Раждане на Средновековна Българска държавност


Категория на документа: История



21. ОБЩЕСТВЕНО –ИКОНОМИЧЕСКО, ПОЛИТИЧЕСКО И КУЛТУРНО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ СЛЕД СЪЕДИНЕНИЕТО ДО КРАЯ НА ХІХ ВЕК.
През 1886г България дръзва да наруши Берлинския договор и да реализира първият етап от националното си обединение. Премахват се изкуствено създадените граници по Стара планина и митническите бариери, печели се международен престиж. Тези успехи обаче не са в състояние да премахнат редица съществуващи проблеми. Неуспешните следвоенни стопански трудности се съчетават с увеличаване на данъците поради поемането на румелийските задължения. Обединяването на двете части на страната създава административни неуредици. Всичко това се прибавя към съществуващата обстановка на политическо противопоставяне. Умерените либерали на Драган Цанков и дейците на Народната партия, оформят групата на т.нар. крайни русофили. Те смятат, че приятелството с Русия е необходимо условие за съществуването на държавата. На противоположния полюс са активните деятели на съединистката акция- Захари Стоянов, Димитър Ризов и южнобългарските либерали. Между двете формирования на русофили и русофоби стои правителството на Петко Каравелов, подкрепяно от председателя на НС Стефан Стамболов. Според тях отношенията между България и Русия могат да бъдат подобрени и без отстраняването на княза. Умереното крило се стреми към подобряване на отношенията с Русия кат гаранция за запазване на самостоятелността на страната. Формулата без княз Батенберг и без Русия няма привърженици, но тя се реализира. За пръв път в следосвобожденската история на България външнополитическите проблеми стоят в основата на политическите борби вътре в страната. На 2 юни 1886г Каравелов и Стамболов посещават управляващият руското дипломатическо агентство в София. Целта им е официален опит за подобряване на отношенията с Русия. Отговорът на Русия е категоричен. Тя няма да предприеме стъпки в това отношение докато Александър І е на власт. През 1886г в политическия живот в България на преден план излиза офицерството, придобило авторитет с победата в Сръбско-българската война. През лятото не голяма група военни начело с Анастас Бендерев, командирът на Струмския пехотен полк и Георги Вазов подготвят преврат за детронирането на княза. Намеренията на заговорниците са реализирани без реална съпротива през нощта на 8 срещу 9 август. Две дружини от Струмския полк разоръжават охраната на двореца. Княз Александър І е принуден да подпише предварително подготвена прокламация, че се отказва от престола. След това под конвой е изпратен за родовото си имение в Германия. След преврата възможностите са три: военна диктатура, коалиционно правителство или предаване на властта на противниците на княза. Заговорниците се спират на варианта с коалиционен кабинет, начело с Петко Каравелов и дори обявяват състава му без да се допитат до включените в него министри. Няма трайна реализация и опита да се състави изцяло русофилски кабинет. Правителството е назначено с прокламация Към българския народ, обнародвана в извънредно издание на Държавен вестник. За министър-председател е избран митрополит Климент Търновски. Липсата на информация и дезорганизация внасят смут в провинцията. Оформят се два центъра на недоволство- Търново, където се намира Стамболов и Пловдивски гарнизон. След като става ясно, че повечето от войските в Южна България са готови да действат за връщането на княза на 11 август 1886г Стамболов издава прокламация към българския народ за борба против детронаторите. В нея се иска оттегляне на фиктивно съществуващото правителство от крайни русофили. Започват действия за реализиране на контрапреврат. Междувременно Стамболов взема мерки за връщане на княз Александър І в България. На 12 август 1886г е сформирано 7 – членно правителство на Петко Каравелов. Кабинетът е образуван от представители на различни политически сили, обединени около идеята за преодоляване на политическата криза. По въпроса за съдбата на княза позициите на Каравелов и Стамболов се разминават. На 12 август 1886г в София е обявен регентски съвет в състав Петко Каравелов, Стефан Стамболов и майор К. Никифоров. На 16 август 1886г в състава на княжеското наместничество влизат Петко Славейков, Георги Странски и Стефан Стамболов. Васил Радославов е натоварен да състави ново правителство. Оформят се две правителства в София и в Търново, в либералната партия настъпва разцепление. По пътят си към Германия княз Александър І получава сведения за развитието на събитията в България и молба от наместничеството да се завърне в страната. Княза поема обратния път. Посрещнат е в Гюргево от Стамболов, Васил Радославов и негови поддръжници. На 17 август княза пристига в Русе, от където изпраща телеграма до руския император с молба за мнение по създалата се ситуация. На 20 август 1886г се получава отговора на Петербург. Руският император не одобрява връщането на Александър в България. След руският отговор княза окончателно решава да абдикира. На 22 август 1886г Александър І пристига в София и на следващият ден свиква съвещание с участието на политическите дейци. На 25 август е назначен регентски съвет в състав Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Петко Каравелов. На 26 август 1886г първият княз на третата българска държава официално абдикира. На 28 септември 1886г се провеждат избори, на които русофилите търпят поражение. В деня на изборите руското дипломатическо агентство обявява изборите за незаконни, това не пречи на 19 октомври ІІІ ВНС да започне своята работа. То избира принц Валдемар, син на датския крал Християн ІХ и брат на руската царица Мария, за княз на България, но по внушение на Русия той отклонява предложената му корона. В края на работата на ВНС е избрана тричленна делегация в състав Константин Стоилов, Д. Греков и Константин Хаджикалчов, която да посети столиците на ВС и да поиска съвети за излизане от кризата в страната. Отказът на принц Валдемар и скъсването на дипломатическите отношения с Русия поставя регентството и правителството в затруднено положение. Мисията на тричленната делегация започва на 20 октомври 1886г. Депутацията е посрещната добре в Лондон, Рим и Виена и хладно в Берлин и Париж, Петербург отказва да приеме българските пратеници. На 1 декември 1886г бившия офицер от австро-унгарската армия майор Лааба свързва членовете на депутацията с принц Фердинанд Сакс Кобургготски и той става кандидат за българския престол. Външнополитическите затруднения се съчетават с усложняване на обстановката в страната. Данъците се увеличават, затруднено е снабдяването, политическото противопоставяне се задълбочава. През януари 1887г в Браила започва да излиза вестник Девети август, в който военните емигранти подканят офицерите в страната да свалят правителството. В началото на 1887г офицерите в Румъния създават комитет за подготовка на въоръжено въстание, подкрепено от страна на руският дипломатически представител в Букурещ. Бунтът избухва в Силистра на 17 февруари 1887г, но е бързо потушен от правителството. Излизането от кризата става все по-необходимо. Задачата е да се намери кандидат, готов да заеме българския престол, без предварителното одобрение на ВС. На 15 март 1887г Константин Стоилов заминава за Виена, за да разбере дали бившият княз Александър І е съгласен да бъде отново избран, при отказ мисията му е да намери кандидат, готов да изпълни искането на регентството. След категоричния отказ на бившият княз, продължават преговорите с княз Кобург, През лятото на 1887г се постига договореност с Фердинанд Сакс-Кобургготски, немски принц, родственик на много европейски владетелски фамилии. На 25 юни той е избран за княз на България от ІІІ ВНС. Със задачата той да бъде утвърден от ВП и признат от ВС е натоварено правителство, съставено на 28 юни 1887г, начело с д-р Константин Стоилов. На 30 юли новия владетел стъпва на българска земя във Видин и на 2 август 1887г полага клетва в Търново. Фердинанд І е княз на България от 7 юли 1887г до 22 септември 1908г, когато е обявена Независимостта на България, и цар на България от 22 септември 1908г до 3 октомври 1918г. На 20 август 1887г новия български княз възлага на Стефан Стамболов съставянето на правителство, което е утвърдено на следващия ден. Годините в които Стамболов е министър-председател, са характерни с обществени-политическа конфронтация. Два са факторите, които влияят на вътрешната политика – стремеж за създаване на условия за стопанско развитие, смазване на недоволството от курса на правителството и недопускане на чуждо, или по-точно на руско вмешателство във вътрешните работи на страната. Правителството няма собствена пария, а се поддържа от Либералната. Още от началото на управлението на Стамболов се очертават две опозиционни течения – легално и нелегално. Първото водено от В. Радославов смята присъствието на княз Фердинанд за законно, но атакува правителството. Нелегалните предвождани от Драган Цанков и Петко Каравелов, са на мнение, че и княза и правителството са незаконни и трябва да се проведат избори за ВНС. Те са на мнение, че за да се нормализира обстановката в страната трябва да се подобрят отношенията с Русия. Против княза и правителството е и духовенството, което свързва идването на монарха с русофобския изход от кризата, българската църква не признава княза и името му не се споменава в църковните служби. Независимо от липсата на единна опозиция правителството взема мерки против всяко недоволство и неподчинение. Изборите за V ОНС са съпроводени с натиск и донасят убедителен успех на министър-председателя. Още на първата сесия е приет закон за изтребление на разбойничеството, който по същество означава запазване на военното положени в страната, подсъдни са лица вдигнали бунт против държавата и властта. Законът е приложен веднага по отношение на политическите противници. Всички опозиционни вестници прекратяват съществуването си. Успоредно с разправата с опозицията Стамболов се стреми да елиминира влиятелни и авторитетни личности в страната, които смята за потенциални конкуренти. Това става повод видни привърженици на Стамболов да се оттеглят от него. Сред тях са министрите Начович и Стоилов, които през декември 1888 напускат кабинета и са заменени от Иван Салабашев – министър на финансите и Д. Тончев- министър на правосъдието. Правителството се справя и с висшето духовенство. Правителството не разрешава редовното свикване на Светия синод под предлог, че се занимава с политически, а не с църковни въпроси. Армията е опората на правителството, но и голяма опасност. През януари 1890г е разкрита конспирация в Софийския гарнизон, като организатора майор Коста Паница е осъден на смърт. На 15 март 1891г е подготвен атентат срещу министър-председателя, жертва на който става министъра на финансите Христо Белчев. Това убийство е използвано за разправа с опозицията. Арестувани са Петко Каравелов, Трайко Китанчев, Томя Георгиев и др. Срещу задържаните не са открити доказателства за заговор, но получават присъди, Каравелов е осъден на 5 години затвор, Трайко Китанчев на 3, а някои без доказателства получават смъртни присъди. След тези събития още министри напускат кабинета. Те са заменени с лица без опит. През есента на 1892г напрежението в страната се засилва от намерението на Стамболов да измени конституцията. Тези промени произлизат от желанието му да стабилизира положението в страната чрез женитбата на княза и създаването на династия. Сред сериозни проучвания избора се спира на княгиня Мария- Луиза Пармска. Замислената коронация среща съпротива в страната. Екзарх Йосиф І смята, че женитбата ще отдалечи възможностите за помирени с Русия. Правителството обаче не допуска неодобрението на църквата и опозицията да се превърне в съпротива. На 8 април 1893г княз Фердинанд се венчава за Мария –Луиза в Пианоре. На 3 май 1893г княз Фердинанд открива заседанията на 4 ВНС, което приема промените в конституцията. Те условно могат да се разделят на две групи- отнасящи се до привилегиите на държавния глава – българския княз и наследникът му носят титлата царско височество, българския княз не може да изповядва никаква друга вяра освен православната, само княза, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнско вероизповедание, както той, така и първият престолонаследник може да си останат в него, княза има право да раздава ордени. Останалите изменения касаят състава, правата и задълженията на народното представителство. Според тях ОНС се състои от представители, избрани направо от народа. ВНС се състои от представители, избрани направо от народа, като числото им е равно на двойното число на членовете на ОНС. Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активната законодателна и практическа дейност за осигуряване на икономическа независимост на България и преодоляване на общата изостаналост на страната. Различни фактори влияят върху стопанското развитие в първите десетилетия след Освобождението. България продължава да е аграрна страна. Градското стопанство се намира все още в своя занаятчийско-манифактурен стадий на развитие, и продължава да е под ударите на разоряващата конкуренция на чуждото фабрично производство. Това се отразява и на търговията допълнително притеснена от загубата на турския пазар. Правителството ориентира политиката си в две посоки- към насърчаване на местното производство и към привличане на чужди капитали и регулиране на търговско-икономическите отношения с други страни. Кабинетът освобождава редица фабрики от данъци при внос на необходимите им машини, съоръжения, ползват намаления от установените тарифи. През 1891г е приет закон за снабдяване на армията с материали за въоръжаване, облекло, храна и др., като се дава предимство на родното производство. Постиженията в икономическото развитие на страната се илюстрира на проведеното Пловдивско изложение. Целта на Първото българско земеделско-промишлено изложение е да стимулира прохождащата българска индустрия и селско стопанство, да създаде международни контакти на българските производители. За да обезпечи капитали за развитието на националната индустрия кабинетът на Стамболов прибягва до сключване на външни заеми. Първият е сключен с Лондон и е свързан със споразумението за закупуване на жп линията Русе – Варна. Той е първият външен заем на България. Вторият заем е отпуснат от виенската Лендербанк и е предназначен за жп линията Цариброд- София- Вакарел. През 1893г се основава Българско търговско параходно дружество, което е освободено от редица задължения. Народното събрание приема Закон за монопола върху солта, закон за мерките и теглилките, според който в страната се заменят старите мерни единици с нови от европейската мерна система. 