Първа Балканска война


Категория на документа: История


Анексията на Босна и Херцеговина и провъзгласяването на независимостта на България се явяват действия в нарушение на Берлинския договор, действия, които засягат целостта на Османската империя. Портата веднага реагира с протест до силите, подписали този договор. Изострят се австро- турските отношения. Още преди провъзгласяването на независимостта, българското правителство слага ръка върху компанските железници в Южна България и трупа войски на южната си граница. Султанското правителство също съсредоточава войски на границата с България.
Конфликтът естествено не е само австро- турски и българо- турски. Анексията на Босна и Херцеговина засяга жизнените интереси на Сърбия и Черна гора, които поставят въпроса за някаква компенсация. Австро- сръбските отношения навлизат в етап на остра криза, която заплашва всеки момент да прерасне в открит военен конфликт. .Зад Сърбия стои Русия, която обаче все още не е подготвена за някакви военни действия и настоява за примиряване. Започват сондажи и допитвания за свикване на европейска конференция , която да обсъди положението и да потърси мирен изход от кризата.В същото време сръбското правителство се опитва да се сближи с Османската империя с цел да се организира съюз на балканските държави срещу Австро-Унгария. Високата порта обаче предпочита не толкова съюз срещу Австро- Унгария, колкото срещу България.
Кризата предизвиква активизиране на гръцката дипломация. Главното, което безпокои управляващите мегаломански среди в Атина, е България. И те оставят въпроса за остров Крит на втори план , като насочват усилията си към Македония. Използвайки кризата в българо- турските отношения, Гърция търси сближаване с Османската империя на антибългарска основа. В замяна на помощта, която би и оказала против България, Гърция се стреми да получи предимства в Македония, Портата обаче не желае да допусне гръцки войски в Македония, нито пък иска да се откажа от "правата" си върху остров Крит.
От друга страна, Австро-Унгария засилва натиска си върху Сърбия, като се стреми да привлече и България на своя страна на антисръбска основа. Българското правителство обаче не се поддава на внушенията в това направление и сондира почвата за евентуално сближение със Сърбия на антитурска и антиавстро- унгарска основа. Между България и Сърбия започва размяна на мнения по този въпрос, но до конкретни споразумения не се стига, тъй като сръбското правителство и в условията на остра австро- сръбска криза не изоставя претенциите си към Македония.
Кризата от 1908г. не прераства във военен конфликт ,защото нито една от замесените в нея държави още не е достатъчно подготвена за това. Австро-Унгария има капацитет да нападне Сърбия, но тя не се решава да нападне Сърбия, тъй като става ясно, че Сърбия ще бъде подкрепена от Русия, а евентуално и от другите сили от Антантата. При това положение след известно раздвижване страстите отново се уталагат. През 1909г. между Австро-Унгария и Османската империя се постига съглашение за признаване на анексията срещу 2,5 милиона турски лири, които Хабсбургската монархия поема да изплати на Високата порта като компенсация за причинените й загуби. Наскоро след това Сърбия също е принудена да капитулира и да признае анексията. Преговорите относно сумата, която България трябва да плати като компенсация за своята независимост, също завършват благополучно: България се задължава да плати на Русия в продължение на 50 години сумата 82 милиона франка, а Русия се отказва от 125-те милиона франка турски дълг.С това кризата е преодоляна, а зреещият конфликт е за малко отложен.
Кризата от 1908 1909 г. показва, че редица тенденции в международната политика, очертали се през последните години на XIXв., придобиват по голяма определеност, изпълват се с конкретно реално съдържание. Австро- Унгария открито изоставя политиката на запазване на статуквото и заплаши да разреши експанзията си на югоизток, към Солун и Егейско море. Италия се насочва към османските владения в Северна Африка, към Триполитания и Киренайка. В избухналата през 1911г. война Османската империя търпи поражение, а Италия завладява и Триполитания, и Додеканезките острови в Егейско море. Засилва се, от друга страна, англо- руското сближение на антигерманска и антиосманска основа. Реформената акция на силите в Македония се изоставя, а политиката на статуквото, доминирала години наред след Берлинския конгрес, се изчерпва. Всъщност от Великите сили в навечерието на войната само Германия остава защитник на целостта и неделимостта на Османската империя.
Османската империя не успява да излезе от състоянието на упадък и криза. На международната арена тя е в изолация и губи редица периферни владения и признати права (Босна и Херцеговина, Северна Африка, България), а вътрешнополитически е много нестабилна. Социалната база на младотурския режим непрекъснато се съкращава, което подсилва международната и вътрешната слабост на империята. От това положение бързат да се възползват балканските национални държави. Укрепващата национална буржоазия на балканите (българска, сръбска, гръцка, румънска), заинтересована от разширяване на вътрешните си пазари и обхваната от национализъм и мегаломания, не може да допусне евентуално разграбване на плячката от големите европейски държави, без да се опита да вземе съответен дял от османското наследство. Нито една балканска държава обаче не може сама да разруши империята на султаните и да осъществи каквито и да било освободителни стремежи. От друга страна, всеки самостоятелен опит на коя да е балканска държава да задоволи и най- малките си амбиции за сметка на Османската империя нарушава "равновесието", т.е. среща съпротивата на останалите държави на Балканите. Следователно не остава нищо друго, освен да се потърси път за общи действия на базата на предварително договаряне за подялба на балканското наследство на Османската империя.

