Османското нахлуване на Балканския полуостров


Категория на документа: История


 Османското нахлуване на Балканския полуостров. Византия като турска васална държава

Още на 6 август 1354 г. венецианският байло, пратеникът на Венеция в Константинопол, съобщава на дожа Андреас Дандоло, че византийците, заплашени от турците и генуезците, са готови да се поставят под чиято и да е друга власт: на Венеция, на сръбския крал или дори на краля на Унгария1.
А на 4 април 1355 г. Марино Фалиер съветва републиката направо да анексира империята, защото в противен случай поради окаяното си състояние Византия ще падне жертва на турците2. Било публична тайна, че Византия е пред разпад и единственият въпрос бил дали остатъците й ще се паднат на турците или на някоя християнска сила.

Един от най-вероятните кандидати за византийското наследство отпаднал много скоро след това. На 20 декември 1355 г. починал Стефан Душан в най-добра възраст и с него отишло в гроба и голямото му дело. Младият крал Урош (1355-1371), който не притежавал нито авторитета, нито енергията на своя баща, не би могъл да задържи слабо свързаните разнородни части на царството обединени. Империята, която здравата ръка на Душан била изковала така бързо, започнала да се разпада. По цялата й територия се надигали самостоятелни и претендиращи за самостоятелност династии. От руините на гръцко-сръбското царство на Душан възникнали множество малки държавици. На византийците разпадът на сръбското кралство не донася никакво облекчение. Наистина смъртта на Душан ги освободила от един силен противник, но империята била дотам отслабнала, че не могла да извлече никаква полза от разпадането на сръбското царство и не предприела никакъв сериозен опит да завземе отново някогашните византийски провинции. Действително великият стратопедарх Алексий и великият примикюр Йоан, служители на Йоан V, завзели крайбрежието на Хрисополис при устието на Струма, но настъплението на двамата братя скоро спряло: те запазили крайбрежните градове, но вътрешността на страната останала в ръцете на сърбите2. Детронираният Никифор II Епирски предприема по-голям военен поход, за да спечели обратно бащиното си наследство. Той дори отбелязва значителни успехи в Епир и Тесалия, но през 1358 г. загива в битка с албанците. Опасността от турското нашествие става още по-застрашителна след разпада на Душановата империя, защото сега вече на целия Балкански полуостров няма друга по-голяма сила, която би могла да поеме борбата с настъпващите османи.

Може да се предполага, че Йоан V не е преценил сериозността на положението. Макар че едва ли е имало място за заблуда, все пак турците са били на прага на Тракия - последната провинция, все още във владение на империята. За отклоняване на наближаващата опасност императорът посяга към изпитаното средство на съюзните отношения, което родоначалникът на династията на Палеолозите навремето използва с голяма сръчност. Йоан V обаче пропуска съществената разлика между някогашната ситуация и своето положение: по времето на Михаил VIII империята била застрашена от западноевропейска сила, върху която папизмът можел да действа духовно, докато Йоан V имал работа с неверници, срещу които можела да помогне само военна сила, а опитът, направен от патронирания от папата съюз на християнските сили в Егейско море, не обнадеждавал. Обещанието за църковния съюз във византийската политическа игра е коз, който императорският двор непрекъснато използва. Наистина след разпадането на Лионската уния отношенията с Рим затихват за цели 40 години, но самият Андроник II в тежкото време на гражданската война отново търси помощ в него. Освен това при Андроник III и особено при императрица Анна, а в най-тежките моменти дори при Йоан Кантакузин отново се действа за създаване на църковна уния, разбира се, без сериозен резултат3. Йоан V обаче се захваща сериозно с това дело. Той се стреми към църковното обединение с голямо усърдие, което за него, израсналия под влиянието на майка-католичка, не ще да е било особено трудно. На 15 декември 1355 г., едва една година след встъпването си във власт, той изпраща в Авиньон пространно и доста наивно писание, в което моли папата за изпращането на пет галери и петнайсет транспортни кораба с 1000 войници и 500 рицари. Срещу това се задължил да присъедини своя народ в рамките на шест месеца към римската вяра и дал такива гаранции, че ще изпълни това си обещание към папата, които и най-извънредното затруднение на империята не би могло да обясни. Обещал, между другото, да изпрати втория си син Мануил, тогава дете на пет или шест години, за заложник в папския двор, където да се възпитава от папата, а в случай че не изпълнел обещанието си, императорът щял да се оттегли от трона, след което папският възпитаник Мануил, а до пълнолетието му - папата като негов осиновител, трябвало да управлява империята4. Изглежда, Инокентий VI не взема насериозно екзалтираните обещания, във всеки случай в отговора си той изобщо не засяга детайлите в предложенията на Йоан V, а се задоволява само да похвали с много топли, но и много общи изрази осъзнаването на императора и да изпрати във Византия свои легати. Скоро се наложило императорът да съобщи в Рим, че в момента не е възможно да поведе целия народ на Византия към унията, тъй като папското пратеничество, понеже се явило без въоръжените галери, нямало желаната притегателна сила и много поданици не се вслушвали в неговите напътствия. След което в преговорите за унията настъпва пауза за много години.