6-то ОНС приема закон за насърчаване на развъждането на овце, закон за конезаводите. Благоустроява се София и Пловдив и някои други по-големи градове. Създават се общински здравни служби, полага се началото на пенсионното осигуряване. Грижите на правителството се разпростират в просветата и културата. През 1888г е гласуван закон за отваряне на Висше училище и в София се слага началото на бъдещия университет. Разривът с Русия е израз на твърда воля за постигане на държавна самостоятелност, но в същото време изправя България пред сложни проблеми. Русия не одобрява Фердинанд за български княз, тъй като смята, че той ще е проводник на чуждо влияние. С нота до великия везир руския посланик Нелидов настоява Турция да обяви на българското правителство и да съобщи на ВС, че присъствието на Фердинанд в България противоречи на Берлинския договор и следователно е незаконно. На 22 февруари 1888г ВП обявява избора на княз Фердинанд за незаконен. Стефан Стамболов търси дипломатическа опора в Австро-Унгария и Англия и до голяма степен успява. Виена и Лондон не могат да признаят княза преди това да е извършено от султанското правителство. Във външната си политика Стамболов търси подкрепата не само на ВС, но и на балканските държави. Проблемът за останалите под чужда власт територии с българско население е основен както за обществеността, така и за официалната политика след Освобождението. След успеха на Съединението въпросът за Македония става един от централните в политическата доктрина на Стамболовото правителство. Извоюването на берати за екзархийски митрополити в Македония е безспорен успех за българската дипломация. Те са издадени на името на българското правителство, с което се утвърждава, че българската държава е институцията, която трябва да осъществява националната политика. Успехите се допълват от приемането на княз Фердинанд на частна аудиенция от император Франц Йосиф. Това събитие се оценява от европейския печат като равно на признаване на българския владетел. През юни с.г. английската кралица Виктория приема княза въпреки протестите на руското посолство в Лондон. Активната и целенасочена политика дава плодове. През 1890г чуждите дипломатически представители в София обявяват, че ще поддържат официални контакти с правителството, а в началото на следващата година турския комисар иска аудиенция от българския владетел. През 1891-1892г княз Фердинанд е приет от австро-унгарския император и от английската кралица, а министър-председателя от турския султан. Сватбата на княза с Мария-Луиза също спомага процеса на официално признаване. Недоволството в страната от режима на Стамболов обаче продължава да нараства. Наред с русофилската опозиция, която е почти разгромена се създава нова. През есента на 1892г се оформя Съединената легална опозиция. Политическите противници на режима засилват дейността си. През пролетта на 1894г Фердинанд се среща с руския посланик във Виена княз Лобанов- Ростовски, по повод на което български министър-председател проявява остро недоволство. При завръщането си от Европа на 17 май 1894г Фердинанд получава оставката на Стамболов, който се надява, че княза ще го помоли да я оттегли. Поредната заплашителна оставка на Стамболов е приета на 18 май 1894г. Всички поканени от княза да оглавят правителството отказват. След няколко неудачни комбинации Фердинанд се обръща към Константин Стоилов. Князът и Стоилов се договарят за министерската листа и чак тогава се провеждат изборите. На 19 май 1894г е сформиран коалиционен кабинет с министър-председател Константин Стоилов. Започва прочистване на административния апарат от стамболовите привърженици. На 1 август излиза указ за разтуряне на 7 ОНС. След проведените на 11 септември 1894г законодателни избори се очертава твърде пъстра камара и няма партия или групировка, която има парламентарно мнозинство. За председател на 8 ОНС е избран Теодор Теодоров. На 3 юни 1894г се поставя началото на нова политическа формация – Народна партия. В НП остават бившите консерватори, южнобългарските съединисти, някои цанковисти и независими дейци. В областта на вътрешната политика партията се обявява за привърженик на конституционната монархия. НП обявява, че ще работи за икономическото повдигане на страната чрез покровителство на местната търговия. Като външнополитически принцип се прокламира признателност към Русия. Успоредно със създаването на НП тече процес на съживяване на старите партии. Предимство има Либералната партия, чиито ръководни дейци участват в легалната опозиция. Бързо се възстановява и ЛП на Петко Каравелов, която през 1896г приема името Демократическа. Най-трудно се възстановява партията на Др. Цанков, тъй като нейният лидер отсъства дълго от страната и част от привържениците и преминават в редовете на НП.От 1897г партията се оглавява от Стоян Данев и се преименува в Прогресивнолиберална. С най-слабо влияние е Българската социалдемократическа партия. В началото на декември 1894г Стоилов подава оставка. На 9 декември 1894г е назначено ново хомогенно правителство с министър-председател Константин Стоилов. Хомогенния кабинет на НП слага акцентът във външната политика върху признаването на княз Фердинанд. Продължават опитите на българската дипломация да установи контакт с Петербург. Издействано е съгласието в Русия да бъде приета депутация, която да положи венец на гроба на покойния руски император Александър ІІІ. Депутацията потегля през юни 1895г с мисия да работи за помирение и като отстъпка от българска страба да предложи покръстването на престолонаследника в източноправославна вяра. Официалното помазване на престолонаследника става на 2 февруари 1896г в присъствието на представители от Русия, Турция, Франция, Сърбия и Гърция. Актът е последван от признаването на княз Фердинад за законен владетел на българия от Русия, Турция и другите ВС. Международното признание на княз Фердинад слага край на българската криза. Стоилов поема курс за сближение със съседните държави. Развива се активна законодателна дейност. Обсъдени са 64 закона от два вида: политически и стопански. С първата се цели да се накажат беззаконията и да се възстанови парламентарната демокрация, а втората група засягат развитието на икономиката. Законите със стопански характер са повече на брой и с важно занчени за бъдещото икономическо развитие на страната. След управлението на Народнолибералната и Народната партия настъпва период на чести правителствени промени. Тази партийна разпокъсаност повишава ролята на монархическия институт. На 19 февруари 1899г княз Фердинанд назначава правителство начело с Димитър Греков. Идеята на монарха е да се образува коалиционно правителство от русофилските партии. В кабинета влизат либералите радослависити. Насрочени са законодателни избори, с които се цели създаването на правителствено мнозинство в новата камара. С факлшификации и насилие Радославов успява да осигури за своята партия най-много депутатски места. Единствения успех за кабинета е участието на България на Първата световна конференция за мир в Хага. Правителството полага системни грижи да убеди Русия в своята лоялност. Освен криязата във финансите трудностите на кабинета нарастват и от изострянето на отношенията между радослависти и стамболовисти. Противоречията между управляващите партии проличават след насрочването на избори за Х ОНС прес септември 1899г. Либералната паритя затвържадва мнозинството си в Народното събрание и Греков подава оставката на кабинета си. На 1 октомври 1899г е назанчено ново правителство начело с Тодор Иванчов. Съществуващата финансова криза влюшава изключително много финансовото положение на страната. За да стабилизира финансите кабинетът разрешава на БНБ да обменя банкноти срещу сребро. Поземления данък е замене с натурален десятък. Законът е приет с недоволство от населението и прераства във въоръжени бунтове. Вътрешнополитическите финансови затруднения в началото на ХХ век се съпътстват и от външнополитически. Балканската политика на Русия и Австро-Унгария за запазване на статуквото не удовлетворява българската държава. Сърбия и Гърция засилват дейността на своите националистически пропаганди в отговор на разрастването на българското националноосвободително движение. Князът се опитва да избегне правителствената криза и на 27 ноември 1900г Тодор Иванчов след реконструкция на кабинета остава министър –председател, като поема и министерството на финансите. Основната задача на това правителство и да проведе избори за ХІ ОНС, от което да бъде излъчено едно по-стабилно правителство. След конфликт на министър-председателя с генерала Рачо петров, неподкрепен от княза Т. Иванчов подав оставка на 10 януари 1901г. Назначено е служебно правителство на ген. Рачо Петров, което има същата задача като на предходното – провеждане на парламентарни избори.

22. НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ В КРАЯ НА ХІХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК (1878-1912 г.)

Берлинския договор създава българският национален въпрос за освобождението и националното обединение на българите в една държава. Съпротивата на българите срещу Берлинския договор започва почти едновременно във всички български земи веднага след подписването му. Първи изразяват недоволството си българите от Маледония и Източна Румелия, които с множество петиции, изложения и мемоари настояват пред ВС за запазване на българското национално единство. Постепенно мирните протесни прерастват в подготовка за въоръжена съпротива. Според Берлинския договор в Европейска Турция трябва да се осъществят реформи, които да засягат самоуправлението, да допуснат участието на християни в управлението, да изравнят гражданските и политическите права между различните религиозни общности. ВП обаче отлага и проваля всички опити за реформи. Над българското население в Македония и Одринско продължава да тегне чуждия социален, политически и икономически гнет. След Руско-турската война от 1877-1878г в Макединия и Одринско се настаняват хиляди бежанци- мюсюлмани от Северна и Южна България, от Босна и Херцеговина. Заграбени са просторни селски земи, обезземлява се християнското население. Кризата в империята се отразява и в градското стопанство, в упадъка на занаятчийското производство и търговията. Българското население в Македония и Одринско страда най-вече от липсата на законност. То е подложени на грабеж и насилие. Огромна опасност е агресивността на съризма и гърцизма, които заплашват да разрушат българската народностна самоличност. Княжество България съчувства на съотечествениците си в Европейска Турция и подпомага техните освободителни усилия. Борбите в Македония и Одринско съвпадат с главната насока на българската външна политика след 1878г- постигане на национално обединение. Съгласно Берлинския договор Северна Добруджа до линията източно от Силистра на Дунава и южно от град Мангалия на Черно море, която до тогава е част от българския ареал е дадена на Румъния заради участието и в Руско-турската война. Румънските правителства полагат системни усилия да румънизират новата територия. Задачата е да се претопи българския елемент. В областта не се създава нито един комитет или организация за защита на българското население, както това става в Македония и Одринско. Единствените обществени организации са училищата, църковните настоятелства и културно-просветните дружества. Значително българско население остава под сръбска власт. По силата на Санстефанския договор Сърбия получава териториални придобивки в Ниш и околностите му. Местното население оказва активна съпротива на сръбската асимилаторска политика. Българите вземат участие и в избухналата през 1883г Зайчарска буна. Те отказват да се бият срещу сънародниците си по време на Сръбско-българската война. След войната обаче съпротивата на българското население постепенно стихва. Българската екзархия остава главен стожер на българщината в Македония и Одринско. След Берлинския конгрес тя е единствения легален представител на българското население, намиращо се под властта на Османската империя. Екзархията не възприема революционните методи за борба срещу турското владичество. Тя залага на мирните способи за освобождаване от чуждото иго. Разширяването на българската просветна мрежа в Македония и Одринското, културно издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на македонските и тракийските българи към Екзархията – това са трите стълба в дейността на този религиозен институт. След Берлинския конгрес Българската екзархия поема задачата а работи за културно-просветното издигане и национално икрепване на българското население в Македония и Одринска Тракия. В резултат на действията на Екзарх Йосиф І и политическата и материална подкрепа на българската държава в Македония и Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища. Въпреки своята всеотдайност българската Екзархия не може да се справи с натиска върху българското единство. Тъй като тя не възприема революционните методи за борба срещу турското владичество постепенно редица българи присъпват към изграждане на революционна организация по подобие на тази от времето на Възраждането. След потушаването на Кресненско-разложкото въстание съпротивата на българите в Македония и Одринска Тракия не стихва. Българите трупат опит в революционните кръжоци на Солунската гимнация. В края на 80-те год. по инициатива на Пере Тошев е направен опит за създаване на революционен център за Македония. В Солунската гимнация е основан Таен революционен кръжок, в който членува и бъдещият идеолог на ВМОРО Гоце Делчев. На 23 окотомври 1893г в Солун по инициатива на Д. груев се провежда съвещание с участието на д-р Хр. Татарчев и Петър Попарсов, на което се обсъжда идеята за осъществяване на организирана обществена дейност поради необходимостта от отпор на засилилата се сръбска пропаганда. През 1894г ръководното ядро на организацията се конструира в Централен комитет с председател Христо Татарчев. Организацията разширява своята мрежа в редица селища и придобива масов характер. Разрастването на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) поставя за разрешаване редица въпроси от организационен характер. За тази цел през пролетта ан 1896г в Солун се провежда конгрес , който има важно значение за развитието на организацията, която през този период се нарича БМОРК, през 1902г се преименува на Тайна Македоно-Одринска революционна организация (ТМОРО), а от 1905г се нарича Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). На конгреса в Солун е взето решение за разделянето на организационната територия на революционни окръзи. Солунския комитет е провъзгласен за централен. Определена е целта на организацията – придобиване на пълна политическа автономност на Македония и Одринско. Ръководителите на ВМОРО издигат лозунга за политическа автономия от тактически съображения. За да не привличат вниманието на балканските държави и ВС, те селдват примера на Източна Румелия. Като средство за постигане на своите цели ВМОРО възприема въоръжената борба. След Солунския конгрес организацията активизира дейността си. Изграждат се околийски и окръжни комитети. Всеки революционен комитет създава своя тайна полиция. ВМОРО се налага като най-важния фактор в национално-освободителното движение на българите в европейските вилаети на Турция. За бъдещето на освободителното движение от особена важност са връзките и взаимодействието на ВМОРО с Българксата държава и легалната организация на македоно-одринските дружества. През март 1895г македонските дружества и комитети в България провеждат общ конгрес с цел създаване на единна организация. Конгресът организаира Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайчо Китанчев. ВМК си поставя същата цел като ВМОРО- придобиване на политическа автономия за Македония и Одринско. Средствата за постигане на тази цел са въздействие върху българското правителство и общественото мнение в Европа чрез печатното слово, митинги, мемоари, но не се изключва и въоръжена борба. Обединението на македонските дружества активизира и тракийските емигранти. През 1896г във Варна се учредява дружество Странджа, което обединява българските бежанци от Одринска и Беломорска Тракия и Родопите. Дружеството има за цел да се бори за културно-просветното издигане на населението в Одринската област, да защитава неговите права с легални средства. Скоро обаче дейците възприемат революционния път на развитие. През 1900г дружество Странджа се обединява с ВМК, който започва да се нарича Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК). Отношенията между ВМОРО и ВМОК са сложни. Редуват се периоди на градивно сътрудничество и единодействие с остри противоборства. Противоречията между двете организации не се отнасят до крайната цел. Разделят ги въпросите кой трябва да огласив движението и какви да са средствата за постигане на целта. И едните и другите обаче разчитат на Българската държава за освобождението на Македония и Одринско. През есента на 1902г ВМОК организира т.