От килийно към светско училище


Категория на документа: История


През XV - XVII век България е лишена от истинско училище, от културни институции, отговарящи на нуждите на нейното нормално народностно-културно развитие. Като отнемат материалните възможности на българското общество, като го лишават от държава и църква, от аристокрация, от духовенство и интелигенция, като го откъсват от европейската и славянската култура, турските завоеватели поставят Българя в условията на една продължителна резигнация.

Последните незагасени светлини на старата българска култура и образованост остават манастирите, някои от които успяват да защитят пред новите господари своите средновековни привилегии, да запазят част от книжовното църковно славянско богатство, известен брой исторически паметници и документи, малко грамотни монаси и по този начин да продължат книжовната традиция. В по-големите и богати манастири, като Атонските, Рилският, Етрополският и др., остават да съществуват и книжовни школи, в които работят известен брой преписвачи, иконописци, зографи, резбари, подвързвачи на книги, даскали и др., хора, които съставляват почти целия потенциал на българската духовна култура през първите векове на турското робство. От началото на XVIII век се усещат нови потребности от образование. Те са предизвикани преди всичко от нуждите на появяващите се за обществен живот буржоазни сили, от започналите, макар и бавни, промени в стопанското и духовното развитие на Османската империя и сред българското общество, от връзките на българските земи с Европа. За духовното пробуждане голяма роля играе появата на национално съзнание. Силен подтик към просвета и образование дават ренесансовите и просвещенските идеи. Така още през XVIII век българската интелигенция се опитва да разчупи тесните рамки на елементарното теологично образование и да се добере до просвета на роден език, съобразена с постиженията на световната култура и нуждите на обществената практика. Интересът към образованието е предизвикан и от влиянието на гръцката просвета, която точно през XVIII век осъществява историческия преход от килията към светското училище.