В действителност опозицията, за която императорът намеква в посланието си, била много силна. Наистина във Византия имало относително приятелски настроена към унията партия, чийто най-изтъкнат представител бил образованият ритор Димитри Кидонес, но голямото болшинство от византийския клир и народа се придържали, както при предишните преговори за църковна уния, неотклонно към старите религиозни традиции. Патриарх Калист, който като личен враг на Кантакузин след встъпването във власт на Йоан V отново се качва на патриаршеския престол в Константинопол, бил строго консервативен човек, постоянно загрижен за запазването на привилегиите на своята патриаршия. Отцепилата се Сръбска патриаршия била афоресана от Калист още по времето на първото му патриаршество2, а сега той постигнал и
Българската патриаршия да признае върховенството на Константинопол: в Търново започва да се чете при молитвите на първо място името на константинополския патриарх. С това се поставя началото и на пътя за разрешаване на конфликта със сръбската църква. Византийската църква печели отново позициите си, докато византийската държавност ги губи една след друга.

Скоро след установяването на Сюлейман в Галиполи започва систематичното завладяване на балканските държави от турците. През 1359 г. Константинопол вижда за първи път османските орди пред стените си5. Изтощената империя не може да окаже съпротива. И въпреки че здраво укрепеният град все още не бил заплашен от непосредствена опасност, обширната Тракия, на която гражданските войни били отнели последните жизнени сили, е дадена на врага почти без бой. Един след друг падат градовете: едва завзели през 1361 г. Дидимотейхос, само година по-късно турците вече притежават и Адрианопол2.

По времето на Мурад I (1362-1389) завладяването на балканските страни, и то не само на гръцките, но и на южнославянските, навлиза в решителната си фаза. Също като Византия южните славяни били безсилни пред набезите на превъзхождащия ги враг. След смъртта на Душан сръбското кралство се намира пред разпад, а обстоятелствата в България са още по-мрачни. Страната, разпокъсана на отделни области, е напълно изтощена и западнала поради тежка стопанска криза и религиозни брожения. Амбициозният пълководец Лала Шахин влиза през 1363 г. във Филипопол и го прави свое седалище като първи бейлербег на Румелия. Самият султан също премества резиденцията си на Балканите, като първо настанява двора си в Дидимотейхос, а по-късно (някъде след 1365 г.) се установява в Адрианопол6. Така османите стъпват здраво в Европа, при което турското нахлуване се придружава и от последователни колонизаторски действия. Местното население е продадено в робство в Мала Азия, в покорените области са заселени турски колонизатори, а на турските първенци, преди всичко на пълководците на султана, са дадени във владение богати области7.

Изплашената от мощта на турското настъпление България търси спасението си в подражаване на могъщия нашественик и се скарва както с Унгария, така и с Византийската империя8. Дори през 1364 г. се стига до въоръжен сблъсък между България и Византия и византийският император успява да завземе черноморското пристанище Анхиало. Така тази ненавременна война донася на Византия поне едно удовлетворение - станало ясно, че имало още една по-слаба държава от преследваната от нещастия империя.

