите и обхватите, развивайки високи темпове (от 40-50 до 75 км в денонощие) за излизане дълбоко в разположението на противника, за съединяване с въздушен или морски десант или за изпълнение на самостоятелна задача. Танковата бригада от състава на оперативната група настъпва в полоса 20 км и повече, изпълнява близка задача на 8-10 км и крайна задача до 15 км.
В настъпателния бой на оперативните групи широко приложение намират тактическите въздушни десанти. Те се използват за овладяване на пътни възли, проходи и малки населени пунктова с важно значение. Използват се също за овладяване на преправи или за съдействие на танковата групировка чрез действие в тила на оттеглящите се войски и нарушаване на тяхното отхождане.
В хода на настъпателния бой на оперативните групи по-нататъшно развитие получи и тактиката на авиацията. Поддръжката на сухопътните войски се осъществява след завоюване на въздушно господство. Основни обекти на изтребителите-бомбардировачи са опорните пунктове, колоните и районите за разполагане на противника, а цели за поражение на въоръжените вертолети – танковете и бронетранспортьорите.
При провеждане на масирани въздушни удари тактиката на авиацията отбелязва значителен напредък. Авиационната групировка се поделя на вълни, като интервалът между тях е 10 минути, т. е. времето за нанасяне на удара от вълната. За осигуряване на изненада и прикритие от средствата за ПВО изтребителите-бомбардировачи влитат на бръснещ полет със скорост 1000 км/ч на височина 50-70 м над повърхността на водата и земята. Ударът се извършва на три захода. През първия се изпълнява бомбомятане с бетонобойни бомби по пистите на аеродрумите, а през останалите два захода се води стрелба с бордовото въоръжение по материалната част. Този способ на действие се оказва твърде рационален, защото полетът се извършва на пределно малка височина, извън радиолокационното поле и осигурява изненада. Разрушаването на пистите също не позволява излитането на материалната част, която на земята е най-безпомощна и уязвима.
Ако стратегията и тактиката на израелските армия се оказа на висота, военното изкуство на арабските въоръжени сили се отличава с редица слабости – липса на разузнавателна информация; липса на единен съгласуван план за действие на армиите на арабските държави (когато една от тях воюва, другите са само наблюдатели и не вземат участие във военните действия); недостатъчна подготовка на командния, личния състав и гражданското население; липса на единна концепция за водене на войната; недостатъци в обучението и възпитанието и лоши отношения между команден и редови състав.

5. Някои особености и причини за победите на израелската армия
Добра икономическа, политическа и чисто военна подготовка на Израел. Така например в началото на 70-те години над 20 % от всички работници и служители в страната са заети във военната промишленост. Характерно за Израел е, че на национално ниво се отделят много финансови средства за нуждите на отбраната на страната – около 25 % от брутния вътрешен продукт.
За отбелязване е че за воденето на войните Израел получава и солидна финансова помощ от САЩ и други държави. Както вече беше споменато до 1967 г. средствата общо са 7 млрд. долара, а през 1973 г. само САЩ предоставя 2 млрд. долара.
Всичко това позволява на Израел да увеличи количеството на своята бойна техника. През 1956 г. страната разполага с 400 танка и 150 бойни самолета, а през 1967 г. тяхното количество се увеличава съответно два и половина и три пъти.
Характерна особеност е, че Израел участва в тези войни не само с кадровата си армия, а и с голяма част от своето население. За целта още от мирно време е извършена подготовка на населението за война, като обучението обхваща всички мъже и жени до определена възраст.
Важно място заема подготовката на театъра на военните действия, особено след 1967 г. Например на Синайския полуостров е оборудван отбранителен рубеж с дължина 160 км, включващ две полоси с дълбочина от 30 до 50 км. На Голанските възвишения рубежът е дълъг 75 км, а в дълбочина 12-20 км. На тези рубежи са изградени множество дълговременни огневи съоръжения и са разположени противотанкови средства, танкове в окопи и противотанкови управляеми ракети.