2.Формиране на Балканския съюз
Много проблеми разделят България от нейните съседи. Но има и нещо, което е в състояние поне временно да обедини балканските народи. Всяка една от балканските държави има основателни териториални претенции към Турция, но нито една няма достатъчно сили, за да постигне самостоятелно целите си. Разпадащата се империя разполага все още с големи материални и човешки ресурси, за да се справи с младите си съперници.
Неуспехът на Илинденско- Преображенското въстание от 1903 г. тласка България към войната като средство за разрешаването на тежките ѝ национални проблеми. Нейното правителство взема енергични мерки за превъоръжаване и подготовка на войската. Правят се дипломатически постъпки за сближение с Русия, на чиято подкрепа се разчита в бъдещата война срещу Турция. През март 1911 г. цар Фердинанд повиква на власт правителство начело с Ив. Ев. Гешов. То е съставено от двете най- русофилски партии в България- Народната и Прогресивнолибералната. Новото правителство внася предложение в Народното събрание за промяна на чл. 17 от Търновската конституция. Новата му редакция позволява да бъдат сключвани тайни договори. Началото на второто десетилетие на XX в. е благоприятно за изграждане на съюз между младите балкански държави. Вече са напълно оформени двете големи военнополитически групировки Съглашението (Антантата) и Централните сили. Но те все още не са готови и не бързат да започват война помежду си. Това дава шанс на балканските държави да проявят поголяма самостоятелност в преследването на своите цели. Стимул им дава и слабостта на Турция. Зачестяват военните бунтове, които рушат дисциплината и намаляват боеспособността на турската войска. В Албания избухва въстание.

2.1. Албанските въстания
След младотурската революция настъпва нов подем в развитието на албансккото националноосвободително движение. През пролетта на 1909 г. избухва въстание в Косовския вилает. Албанските селяни се вдигат против поредното увеличение на данъците. Малко по - късно, през есента на същата година избухва въстание в няколко околии против събирането на десятъка в увеличен размер. През пролетта на 1910 г. се организират масови митинги в защита на албанската азбука, а след това отново на въстание се вдигат селяните от Косовкия вилает. Следват непрекъснати турски военни експедиции, които пристигат в Албания и потушават въстанията.
Потушаването на въстанието е съпроводено с разрушаване на села, с повсеместно обезоръжаване на албанското население, с разгромяване на албанските печатници и преса, със закриване на албанските национални училища. Репресиите срещу албанското национално движение издълбават пропаст между албанците и младотурския режим. Албанските патриоти се убеждават, че остава само един начин да се осигури нормалното национално развитие на албанците - въоражена борба за автономия или за независимост.
Събитията в Европейска Турция от 1910 г. показват неопровержимо, че установеният след младотурската революция режим не е жизнен. Провалът на националистическата политика на младотурските шовинисти подкопава переспективата за постигане на условия, при които всяка националност да се развива свободно, да вижда в империята поне отчасти и свое отечество. Надеждите, че положението на потиснатите народи в Турция ще се подобри в старите рамки на империята, стават съвсем илюзорни. Изменение на вътрешното статукво и постигане на децентрализация и автономия вече може да стане само по пътя на въоражената борба срещу съществуващото управление. Турция отново се оказва в криза, която чака своето радикално разрешение.