Загубил надеждите си за подкрепа от страна на Рим, византийският император се оглежда на всички страни и за други съюзници срещу настъпващите турци. Самият патриарх Калист се отправил към Серес, където се среща с вдовицата на Душан, скоро обаче, повален от внезапна болест, умира. Без видим резултат остават и преговорите с италийс- ките морски републики. Така императорът отново се обръща към Авиньон. За момент изглеждало, че на Запад се готви кръстоносен поход и експедицията действително се провежда под водачеството на крал Петър от Кипър през есента на
ЪЬЪположа,вд^тонуститож&^пад&Ч оггааъъ ъголъ- тай ъ тодевддате погсътт ^я&ъъ да. сл
голямата му енергичност) през февруари 1366 г. сам за Унгария, за да спечели подкрепата на силния крал Лудвиг. За първи път византийски император поема път не като пълководец начело на войската си, а като търсещ помощ просител. Но всичко се оказва напразно, преговорите остават на римския принцип: първо покръстване, после подкрепа, и дори унгарският владетел изисква, по-непреклонен и от самия Рим, императорът на Византия не само да мине към католическата вяра, но и да се кръсти отново по римокато- лическите обреди9. Йоан V си тръгва с празни ръце, а на път към дома го сполетява ново нещастие. Стигайки до заетия от унгарците Видин, му се налага да прекъсне пътуването си, защото българите му забраняват да мине през страната им. Със сигурност това не е станало без знанието на сина му, женения за българска принцеса Андроник. Във всеки случай той не предприема нищо, за да освободи баща си и едва намесата на "зеления граф" Амадей Савойски спасява нещастния владетел от бедата. Зеленият граф, братовчед на императора, се появил през лятото на 1366 г. с войска от кръстоносци във византийски води. При първата си атака той отнема на турците Галиполи, после се обръща срещу България и постига не само освобождаването на императора, но и отстъпването на Месемврия и Созопол, така че византийските позиции на западния бряг на Черно море значително укрепват.

Но и за Амадей Савойски кръстоносният поход се свързва неразривно с плановете за уния. Папският легат Павел, който го придружава, бил приет през юни 1367 г. по негова молба от членовете на византийския владетелски двор като най-висок църковен и държавен пратеник за разговор за църковната уния. Говорител на гръцката страна бил не някой друг, а самият детрониран Йоан Кантакузин, "бащата" на управляващия император, чиято силна личност завладява събранието. Кантакузин изисква свикване на вселенски съ- това от папските петати В Рим, разбира се, искането му не срещнало отзвук. Папата предпочитал непосредственото споразумение с готовия да се покръсти Йоан Палеолог и в крайна сметка го постига. През август 1369 г. Йоан V пристига през Неапол в Рим. Сред придружителите му има много висши държавни сановници, но нито един представител на византийския клир, След като било отклонено настояването й, представено от Кантакузин, византийската църква напълно се отдръпва. И докато императорът се отказва от вярата на прадедите си в Рим, патриарх Филотей - отново въз- качилият се на константинополския престол поддръжник на Кантакузин след смъртта на Калист, се опитва да подкрепи верността към вярата не само на византийското население, но и на православните християни отвъд границите на империята, в Сирия и Египет, както и в южнославянските страни и Русия чрез писания и назидания10. Така осъщественото през октомври 1369 г. твърде празнично преминаване на Йоан V към римокатолическата вяра остава индивидуален акт, който засяга само личността на императора. Той не е последван от църковна уния11, в отношението между двете църкви нищо не се променя. Политическите последствия от пътуването обаче се оказват съвсем отрицателни, защото става ясно, че всички надежди за помощ от Запад са измамни.