През 1956 г. съотношението на силите и средствата е благоприятно за Израел, но в останалите войни то е на страната на неговите противници и независимо от това той побеждава.
Войните в Близкия изток показаха, че има възраждане на “блицкрига”. Израелската армия винаги решава своите задачи обикновено в първите няколко часа, като бие противника по части.
Характерно е, че е налице внезапно започване на военните действия, което се постига чрез широка дезинформация, стриктна маскировка, стройна система за мобилизация и развръщане на въоръжените сили, оперативно-стратегическа маскировка (маскиране на районите за съсредоточаване, извършване на прегрупирането само нощем, пълна радиомаскировка).
Като правило израелската авиация нанася ударите по своите противници от неочаквани направления (1967 г. от Средиземно море на пределно малки височини) и в неудобно време (15 минути преди началото на работното време).
Израелските успешни действия и победи се дължат и на недостатъчно добрата подготовка на противника. Техниката на арабите е доставена от социалистическите страни, като количество е достатъчна, а като качество е много добра. В същото време обаче тя не е усвоена от арабските военнослужащи, т. е. те не я владеят достатъчно добре. Освен това арабите отстъпват и по морално бойни качества на израелците.
Показателни в това отношение са и загубите на двете страни в различните войни. През 1956 г. Израел има 172 души убити, 817 ранени, и 4 пленени, т. е. общо 1074 души, а Египет 1000 убити, 4000 ранени и 6000 пленени – 11 000 общо. В тази война Израел губи 15 самолета и 100 танка, а Египет – 200 самолета и 100 танка.
През 1967 г. израелските загуби са както следва: 904 души убити, 2338 ранени и 18 пленени (общо 3260), докато арабските държави имат 14 300 убити, 23 800 ранени и 10 500 пленени ( 48 600 общо). Загубите в техника са 40 самолета и 200 танка за Израел и 368 самолета и 950 танка за арабите. В тази война само на Синайския полуостров израелските войски пленяват 21 генерала, над 3000 офицера и 700 танка, от които над 100 изправни и около 200 с незначителни повреди.
Подобно е положението и през 1973 г., въпреки че инициативата във военните действия е в ръцете на арабските страни. Тогава Израел губи 2770 убити, 7400 ранени и 305 пленени, т. е. общо 10 475, докато арабските държави имат 8 000 убити, 19 000 ранени и 9 000 пленени или общо 36 000 души. По отношение на бойната техника загубите са 120 самолета и 800 танка за Израел и 340 самолета и 1600 танка за арабите.

ВОЙНАТА В АФГАНИСТАН 1979-1989 Г.

1. Кратка географско-историческа справка
Афганистан има площ 655 хил. кв. км, населението през 1983 г. е било 16 млн. 620 хил. души, а според прогнозни данни през 2007 г. то е около 32 млн. В основната си част населението е афганистанци, но има и таджики, узбеки, хазарейци, чараймаки, туркмени и др. Официалните езици са два – пущу и дари, а официалната религия – ислямска, като 80 % са сунити и 18 % шиити. Над 3/4 от територията са планини, включително Памир и Хиндукуш с максимална надморска височина да 6729 м. Релефът е предимно планинско-пустинна местност, пътната мрежа е слабо развита, железопътен и воден транспорт въобще няма.
Според древните писмени извори първоначално афганистанците, които наричали себе си “пуштуни”, живеели в Сюлеймановите планини, които се намират в крайграничните райони на Афганистан и Пакистан. В продължение на столетия те се придвижвали на запад и достигат земите на днешната държава.
Първите пущунски княжества (емирства) възникват в Херат и Кандахар в началото на ХVІІІ век. В средата на същия век се образува централизирана афганистанска държава. Основател на същата е ханът на пущунското племе абдали Ахмад Садозай, който през 1747 г. е обявен за шах на Афганистан. Той сменя името на своето племе от абдали на дурани и от там и държавата започнала да се нарича Дуранийска. Тя просъществувала до 1818 г., след което се разпаднала на редица независими области (емирати), най-силният от които бил Кабулският емират.