2.2. Българо-сръбски съюзен договор
Гръбнакът на Балканския съюз съставлява българо сръбският договор от 29 февруари (13 март) 1912г. Преговорите за сключването на този договор започват през 1911г. по време на итало- турската война и се водят с благоволението и застъпничеството на Русия. По това време в България и в Сърбия управляват русофилски кабинети, които приемат съветите на Русия за споразумение помежду си. Постигането на такова споразумение се улеснява и от обстоятелството, че българското правителство на Ив. Ев. Гешов изоставя традиционното за българската външна политика искане за автономия на Македония и тръгва по пътя на дележа. Пазарлъците кой какво ще получи в случай на подялба на европейските владения на Османската империя завършват с компромис: териториите на изток от Родопите и долното течение на р. Струма са за България, а на север и запад от Шар планина за Сърбия; територията, заключена между Родопите и Шар планина, ако не се организира като автономна област, към което всъщност се стремят договарящите се правителства, се разделя на две части- земите на юг и изток от линията Крива паланка- Охридското езеро се признават за български, а областта между тази линия и Шар планина, за която претендира Сърбия, се обявява за спорна зона, за чиято принадлежност като върховен арбитър се определя руският император. Така идеята за автономия на Македония, без да бъде формално отхвърлена, се изоставя. Според проекта за разделяне остава една спорна зона, чиято принадлежност следва да се определи по късно в зависимост от развитието на събитията и арбитража на
Русия.
Сръбско българския договор от 1912 г. има антиавстро- унгарска и антиосманска насоченост. Сърбия и България се задължават взаимно да си окзават помощ в случай, че едната от двете държави бъде нападната или ако някоя от великите сили се опита да анексира или да окупира, макар и временно, която и да е било териториална част от Балканския полуостров, намираща се под османска власт. Два месеца след договора (на 29 април 1912 г.) е сключена конвенция, с която се уточняват военните задължения на съюзниците. В случай на австро-унгарско нападение срещу Сърбия договорът предвижда България да се притече на помощ на съюзницата си с 200 хилядна армия. В случай пък на нападение на Румъния срещу България Сърбия се задължава да окаже помощ на съюзницата си със 100 хилядна армия. Към сключената военна конвенция се прибавя конкретно споразумение между генералните щабове на двете армии. Всъщност и политическия договор, и военните споразумения между България и Сърбия от 1912г. имат предвид не толкова австро- сръбски или румъно- български конфликти, а една сръбско- българска война против Османската империя. Тъй като договорът е насочен главно срещу Турция, към конвенцията е приложено отделно споразумение между генералните щабове на двете армии, определящо взаимодействието между тях във време на война срещу Турция. Преговорите между двата щаба продължават през цялото лято.

2.3. Българо- гръцкият договор
През 1911 г. са проведени разговори за сближение и съюз и между Гърция и България, в които важна роля играе Англия. Чрез видния деец на английския Балкански комитет Дж. Баучер през май 1911 г. е изказано желанието на гръцкия крал Георги и Венизелос да влязат в съюз с България. Гешов дава благоприятен отговор, но до конкретни преговори не се стига.
След започването на итало- турската война и обявяването на мобилизация в Турция гръцкото правителство взема инициативата за преговори.
На 14/27 април 1912 г. гръцкият пълномощен министър в София Д. Панас представя на Гешов един гръцки проект за съюзен отбранителен договор, в който не се споменава нищо за автономия на Македония или дори за правата, които чл.23 на Берлинския договор гарантира на християнските народи в Турция. При преговорите е постигната една компромисна формула, според която българското правителство не включва в договора изрично искане за автономия на Македония, а гръцкото се съгласява да се включи една обща формулировка, че целта на договора е да се получи или осигури осъществяването на правата, които призтичат от договорите или по друг начин са отстъпени на гръцката и българската народност, прилагане на политическо равенство и конституционни гаранции. При това положение на 16/29 май 1912 г. отбранителният договор между двете страни е подписан.
По силата на този договор двете държави се задължават да си оказват взаимна помощ с всички свои въоръжени сили в случай на нападение от трета сила. Сключва се впоследствие и българо гръцка военна конвенция, която предвижда България да вземе участие в подготвяната предстояща война с 300 хилядна армия, а Гърция със 120 хилядна армия. Споразумение за предварителна подялба на териториите, които ще се отвоюват от Османската империя, между България и Гърция обаче не се сключва, договарящите се страни очевидно не могат да се споразумеят за Южна Македония и Солун. Приема се само най общо, че подялбата на завладените земи ще се извърши според приноса на всяка една от страните в предстоящата нелека война. Това оставя на двете правителства развързани ръце за действие в зависимост от едно или друго развитие на събитията и с оглед на задоволяване амбициите им за сметка на едната или другата страна. Липсата на предварителна разграничителна линия между териториалните аспирации на България и Гърция става един от главните недостатъци на формиращия се Балкански съюз.