нар. Горноджумайско въстание. Основните сражения се водят в Малашевско, Петричко и Разлошко. В началото на ноември въстанието е потушено. От турските ексцесии е засегнато предимно местното мирно население. Вътрешата организация не се присъединява към въстанието, защото според нея населението не е готово за решителни действия. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации. Горноджумайското въстание поставя в критично положение ВМОРО. Скед това въстание напрежението в Македония нараства. Правителството на Турция засилва репревисвните мерки. В началото на 1903г ЦК на ВМОРО провежда конгрес на организацията в Солун. Конгреса взема решение за въстание, което да избухне през пролетта на същата година и да се разпростре във всички революционни окръзи. Видните дейци на ВМОРО Яне Сандански и Гоце Делчев обаче смятат, че организицията не е подготвена нито морално, нито материално. По-късно Гоце Делчев се среща в Македония с Даме Груев и стига до извода, че след като организацията е взела решение за въстанието и то е изпратено по окръзите връщане на зад няма. Делчев е против едно всенародно въстание и настоява борбата да се води чрез терористични действия, които не засягат населението. Христо Татарчев се обявява за класически тип въстание. В крайна сметка всички се обединяват около варианта вместо масово въстание да се използва партизанската и четническата тактика. Подготовката за въстанието започва след Солунския конгрс. През април започват и терористични акции- на Солунското пристанище е взривен френски кораб, бомби избухват и под сградата на Банк Отоман. В този момент вътрешната организация загубва най-талантливият си организатор- на път за конгреса на Серския революционен окръг е убит Гоце Делчев. В тази обстановка в началото на май 1903г в село Смилево се провежда конгрес на Битолския революционен окръг. На него е решено въстанието в този регион да избухне на 2 август – Илинден. На 28 юни в местността Петрова нива в Странджа е открит конгресът на Одринския революционен окръг. Началото на въстанието там е определено за 19 август – Преображение. Предвидения за Серски революционен окръг конгрес се отлага и е проведено на 2 септември, когато въстанието в другите окръзи е в края си. Решено е въстаническите действия да започнат на 27 септември. На 2 срещу 3 август 1903г първи на въоръжена боржа све вдигат селяните от Смилево. Близо 20 хил войници съсредоточава турското правителство към въстаналите селища. В продължение на няколко дни се провеждат налазателни акции, които принуждават въстаниците да се оттеглят в планините. Изключително висок боен дух проявяват въстаниците от Крушево. Временното революционно управление там провъзгласява Крушевската република, просъществувала десетина дни. Въстанието в Одринска Тракия избухва според плана на 19 август. Въоръжените действия са сравнително масови и отначало носят успех на надигналите се българи. И в Странджанския край е направен републикански експеримент. Няколко свободни общини образуват Странджанска република. В останалите революционни окръзи освободителното движение не се раавива масово. Типични са четническите акции. Турското правителство хвърля огромни сили за потушаване на въстанието в Македония и Одринско. Въстаниците постепенно изчерпват силите си. Това е забелязано от турския султан, който предприема дипломатически ход. Той обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако ВС принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до българските управници да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка обаче България няма нито сили, нито възможност да окаже помощ. Главна причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военна слабост. Русия и Австрия налагат на турското правителство да извърши определени административни, съдебни и финансови промени. Местната полиция се поставя под контрола на офицери от ВС. Отпуснати са помощи за псотрадалото население, а султанът се съгласява да даде обща амнистия. След разгорма на въстанието вътрешната организация изпада в криза. Противоречията по въпросите на тактиката довеждат до разцепление. Организацията се разделя на две крила – левица и десница. Левицата изоставя окончателно идеята за борба за Санстефанска България и подкрепя създаването на независима Македония. Десницата обхваща по-голямата част от организацията и нейните членове са за по-тесни връзки с Княжеството като естествен обединителен център на българското население.

23. БЪЛГАРИЯ В НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК (1901-1912)

На 21 декември 1901г д-р Стоян Данев оглавява хомогене кабинет на Прогресивнолибералната партия (ПЛП). По искане на министър-председателя ХІ ОНС е разпуснато. На проведените на 17 февруари 1902г законодателни избори за ХІІ ОНС управляващата паритя успява да си осигури мнозинство. За председател е збран Драган Цанков. Кабинетът се заема с финансовия въпрос след проведените законодателни избори. Той успява да издейства от руското правителство отлагането на аванса към Руската държавна банка. Едновременно с това правителството получава уверенията на руската дипломация, че ще съдейства пред френското правителство за възобновяване на преговорите по заема. На 20 юни 1902г договърът за заем от Парижко-холандската банка и Руската държавна банка е подписан в Париж. ХІІ ОНС приема редица законопроекти-удължава се срока на действие на Закона за замяна на турските документи на собственост с български, изменен е закона за поземления данък, приет е закон за разделяне на околиите на избирателни секции. През целия период на своето управление правителството не е стабилно. Прогресивнолибералната партия поема властта с амицията да премахне разногласията между България и Русия. От края на ХІХ век Фирмилияновият въпрос занимава българските правителства, обществеността и Екзархията. Той води началото си от 1897г, когато срещу българския неутралитет в Гръцко-турската война е издействано издаването на нови берати за владиците в Битолска, Дебърска и Струмишка епархия. От своя страна Сърбия прави постъпки пред Патриаршията в Цариград и ВП на мястото на гръцкия митрополит в Скопие да бъде назначен сръбски. За скопски митрополит е назначен гръцкия владика Амвросий. За свой заместник той определя сръбския архимандрид Фирмилиян. Това дава повод на Сърбия да действа за назначаването му за скопски митроплит, с което се поставя началото на т.нар. Фирмилиянов въпрос. В началото на века сръбското правителсто засилва постъпките си по Фирмилияновия въпрос. Правителството на ПЛП в името на належащите финансови нужди на държавата и за да поучи така необходимата руска помощ за френския заем дава съгласие да не се създават затруднения около ръкополагането на Фирмилиян. Княз Фердинад прави сондажи за отлагане посвещението на дръбския митрополит, българската съпротива обаче може да има неблагоприятни последици върху финансовите преговори в Париж. Това предопределя окончателно капитулацията на правителството на Стоян Данев. В началото на май 1902г Фердинанд посещава руския императорски двор. На 31 май в Петерховския дворец е подписана тайна българо-руска военна конвенция. Тя има за цел да противодейства на военната конвенция на Австро-Унгария и Румъния и не е насочена против Турция. Русия се задължава да съдейства за запазване на целостта и неприкосновеността на българската територия. В случай на война българските въоръжени сили се поставят под ръководството на руския главнокомандващ. През юли 1902г в София се провежда конгрес на ВМОК. Взето е решение за започване на подготовка за въстание в Македония. Узнавайки за готвеното въстание ВМОРО се опитва да го предотварати. Въстанието избъхва н 23 септември само в Горноджумайско. Борбата е кратка и през ноември въстанието е потушено. Опосността от драматични усложнения на Балканите прави необходима намесата на ВС. На 25 декекври 1902г граф Ламсдорф запознава посланиците на Русия в Цариград с текста на австро-руска реформена програма за Солунски, Битолски и Скопски вилает. Програмата предвижда реорганизация на полицията, създаване на отделен бюджет за областите и замяна на десятъка с поземлен данък. Правителството на Стоян Данев продължава да се съобразява с руските съвети за търпение, надявайки се на подкрепата на Русия по македонския въпрос. В духа на тези очаквания на 31 януари 1903г правителството разтурва съществуващите два върховни комитета и арестува техните ръководители. Това е сигнал за Фердинад, че руската политика е вущърб на неговите интереси по македонския въпрос. Постепенно преогресивнолибералния кабинет става все по-голяма пречка за изпълнение на княеските замисли. На 2 май 1903г княз Фердинад налага правителствена смяна. На прием в двореца по случай празника ма Св. Борис той предизвиква скандал и публично изгонва просветния министър Александър Радев. След това князът получаав и приема оставката на кабинета. След оставката на кабинета на д-р Стоян Данев Фердинад провежда консултации с водачите на трите партии- Народнолибералната, Народната и Демократическата. Той се насочва към коалиционен кабинет. Отказът на НП и ДП дават възможност князът да осъществи идеята си като в правителството включи и безпартийни дейци, в които има доверие. Ан 5 май 1903г е назначен кабинет с министър-председател Рачо Петров. Монархът и едрата буржоазия разчитат на стамболовистите да провеждат по-активан външна политика за тразрешавнето на националния въпрос. От народнолибералите, като представители на едрата търговска промишленост се очаква да стимулират развитието на промишлеността и търговията и да укрепят финансите. Новото народнолиберално правителство започва да подменя административния апарат в страната. Със съгласието на Фердинанд стамболовистите изменят най-важните членове от Закона за чиновниците. Малко по-късно, за да лиши опозицията от възможностите и за организирана борба е разпуснато и ХІІ ОНС. В хода на предизборната кампания правителството е поставено в трудно положение. На 2 август 1903г в Македония и Одринско избухва Илинденско-Преображенското въстание. Акцията се ръководи от ВМОРО. На Илинден българите от Битолско се вдигат на борба. Най-активни са четите в Серския революционен комитет. Там сраженията продължават близо месец. На 19 август 1903г се вдигат на въстание и българите от Одринска Тракия. Близо 40 хилядна армия смазва въстанието. След ибухването на въстанието в България се създава широко обществено движение в подкрепа на поробените сънародници. Основават се комитети, отправят се призиви към Европа, към страната ни се отправят предупреждения, че няма да получи помощ ако се намеси във въстанието и предизвика военен конфликт с Турция. Стамболовиситите водят последователна борба с ВС за действително подобряване положението на поробените българи. На 2 октомври 1903г Австро-Унгария и Русия приемат нова реформена програма, която предвижда реорганизация на административните и съдебните учреждения и отпускане на помощи на пострадалото население. В тази обстановка се разгръща широка предизборна борба. В проведените избори за ХІІІ ОНС стамболовистите си осигуряват мнозинство. Правителството предприема действия на първо време за ограничаване на действията на опозицията. Приет е закон за амниситията на осъдените на 8 месечен затвор бивши министри Димитър Тончев и Васил Радославов. Укрепили се начело на властта народнолибералите започват да осъществяват своята стопанска програма, която ускорява развитието на българксата икономика. Правителството изучава тенденциите в развитието на европейското стопанство. Специално внимание се отделя на повишаване опита и подготовката на търговците, индустриалците, както и на развитието на селскостопанската промишленост. Правителството се заема да осигури повече капитали. Премахнати са ограниченията за дейността на чуждите фирми. В страната са открити няколко чуждестранни банки. Приети са закони отнасящи се до финансите и целящи да увеличат държавните приходи. На 29 януари 1905г е приет нов закон за насърчаване на местната индустрия и търговия. Законът съдържа 59 члена и предвижда общи и специфични облаги- безплатно ползване на водна сила, безмитен внос на суровини за производството, строителни материали, машини и инструменти, отстъпване безплатно на държавни и общински земи. Специалните облаги са предвидени за 23 вида индустрии: за захар и захарни изделия, тъкачество, фаянсови изделия, вагоностроителство, минна промишленост и др. Всички тези мерки дават мощен тласък за стопанското развитие на страната. Едно от големите дела на стамболовистите е приемането на 27 ноември 1904г на нова обща митническа тарифа за вносните стоки, с оглед на интересите на страната. След приемането на общата митническа тарифа правителството започва преговори за сключване на нови търговски договори, на базата на тази тарифа. Първията договор е подписан с Русия и е свързан с корабоплаването и търговията. На 3 юли 1905г между България и Сърбия се подписва митнически съюз, според който се образува обща търговска област, в която двете държави ще разменят собствените си стоки без мито и други такси. Австро-Унгария обаче не само проваля договора, но и в следствие започва митническа война срещу Сърбия. В резултат на увеличеното производство и грижите на държавата вътрешнотърговския и външнотърговският обмен на България бележи непрекъснат растеж. Първо място в българския внос заема Австро-Унгария, а в износа турция. Най-много са законите, отнасящи се до селското стопанство. На 23 декември 1903г е приет закон, с който Земеделските