***
Завладяването на България от турците прекъсва за дълго време културно духовния възход на българите. В мрачните векове на робството килийните училища са единственият образователен институт, разпространяващ грамотност и култура. Като такива те са и съхранители на българския език и българската народност. Откриването им започва през XV век и продължава до втората половина на XIX век с различна интензивност. Макар и неравномерно разпространени, килийни училища има в Мизия, Тракия и Македония. Те възникват отначало към манастири или църкви. Метосите на големите манастири също разкриват такива училища. С общобългарска известност са например тези във Велес, Самоков, София, Челопечене, Свищов, Калофер, Елена, Жеравна1 и др. По-късно започват да се появяват домашни (частни) килийни училища, организирани от светски лица. През XVIII век се откриват и обществени училища, издържани от общините или еснафските сдружения. В килията учениците получават елементарно образование, оскъдни светски познания и най-вече теологична подготовка. Дори и през втората половина на XVIII век все още се изучават предимно църковни книги (часослов, псалтир, апостол, светче и требник), църковно пеене, четене и писане, а светски знания се въвеждат частично, и то само в някои килийни училища - смятане, история, граматика. Опит да се реформира обучението в тях не води до съществени изменения. В началото на XIX век килийното образование достига своя апогей, но тогава започва и неговият залез. Новото време налага нови изисквания към образованието сред българите. Все по-осезателно се чувства пълната безперспективност, на образованието, получавано в килийното училище и необходимостта от светски знания, преподавани по нов начин от подготвени преподаватели. Повеят на просвещенските идеи, достигнал, макар и по-късно, до българските земи, оказва своето благотворно въздействие и в тази част на европейския континент. Започналите в началото на XVIII век социално-икономически и духовни процеси в българските земи се задълбочават до края на столетието и поставят на дневен ред неотложни задачи пред българското общество. Една от тях е да се създаде нова образователна система - национална по характер и светска по съдържание. На практика това е първата основна задача, която поставя пред българите Паисий Хилендарски със своята История Славянобългарска2. В началото на XIX век материалните и социалните промени в българското общество стават все по-осезаеми. Укрепващата българска буржоазия чувства пълната негодност на старите килийни училища. Дори реформираната килия не е в състояние да отговори на нарасналите потребности от страна на придобилите самочувствие българи. В същото време гръцките училища и гръцката просвета се превръщат в реална заплаха за бъдещото съществуване на народа. В началото на XIX век Цариградската гръцка патриаршия предприема истински "кръстоносен" поход срещу всичко българско. Като ръководна програма на гръцките мегаломани служат двете писма на патриарх Григорий V от 1806 и 1819 г., с които на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява гръцкото образование сред християните. Протоводействието на българската буржоазия срещу тази опасност се проявява в идеята за откриване на елино-български училища. С отварянето на тези училища се цели да се задоволяват нуждите на българите от светски знания и от познаване на гръцкия език. В тях се използват знанията на българи, възпитаници на модерните гръцки школи, които при обучението използват или преподават и на български език. Според Обр. Обрешков за първо елино-българско училище трябва да се приеме откритото от даскал Антон Хаджи Кринчу училище в Котел през 1812 г., в което той подпомага учениците да разберат трудните гръцки текстове, като си служи с говорим български език. Освен това за пръв път в българските земи даскал Андончо започва да насърчава игрите на децата,като сам той участва в тях - т.е. за пръв път играта започва да се използва като възпитателно средство. До това време в килийното училище играта се приема за лоша проява и се наказва най-строго. Едно от най-тежките наказания е фалагата - завързването на краката между специално оформени за това дъски и налагането на ходилата с пръчка до пускане на кръв. Засега преобладава мнението, че първото елино-българско училище е открито е Свищов през 1815 г. от Емануил Васкидович (1795-1875 г.). 3 През 30-те години на XIX век в Свищов идва Христаки Павлович. Под негово ръководство училището се разраства и се оформя напълно като светско. Гръцкият език отстъпва на втори план и започва да се преподава почти изцяло на български език. През 1819 г. се открива елино-българско училище в Котел от Райно Попович4. През 1825 г., след завръщането си в родния град, Иван Селимински открива подобно училище в Сливен. Друго известно елино-българско училище е открито в Смирна през 1828 г. от Константин Фотинов. След няколко години в училището се учат вече почти 200 българчета от всички краища на българските земи. К. Фотинов е първият, който въвежда в обучението елементи на взаимоучителната метода. По учебно съдържание елино-българские училища почти се покриват с новогръцките, но в някои от тях се изучават и предмети с българско съдържание - църковнославянски или новобългарски език, българска история. При самото обучение преподаването се води на гръцки език, но се използва и българският език като помощно средство или като език на обучението по някои предмети. Има и училища, в които напълно доминира българският език. Такова е училището на Христаки Павлович в Свищов. Колкото и да са пригодени към нуждите и условията на развиващата се българска буржоазия, елино-българските училища остават чужди по дух на новобългарското просветно движение. Ето защо те са преходен тип училища в развитието на българското образование. Силен тласък в развитието на движението за новобългарска просвета дава делото на Петър Берон5. Той написва общо 24 научни съчинения, издадени в 32 тома, но за българското образование най-значителен се оказва "Рибния буквар",6 издаден в Брашов през 1824 г. В "Рибния буквар" Берон изразява прогресивните просветни тенденции на епохата, отразени в съчиненията на българските възрожденци П. Хилендарски, С. Врачански, Йосиф Брадати, Марко Теодоров и др. и на чуждестранните мислители Русо, Песталоци, Дарвар, Вук Караджич. В своя буквар Берон разработва творчески възгледите за