2.4. Включване на Черна гора в Балканския съюз
Сключените договори между България и Сърбия и между България и Гърция оформят Балканския съюз. Същевременно в българските управляващи кръгове назрява идеята да се включи в него и Черна гора.
Българското правителство, след като вече решава да започне войната, натоварва Н. Колушев, български дипломатически представител в Цетина, да постигне едно устно споразумение с Черна гора, тъй като Русия не е съгласна Черна гора да се присъедини официално към сръбско българския договор. Но Фердинанд, вече решил да воюва, заобикаля руската бариера и без да подписва договор, постига спогодба с Черна гора, по която тя се задължава да воюва заедно с България против Турция. По късно, на 2/15 октомври 1912 г., когато Черна гора вече е във война с Турция, е сключен писмен сръбско черногорски договор. Така българо сръбският и българо гръцкият договор за съюз са допълнени през есента на 1912 г. от българо черногорски и сръбско черногорски споразумения. България и Сърбия се задължават да окажат известна финансова помощ на Черна гора, а тя да участва със своите въоръжени сили в предстоящата война.
Така е завършена дипломатическата подготовка на Балканския съюз. Сключените договори не решават противоречията между неговите участници. Те са единни в желанието си да се разправят решително с Турция и изпълнени с противоречия относно бъдещето на балканските й владения. Завършва формирането на Балканския съюз. Балканските държави се впускат в една политика, която прераства в тежки и продължителни войни, заели почти едно десетилетие в историята на балканските народи.
2.5. Поведението на румънското правителство
От балканските държави извън съюза остава само Румъния. Формално тя остава свързана с Централните сили (Германия, Австро Унгария и Италия), докато Балканският съюз се изгражда под патронажа на Русия и другите сили на Антантата. През пролетта на 1912 г. румънският външен министър недвусмислено предупреждава, че Румъния е за запазване на статуквото на Балканите и че в случай на териториално разширение на България за сметка на Османската империя тя ще поиска Южна Добруджа като компенсация. Българското правителство, обаче не взема мерки за предварително договаряне с Румъния с оглед осигуряването на нейния неутралитет в предстоящата война. Този нерешен въпрос изиграва немалка роля в по нататъшното развитие на събитията и взимоотношенията на Балканите.

2.6. Отношението на великите сили към Балканския съюз
Дипломатическото раздвижване на Балканите е посрещнато по различен начин от двете групировки на европейските велики сили, дори от силите на един и същ лагер. Сключването на сръбско българския договор става под прякото покровителство на Русия. Френският министър на външните работи е уведомен за сключването на съюза още в началото на преговорите. Френският президент Поанкаре се споразумява с руския външен министър Сазонов да задържат избухването на войната на Балканите и обещава, че Франция ще се намеси във войната само ако Австро Унгария нападне Сърбия, Русия защити Сърбия, а Германия нападне Русия. Самата Русия решително не иска в дадения момент усложнения, които биха я въвлекли в една тежка война. Английското правителство също е уведомено за сръбско- българския договор и изразява одобрението си. По късно превратът в Цариград от юли 1912 г. кара английското правителство да заеме много по благосклонна позиция към Турция.
Сближението на балканските държави предизвиква основателни опасения сред Централните сили. Виенската дипломация се старае усилено да привлече на своя страна България и да изолира Сърбия. Нейна цел си остава създаването на един блок от Румъния, Турция и България под австро- германско ръководство. Румъния е вече отдавна свързана с Тройния съюз, а Турция се намира под влиянието на Германия. Проблеми създава само България в момента. Спрямо България била приложена тактиката на заплахи в смисъл, че при една война срещу Турция ще се окаже притисната в клещи от Турция и Румъния. Но Австро Унгария не може да предотврати формирането на Балкански съюз, тъй като интересите на България й диктуват антитурска ориентация.