Разпадането на държавата създало благоприятни предпоставки за колониална експанзия на Великобритания, която започнала да се придвижва от Индия на северозапад. През ХІХ век британците правят два опита за окупация на Афганистан. Първият е в периода 1838-1842 г., получил название Първа англо-афганистанска война. Резултатът е поражение за британските войски. Втората англо-афганистанска война е през 1879-1880 г. Резултатът от нея е същият, Афганистан запазва своята независимост, но външната политика става зависима от Великобритания.
През 1893 г. Англия откъсва част от южните и източните райони, като премества доста на запад индийско-афганистанската граница. Това е днешната граница между Афганистан и Пакистан. Така огромни територии, населени с пуштуни попадат под английско влияние и около 6 млн. афганистанци са отделени от своята родина.
На 28 февруари 1919 г. афганистанският крал Аманула-хан обявява пълната самостоятелност и независимост на своята държава в главната джамия на Кабул. През 1921 г. Англия окончателно признава тази независимост и установява дипломатически отношения с Афганистан.
След обявяване на независимостта започват редица преобразования в страната. През 1923 г. е приета първата в историята на Афганистан конституция. Тя забранява робството, обявява неприкосновеността на собствеността и на жилището, равенството пред закона и други граждански права. Тези мероприятия, по различни причини, не получават поддръжка от широките слоеве на населението. В началото на 1929 г. режимът на Аманула-хан е свален и начело на държавата застава ръководителят на метежа – Бачее Сакао, по националност таджик. След девет месеца обаче и той е свален от бившия военен министър Мухамад Надир, който се провъзгласява за крал и създава нова династия, която управлява в Афганистан до 1973 година.
В началото на 60-те години на ХХ век сред интелигенцията се създават марксически кръжоци, а следствието е, че на 1 януари 1965 г. се провежда учредителният конгрес на Народно-демократичната партия на Афганистан (НДПА). Генерален секретар на Централния комитет става известният писател Нур Мохамед Тараки, а негов заместник – сътрудникът в министерството на планирането Бабрак Кармал. Партията е от марксистко-ленински тип, а нейната генерална линия става “изграждане в Афганистан на общество без експлоатация на човек от човека”.
През есента на 1966 г. настъпва разногласия в ръководството на партията на основата на личното съперничество между Н. М. Тараки и Б. Кармал. Есента се стига до разкол, като Б. Кармал със своите привърженици излиза от състава на Централния комитет и образува фракция “Парчам” (“Знаме”), а Н. М. Тараки и неговите привърженици получават названието “Халк” (“Народ”). Организационният разкол в НДПА продължава повече от десет години и нанася голяма вреда на цялото политическо движение на Афганистан.
На 17 юли 1973 г. министър-председателят на страната М. Дауд, който е братовчед на краля Захир-шах, използва отсъствието на монарха и със силите на армията извършва държавен преврат, обявява създаването на републикански режим и става първият президент на Афганистан.
Едновременно със създаването на НДПА, в Афганистан организационно се оформя и движението на ислямските фундаменталисти. През 1968 г. е създадена и тяхната организация “Мюсюлманска младеж”, която впоследствие предприема мерки за сваляне режима на М. Дауд.
В средата на 70-те години фундаменталистът Хекматияр създава “Ислямската партия на Афганистан”, а в Пакистан паралелно е формирана “Ислямската организация на Афганистан”. Тези две партии впоследствие стават предния отряд на афганистанската контрареволюция.
На 24 април 1978 г., по заповед на М. Дауд, са арестувани някои от ръководителите на НДПА, сред които Н. М. Тараки, Б. Кармал и Х. Амин. Същите са обвинени в нарушение на конституцията. На 27 април военните организации “Халк” и на тайната организация “Обединен фронт на комунистите на Афганистан” започват изпълнението на предварително разработения план по сваляне режима и завземане на властта.