образованието,разпространени в Европа, но с оглед на българската действителност. Той разбира, че успешното формиране на новото училище ще може да се осъществи, когато се приложи организацията и методиката на разпространената в Европа взаимоучителна (Бел-Ланкастерска или алилодидактическа) практика. Берон пръв между българите изяснява теоретично въпросите на организацията, съдържанието и методиката на взаимно училище, с което спомага за по-бързото му възприемане и създаване. "Рибният буквар" е приет с голям интерес от българското общество. При все това килийното училище продължава да върви по стария път на примитивното религиозно образование. Причината да не се осъществи предложения от Берон план за реформиране на образованието е икономическата изостаналост на страната, слабостта на българската буржоазия и все още съществуващото увлечение по гръцката просвета. Решителен поврат в българското просветно движение настъпва през втората четвърт на XIX век, когато укрепналата материално българска търговско-промишлена буржоазия започва да се отказва от гръцката просвета и насочва усилията си към изграждане на нови български училища. Нарасналите нужди от светско образование, от една страна, и ожесточена борба между гръцката и българската буржоазия на вътрешния пазар, от друга, налагат създаването на самостоятелна българска просвета. Именно поради това новото просветно движение има подчертано светски и национален характер. При така сложилите се условия се стига до откриването на Габровското взаимно училище. Инициативата за това принадлежи на българската емигрантска буржоазия в Одеса и Букурещ. В това отношение особено много се изявява Одеската българска колония, сред която се открояват такива дейци на Българското възраждане като Васил Априлов 7и Николай С. Палаузов. На Априлов принадлежи идеята за откриване на училище в Габрово. Тя е подкрепена от букурещките търговци братя Мустакови и от Иван х. Бакалооглу. През 1832 - 1833 г. е построена сградата на училището в Габрово, но даскал Алексей продължавал да преподава по стария килиен метод, докато желанието на В. Априлов8 е да се отвори взаимно училище. В едно свое писмо от 1833 г. той изрично подчертава, че "новото училище трябва да почне на славянски, български език, по начина на Ланкастер. С цел да се намери подходящ учител за габровското училище Априлов се обръща за съвет и помощ към търновския гръцки митрополит Иларион Критски, който му препоръчва Неофит Рилски9. Но и Неофит не бил подготвен да преподава във взаимно училище. Поради това в началото на 1834 г. той е изпратен в Букурещ, където изучава метода на Бел-Ланкастер, превежда на български език взаимоучителните таблици и съставя граматика на българския език. Като завършва тази подготвителна работа в течение на 9 месеца, Неофит Рилски се завръща в Габрово и на 2 януари 1835 г. Габровското взаимно училище 10е открито. Откриването му не е случайно. През втората четвърт на XIX век градът се издига като един от най-важните стопански центрове на България с чисто българско население. Многобройната занаятчийска маса е организирана в занаятчийски сдружения и заедно с търговците води борба срещу чорбаджиите за овладяване ръководството на обществено-просветните работи в града. Икономическият напредък на Габрово съставлява добра и сигурна основа за развитието на новооткритото училище. В това отнощение големи заслуги имат неговите първи попечители - Васил Априлов и Николай С. Плалузов, които следят живота на училището, полагат грижи за развитието му и отпускат ежегодно значителни суми за неговата издръжка. През следващите години се откриват редица взаимни училища в различни български селища - Свищов - 1835 г.; Сливен - 1836 г.; Казанлък, Карлово, Копривщица - 1837 г.; Елена 1838 г.; Котел - 1838 г.; Сопот - 1838 г.; Търново - 1839 г.; Панагюрище - 1839 г.; София, Трявна - 1839 г. и т.н. През 1840 г. в Плевен Анастасия Димитрова отваря първото взаимно девическо училище. Взаимни училища се откриват навсякъде в българските земи. Най-широко разпространени са те обаче в селищата, разположени в полите на Стара планина. От трите области на България - Мизия, Тракия и Македония - пропорционално на територията най-много взаимни училища има в Мизия. Не стои по-назад и Тракия. Сравнително малкият брой на взаимните училища в Македония се обяснява с известното забавяне на стопанското и социалното й развитие. Взаимните училища изиграват твърде бързо своята роля. През 40-те години, когато възрожденските процеси бележат пълна зрялост във всички области, се почувствала нуждата да се премине към една по-висока училищна степен. Това става възможно към средата на XIX век, когато в България се завръщат първите българи, завършили висши училища в Европа и Русия. На тях се дължи откриването на класните училища в България. Първото класно училище е открито през 1846 г. от Найден Геров в Копривщица. Първата година училището има само два класа, а след това е открит и трети клас. През 1847 г. е открито класно училище от Константин поп Никифоров в Пазарджик, а през 1848 г. даскал Ботьо Петков открива подобно училище в Калофер. По това време се отваря и класно училище в Скопие. Негов създател е Йордан Хаджиконстантинов. До Кримската война класни училища са открито в Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Шумен, Ст. Загора. Особено важна роля сред класните училища играе откритото от Найден Геров училище в Пловдив през 1850 г., носещо името на светите братя Кирил и Методий. Докато всички други класни училища до средата на XIX век по своята програма се доближават до средния курс на съвременното училище, основаното от Н. Геров се доближава до гимназиалния курс. "Що се отнася до курса на науките - отбелязва Геров, - преподавани в училището "Св. Св. Кирил и Методий", то той се доближава до курса на руските гимназии и неговите възпитаници могат да постъпят направо в университета". Непосредствено преди започване на Кримската война през 1853 г. по инициатива на българската колония в Одеса се прави опит пловдивското училище да се превърне окончателно в гимназия, която да подготвя учители и свещеници за цяла България. Проектът за създаване на българско средищно училище обаче остава нереализиран. Развитието на българското просветно дело и изявяването на българите като отделна нация в Османската империя привлича погледите на всички заинтересовани от Европейския югоизток.