Същностната цел на пътуването и покръстването се оказала пропиляна. Освен това Йоан V не се връща веднага в страната си, а през пролетта на 1370 г. се отправя за Венеция. Към това го подтиква нарастваща финансова нужда. Той вече не се домогвал до военна помощ за империята си, а гледал да получи дори и минимални парични средства. При това дългият престой във Венеция му носи само нови разочарования и нови тежки унижения. Вярно е, че се стига до някакво споразумение: Йоан V се показва готов да отстъпи на републиката горещо желания от нея остров Тене- дос, срещу което пък Венеция му обещава връщането на заложените преди 30 години от майка му византийски царски скъпоценности, още 6 транспортни кораба и 25 000 дуката в брой. Работата изглежда уредена и дори императорът получил в аванс 4000 дуката. Но Андроник, който управлявал по време на неговото отсъствие от Константинопол, отказва Тенедос на Венеция, тъй като островът бил ценен заради местоположението си на входа на Дарданели- те и от неговите приятели генуезците. Император Йоан V се оказва във видимо затруднено положение. Той нямал пари да се завърне в родината, нямал и възможност да изплати дълговете и получения аванс. Андроник отклонява хладно настоятелния му вик за помощ. Той се оправдава, че народът няма да позволи да се посяга на църковните съкровища (други съкровища обаче очевидно вече нямало). Тогава Йоан V трябвало да благодари на небето, че плановете му от 1355 г. останали само на хартия и че не изпратил, както тогава искал, младия Мануил за заложник в Авиньон. Защото Мануил, който управлявал Солун, се притичва на помощ на баща си и го спасява от бедата12. През октомври 1371 г. след тежки изпитания и повече от двугодишно отсъствие, императорът се завръща в Константинопол, без да е постигнал нищо. Безсмисления при тези обстоятелства опит да присъедини страната към църковната уния, той, изглежда, изобщо не е предприел. Според Димитрий Кидон, който придружавал нещастния император в това нерадостно пътуване, то било "безплодна мъка без всякаква полза за нашата родина"2.

Колко наложителна е помощта, която Йоан V напразно се мъчил да осигури, проличало междувременно от една нова мощна победа на турците. След укрепването на османите в Тракия сръбска Македония се оказва най-непосредствено застрашена. Деспотът Йоан Углеша, който бил повелител на Серес, бил първият "грабнал оръжието срещу безбожниците мюсюлмани"3. Той пръв се опитва да организира по-мощна офанзива срещу нашествениците и призовава Византия "на обща борба срещу общия враг"4. Той така искал да се сближи с византийците, че осъдил издигането на Душан за крал и отцепването на Сръбската патриаршия с най-остри изрази и признал правата на Константинополската патриаршия в своите владения5. Но към него се присъединява само брат му, крал Вълкашин. Братята потеглят с войската си срещу Адрианопол и се срещат с врага при Черномен на Марица. Тук силите им са унищожени от турците на 26 септември 1371 г. Углеша и Вълкашин намират смъртта си и с техния край си отиват двете най-силни личности на Балканите. След тази катастрофа македонските държави загубват независимостта си. Местните принцове, сред които и синът на Вълкашин, Крали Марко, героят на сръбските народни песни, били принудени да приемат върховенството на султана, да се задължат да му плащат данъци и да служат във войската му.
Окончателното поробване на техните имения, както и на останалите балкански държави, било само въпрос на време.

Османската победа при Марица, най-голямата и с най- тежки последствия преди 1453 г., разтърсва из основи и Византия, нищо че тя не взема участие в битката. Това че Мануил от Солун нахлува във владенията на убития Углеша и превзема Серес (8 ноември 1371 г.)13 е малка утеха и преходна победа. Колко изострена е ситуацията и за Византия, показва фактът, че императорското управление, както самият Мануил споделя в по-късен ръкопис, още тогава "непосредствено след смъртта на деспота на Сърбия, покойния Углеша", взема решение да отнеме половината от манастирските имоти и да ги раздаде като пронийни ленове, за да подсили защитата на страната срещу "повсеместната тежка и продължителна" турска инвазия14. Дори нещо повече: след битката при Марица Византия също изпада във формална зависимост от османския владетел и се задължава да му плаща данъци и да служи във войската му15. По същото време и България признава турското върховенство. Така в положение на турски васали, преди още да са минали 20 години от стъпването на османите на европейска земя, се оказват както Византийската империя, така и някога силният й съперник - българското царство.