каси се трансформират в Българска земеделска банка. Банката става най-важния кредитор на селското стопанство. На 14 ноември 1905г е приет закон за данъчни облекчения на лозарството. Отпускат се стипендии за подготовка в чужбина на специалисти по овощарство, лозарство и ветеринарна медицина, поддържат се земеделските училища в страната. През 1905г България заема първо място в Европа по произведена пшеница на глава от населението. Главна насока в строителството е разширяването на трнаспорта. Пстрояват се нови железопътни линии, шосета, пристанища. Правителството полага усилия за благоусторяване предимно на градските центрове. Българският парламент гласува множество заеми на общнски и окръжни съвети за благоустрояване. Народнолибералите развиват енергична дейност и за реформиране на финансовата система. По примера на модерните буржоазни държави се увеличават косвените данъци, които засягат повече масовия потребител. Укрепването на финансовата система от стамболовистите е съпътствано с груби злоупотреби на държавни средства. Видни членове на партията присвояват големи суми пари при строителството на жп линии и отколняват средства за нецелесъобразни нужди. Заедно с развитието на капитализма укрепва и работническата законодателна програма. С важно значение е законът за защита на женския и детския труд, който поставя началото на работническото законодателство в България. Приети са закони за подпомагане на държавните работници в случай на злополука. Увеличава се броя на държавните лекари, подобрява се медицинското обслужване, въвежда се задължителна ваксинация на деца против едра шарка. Правителството на стамболовистите отрежда значително място в своята политика на просветното и културното дело. Децата от бедни семейства се освобождават от училищни такси. Наред с икономическото и културното развитие НЛП правителство действа активно за разрешаване на основния външнополитически проблем на страната – националното обединение на българския народ. Усилията в това отношение са насочени главно в три направления – извоюване на независимостта на свободното княжество, осъществяването на ефективни реформи в Македония и Одринска Тракия. В периода 1903-1904г Министерството на външните работи открива дипломатически агентства в Рим, Лондон и Берлин. Князът редовно посещава западноевропейските столици и прави внушения за намеса на ВС за да спрат издевателствата над българите в неприсъединените области. На специално внимание е поставена българската армия. Реконструкцията и е свързана с подготовката на стрната за ефикасно решаване на националния въпрос с евентуална употреба на военна сила. През 1903г е приет специален закон за устройството на въоръжените сили на Българското княжество. Непрекъснато нараства процентът отделян от бюджета за въоръжените сили. Цялостната политическа дейност на народнолибералното правителство съдържа и някои крайно реакционни мерки. Развитието на капитализм става преди всичко за сметка на народа. Основната тежест на държавния бюджет е прехвърлена върху селяните, заначтчиите и работниците. През 1906г държавните служители и работници настояват за увеличение на заплатите. Те обявяват стачки в почти всички големи градове. Правителството удовлетворява част от исканията им, но заедно с това взема мерки за ограничаване на стачното движение. С промени в наказателния закон през ноември 1906г се предвиждат строги санкции за организаторите и участниците в стачките. На 18 февруари 1907г в столицата е свикан многохиляден митинг, който е определен като връхна точка в борбата на съюзените партии против режима на стамболовистите. На 26 февруари с.г. в столицата уволнен чиновник застрелва министър-председателя Д. Петков. Временно кабинетът се оглавява от министъра на външните работи Д. Станчов, а от 3 март за министър-председател е назначен председателя на НС Петър Гудев. Вътрешното положение в страната остава неспокойно, но въпреки това правителството продължава активната си дейност. То прави постъпки в европейските столици против организираните в Белград и Атина въоръжени пропаганди в Македония. В началото на 1908г княз Фердинад преценява, че народнолибералното правителство е износено и са непбходими промени. На 8 януари 1908г министър-председателя П. Гудев подава оставката на кабинета. В началото на 1908г изборът на монарха пада върху Демократическата партия. Политическите концепции на демократическата партия за национално обединение са сходни с външнополитическите намерения на монарха. На 16 януари 1908г е съставен нов кабинет с министър-председател Ал. Малинов. На 25 май 1908г се провеждат парламентарни избори, в които управляващата партия печели мнозинство. Закриването на извънредната сесия на НС съвпада с избухването на Младотурската революция. На 11 юли 1908г младотурския комитет Единение и напредък обявява въвеждането на конституционно управление. За да не изгуби трона си султан Абдулхамид ІІ на 23 юли възстановява конституцията. В София решават да се възползват от затрудненията на турция. Дипломатическия агент в Цариград Ив. Ст. Гешов съветва външния министър Стефан Паприков да провъзгласи независимостта на България. Правителството на демократите възприема идеята и започва дипломатическа подготовка на акцията. Междувременно в Цариград става т.нар. инцидент Гешов. Българския дипломатически представител не е поканен на рождения ден на султана, като с това се подчертава подчиненото положение на България. От София реагират остро и Гешов е отзован. Настъпва криза в българо-турските отношения. На 5 срешу 6 септември избухва стачка на служителите по Източните железници. Дирекцията на Източните железници моли Дирекцията на българските държавни железници да поеме обслужването по линиите на българската територия до прекратяване на стачката. На 9 септември 1908г когато стачката е прекратена Източните железници, които принадлежат на германски и австрийски капитал са обявени за българска собственост. Завземането на железниците е нова стъпка към ликвидирането на зависимостта на България от външни сили. Подкрепено от обществеността в страната правителството взема решение да обяви независимостта. На 21 септември княз фердинанд пристига в Русе, където го чакат министрите, а на 22 септември 1908г в църквата Св. 40 мъченици в ърново България е провъзгласена тържествено за независима държава. Българското правителство се съгласява да плати на Турция 82 мин лева обезщетение за румелийския данък и 42 млн лева за железниците при условие незабавно признаване на независимостта. Претенциите на Портата обаче са по-големи. Русия се намесва като предлага тя да поеме изплащането на изисканите от Турция 125 млн лв. откуп за българската независимост, като приспадне тази сума от турския дълг по контрибуциите от Освободителната война 1877-1878г. България се задължава да изплати на Русия 82 млн. лв. Българското правителство приема предложението на Русия. На 6 април 1909г Ляпчев и Рифат паша подписват българо-турски протокол за уреждане на независимостта. На 7 април руското правителство официално признава независимостта на България и призовава другите ВС да я последват. Ангажиментите на правителството с уреждане на независимостта не снемат от дневния ред вътрешнополитическите му задачи. Най-важни са приетите закони за усъвършенстване на държавната намеса в селското стопанство и индустрията. Премахнат е монопола върху солта, гласуван е нов закон за насърчаване на местната индустрия, според който към министерството на търговията и земеделието се създава Индустриален съвет, натоварен да се грижи за привилегиите на различните примишлени предприятия. Поставено е началото на данъчна реформа чрез пропорционално облагане с пътна повинност. С промените в избирателния закон се гарантират свободата и тайната на гласоподаването. Регламентирано е участието на партиите в изборите, като всяка партия е задължена да избере цвят на своята бюлетина. С голямо значение за културното развитие на страната е Законът за народното просвещение. С този закон се узвършва реформа в учбеното дело по посока на неговото демократизиране. Повишават се изискванията спрямо учителите. Създават се улеснения за получаване на земеделски кредити от Българската земеделска банка. За подобряване на скотовъдството се внася добитък за подобряване на местните породи. 14 ОНС гласува нов Закон за мините, който определя кои лица могат да се сдобият с разрешение за проучване и експедиция на минни залежи. Отделено е внимание и на занятчийството. Със специален закон се набелязват мерки за модернизиране на занаятчиското производство. През лятото на 1909г са пуснати в експлоатация нови жп линии. Увеличава се броя на земеделските кооперативни дружества. Това налага създаване на Българска централна кооперативна банка. Непрекъснатите финансови разходи принуждават правителството да търси нов външен зем. Финансовия министър Иван Салабашев е упълномощен да преговаря за заем без гаранции. На 3 декември 1909г е подписан договор с австрийска банка за заем без гаранции и без контрол, което отговаря на независимия статут на страната.

24. БЪЛГАРИЯ И ВОЙНИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ (1912-1918)
На 16 май 1911г начело на страната застава коалиционен кабинет на Народната и прогресивнолибералната партия с министър- председател Иван Евстратиев Гешов. Двете партии са известни с трайната си русофилска ориентация и на тях се възлагат надежди да спечелят доверието и подкрепата на Русия, Англия и Франция. Коалиционния кабинет обявява миролюбива външна политика. В същото време това е един от най-трудните периоди за българската дипломация. Правят се опити за сближение с Турция с единствената цел да се облекчи живота на българското население в Македония. В Цариград не проявяват готовност за удовлетворяване на българските искания. Тъкмо обратното, на българо-турската граница от засада е убит българският офицер кап. Георгиев. Атина насърчава гръцката пропаганда. Белград настоява за споразумение на основата на подялбата на Македония. Настъпилите усложнения в международната и балканската обстановка правят избора пред България неотложен. Да остане сама или да прояви готовност за отсъпки. Националния въпрос свързан с освобождението на Македония и Одринска Тракия към 1911г все още не е решен. Нито една от двете тенденции за неговото разрешаване – революционната и дипломатическата не дават резултати. Това принуждава българското правителство да се ориентира към военна тенденция. Оформилите се в края на 19 и началото на 20 век военни групировки на Антантата и на Централните сили са в навечерието на световен военен сблъсък. Търсейки съюзници сред балканските държави те проявяват готовност да пренебрегнат берлинските решения. Военната алтернатива се възприема и от съседните балкански държави – Гърция и Сърбия, които също имат териториални претенции към Османската империя. За изграждането на Балкански съюз, насочен срещу Османската империя те разчитат много на България, независимо от противоречията им за Македония. През 1911г правителството на Ив. Евстр. Гешов прокарва изменение на Търносвката конституция, което позволява на цая и правителството да сключват тайни международни договори без съгласието на НС. На 29 февруари 1912г Иван Евстр. Гешов и сръбския премиер Милованович подписвт в София съюзен договор, придружен от тайна военна конвенция. Двете страни поемат задължението да си оказват взаимна подкрепа при нападение на трета държава- Турция или Австро-Унгария срещу Сърбия. Според допълнителния анекс към договора Сърбия признава правото на България да владее земите източно от р. Струма и Родопите, а България признава това право на Сърбия за земите на север и северозапад от Шар планина. За основната част от Македония се предвижда автономно управление, но се прави уговорка, че ако това не е възможно тя ще бъде поделена. Земите източно от линията Крива паланка се дават на България, а територията между разделителната линия и Шар планина е определена за спорна зона, за чиято принадлежност решаваща ще бъде думата на руския цар. Второто звено от Балкаския съюз – Българо-гръцкия договор е подписан на 16 май 1912г в София. Договорът не разглежда териториални въпроси, най-важна е Военната конвенция подписана в София на 22 септември. България се задължава да мобилизира 300 хилядна армия, а Гърция 120 хилядна, която трябва да прекъсне съобщенията между Мала Азия и Европейска Турция. Гръцкото правителство не признава българо-сръбските договори. По-късно към вече оформения Балкански съюз се присъединява и Черна гора. След устни дипломатически преговори се постига съгласие – България дава заем за издръжка на черногорската армия по време на войната. Неясна остава позицията на Румъния, която под натиска на Германия и Австро-Унгария, отклонява поканата за участие в съюза. През 1912г националните страсти в България се разгорещяват след известия за турски жестокости в Макединия. По предварително споразумение правителствата на България и Сърбия обявяват на 17 септември 1912г обща мобилизация. Малко след това същото прави и Турция. Съюзените държави отправят колективна нота до ВС, в която настояват турското правителство незабавно да пристъпи към провеждане на реформи в Европейска Турция. На 1 октомври турското правителство отхвърля изпратената нота, а на 3 окотмври скъсва дипломатическите си отношения с България и Сърбия. В отговор на 5 октомври България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция. Българската войска се насочва срещу основните турски сили в Източна Тракия. Върховен главнокомандващ е цар Фердинанд. Много българи, бежанци от Македония и Одринско се стичат като доброволци в македоно-одринското опълчение. Настъплението на българската армия в Източна Тракия започва сутринта на 5 октомври 1912г. Изненаданите турски части не удържат на натиска и отстъпват. Още в първите сражения по линията Одрин-Лозенград, българската армия постига забележителни успехи. Без бой пада и силната крепост Лозенград. Известното забавяне от българска страна позволява на противника да съсредоточи силите си на втората отбранителна линия Люлебургас-Бунархисар. Българското командване разпорежда Първа и Трета армия да продължат настъплението. Противникът превъзхожда по брой българските войски. Сраженията започват на 17 октомври 1912г, българския устрем отново е неудържим и след няколко дневни боеве турците отново отстъпват. За успехите на българското настъпление спомагат и активните действия на доброволческите чети в Странджа планина. Успоредно с бойните действия на Първа и Трета армия, Втора армия започва обсада на Одринската крепост, която е превзета през май 1913г. Успешно е настъплението и на Кърджалийския и Родопския отряд, които откриват пътя към Бяло море. Победен е и маршът на Седма рилска дивизия по долината на р. Струма, след което се отправя към Солун. Гръцкото командване в разрез със съюзническите си задължения влиза в преговори с началника на турския гарнизон и му обещава изгодни условия на капитулация. Солун се превръща в конфликта точка на българо-гръцките отношения. Победи постигар и българските съюзници, които