Превратът е извършен бързо, като при щурма на двореца М. Дауд е убит. Тези събития са влезли в историята като Априлска революция. На 30 април Военният революционен съвет обявява декрет № 1, с който Афганистан е обявен за Демократична република. За държавен глава и министър-председател е назначен Н. М. Тараки, а за негов заместник в партията и държавата Б. Кармал.
През 1978 и 1979 г. в Афганистан са предприети опити за провеждане на редица социално-икономически мероприятия – селяните са освободени от старите дългове, започва земеделска реформа, отменя се откупа за невеста, набелязват се мерки за решаване на националния въпрос, започват курсове за ограмотяване, има опити за преброяване на населението (дотогава въобще такова нещо не е имало). Някои от тях трудно се възприемат от голяма част от населението, тъй като те са в разрез с вековно установени традиции (отмяна на откупа, съвместното обучение на момчетата и момичетата в училище, на мъжете и жените на курсовете). Има неодобрение, възмущение, а на места и открита съпротива.
От друга страна започва да се насажда култ към личността на Тараки, а голяма власт се съсредоточава в ръцете на Х. Амин. В страната започват репресии срещу парчамистите, голяма част от тях са принудени да напуснат страната. Един от първите е и Бабрак Кармал, който е свален от партийните и държавните длъжности и е изпратен за посланик в Чехословакия.
През юни 1978 г. са отбелязани първите въоръжени прояви на групи от селяни срещу мероприятията на централната власт в различни области. Срещу тях е използвано насилие от страна на армията. Това обаче имало обратен ефект. Под влияние на определени слоеве от мюсюлманското духовенство, ислямските партии и земевладелци съпротивата започва да придобива организиран характер.
Същевременно сред бежанците в Пакистан фундаменталистите намират доста съмишленици, които преминават обучение в съответните центрове за военна подготовка, след което са изпратени обратно в Афганистан.
През март 1979 г. в Кабул членове на групата от маоистки тип “Национален гнет” отвличат американския посланик Адолф Дабс и искат размяна от правителството. По нареждане на Х. Амин службите за сигурност щурмуват хотела със заложника, при което той е ранен смъртно. Този случай изменя рязко отношението на САЩ към Афганистан и прекратява американската помощ.
На 5 март в Херат избухва метеж, където се издигат антиправителствени лозунги и започват погроми над различни учреждения, избиване на членове на НДПА. Част от армията се присъединява към бунтовниците. Бунтът е потушен, но това е първият сериозен сигнал за изостряне на вътрешнополитическата обстановка.
След този метеж афганистанското ръководство започва да отправя молби до СССР за изпращане на войски за оказване на помощ в борбата с метежниците. До тогава в Афганистан има само военни съветници – около 400 души.
В началото на септември 1979 г. отношенията между Тараки и Амин се изострят заради отказа на Тараки да смени неудобни за Амин хора. На 14 септември Амин привежда войските от кабулския гарнизон в готовност. Същия ден армията влиза в града и по същество превратът е извършен, като вечерта е обявено по радиото за промените в правителството.
На 16 септември Х. Амин провежда заседание на Политбюро на НДПА, на което официално е обявено снемането на Тараки и неговите привърженици и изключването им от партията. Амин е избран за генерален секретар и е назначен за председател на Революционния съвет. На 2 октомври Тараки е удушен, но официалното съобщение за неговата смърт е на 10 октомври, което гласи, че той е умрял след кратко, но тежко заболяване.
След като Амин завладява напълно властта в страната се разразява тотален терор. Той пристъпва към физическо унищожаване на всички, които са против него лично или изразяват недоволство от неговата дейност.
2. Въвеждане и престой на съветските войски в Афганистан



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лекции по Локални и военни конфликти 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.