Политиката на БКП към мюсюлманското население в страната през 40-те – 60 –те години. Изселническият проблем в българо-турските отношения.


Категория на документа: История


Както е видно, от една страна, нормативният акт цели да "модернизира" тази практика и да я превърне в операция в медицинския смисъл, ограничавайки възможностите за усложнения и инфекции. От друга страна обаче, на окръжното това е първа стъпка към криминализиране на обрязването. Започва отстраняването и последвалото наказателно преследване на "сюнетчиите", за които това е нещо като традиционен занаят. Той става част от практиката на лекарите, които в този период са почти стопроцентово християни. За вярващия мюсюлманин това означава цялостно или частично обезсмисляне на акта. Това е причината родителите масово да се стремят да избегнат обрязването в здравни заведения и да продължават да търсят услугите на сюнетчии, които вече нелегално продължават да упражняват стария си занаят. Властта реагира с налагане на глоби и изгонване от работа на бащи, които са разрешили извършването на този акт.

От средата на 60-те години съдилищата започват да издават ефективни присъди на сюнетчии, а впоследствие и на родители на обрязани деца с мотива: "За нанасяне на тежка (или средна) телесна повреда."

Едно от проявленията на засиления натиск е наложената забрана за колективно организиране на мевлиди - религиозни церемонии, при които се почита паметта на починалите и се отправят молитви за здраве на живите. Съществуват обаче и така наречените "мевлиди на живо", които се организират за здраве, плодородие, при освещаването на нови къщи и пр. Той се провежда от имамите на открито и се използва като повод за събиране на по-голям брой вярващи не само от съответното селище, но и от други райони. Само по себе си това създава чувство на колективна солидарност и усилва убеждението в покровителствената сила на свръхестественото над групата. Мевлидите и придружаващите ги курбани са подложени на системно преследване.

Всеки мюсюлманин идва на този свят и си отива от него със специална кръвна жертва - акика курбан и съответно мевлид (в поменалната обредност). Освен това спазването на предписанията на вярата изисква задължителното колене на курбан на най-големия празник - Курбан-байрям. Той е известен още и като Коч-байрям поради предпочитанието за колене на възрастно мъжко животно.

Когато режимът започва да налага забрани върху коленето на курбани, с това се посяга на вярата на мюсюлманина, че може да отиде след смъртта си в един по-добър свят. Поради силния социален елемент в исляма, намиращ израз и в раздаването на ритуалната храна на бедните и колективистичния дух, проявяващ се в споделянето й с близки и роднини, властта вижда в тази традиция форма на публична изява на идентичността и на поддържане на вътрешните връзки на общността. Систематичната борба за нейното изкореняване става възможна едва след пълното завършване на колективизацията в родопските околии през 1959 г. По това време броят на оставените за лично ползване животни рязко е ограничен. От 60-те години властта установява строг контрол върху числеността на животните в ТКЗС и в личното стопанство, като стриктно следи да не се допуска коленето на животни за курбан. Това положение се запазва чак до края на 80-те години. "Прикрити" курбани - 1 и 9 май, ден на миньорите, нова кола.

След като в началото на 60-те години властта решава да развие досегашните успехи в непрекъсната борба с традицията. Известната още от Античността тактика "разделяй и владей" се демонстрира чрез усилията да се отграничат по-малките мюсюлмански групи от турската общност. Тази политика представлява отговор на обективната етнодемографска тенденция на постепенното "поглъщане" на отделни групи от българи мюсюлмани, т. нар. турски цигани (хорохане рома, агупти и др.) и татарите от турците. Появява се идеята за създаване на специални интернати, в които групите деца да живеят и да се възпитават поотделно. През следващите десетилетия това се развива в целенасочена политика за откъсване на децата, включително част от турчетата, от семейната им среда. Тя е разглеждана като твърдина на консерватизма и основна преграда пред превъзпитанието им.

Решение на Политбюрото от 5 април 1962 г. - от отдел "Пропаганда и агитация" мерки са конкретизирани и задълбочени. Предвижда се най-напред да бъдат преработени регистрите за гражданското състояние там, където е нужно, за да бъде записана съответната нетурска етническа принадлежност. Инструктират се и местните органи на властта да въведат опростена административна процедура, без изискваното до този момент съдебно решение за промяна на имената.