Още през пролетта на 1373 г. виждаме император Йоан V да придружава султана на военен поход в Мала Азия в изпълнение на васалните му задължения. Отсъствието му е използвано от Андроник, който този път открито въстава срещу него. Той се съюзява с османския принц Саудши
Челеби и така се стига до своеобразен общ бунт на византийския и османския принц срещу бащите им (май 1373 г.). Но Мурад светкавично потушава бунта, заповядва да ослепят сина му и изисква от Йоан V да направи същото със своя. Императорът не можел да не се подчини на султанската заповед, но докато Саудши загинал от ужасните си рани, екзекуцията на Андроник и малкия му син Йоан е по- мека, така че те не загубили напълно зрението си и продължили - все във вреда на империята - да играят значителна роля. Мястото на бунтовника, който бил арестуван и му били отнети правата на наследник на трона, заел Мануил. На 25 септември 1373 г. той получава короната на съимператор16.

Разпрата във византийския двор се преплита скоро с ве- нециано-генуезкия спор за Тенедос. Тъй като Йоан V го е обещал на венецианците, генуезците се решават набързо да подпомогнат смяната на властта в Константинопол и така да попречат на Венеция да получи важния от политическа, търговска и стратегическа гледна точка остров. Те помагат на затворения Андроник да избяга в Галата и придумват претендента да се опълчи срещу Йоан V, а всъщност - срещу Венеция. На 12 август 1376 г., след 32-дневна обсада Андроник нахлува в Константинопол, подкрепен и от турците, и на свой ред хвърля в тъмница баща си и брат си. Няколко дни по-късно той преотстъпва Тенедос на генуезците. На турците дава пък освободения преди 10 години от Амадей Савойски Галиполи2. Генуезците така и не успяват да получат Тенедос. Островът остава верен на Йоан V и през октомври 1376 г. е окупиран от венецианците. Генуезците не се примиряват с това и година по-късно за спорния остров избухва война17.

От своя страна Йоан V и Мануил II се измъкват от затвора с помощта на Венеция и с благоволението на турците си възвръщат трона. Народното доброжелателство, изглежда, също било на тяхна страна, но това се оказва второстепенно. За съдбините на империята вътрешното разпределение на силите в момента било без значение. Всичко вече зависело от влиянието на външните сили, защото Византия вече е само обект на политически игри между великите сили на Изтока - двете италииски републики и османската империя. В свадите си за трона Йоан V и Андроник IV били само изразители на противоположните интереси на Венеция и Генуа. Решението обаче било взето по волята на султана: с турска помощ Йоан V и Мануил II влизат на 1 юли 1379 г. отново в града. Последствието е, че те повторно се задължават да плащат данъци на султана и да служат във войската му. Мануил трябвало да се явява целогодишно в двора на султана с дължимия данък и с войска и да придружава повелителя на османите в неговите военни походи винаги когато той му нареди1.

А междувременно венецианско-генуезката война за Тенедос продължавала. Битката се водела и от двете страни с нарастваща ожесточеност, но без развръзка. Накрая изтощените противници сключват мир с посредничеството на граф Амадей Савойски на 8 август 1381 г. в Турен. Стига се до споразумение: Тенедос не се полага нито на Венеция, нито на Генуа, укрепленията му се сриват със земята, жителите му се преселват на Крит и в Евбея и демилитаризираният остров се предава на пълномощник на савойския граф. Византия остава през цялото време извън играта, сякаш островът никога не й е принадлежал. Освен това венецианският байло на Тенедос отказва да предаде острова и договореностите се изпълняват едва през зимата на 1383/84 г., а дори и след това венецианците използват острова още дълго време като пристанище за флотата си18.

След възстановяването си Йоан V трябвало въпреки последните събития да признае Андроник VI и неговия син Йоан VII за пълноправни наследници и да им отстъпи Силимв- рия, Хераклея, Родосто и Панидос. Това признаване, което означавало отпадане на Мануил от играта и имало за последствия нови разногласия в двореца, е потвърдено на 2 ноември 1382 г. с писмен договор1. След това остатъците от Византийската империя се разпадат на множество части, които се управляват от членовете на императорския двор: в Константинопол повелява Йоан V, останалите в рамките на империята градове по бреговете на Мраморно море са в ръцете на Андроник VI, повече зависим от султана, отколкото от баща си, Мануил поема вече самостоятелно някогашното си владение Солун19, а в Мореа след 1382 г. се разпореясда третият син на императора Тодор I20.