имат срещу себе си по-слаба противникова войска. В подкрепа на съюзниците воюват и четите на ВМОРО, които освобождават много села и градове. Изпаднала в безизходица на 29 октомври 1912г Османската империя иска примирие при изгодни за България условия. Цар Фердинад обаче иска да влезе в Цариград и отхвърля направеното предложение и заповядва щурм на Чаталджанската позиция. Атаката започва на 4 ноември 1912г, но след двудневни боеве българския устрем е спрян. Едва тогава българското командване решава да преговаря и на 20 ноември 1912г примирието е сключено. Завършва първата фаза на войната. В началото на декември 1912г в Лондон започват мирните преговори. Те се водят под контрола на ВС. Позицията на съюзниците е Турция на отстъпи всички земи северозападно от линията Мидия – Енос, но срещат отказ. В началото на 1913г преговорите са прекратени тъй като в Цариград е извършен военен преврат. Новото турско правителство заявява, че ще търси благоприятен изход от бойното поле. На 21 януари 1913 г военните действия са възобновени. Започва втория етап на Балканската война. На 26 януари 1913г турски корпус от Галиполската армия започва настъпление. Целта е да се разгромят българите. Българските войски преминават в настъпление и отхвърлят турците при укпрепената Булаиркса позиция. Едновременно с настъплението на Галиполската армия турското командване с кораби стоварва около 40 хиляди войници западно от Шаркьой и започва настъпление. Тук те са посрещнати от българските опълченски дружини. Българското командване насочва към този район редовна войска от Четвърта армия. Турците са рабити и започват да се връщат на корабите. Изходът на войната се решава при Одринската крепост. На помощ на Втора българска армия, която обсажда Одрин е привлечена и Втора сръбска пехотна дивизия. От 11 до 13 март 1913г се водят ожесточени боеве. На 13 март се предава основната турска армия. С падането на Одринската крепост Балканската война от 1912-1913г завършва за България. Загубите са далеч повече от тези на Гърция и Сърбия взети заедно, които воюват на фторостепенни фронтове. Непримиримостта на новото турско правителство е пречупена и то подновява мирните преговори в Лондон. Окончателната победа над Турция във втория етап на войната осигурява благоприятни условия за съюзниците на лондонските преговори. На преговорите обаче избухват остри противоречия между тях. Влошават се отношенията между България и Румъния във връзка с териториалните претенции на Букурещ към София. Съюзниците започват да прегрупират своите военни сили с оглед на нова война. На 17 май 1913г е подписан Лондонския мирен договор между държавите от Балканския съюз и Османската империя. Турция трябва да отстъпи всички земи на север и запад от линията Мидия – Енос и остров Крит, който става гръцко владение. Албания е провъзгласена за независима държава, решението за финансовите проблеми е оставено на международната конференция в Париж. Балканската война решава само частично българския национален въпрос. Съюзниците пренебрегват договореностите на Балканския съюз. Сръбското и гръцкото правителство претендират за всички земи на които са стъпили войските им, без да се съобразяват с историческите реалности и с главния принос на българската армия за победата. Не само спорнато, но изначителна част от безспорната зона на Македония попадат под сръбски контрол, а Гърция слага ръка на повечето земи от Егейска Македония. В български ръце остава само Източна Македония. Неблагоприятно за България е и отношението на ВС. На 19 май веднага след подписването на Лондонския мирен договор, в Солун се подписва съюзен договор и Военна конвенция между Белград и Атина, които предвиждат тяхна обща граница в Македония. При евентуално несъгласие от страна на България двете страни се задължават да употребят срещу нея военна сила. На практика Сърбия и Гърция слагат край на Балканския съюз. В България Фердинанд предизвиква оставката на кабинета на Ив. Евстр. Гешов. Сформиран е нов коалиционен кабинет от Прогресивнолибералната, Народната и Демократическата партия начело с д-р Стоян Данев. България поема пътя на войната с бившите си съюзници без гаранции, че може да очаква помощ от вън. На 2 юни 1913г България получава покана от Русия да участва в Конференция на бившите съюзници, която трябва да бъде предшествана от демобилизация на войските. България заявява готовността си за участие в конференцията, ако се зачете договорът на Балканския съюз. Същевременно сръбското и гръцко командване в Македония упражняват терор над местното българско население. Това дава повод на Фердинанд да проведе наказателна операция срещу сръбските и гръцките войски в земите освободени от българите. На 16 срещу 17 юни с атаката на българите срещу сръбските и гръцки позоцоо започва Междусъюзническата война. България е изправена да воюва с всички свои съседи, които превъзхождат числено армията и. Очертава се конфликтът от междусъюзнически да се превърне във Втора балканска война. Българските войски са разпилени на огромни пространства между Видин и Солун. Сърбия и Гърция се възползват от това и преминават в настъпление по целия фронт. Замисълът на сръбското и гръцко командване е да настъпят към София и да принудят българското правителство да обяви капитулация. Гръцката армия настъпва по долината на Струма, но скоро е спряна. Първоначалните успехи на Сърбия също са спрени. Сръбската армия в Македония е изправена пред обкръжение и разгром. Българското настъпление започва при Кресненската операция. Активно съдействие на българските восйки оказва ВМОРО. На 30 юни във войната се намесва и Турция. Нейни войски преминават линията Мидия-Енос и окупират почти цяла Одринска Тракия. Изпаднало в пълна безизходица правителството на Ст. Данев подава оставка. На 4 юли 1913г то е заменено от правителство на либералната коалиция, оглавено от Васил Радославов. Надеждите на Фердинанд, че новото правителство ще доведе дипломатическа помощ от Берлин и Виена не се оправдават. Само Русия настоява Румъния и Турция да спрат военните действия. Междувременно Втора българска армия предприема атака срещи обкръжените в Кресненското дефиле гръцки части. Бългаската армия провежда общоконтранастъпление по всички фронтове. Атина моли за примирие. Първите контакри между воюващите са установени в Ниш. Румъния, която е в най-изгодна позиция настоява преговорите да се водят в Букурещ. Притиснати – Сърбия и Гърция се съгласяват. На 17 юли 1913г в Букурещ се открива мирна конференция , а на следващия ден е подписано примирието. На конференцията българската делегация е практически изолирана. Англия, Франция и Германия защитават интересите на Гърция, Румъния и Сърбия. Турция не е допусната до участие. Конференцията продължава до 28 юли, когато е подписан и Букурещки договор за мир. Според договора България отстъпва на Румъния Южна Добруджа, Сърбия получава Вардарска Македония, а Гърция Егейска Македония. За България остава Източна Македония. България и Черна гора нямат обща граница и поради това в договора не се третират българо-черногорските отношения. Българо-турските отношения се оформят от Цариградския договор от 16 септември 1913г. България отстъпва на Турция Източна Тракия. Резултатите от Букурещкия и Цариградския договор от 1913г са истинска национална катастрофа за България. Националното обединение не е постигната, България губи голяма част от завоюваните пт Първата война територии и е принудена да отстъпи част от старите. Икономиката понася огромни щети, не са за подценяване и огромните човешки загуби. След подписването на мирните договори настъпва облекчение в страната. Деветте военни месеца не нанасят много поражения в стпанския живот на страната. Решаващо значение има и факта, че военните действия се водят извън териториите ни. До края на 1913г националната икономика успява да преодолее военновременното състояние. В страната се откриват най-едрите индустриални предприятия в дотогавашната и стопанска история. Последиците от войните най-тежко се отразяват на българското селско стопанство. Работната ръка намалява, намалява и броя на добитъка. Страната ни обаче се справя и бързо е догоенено довоенното производствено равнище. В периода животни почти не се изнасят, а вносът е предимно на едър добитък. В износната листа важен дял заема тютюнът. През 1914 БНБ увеличава кредита си за всички стопански среди. Усилено кредитиране на икономиката предприема и другата държавна банка – Българска земеделска банка. По-сериоано е политическото положение. В края на Междусъюзническата война Фердинанд утвърждава ново правителство начело с Васил Радославов. През септември 1913г са извършени промени в кабинета. Партийните раздори създават затруднения на правителството. 15 ОНС е разпуснато. На 24 ноември 1913г са проведени парламентарни избори. Успех регистрира левицата – земеделци, широки и тесни социалисти. На 23 декември е назначено ново правителство на Радославов. В нарушение на парламентарната практика на 31 декември 1913г 16 ОНС е разтурено. На проведените нови избори на 8 март 1914г Радославов си осигурява подкрепата на 129 депутати срещу 116 на опозицията. Най-важната задача на правителството е да сключи външен заем, за да може да плаща краткосрочните аванси получени по време на Балканската война. В края на 19 и началото на 20 век в Европа се оформят контурите на два противостоящи блока. На 28 юни 1914г в Сараево е убит австро-унгарския престолонаследникФранц-Фердинанд. Месец по-късно започват сраженията между Сърбия и Австро-Унгария, а от 1 до 4 август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия. Започва световен военен конфликт, в който България има три възможности. Правителството е с намерение да се ориентира към Централните сили, Народната, Прогресивнолибералната, Демократическата и Радикал-демократическата партия, БЗНС и широките социалисти са за съюз със съглашенските сили и третата възможност е за запазване на неутралитет. Въпреки политиката на неутралитет правителството приема закон за обявяване на военно положение и въвеждане на цензура, одобрен е и извънреден кредит за военни нужди. След избухването на войната българското правителство офизциално обявява неутралитет, но все по-активно е търсено като съюзник. Причината е стратегическото място на страната. Първото предложение идва на 16 май 1915г, когато Антантата (Англия, Франция, Русия и Италия) обещава при вличане във войната чрез нападение на Турция линията Мидия-Енос, безспорната и част от спорната зона в Македония, териториално разширение в Беломорието, съдействие за уреждане на проблема с Южна Добруджа. Българското правителство отговаря, че иска гаранции за реализиране на обещаното. На 23 май Централните сили обещават по-малко, но дават гаранции за реализация при общ военен успех- цяла Македония безусловно ще бъде предадена на България. На 24 август 1915г в София се подписва тайна спогодба между България и Германия, която по силата на съюзните отношения е валидна и за Австро-Унгария. Съгласно договора на България се гарантира присъединяването на Вардарска Македония и земите до р. Морава. В случай на непредизвикано нападение на Румъния или Гърция България си възвръща териториите загубени с Букурещкия договор. Между България и Германия е подписан и съюзен договор, който предвижда взаимопомощ и приятелство. Друг важен документ е военната конвенция, която задължава Централните сили да настъпят срещу Сърбия в срок от 30 дни, а България в срок от 35 дни. Едновременно с договорите с Германия се подписва и съглашение с Турция, съгласно което България получава областта на запад по течението на р. Марица до одринското предградие Караагач и железопътната линия. На 23 септември 1915г в страната е обявена обща мобилизация. На 14 октомври с царски указ е обявена война на Сърбия, а на другия ден Англия обявява война на България, последват я Франция и Русия. Българските войски са групирани в три армии. Първата превзема Ниш и преминава западно от река Морава. Втората армия напредва в Македония и след сражение на Косово поле изтласква сръбските части към албанските планини. Втората армия се ангажира с позиционни действия и повече от година води сражения. Третата армия е разположена край Плевен срещу евентуална заплаха пт румънска страна. Последиците от войната вътре в страната започват да се усещат все по-осезаемо – въведена е купонна система, недостига хлаба. През есента на 1916г Румъния влиза във войната и Третата армия навлиза в Добдуржа, разбива румънските войски и подпомага ферманците за превземането на Букурещ. През 1917г германското командване изтегля войските си от Македония, като оставя отбраната на фронта на Първа и Втора армия. На северния фронт се водят позиционни войни. Положението на Централните сили става все по-тежко. Влизането на САЩ във войната на 2 април 1917г на страната на Антантата решително накланя везните в нейна полза. През пролетта на 1917г българските части на Южния фронт започват да се огъват. Ситуацията се усложнява с влизането на Гърция във войната през лятото на 1917г. През ноември 1917г в следвтвие на болшевишкия преврат Русия излиза от войната. Със сключването на мирните фоговори от 3 март о 7 май 1918г Източни фронт е ликвидиран. България изживява поредното разочарование- вместо да получи Севетна Добруджа тя само участва в установяването на управление на Централните сили в региона, доминирано от Германия. След продължителната война икономиката на България започва да се руши. Кризата обхваща и управляващите кръгове. През юни Радославов подава оставката на кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър Малинов, който съставя правителство на 22 юни 1918г. на 14 септември 1918г Антантата предприема офанзива на Солунския фрнт. Българската отбранителна линия е пробита и в армията настъпва хаос. Бълария е застрашена не само от чужда окупация, но и от вътрешни безредици. Разбунтували се части отстъпват към вътрешността на страната, поражда се идея за поход към София и разправа с виновниците. На 24 септември войнишкото негодувание прераства в бунт. Формирани са две въстанически дружини, които се насочват към Кюстендил, и заемт Главната квартира на армията. Правителтвото реагира бързо и организира отбрана на столицата. На 27 септември е издадена прокламация, която обявява монархическия режим за свален и провъзгласява т. нар. Радомирска република. Александър Стамболийски е определен за председател на временното правителство, а Райко Даскалов за главнокомандващ на републиканските войски. На 30 септември въстаниците са разгромени, правителствените вокси превземат центъра на въстанието гр. Радомир. В Солун е изпратена българска делегация в състав Андрей Лябчев, Иван Луков и Симеон Радев с искане за примирие. То е подписано на 29 септември и по същество представлява капитулация. Армията следва да се изтегли в старите граници, да се разоръжи и демобилизира. В Солун съглашението поставя и друго условие – отстраняване на Фердинанд от престола. На 3 октомври 1918г с манифест цар Фердинанд обявява абдикацията си и напуска страната. Българския престол се заема пт цар Борис ІІІ.

25. ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ (1918-1923)

Претърпяла за 6 години две национални катастрофи през 1913г и 1918г, разорена България попада след войната във враждебното обкръжение на съседите си. Най-значителните жертви, които България дава във войната, това са хората от най-производителната възрастова група, което се отразява върху обработването на земята, добивите от която намаляват. Индустрията, занаятите, транспортът и съобщенията също са в упадък. Както в по-голямата част от Европа, и у нас улевяването на масите върви с бързи темпове. На 6 октомври 1919г е съставено коалиционно правителство начело с лидера на БЗНС Александър Стамболийски. Политиката на правителството е съобразена с плачевното международно и вътрешно положение на страната. Главните задачи са да се смекчат условията на мира, да не се допусне чужда окупация, да се подобрят отношенията със съседит. Засилва се производството, уреден е износа и вноса и се въвежда трудова повинност. Предприети са мерки за смекчаване на жилищната криза и за развитие на кооперативното дело и кредитът. Предвижда се реорганизиране и демократизиране на администрацията и съдебното дело, въвеждане на изборност за държавните и общински служители. Наред с дясната и лява опозиция се появява и нова сила – Военен съюз. Центърът на Военния съюз е в самия щаб на армията, на негово чело застава полк. Славейко Василев. В края на 1919г и началото на 1920г Военния съюз укрепва позициите си и царят успява да убеди Ал. Стамболийски да назначи Сл. Василев за началник на канцеларията на военното министерство. В такава ситуация БЗНС започва изпълнението на приетата реформа. Военния министър Стамболийски извършва нововъведения във военното министерство. На 22 ноември 1919г е приет закон за съдене на министрите и наказване на виновниците за въвличането на България в Първата световна война. Съденето на министрите се възлага на Държавен съд, предвидените наказания са доживотен затвор, смърт и поставяне на имуществото под забрана. Една от съществените мерки на коалиционното правителство е създаването на Консорциум. През ноември 1919г е внесен законопроект за търговията със зърнени храни и произведенията от тях. Той предвижда учредяването на специален институт от Народната, Земеделската и Кооперативната банка по названието Консорциум за търговия със зърнени храни и произведенията от тях. Консорциума монополизира износа на зърнени храни и основните продукти от тях. Вътрешната търговия остава совбодна. Правителството прави опит да реши и жилищния въпрос, който се изостря след края на войната. През януари 1920г е приет закон за облекчаване на жилищната криза. Александър Стамболийски планира провеждането на нови избори, от които очаква БЗНС да получи абсолютно мнозинство в Народното събрание. Това обаче се оказва невъзможно, защото в края на 1919г положението в страната е напрегнато. През цялата година в страната са проведени 135 стачки. В края на декември 1919г избухва обща транспортна стачка. БКП решава да я подкрепи и да поеме нейното ръководство. От 29 декември се провежда и наационална политическа стачка за пръв път в България. Правителството действа твърдо. То използва полицията и армията и получава подкрепа от окупационните войски на Съглашението срещу стачкуващите. На 19 февруари 1920г стачката завършва с поражение. Веднага след приключване на стачката 18 ОНС е разпуснато. БЗНС иска нови избори с цел да поеме самостоятелно властта. На 28 март 1920г се провеждат парламентарни избори. Земеделците печелят 110 депутатски места, но те не са достатъчни за съставяне на самостоятелно правителство. Земеделското ръководство решава да не подава оставката на кабинета до свикването на парламента. На 15 април 1920г се свиква Първата извънредна сесия на 19 ОНС. За председател е избран Александър Ботев. БЗНС печели първият тур в борбата за самостоятелно правителство. На 20 май 1920г след продължителни заседания на земеделскатата парламентарна група са излъчени необходиите двама министри за попълване на кабинета. Излъчено е деветчленно еднопартийно правителство на БЗНС, начело с Ал. Стамболийски. Кабинетът не среща протести в страната и отвън. Така започва периодът на самостоятелно земеделско управление. Основните принципи на идеологията на БЗНС са формулирани от Ал. Стамболийски. Спорд него обществото се дели на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата се развива и съществува благодарение на неговия труд, то и политическата власт трябва да е в негови ръце. БЗНС застава начело на властта в много труден момент. Страната е с неуредено международно положение и стопански разстроена от трите войни. Осезателно се чувства загубата на Добруджа и на Беломорска Тракия. В промишеленото производство ситуацията е по-благоприятна, но се чувства остър недостиг на суровини и машини. Окаяното състояние на транспорта оказва задържащо влияние на развитието на индустрията и селското стопанство. Вътрешнотърговския баланс на страната е пасивен и има валутна криза. Стопанските неблагополучия се засилват от непосилните финансови задължения, с които е обременена България с репарационните задължения от войната. Освен това страната е длъжна да издържа съглашенските окупационни войски до влизането на договора в сила и множество контролни органи след това. Финансовата и валутната криза се изострят заедно с тежките социални проблеми- недостиг на земя, прехрана, безработница, жилищна криза и непрекъснатите притоци на бежанци. В такава обстановка БЗНС пристъпва към своята реформена дейност. Правителството разгръща широка законодателна дейност. Поемайки властта БЗНС не отменя военното положение и цензурата срещу които се бори като опозиционна сила. Законът за трудовата поземлена собственост въвежда лимит от 300 дка за владеене на обработваеми земи. Земеделците могат да запазят земята си, ако декларират, че ще я използват за индустриални предприятия свързани със земеделското производство. От отчуждените и държавните земи се образува държавен поземлен фонд, от който се раздават земи на безимотни и малоимотни селяни. На 28 май 1920г е приет закон за трудовата повинност. На задължителен обществен труд подлежат младежите над 20г възраст и девойките над 16г. техният труд се използва във всички отрасли на стопанството и благоустройството: строеж на пътища, жп линии, жилища, прокарване на канали и др. нейната продължителност е 12 месеца за мъжете и 6 месеца за жените. По време на земеделското управление се постига стабилизиране на лева и се преодолява следвоенната стопанска криза. Предприемат се първите реални мерки за настаняване на бежанците и обезпечаване на поникът им. Конвенцията за доброволно изселване между България и Гърция урежда имуществените проблеми на бежанците от Егейска Македония и Западна Тракия. Предвижда се отпускане на земя освободена от данъци за бежанците. Взети са мерки и за стабилизиране на кооперативното движение. Учредява се земеделска кооперативна банка, в която членуват само членове на кооперативните движения. С важно значение е законът за водните синдикати. Той цели да се развие и модернизира земеделието чрез създаване на напоителни системи и осигуряване на електричество. Общата държавна политика е насочена към земеделието, но в перспектива и към електрификацията на страната и създаването на индустрия. Цала серия от закони са гласувани в областта на народното просвещение. Със закон се увеличава кредита за постройка на училища. За три години по време на управлението на БЗНС са построени 401 училища в цялата страна. Земеделското правителство проявява внимание и грижи за дейците на изкуствот. Една част от тях са привлечени на работа като аташета към легациите и други подходящи длъжности. Приет е закон за поощрение на родната литература и изкуство. С него литературата и изкуството се поставят под ръководството и контрола на Министерството на порсветата. Най-важната реформа в областта на образованието безспорно е изменението на закона за народното просвещение. С него се въвежда задължително и безплатно седемгодишно образование за деца до 14 годишна възраст. Самостоятелното упрваление на БЗНС се характеризира с истински реформен бум. Социалните нововъведения на БЗНС са критикувани от традиционните буржоани партии и от комунистите. На 27 февруари 1921г в София пристига Междусъюзническата комисия, за български комисар е определен Р. Даскалов. На 10 юли 1921г НС приема закон за службата на Междусъюзническата комисия, който в основни линии повтаря постановленията на Ньойския договор. Постепенно от общи препоръки и изисквания Междусъюзническата комисия преминава към вмешателство в политиката на земеделското правителство. Отменени са редица реформи въведени в земеделския съюз. През ноември 1920г в страната пристига Междусъюзническа военна комисия за да наблюдава как върви разоръжаването на българската армия. От всички победени държави след края на войната България се намира в най-неизгодно положение. Началото на самостоятелното земеделско управление е белязано с ново външнополитическо поражение за България- загубата на Западна Тракия. Кнференцията на Съглашенските сили в Сан Ремо през април 1920г решава цяла Тракия до линията на Чаталджа да се даде на Гърция. Земеделското правителство не прекратява през целия период усилията си за решаване на тракийския въпрос. Според Ньойския договор след влизането му в сила България може да започне официални външнополитически контакти. На 9 август 1920г в Париж е ратифициран договора между България, Англия, Франция, Италия, Белгия и Сиам. Така се създават условия за нормализиране на отношенията на България с другите държави и за приемането и в Обществото на народите. Целта на българската външна политика между двете световни войни е ревизията на Ньойския договор. Целта на ревизията е насочена в три главни направления: намаляване на репарациите, премахване на военните клаузи, ограничаващи количеството на българската войска и ревизия на териториалните клаузи. Централна задача на българското правителство е да излезе от международната изолация, като главно условие за постигане на останалите външнополитически цели. Най-тесни контакти се търсят с Югославия. Спорни въпроси има с Гърция, което остава безплодни усилията на Стамболийски да извърши пробив в антибългарския фронт на Балканите. В тази обстановка той предприема дипломатическа акция в европейските страни. На 5 октомври 1920г Стамболийски потегля за Лондон с 12 членна делегация. Делегацията престоява близо месец и във Франция. Следват посещения в Белгия, Чехословакия, Полша и Румъния. Гостуването в Белград е категорично отказано. В своята дипломатическа обиколка Стамболисйки информира европейската общност за българската кауза и допринася за приемането на България в Обществото на народите. Успех за България е участието и на Генуезката конференция. През януари 1922г правителството получава покана от Италия да участва в конференцията. Нейната програма засяга всички основни въпроси на възстановяването на Европа, но при спазване на предварителните условия от страна на победените. БЗНС продължава миролюбивата външна политика на сближение с Югославия и отсотяване законното право на България за излаз на Бяло море. През пролетта на 1923г Югослвия започва колонизиране на някои части от Македония със сърби. В отговор ВМРО засилва четническите акции. Подобни са отношенията с Гърция. Българското население е подложено на системен тероро. При управлението на БЗНС в страната се извършват сложни политически процеси. Втората по численост партия е БКП. Редиците на БЗНС не с стройни. Зад лявото крило на съюза, начело с Ал. Стамболийски върви основната членска маса. Умереното крило е за запазване на някои черти на буржоазния управленченски политически стил и не изключва възможността да се търси сътрудничество на десните опозиционни политически сили. Освен тях съществува и крайно ляво крило, което в края на 1921г създава таен комитет, наречен комитет за селска диктатура, който е за по-решителни мерки срещу противниците на земеделското правителство и очистването на БЗНС от десните и корумпираните елементи. От края на 1922г и през първите няколко месеца на 1923г БЗНС е под въздействието на Комитета за селска диктатура. В лагера на противниците на земеделското правителство се оказва и възстановената в кря на 1919г ВМРО. През пролетта на 1920г тя започва четническо движение във Вардарска Македония. От средата на 1921г постепенно започва да се създава организация, наречена Надорен сговор и през пролетта на 1922г тя вече е реален политически факт. Основното ядро се оформя в София и в него влизат: Ал. Греков, един от ръководителите на съединените тютюневи фабрики, Ал. Цанков, Атанас Буров, представители на ДП и Кимон Георгиев. Тяхната платформа настоява за сполотяване на буржоазията да се отнеме властта на земеделците и да се отстрани комунистическата опасност. На 6 юли 1922г след продължителни преговори е създаден Конституционен блок. Това е ново партийно обединение от Демократическата, Обединенатанароднопрогресивна и Радикалната партия. Конституционния блок прокламира като своя цел установяването на парламентарен режим съглсно Търновската конституция. Земеделското правителство предприема бързи мерки за смазване на буржоазната опозиция. На 17 септември 1922г блоковите партии насрочват масов събор в Търново. На него е съставен план за акция за легално сваляне на правителството. Фактически обаче групите от конституционния блок не успяват да стигнат до Търново, а водачите им са жестоко малтретирани. Мнозина от тях скоро напускат страната поради срах за живота си. Те образуват задгранични бюра и започват пропаганда срещу земеделското правителство. След войната голяма част от офицерите остават вън от казармите, оказвайки се в бедствено положение. През октомври 1919г се създава Военния съюз, който включва офицери от армията и от запаса. Съюзът е изграден върху конспиративни принципи. Ръководството му поддържа тесни връзки с командването на армията и фактически тя се намира под негов контрол. През 1920г правителството разтуря Военния съюз и той минава в нелегалност. В началото на 1923г все по-решително тръгва към налагане на авторитарно управление. Земеделското правителство разпуска на 12 март 19 ОНС и започва подготовка за нови избори. Няколко дена по-късно на 22 април се провеждат избори за 20 ОНС. Очаква се те да бъдат спечелени с голямо мнозинство от управляващите до сега. Резултатите от изборите проведени в условия на терор са такива, каквито се очакват. БЗНС има мнозинство. След изборите маршът на БЗНС към диктатура продължава. Арестите на комунисти и буржоазни политичци продължават. При това положение Военния съюз взема решение да нанесе изпреварващ удар като организира преврат. Земеделците имат достатъчно сведения за готвения заговор, но не им обръщат внимание. Превратът е назначен за нощта на 8 срещу 9 юни. Той се осъществява професионално. Сутринта на 9 юни столицата е овладяна от превратаджиите без жертви. Въпреки отличната подготовка на преврата, на много места из цялата страна се оказва съпротива. Надига се населението в Плевенско, Търновско и Шуменско. Стамболийски застава на чело на зле въоръжените си сподвижници от Пазарджисшко, но е заловен и съдистично убит на 14 юни. Жертви стават още стотици земеделци.