Предвижданите мерки са насочени към ограничаване на турците от всички останали български граждани, това представлява важен завой в провежданата до този момент политика на режима спрямо всички етнически и религиозни групи в духа на т. нар. "пролетарски интернационализъм". На дневен ред за първи път най- висшият управленски орган в държавата поставя въпроса за смяната на имената.

1962 година очертава началото на кампанията по смяна на имената на циганите. Тя се проточва повече от две десетилетия. Смяната на имената тук минава без съществени сътресения, прояви на насилие и пр. Може би това в известен смисъл подвежда режима, че по подобен сценарий биха се развили събитията и сред помаци и турци.

Промените в малцинствената политика на комунистическата партия правят отново актуален въпроса за преоценката на Дружба "Родина", на нейните цели и методи на работа. Макар в предходния период бившите вече родинци бързо да се "приобщават" към новата власт, до този момент над тях продължават да тегнат епитетите "фашисти" и "буржоазни националисти", а самата организация официално да е заклеймявана. От съидейници дори е издигнато искането за възстановяване на Дружбата под някаква форма. Първият опит е през 1960 г. в Смолян.

В крайна сметка се стига до съвещание в Секретариата на ЦК по българо-мюсюлманския въпрос на 6 март 1964 г. с участието на ръководителите на окръжните комитети. То се председателства от тогавашния втори човек в партийно-държавната пирамида - секретаря на ЦК по въпросите на идеологията Митко Григоров. Основният доклад е изнесен от ръководителя на отдел "Пропаганда и агитация" В. Иванов. В него той формулира главната задача: "Да се подкрепи и разгърне масово движение за премахване на старите, вредни традиции в бита, за преодоляване на религиозния фанатизъм, за замяна на турско-арабските имена с български." Съвещанието от март 1964 г. има инструктивен характер за отделните окръжни комитети, на които работата по "приобщаването" на българите мюсюлмани се вменява като най-важна непосредствена задача. Същия месец е свикан пленум на Окръжния комитет в Смолян, на който софийските решения са "снети" на местното партийно ръководство. В Благоевградски окръг софийските решения са разчетени по по-различен начин.

Особено драматичен е сблъсъкът на режима със съпротивата в Рибново. То е многолюдно село, разположено във високата част на планинския масив Дъбраш в западните Родопи, известно със силната вяра на жителите му, достигаща дори до фанатизъм. До ден-днешен на тази преданост се гледа като на основния фактор, задържащ тук жителите му и създаващ у тях особено чувство за солидарност. По някои данни на ДС селяните по това време издържат сами около 40 ходжи с цел изрично да подчертаят огромния си респект към мюсюлманската религия. Когато активистите в кампанията, мобилизирани в своеобразна "група за натиск", навлизат в селото на 29 март, те стават свидетели на истински бунт. Всички жители са събрани на площада и при пристигането на "екипа" се нахвърлят с камъни, дървета и брадви срещу него. Членовете му панически побягват, един от милиционерите е тежко ударен и изпада в безсъзнание. Опитите на придружаващите "възродителите" войници с изстрели да възпрат тълпата са безуспешни и те също са обърнати в бягство. Селяните залавят един от войниците и го обезоръжават. Пленените войник и милиционер са подложени на гаври, сред които и слагане на фес на главата. Издигат се дори призиви да бъдат убити. Все пак благоразумието и по-точно респектът пред униформите им надделява и разбунтувалите се помаци решават да ги освободят. За по-нататъшното организиране на съпротивата рибновци съставят специален щаб, който се настанява в общината. На минарето на джамията е издигнато турското знаме. Учителите християни и семействата им са изгонени от селото, като им е заявено, че по-нататък то ще се нуждае от турски, а не от български учители. Рибновци прекъсват всички комуникации, свързващи ги с вътрешността на страната - пресечен е телефонният кабел, взривен е мостът на пътя за Гоце Делчев. В селото е сформиран денонощен патрул и са изпратени хора за свръзка с останалите мюсюлмански села в района. Практическото въставане на Рибново срещу кампанията по смяна имената сблъсква организаторите й с нов проблем - какво да се прави на място, в което липсва лоялна група, дори отделни хора, които да ги подкрепят отвътре, да послужат като трансмисия за проникването на властта в локалната общност. Събитията тук не се вписват в утвърдения вече модел, при който се намират най-напред активисти от самата помашка среда, които публично да застанат зад политиката на режима, а впоследствие да се действа за разширяване на натиска върху по-упоритите. Масовият бунт на рибновчани поставя под съмнение считания за ефективен механизъм. Това води и до засилване на съпротивителните реакции в съседните села.