Италия, другият член на Тройният съюз, също възразява срещу една акция на балканските държави срещу Турция, макар че в момента се намира във война с нея. Тя се опасява, че докато е заета в Триполитания и Додеканезите, не ще може да защити своите интереси в Албания. Една война на Балканите излиза извън плановете на Италия, която желае да посплаши Турция с един Балкански съюз и да я направи по отстъпчива спрямо нейните искания в Триполитания и Додеканезите. Опитите на България да се разбере с Италия и при дадената обстановка на война между нея и Турция ударили на камък.
Албанските въстания от 1911- 1912 г. влошават положението на нетурските народи в Османската империя. Великите сили са склонни да започнат наново безплодните си опити за въвеждане на реформи в Турция. На 1/14 август новият австро унгарски министър на външните работи граф Бертхолд предлага на силите да се договорят за въвеждане в Турция на административна децентрализация. Великите сили се съгласяват, но Портата отхвърля предложенията им.
3. Първа балканска война
3.1.Причини и характер на Първата балканска война
Войната на балканските държави ( България, Сърбия, Гърция и Черна гора) против Османската империя, тази т.нат. Първа балканска война, е породена преди всичко от националноосвободителни мотиви. Балканските държави подготвят и започват тази война в името на освобождението на своите сънародници от османска власт, в името на премахването на несправедливото статукво на Балканите, наложено от Берлинския договор от 1878г. В този смисъл войната е продължение на борбата на нетурските народи от европейската част на Османската империя за свобода и независимост, за присъединяване към съответните национални балкански държави.
Причините за тази война възникват още със установяването на Берлинското статукво на Балканите.Дипломатическата подготовка на войната завършва със създаването на Балканския съюз.Ненапразно целият период от 1878г. до 1912г. е изпълнен с конфликтни ситуации и разни източни кризи, в основата на които лежат едни или други противоречия между отделните балкански държави и Османската империя, при което почти винаги тези противоречия и конфликти се намират в пряка връзка с националноосвободителното движение на балканските народи под османска власт, свързани са с въпроса за съдбата им.
Националноосвободителният мотив на Първата балканска война обаче не остава единствен. Не по- малко силен е стремежът на управляващите среди в балканските държави да постигнат терирориални завоевания, да се обогатят и укрепят властта си, стремеж, който напълно съвпада и с интересите на съответните монархии и династии. Оттук и двойнствения характер на Първата балканска война. Като освобождава намиращите се още под османско иго балкански народи( българи, албанци, гърци, сърби), тя съдейства за окончателното ликвидиране на османския феодализъм на Балканите и обективно играе прогресивна роля. В същото време тя съдържа в себе си и завоевателно- хегемонистични мотиви. Управляващите среди в балканските държави пристъпват към осъществяване на своите отдавна изявени великодържавни максималистични териториални аспирации. И тези аспирации се оказват насочени не само против Османската империя, срещу която действат държавите от Балканския съюз. Остри противоречия, породени на основата на кръстостващи се национални и териториални аспирации, съществуват и между партньорите от самия съюз. Особена роля в случая играят аспирациите на Сърбия и Гърция към територии с българско национално мнозинство (Македония и Тракия)

3.2.Избухване на Първата балканска война. Поражение на Османската империя.
С формирането на Балканския съюз завършва в основни линии дипломатическата подготовка на войната. Неутралитетът на Румъния и Австро-Унгария остава несигурен. Русия предупреждава балканските държави, да не разчитат на въоръжена помощ от нейна страна. Въпреки това държавите от Балканския съюз решават да започнат войната. През септември 1912г. те започват вовнна мобилизация .Османската империя също се подготвя, но не за отбрана, а за нападение. На 25 септември, когато мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 30 септември/13 октомври/ 1912г.съюзниците връчват на Високата порта нота с искания за осъществяване на определени реформи в европейските владения на империята. Високата порта отхвърля нотата, след което другите съюзници- България,Гърция и Сърбия на 5 октомври/18 октомври/1912г. също обявяват война на Османската империя. (Прил. 1)
3.3. България във войната
От съюзническите войски най- многобройна и силна е българската армия. Главните сили на България са съсредоточени в Източна Тракия, където се намира основното ядро на османската армия. Освен това българското командване формира още няколко отряда за действие в Западна Тракия, през Родопите към Бяло море.България свиква под бойните си знамена близо 600 000 души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на които стоят способните генерали (Прил. 2 ) - Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев. Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, но фактическото ръководство на войските е в ръцете на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и на началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев. Много от бежанците, дошли в България през последните години, не фигурират в мобилизационните списъци. Хиляди чеда на Македония и Одринска Тракия горят от желание да вземат участие в освобождението на родните си места. По примера на българското опълчение от последната Руско- турска война, командването на армията издава заповед за формиране на Македоно- одринско опълчение. (Прил. 3) За негов началник е назначен старият опълченец, генералът от запаса Никола Генев. За кратко време и с голям ентусиазъм са формирани 12 дружини, които носят имена на градове от Тракия и Македония.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Първа Балканска война 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.