Всъщност на Палеолозите им се удава да отнемат от Кантакузин византийските владения в Пелопонес. Това е единственият успех, който династията на Палеолозите могла да отчете в това мрачно време. Тодор I (1382-1406) бил принуден да признае върховенството на султана и като послушен васал по-късно да се ползва от турската подкрепа срещу вътрешните и външните си противници21. В борбата с местната аристокрация и съседните му латински държавици той успява да укрепи забележимо византийското господство в Мореа. Чрез заселването на големи групи стремящи се на юг албанци той влива нови сили в страната22. В центъра на Византия, напротив, нещата изглеждат все по-безутешно. Натискът отвън става все по-силен и дори привидният мир между императора и най-големия му син не траял дълго.
Андроник отново грабнал оръжието и опитал да превземе една крепост по пътя от Силимврия към Константинопол. Йоан V успява да отблъсне удара, но едва след тежка битка, която едва не му коства живота. Скоро след това (юни 1385 г.) Андроник умира23.

В битките на османите с християнските балкански държави наближавала решителна схватка. Най-силната съпротива можели да окажат още само сърбите. Измежду династиите, които властвали над остатъците от царството на Душан, се извисил като най-силен и значим държавник принц Лазар. След смъртта на крал Урош (починал през 1371 г.), последния пряк наследник на Неман, той поема управлението в Рашка. Местните владетели отчасти съумява да присъедини към себе си, а отчасти - да подчини на влиянието си. Най- голямо значение за предстоящата битка обаче има съюзяването на Лазар с Твртко от Босна, чиято сила се била разпростряла с бързи темпове24. Като наследник на едно от разклоненията на двореца на Норманидите, Твртко поема короната през 1377 г. и след смъртта на Лудвиг Унгарски (1383) започва бързо и мощно настъпление в Хърватско и Далма- тия, което води до възникването на голямо, макар и кратковременно южнославянско царство и му позволява да стане най-могъщият измежду християнските владетели на тогавашните Балкани. Това че Твртко бил присъединил към царството си и сръбски земи, не попречило на общото дело на двамата принцове. Благодарение на дипломатическата дарба на Лазар отношенията с Византия също се оформят като по- приятелски, защото през 1375 г. предизвиканият от отцепването на Сръбската патриаршия в Печ църковен спор бил разрешен по пътя на компромиса, анатемата, тегнеща над сръбската църква, била отменена и на водача й бил признат рангът на патриарх25.

Османските набези стават все по-настъпателни и както за гърците, така и за славяните - все по-пагубни. Наистина през 1382 г. Мануил II започва настъпление срещу турците от Солун26. Това било открито отхвърляне на османския сю- зерен и дръзко предизвикателство, което остро противоречало на политиката на бащата в Константинопол. Но успехите на настъплението не можели да бъдат нито значителни, нито трайни. Турците запазват върховенството си и на 19 септември 1383 г. Серес пада окончателно в ръцете им27. Скоро след това започва и обсадата на Солун. Силният пристанищен град се отбранява повече от три години, но в крайна сметка е принуден през април 1387 г. да отвори врати пред османите28. Мануил напуска града малко преди падането му и избягва в Лесбос.

Междувременно били паднали София (1385)' и Ниш (1386). Действително след падането на Ниш Лазар разбива войската на Мурад при Плочник, а през 1388 г. една проникнала в Босна турска армия е изклана до крак при Билека от босненския войвода Влатко Вукович. Тогава Мурад повежда пълчшцата си на решителна битка с южните славяни. Първият удар помита българския цар, който, окуражен от съпротивата на Лазар, се осмелява да се противопостави на султана и отказва да плаща данъците си. Османите нахлуват в България, потушават въстанието на царя и го принуждават да се подчини (1388). Тогава султанът се заема и със сърбите.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Османското нахлуване на Балканския полуостров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.