***
Ръководени от своите цели в източната част на европейския континент, всички сили, макар и с различна интензивност, се стремят да се възползват от българското просветно движение. Най-големи успехи през 30-50-те години на XIX век безспорно постига Русия, докато останалите държави, поддържащи целостта на Турция, по-скоро загатват за своите бъдещи инициативи.
Използвана литература:
Георгиева, Цветана, Николай Генчев. История на България XV-XIX век. София: Издателство "Анубис:, 1999.
Стоян, Иван. История на Българското възраждане. Велико Търново: Издателство "ИВИС", 2010.
Георгиев, Бисер. Нашите възрожденци - учебно помагало по История на Българското възраждане част 1, Културни и просветни дейци. Велико Търново: Издателство "ИВИС", 2011.

Приложени изображения:

пр. 1

пр. 2

пр. 3

пр. 4

пр. 5

1

 Виж приложение 1

2

 Паисий Хилендарски е роден в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Светското му име е Петър или Пенко. Произхожда от семейството на търговеца Михаил Хадживълчев. През 1745 г. отива в Хилендарския манастир и се замонашва, първоначално е таксидиот, но по-късно достига до сан йеромонах и проигумен. Идеята за написването на историята идва, не на последно място, от презрителното и високомерно отношение на гръцките монаси към българския етнос. Помага му много и пътуването до Сремски Карловци през 1761 г., където се запознава в руски превод с трудовете на Цезар Бароний "Деяния церковная и гражданская" и Мавро Орбини ("Книга историография"), и със "Стематографията" на Хр. Жефарович. След завръщането си се премества в Зографския манастир където през 1762 г. завършва "История славяноболгарска о народе и о царей и о светих болгарских и о свех деяния и бития българская". Създаването на "История славянобългарска" е изключителен подвиг за времето си, защото тя олицетворява прехода средновековието към новото време, събужда народностното съзнание и поставя началото на национално-освободителната идеология.

3

 Той е роден в Мелник. Учи в родния си град, а след това в прочутото новогръцко училище на о. Хиос. След завършване на гимназията Хиос заминава за Румъния с цел да стане учител в някое от тамошните гръцки училища. В Свищов богатите жители на града убеждават Васкидович да остане при тях и да открие светско училище. По това време Свищов е един от най-издигнатите в икономическо отношение български градове. В училището Васкидович преподава на гръцки и църковнославянски.

4

 Роден е през 1773 (според някои в 1775-та, или дори 178та) г. в семейство на свещеник. Той е учител и книжовник, родител за новобългарската просвета. Преподава в Котел още през 1812 г., но през 1819 г. с материалната помощ на Ст. Богориди открива там второто елино-българско училище. След това за кратко учителства в с. Жеравна. През 1828 г. (според други още 1826 г.) основава елино-българско училище в Карлово и учителстава там до 1852 г Негови ученици са Г. Раковски, П. Берон, Г. Кръстевич, Ботьо Петков, Евл. и Хр. Георгиеви, Р. Казалийска и др.

5

 Роден е в богато семейство на хаджи Беро в Котел през 1799 г. или 1800 г. той прекарва нормално детство до 1811 г., когато бащиният му дом е разграбен от минаващи турски войски. Поради тежкото състояние на своите родители работи в Котел и Варна като абаджийски чирак. През 1817 г. отива в Букурещ, където учи в прочутата гръцка гимназия, известна като "Бейска академия". Там се запознава с "Буквара" на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804 г. Принуден да напусне Букурещ, Берон се установява в Брашов (Австрия), където става домашен учител в семейството на богатия българин Антон Йованович (Иванов), преселник от Сливен, чието родолюбие изиграва важна роля в живота му. Той насърчава Петър Берон да състави "Рибния буквар" и дава средства за неговото отпечатване. Освен това подпомага Берон да завърши висшето си образование. В Брашов Петър Берон получава средно класическо образование. Изучава добре старогръцки и новогръцки език, гръцка литература, румънски, френски, немски език. През 1825 г. Берон се записва студент във Философския факултет на Хайделбергския университет. На следващата година се прехвърля в медицинския факултет. Медицина завършва в Мюнхен. През 1831 г. се завръща в Румъния и е назначен за окръжен лекар в Крайова. Заедно с лекарската практика Берон се занимава и с търговска дейност. Проявява грижи за напредъка на българското образование, изразени в изпращането на средства и книги преди всичко за девическите училища и в даването на ценни указания за уреждане на учебното дело. През 1839 г. Берон напуска длъжността окръжен лекар в Крайова и се отдава изцяло на търговията. След като натрупва голямо състояние, през 1843 г. той прекратява и тази си дейност, като я предоставя на братовия си син. От тогава до края на своя живот се занимава изключително с научна работа, като живее във Франция. Загива трагично в Крайова през 1871 г.

6

 Виж приложение 2.

7



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
От килийно към светско училище 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.