Важен аспект от действията на рибновчани е извеждането на съпротивата извън селото и превръщането й в организирана проява цялото помашко население в Чеч. Освен това делегации са изпратени до ЦК на БКП и до турското посолство в София. Подобни пратеничества тръгват и от селищата в района на Якоруда. Именно това придава на случая национална значимост и предизвиква реакцията на висшето партийно ръководство. Част от представителите им са приети от члена на Политбюро Боян Бълваранов, който изразява съчувствие към жалбите на помаците и дори дава телефонния си номер, за да се свържат него, в случай че имат проблеми. Действително по обратния път им се налага да покажат визитката на висшия властник, за да бъдат пуснати да се завърнат по домовете си.

Когато на следващия ден - 30 март, в кабинета на първия секретар на ОК на БКП в Благоевград Кръстьо Тричков се обсъжда идеята да се нападне селото и да се арестуват пo-първите хора в него, лично Т. Живков се обажда и ултимативно му нарежда да прекрати незабавно кампанията, за да не се налага "да снеме доверието си от тях". Същевременно съобщава, че на следващия ден в района ще пристигне комисия на ЦК на БКП, ръководена от ген. Иван Бъчваров, която да проучи случая и да му докладва лично.

Всичко това в последна сметка проваля изначално кампанията по преименуването в регионален мащаб. В целия окръг започва спонтанен и неконтролируем процес на възстановяване на турско-арабските имена, дори и там, където събитията са минали без каквато и да е съпротива.

Няма съмнение, че рибновските събития от 1964 г. забавят масовизирането на кампанията по смяна на имената със 7-8 години. Като цяло обаче те не променят характера на следваната политика. Макар и не толкова брутално, и през следващите години с пълна сила продължава натискът спрямо ислямската конфесионална идентичност. Той обаче върви паралелно със сериозни капиталови вложения в тези райони, насочени към създаване на постоянна заетост, благоустрояване на селищата и повишаване на качеството на живота в тях. Умело практикуваната от Живков политика на редуването на "тоягата и моркова" намира едно от най-ярките си проявления именно в случая с мюсюлманското население.

Директният силов подход, приложен в Западните Родопи от местните функционери, продължава да бъде един от възможните варианти за Живковото обкръжение, но в този момент то предпочита да се опре на все още неизчерпаните възможности за "пълзяща" промяна. В това отношение действията на смолянското ръководство се оказват много по-резултатни и безпроблемни. През втората половина на 60-те години обаче разликата между двете стратегии постепенно се заличава.

Шестдесетте години отбелязват истинска революция в бита на планинското население. Тя наистина е впечатляваща на фона на предишното мизерно положение и потвърждава мненията на редица изследователи за силния модернизационен импулс на ранния комунистически проект в Източна Европа.

До към 70-те години е подменен приблизително 80% от сградния фонд в родопските селища. Най-видима е промяната в облика и обзавеждането на жилищата, които са както реално, така и символично културно пространство. Старите каменни и кирпичени постройки отстъпват място на полени къщи, горните етажи на които стъпват на бетонни плочи. Вода, тоалетна, баня, радио.

През 60-те-70-те години дори най-отдалечените махали са електрифицирани и снабдени с асфалтови пътища, които ги свързват със съответния общински и окръжен център. Изключение са само някои затънтени колиби, обикновено във високата планина. Автобуси, нови сгради.

Променя се ритъма на живот в целите Западни Родопи. Откриват се огромен брой работни места, в района се настаняват много специалисти от вътрешността на страната. Всичко това се превръща в силен катализатор на модернизационните процеси в българо-мюсюлманската общност.

Този проблем не е достатъчно проучен, а той има важно значение за изясняването на някои психологически аспекти на живота в комунистическата система. Политбюро от 1969 г. жителите на всички общини, разположени непосредствено по цялата южна граница на страната, се освобождават от данък върху общия данък сгради.
??

??

??

??




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Политиката на БКП към мюсюлманското население в страната през 40-те – 60 –те години. Изселническият проблем в българо-турските отношения. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.