26. БЪЛГАРИЯ В ПЕРИОДА 1923-1934

Превратът на 9 юни 1923г е посрещнат с одбрение и получава подкрепата на всички боржуани партии. Извършителите на преврата – Военния съюз и Народния сговор съставят ново правителство. Правителството е оглавено от Александър Цанков. Под пълния контрол на Военната лига са поставени военното, вътрешшното и от части външното министерство. Предвижда се ревизиране на аграрната реформа на БЗНС, изисква се спазване на трудовото законодателство и се обещава създаването на нови закони в полза на работниците и занаятчиите. След 9 юни започват действия за сплотяване на буржоазните политически партии. През юни 1923г започват преговорите за обединение между Народния сговор и партииите от Конституционния блок. На 10 август е образувана нова партия – Демократически сговор. В нея влизат Народния сговор, ДП, Радикалната партия и Обединената народнопрогресивна партия. Генералния секретар на комунистическия интернационал Васил Коларов се заема да промени партийната линия. Това е осъществено на организирано от него съвещание на ЦК на 7 август, което взема решение за вдигане на антиправителствено въстание. Постигнато е споразумение между БКП и ВМРО, с което БКП се задължава да не вдига въстание в пиринския край, срещу което ВМРО обещава своя неутралитет. В хода на последвалите събития и еднитеи другите не спазват обещанията си. Организацията на въстанието не е добра, не е запазена и тайната за провеждането му. На 12 септермври полицията арестува около 2000 дейни комунисти из цялата страна. На 15 септември ЦК в пълно противоречие с условията обявява че въстанието ще се проведе. За начало на въстанието е определено 23 септември. Най-добре организирано и най-масово е въстанието в Северозападна България. На 23 септември е превзет град Фердинанд, на 24 Берковица, където пристигат ръководителите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов. Зле организирано въстанието е потушено от правителствената власт. Разправата с въстаниците е жестока. На 18 ноември 1923г са проведени парламентарни избори за 21 ОНС, които са спечелени от правителството с помощта на терор и фалшификации. През 1924г със законите за забрана на вноса на стоки, които не са първа необходимост, правителството засилва своя контрол над вътрешната и външната търговия. Правителството на деветоюнците не успява да сключи търговски договор с ното една държава, нито да получи външен заем. Започва ревизия на реформите на БЗНС. Законът за трудовоите земеделски стопанства от 1924г връща половината от отнетите земи от земеделците на бившите им собственици. Запазен е принипът, че земята примадлежи на тези, които я обработват. С привилегии се ползват занаятчии и търговцци, които симпатизират на правителството. Специален обект на социалната политика са военните, изиграли решаваща роля в преврата на 9 юни 1923г. На 9 април 1924г 21 ОНС гласува закон за военното училище. С него Военното училище е повишено в ранг на висше военно училище. През 1924г кабинетът се опитва да гарантира интересите на едрите индустриалци чрез приемане на нов закон за търговско-индустриалните камари, с който камарите се превръщат в съвещателен оран към стопанските министерства. Страната е в нестабилно вътрешно състояние, което се дължи най-вече на политически причини. БКП не снема курса на въоръжена борба. През април влиза в сила закон за защита на държавата и върховния касационен съд въз основа на негговите членове трябва да се разтури не само БКП, но и ръководените от нея Партия на труда, на комунистическия младежки съюз и работническата кооперация. Зачестяват политическите убийства организирани от хора на военния съюз. Ответните действия на комунистическия военен лагер не закъсняватна 14 април 1925г е застрелян генерал Константин Георгиев. Опелото му е на 16 април в катедралата Света Неделя. На него присъстрва голяма част от политическия и военен елит, очаква се на службата да присъства и царя, но той не идва. С началото на опелото детонаторът на монтираната взривна машиа е задействан. Мощна експлозия събаря централния купол върху препълнената с народ църква. Под развалините намират смъртта си над 150 души. По една случайност от министрите няма убити. Реакцията на режима е страшна. Военните съдилища работят с пълна сила и издават множество смъртни присъди по бързата процедура, които веднага са изпълнени. Бурното време в което управлява демократическия сговор не допринася за укрепването му като политическа сила. От лятото на 1925г партийните среди в Сговора започват да придобиват по-голямо влияние и да изместват компрометиралите се с репресивния си стил привърженици на Цанков. Вън от страната Цанков също не се радва на популярност. На 28 декември 1925г група депутати, представители на парламентарното мнозинство дават ултиматум на Цанков или да преустрои кабинета или да подаде оставка. Цанков обявява, че ще подаде оставка и препоръчва за свой приемник Андрей Ляпчев. На 4 януари 1926г Цанков подава оставка на првителството си. Начело на новото сговористко правителство застава Андрей Ляпчев. Новото правителство декларира четири належащи задачи. Първата е внасяне на успокоение във вътрешнполитическите борби. Друга задача е бързи и ефикасно решаване на бежанския въпрос. Правителството акцентира и върху намерението си да немери парична подкрепа за насърчаване на производството. През периода в основни линии приключва изграждането на следвоенната кредитна система. Чуждия капитал притежава монопола в производството на захар, почти цялата търговия на едро и дребно на земеделски машини, метали, лекарства, автомобили и др. се осъществява от чужди акционери. Правителството на Ляпчев премахва държавната намеса във вътрешната и външната търговия. Чрез закона за държавен контрол върху частните индустриални предприятия правителството потвърждава предпочитанието си към повишена роля на държавата в стопанския живот. Отказът на правителството от бруталните методи на предишния режим и стопанското стабилизиране на страната постепенно водят до успокояване на политическия климат. Нормализирането на политическата атмосфера в България по различен начин се отразява на другите политически сили. Характерно за периода е възвръщането на БЗНС в легалния политически живот. По време на второто сговористко правителство международното положение на България продължава да бъде много сложно. Правителството на Ляпчев заема независима позиция спрямо Югославия и иска от нея подобряване положението на българското малцинство. Това довежда до влошаване на отношенията и до пълното затваряне на българо-югославската граница.бежанския въпрос от Гръцка Тракия и Македония се дължи на политиката на гръцките правителства за системно обезбългаряване на тези области. За разрешаването на спорните икономически въпроси между България и Гърция се подписват серия от споразумения. Промяна в общия европейски климат и дипломатическата активност на Балканите повишава значението на България в международен план. Единствената изгода, която страната може да извлече от това е да си издейства външен заема за уреждане на проблема с българските бежанци. В края на 1926г въпреки противодействието на съседите заемът е отпуснат. На 31 май 1927г посланическата конференция решава Съглашенският ликвидационен орган в България да се закрие. През август 1927г конференцията на посланиците в Париж изтегля Съглашенския ликвидационен орган от България и военния контрол е отменен. На 29 май 1927г се провеждат избори за 22 ОНС. Коалицията на Демократическия сговор с Националлибералната партия успява да спечели 44% от гласовете. Това позволява на управляващата партия да си осигури мнозинство в парламента. След изборите организационното и политическото състояние на партията се променя. Постъпките на правителството за получаване на стабилизационен заем стават повод за избухване на шестмесечна правителствена криза. През 1928г правителството иска нов заем, който е съпътстван от трудности поради атентатите на ВМРО. Англия обявява, че съдбата на искания нов заем зависи от вземането на мерки срещу ВМРО. От 1929г се разразява световната криза на свръх производство, която се отразява зле на земеделските страни като България. Намалената покупателна способност довежда до стегнация в промишлеността и намаляване на външната търговия на страната. Загубите в следствие на Чирпанското земетресения са огромни за страната. България настоява за отлагане на изплащането на репарационния дълг. След продължителни преговори на 20 януари 1930г министрите Буров и Моллов подписват в Хага спогодба за финансовите задължения на България. Според условията и от 1 април 1930г до 31 март 1966г българската държава трябва да изплати репарационните си задължения. Последните месеци от управлението на Демократическия сговор са едни от най-трудните. В началото на април 1931г по инициатива на БЗНС Врабча 1седем опозиционни партии колективно осъждат в парламента вътрешнополитическия курс на сговористкото правителство. Те внасят декларация за недоверие на правителството и искане за нова власт. Кризата започва на 18 април 1931г когато изтича законодателния мандат и е закрита последната сесия на 22 ОНС. Цар Борис ІІІ предприема консултации с лидерите на 8 опозиционни партии за съставяне на правителство. На 30 април 1931г Ляпчев отново получава задача да състави правителство. В края на май 1931г БЗНС Врабча 1, БЗНС Стара Загора, Демократическата партия, Националлибералната партия и Радикалдемократическата партия се споразумяват за създаване на опозиционна коалиция Народен блок. В проведените парламентарни избори за 23 ОНС, проведени на 21 юни 1931г Демократическият сговор претърпява поражение. Изборната победа е за Народния блок. През 1929-1933г светът е обхванат от стопанска криза, която засяга всички отрасли на икономиката. В България най-сериозни удари понася селското стопанство. Кризата не засяга в еднаква степен всички браншове. Най-засегнати са металната, хранително-вкусовата и тютюневата индустрия. Запазват производството си кожухарската, дървообработващата и добивната индустрия. Икономическата криза оказва неблагоприятно отражение върху търговията, банковото дело и държавните финанси. Стопанската криза повишава интереса към политиката . Икономическата криза задълбочава разногласията и борбите в Демократическия сговор. На 20 април 1931г Ляпчев подава оставка. В своята предизборна платформа Народния блок обещава да регламентира намесата на държавата в производството и да осигури на населението леснодостъпен кредит. Блокът си поставя за цел запазване на Търновската конституция. В областта на външната политика коалицията декларира, че ще се стреми към установяване на отношения на мир и разбирателство със съседните и несъседни държави. На 29 юни 1931г е формирано правителство на четиристранната коалиция с министър-председател Александър Малинов. Само три месеца по-късно Малинов подава оставка и мястото му е заето от Никола Мушанов. Най-важната задача на правителството е ефикасно въвеждане на мерки за ограничаване на кризата, която засяга най-много селяните и земеделските стопани. Приет е закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита. Ускоряването на процеса на трансформация в селскостопанското производство от зърнени към технически култури е един от важните лостове за преодоляване на кризата в българското село. Индустриалната политика на Народния блок се базира на две изходни начала- засилване на държавното регламентиране и намаляване на преференциите. Премахват се облекченията при превоз на стоки и машини по БДЖ. Съкращава се списъка на безмитно внасяните суровини и други материали за индустрията. Правителството на Народния блок развива активна дейност и в областта на външната търговия. България сключва търговски договор с Германия, а с Югославия е подписана железопътна конвенция. Подписани са търговски договори още с Чехословакия, Турция, Италия и Австрия. През 1931-1934г се водят разговори с представители на СССР за установяване на търговски връзки. През 1929-1934г централноевропейските държави продължават да заемат първо място в българският търговски обмен. Антикризисната политика на Народния блок обаче не е последователна. Правителството защитава принципите на парламентарната демокрация. При неговото управление се засилва ролята на Народното събрание, разширяват се правата на местните органи за самоуправление. До 1933г проблемите на външната политика не стоят в центъра на дейността на блоковото правителство. По време на кризата за България е извънредно важно да намери външни пазари за своите земеделски произведения и тютюни. Единствената държава, която проявява интерес към българския износ е Германия. Идването на Хитлер в Германия раздвижва международните отношения в Европа и на Балканите. На 30 януари 1933г Хитлер е назначен за канцлер. На 5 март 1933г са насрочени парламентарни избори. Победата на националсоциалистите в тях съвсем не може да се смята за сигурна, поради което Хитлер и Гьоринг съчиняват една от най-големите политически провокации на века. Те нареждат подпалването на сградата на Райхстага на 27 февруари 1933г. Това дело е преписано на Комунистическата партия, която била действала в полза на широка международна конспирация, ръководена от Коминтерна. По същото време в Германия нелегално пребивават Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Те са арестувани и върху тях е хвърлено обвинението, че по инструкции на Комунистическия интернационал са подпалили сградата на Райхстага. В Европа и вън от нея се разгръща масово движение в защита на подсъдимите. Съдът обаче не може да намери доказателства за вината на тримата българи и е принуден да ги оправдае. Българския монарх свързва надеждите си за избавление от очертаващата се международна изолация в сближението с Югославия. На 18 септември 1933г цар Борис и крал Александър се срещат на Белградската гара. Крал Александър заявява, че един траен съюз е невъзможен без премахването на ВМРО. През есента на 1933г Букурещ действа за превръщане границите на петте балкански държави в неподвижни. На 9 февруари 1934г в Атина официално подписват пакт за разбирателство на Балканите Югославия, Гърция и Турция. Сключения балкански пакт е антиревизионистичен и е насочен срещу България. През февруари 1934г цар Борис е насърчен в Германия от Хитлер да продължи политиката на сближение с Югославия. Управлението на Народния блок е наричано корава демокрация. То идва на власт с ясно изразено намерение да действа решително за затвърждаването на мира и реда в държавата. Умиротворението в страната се осъществява чрез репресивни мерки срещу комунистите. Извънредния терор се практикува от полицията и от ВМРО. Има случаи на убийства на комунисти в полицията и по улиците на София. През 1930г се създава съюзът на българските национални легиони, появяват се организациите Млада България, Български национален съюз и Националистическа българска работническа партия. Характерните им белези са утвърждаване на върховната роля на държавата, социален мир и справедливост, отпор на левите сили. В лагера на ратуващите за смяна на политическата система най-значими са Народното социално движение на Цанков – Звено и Тайният военен съюз. При управлението на демократическия сговор и Народния блок излиза на яве кризата в традиционните буржоазни партии. На 21 март 1932г земеделския кръг Пладне излиза от БЗНС Врабча1 и на конференция в София е учреден БЗНС Ал. Стамболийски с лидер Никола Петков. През ноември 1933г БЗНС Ал. Стамболийски и радикалните елементи от БЗНС Врабча1 създават т.нар. Обединен БЗНС. БРСДП, както и в миналото си остава малобройна. В средата на 1932г противоречията в правителството на Народния блок се засилват и водят към разложение. В края на годината Врабча1 иска от коалиционните си партньори пренареждане на Министерския съвет. На 28 декември 1932г тримата земеделски министри подават оставка поради нежеланието на коалиционните им партньори да удовлетворят желанието им. Земеделския съюз получава министерството на търговията, промишлеността и труда. Дни след промените в кабинета БЗНС посочва, че реконструкцията на го удовлетворява. На 15 май 1934г Мушанов подава оставката на кабинета си. България попада в политическа и правителствена криза. Военния съюз решава въпроса с назначаване на преврат. На 19 май 1934г. София и цялата страна осъмват под властта на военните без да се пролее и капка кръв.

27. БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ВЪПРОС И НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ 1919-1939
По силата на Ньойския договор от България са отнети Струмишка област Южна Добруджа, Западните покрайнини, Западна Тракия. В резултат на разпокъсването в освободената част от Отечеството намират спасение хиляди бежанци, прокудени от родните си места в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. Всенародния идеал на нацията – нейното обединение в рамките на една държава е компрометиран. България изпада в дългогодишна международна изолация и фактически е невъзможно да подпомага борбата на българите, останали извън отечеството. Често българската политика е изнудвана да прави тежки компромиси с националния въпрос, за да запази независимостта на страната. Въпреки неблагоприятните условия, българското население извън родината и емиграцията в България не се примирява с положението. В годините между двете световни войни те продължават да водят борба в името на своето освобождение и национално обединение. Под ръководството на своите организации – Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО), Западнотракийска революционна организация (известна под името Въртоп) и някои по-незначителни, хиляди български патриоти отдават сили в името на общобългарския идеал. Формите на националноосвободителната борба са основно две: нелегална и въоръжена и легална за извоюване на малцинствени права за българското население в Югославия, Гърция и Румъния. Освен нелегалните организации, водещи въоръжена борба , са създадени и легални на емиграцията в България. Те организират пропагандата, моралната и материалната подкрепа на нелегалните организации. Основната предпоставка за възраждането и по-нататъшното развитие на българското националноосвободително движение е провежданата от Белград, Атина и Букурещ политика на системно обезбългаряване със средствата на денационализацията и асимилацията, както и физически терор над населението. Тъй като базата на българския дух в Македония, Тракия и Добруджа е учебното дело, именно културните и просветни институции понасят първите удари. Българските училища, читалища и църкви са масово закривани, интелигенцията е прогонвана и физически унищожавана, на населението е налагано в официалното и битовото общуване чужд език. Икономическото положение на населените с българи области е приравнено до това на колониалната експанзия. Данъчната система е допълнително усложнена, забранени са политическите прояви и организации, които са създадени на българска етническа основа. Създаденото след Ньойския договор състояние на разпокъсване не България, обрича българското население в тези територии на национално потисничество, което става и предпоставка за появата и развитието на българското националноосвободително движение след Първата световна война. В годините след ПСВ националноосвободителното движение на македонските българи навлиза в нов и последен етап в своето развитие. Първият етап обхваща годините от 1918г (възстановяването на ВМРО) до 1924г (убийството на нейния водач Тодор Александров). Втория започва от 1924г и завършва през 1928г с убийството на друг известен водач на ВМРО – Александър Протогеров. Третия етап завършва с разпускането на ВМРО след преврата на 19 май 1934г. В рамките на 1918г се провеждат събрания на емиграцията, които възприемат като позиция присъединяването на Македония към България на базата на нейните неоспорими исторически и етнически права. Някои дейци смятат, че предвид положението, в което се намира България ще е по-добре македонската кауза да се отдели от българската политика и се издигне идеята за самостоятелна многонационална Македонска държава. Този лозунг е възприет и в програмата на ВМРО. След подписването на мирния договор, дейците на македонското революционно движение се ориентират към нелегална въоръжена борба. Под ръководството на Тодор Александров и Александър Протогеров започва възстановяването на ВМРО. Първата задача на ЦК е да групира кадрите на организацията, вземат се мерки за събиране на оръжие и муниции. През пролетта на 1919г значителни въоръжени акции не се предприемат, тъй като се изчаква решението на мирната конференция. В края на годината съдбата на Македония е решена, а ВМРО готова да започне борба. Македония е разделена на окръзи със съответните ръководни органи. От местното население е сформирана въоръжена милиция. Гордостта на ВМРО е четническата институция. Най-важната предпоставка за успеха на четническата дейност е широката подкрепа на населението, което ги снабдява, укрива и дава информация. Основна цел на въоръжената борба в Македония е да демонстрира готовност за борба. Принудена да води партизанска война, централната власт в Белград, както смята ръководството на ВМРО, може да склони да преразгледа политиката си и да приложи договора за правата на малцинствата по отношение на българското население. ВМРО се стреми борбата да придобие международна гласност. Редица европейски журналисти и общественици обръщат внимание на македонския въпрос. Революционната дейност на ВМРО обхваща и завладяната от Гърция част на Македония, но интензивността на въоръжените акции обаче е значително по-слаба. ВМРО разбира, че съдбата на Македония зависи преди всичко от развитието на международната политика. През 1921г се наблюдава спад в четническата дейност на ВМРО. Причината е, че срещу организацията се появява нов противник, от средата на самото македонско движени. На втория събор на македонската емиграция, част от делегатите се отцепват и поставят основите на нова организация, която приема името федеративна. Нейният лозунг е за независима федеративна Македония. В революционната дейност на федератистите борбата срещу ВМРО заема голямо място. Основно оръжие срещу ВМРО е обвинението, че под лозунга за автономия тя се бори за присъединение към България. Положението се усложнява след като правителството на БЗНС се намесва във вътрешните работи на македонското движение. Насочвайки политиката си към Тракия, българското правителство се надява на Югославска подкрепа, а за да я получи трябва да неутрализира ВМРО. Опитите да се постигне разбирателство между правителството и ВМРО не дават резултати. Напрежението се изостря след опитите на федералистите да превземат организацията на територията на Македония. Опитът е неуспешен тъй като те не разполагат с необходимата подкрепа на населението и четите им бързо са разбити от полицейски сръбски части. След поражението част от тях открито преминават на сръбска служба като контрачетници. В края на 1922г и през пролетта на 1923г настъпва ескалация в напрежението между БЗНС и ВМРО. Един от поводите е Нишката спогодба, която съдържа клаузи против ВМРО. Отговорът на организацията е атентатът срещу Стамболийски. Правителството извършва арести на видни дейци на македонската емиграция. След 9 юни ВМРО се надява на обрат в българо-югославските отношения и дава пълната си подкрепа на правителството на Ал. Цанков. За да закрепи външното си положение правителството е принудено да продължи външната политика на БЗНС по отношение на Югославия. Следва разрив в отношенията между ВМРО и правителството, а Организацията влиза в преговори с БКП, която готви въстание срещу режима на деветоюнците. През април-май 1924г Тодор Александров подписва Майския манифест на ВМРО. Манифеста означава открито обявяване от страна на ВМРО на война на правителството на Ал. Цанков против което вече се борят БКП и БЗНС. След подписването на Майския манифест е набелязан и крайния срок за избухване на ново въстание през месец септември 1924г. Публикацията на Манифеста създава вътрешно напрежение в страната и вътре във ВМРО. В Организацията се създава опозиция срещу Т. Александров начело с Алеко Василев. В края на август 1924г е насрочен конгресът на Серския революционен окръг. На 31 август 1924г на път за местността Лопово в Пирин, където заседава конгресът двама от четниците на Алеко, изпратени като водачи на Александров го застрелват в гръб. Със смъртта на Тодор Александров се слага край на развитието на македонското революционно движение след Първата световна война. След убийството на Александров започва разчистване на сметките. На 12 септември двете групи си устройват среща, която и едните, и другите възнамеряват да превърнат в кървава сеч над противниците си. През февруари 1925г в Пиринска Македония се провежда 6 редовен конгрес на ВМРО, който потвърждава програмата и средствата за постигането и. По-старите кадри на чело с Ал. Протогеров продължават да настояват за старите форми- чети, широка организационна мрежа, масова организация и др. Нападенията на четите обаче, без да подпомагат с нищо населението предизвикват след себе си жестоки репресии и нови бежанци към България. Населението във Вардарска Македония започва да изразява недоволството си от четническите нападения, които за него са изчерпали своя смисъл. В тази обстановка най-младия член на ЦК на ВМРО – Иван Михайлов предлага с прехвърлени от България атентатори да се извършват нападения над отделни личности, съботажи и др. подобни акции. Този начин на борба отговаря на променените условия, но среща съпротивата на по-старите кадри на ВМРО. На тази база между Иван Михайлов и Александър Протогеров избухва открит конфликт. В периода 1926-1928г терористите на ВМРО извършват серия ефектни акции. Освен утвърждаването на новата тактика като основна форма на борба Михайлов се стреми към промени в устава на ВМРО. Конфликтът между Михайлов и Протогеров става явен в процеса на подготовка на 7 редовен конгрес на ВМРО през 1928г. След като не успява да се наложи по задкулисен начин над останалите членове на ЦК, Михайлов се решава на крайна стъпка. На 7 юли 1928г по негово нареждане е прострелян главния му опонент в ЦК на ВМРО- Александър Протогеров. Това убийство има фатални последици за ВМРО както във вътрешен, така и в международен аспект. След 1928г михайловистката ВМРО се налага като доминираща в македонското революционно движение. Тя се превръща в лична, конспиративна централизирана организация, подчинена на волята на своя шеф. Атентатите, включително и убийството на крал Александър през 1934г в Марсилия, не дават очаквания от Михайлов ефект. Те са осъдени както от обществеността, така и от населението, което изпитва върху гърбът си отмъщението. Една от най-тежките и фатални последици на втората национална катастрофа е откъсването на България от нейния беломорски излаз. След изтеглянето на българските военни и административни власти от Западна Тракия известни надежди за решаване на тракийския въпрос дава съюзническото управление начело с френския генерал Шарпи. За краткото време на неговото управление са положени усилия за укрепване на българските културни институции с цел да се съхрани в Западна Тракия българското население като аргумент за справедливите български искания. Съглашенските власти обаче открито толерират гръцкия елемент, удовлетворяват всички претенции на Атина и с това фактически съдействат за промяната на етническата физиономия на областта. По това време в Тракия започва масово насилствено прогонване на българското население и заселване на гръцко. През април 1920г конференцията в Сан Ремо слага край на този преходен етап и предава цяла Тракия на Гърция. Това е сигнал и за начало на българското националноосвободително движение в тези земи. Една от характерните особености на националноосвободителното движение в Тракия е тясното взаимодействие между българските и турските революционери. Непосредствено след конференцията в Сан Ремо започва и организирането на българо-турската съпротива в Тракия. Военните действия започват веднага след окупацията на Западна Тракия и траят до края на юли 1922г, когато Гърция окупира цялата територия на Тракия. Лишени от външна подкрепа всички въоръжени формирования се изтеглят в българска територия. Поражението на Гърция във войната променя обстановката. Ликвидиран е Севърския договор и произтичащата от него гръцка окупация на Тракия. Това отново съживява надеждите за реализация на българския излаз на Бяло море. От този момент тракийското направление става приоритет на българското правителство за сметка на Македония. В навечерието на Лозанската конференция България формулира следните искания: даване на автономия на цяла Тракия, завръщане на бежанците по родните им места, демилитаризация на областта и неутрална зона за българския беломорски излаз. Лозанската конференция обаче носи ново разочарование на България. Несправедливите решения на конференцията обуславят ново активизиране на националноосвободителното движение в Тракия. През ноември 1922г е създадена българо-турска Вътрешна тракийска революционна организация. Основната и цел е постигането на политическа независимост за Тракия. През зимата на 1922г се забелязва спад в дейността на ВТРО, предизвикан от липсата на оръжие и загуба на перспектива за бирбата. През пролетта и лятото на 1923г във връзка с втория тур на Лозанската конференция, ВТРО разгръща широкомащабна дейност, но решенията на конференцията напълно обезсмислят дейността и. След окончателното разделяне на Тракия между Турция и Гърция, в Цариград и Анкара охладняват към ВТРО и българите остават само. След 9 юни новото правителство подобно на случая с ВМРО се стреми да сложи ръка на движението в Тракия. След проведени срещи с ръководителите на ВТРО четите и са разпуснати и превърнати в милиция за съдействие на българските гранични власти. Така приключва най-активния период от дейността на ВТРО. Реална полза от революционната борба извлича единствено Турция, която утвърждава господството си над Одринска Тракия. Българското националноосвободително движение в Добруджа преминава през три основни етапа на своето развитие. Първия период обхваща годините 1878-1913г и е характерен с борбата на местното българско население в Северна Добруджа за национално самосъхранение в границите на Румъния. До 1913г България отбягва да формулира позицията си по отношение на Северна Добруджа и не предприема инициативи за защита на своето население. Втория период започва след Букурещкия мирен договор, който предава на Румъния и Южна Добруджа. През 1916г Румъния е разгромена от войските на Централните сили и в цяла Добруджа румънското господство е отхвърлено. В периода 1913-1916г Румъния провежда целенасочена политика на прогонване и разоряване на българското население. Всичко това създава благоприятни предпоставки за появата и развитието на националноосвободителното движение, подкрепено от България. Характерно за този период е, че за разлика от Македония, в Добруджа не съществува вътрешна революционна организация. Движението има предимно емигрантски характер и е напълно обвързано с българската официална политика по добруджанския въпрос. Първите емигрантски добруджански дружества възникват през 1913-1915г. На 15 март 1915г те се обединяват под името Добруджанска организация. Тя си поставя за цел да държи будно общественото мнение по добруджанския въпрос. Организацията е патриотично-буржоазна и изиграва роля в развитието на добруджанското революционно националноосвободително движени. Поражението на Румъния във войната не донася пълното и окончателно освобождение на цяла Добруджа. Южната част е присъединена към България, а северната е поставена под съюзническо управление. Създаденото положение активизира емигрантските организации, които пренасят дейността си в Добруджа. Съвместно с българското правителство се води широка международна пропаганда за присъединяването на цяла Добруджа към България. През 1917г е създадена нова организация – Централен добруджански народен съвет (ЦДНС). Основната му цел е да се бори против германската доминация в Добруджа и за присъединяването и към България. В края на ПСВ във вътрешността на Добруджа все още липсва здрава националноосвободителна организация, поради което населението се организира само като изгражда свои чети за самозащита срещу новото нахлуване на румънците. С подписването на Ньойския договор и повторната окупация на Добруджа от Румъния започва третия период от идейното и организационно развитие на добруджанското революционно движение. Непосредствено след румънската окупация през 1918-1919г местното българско население създава свои въоръжени чети за отпор срещу румънските колонисти. Подобно на македонското емигрантско движени и в Добруджа се оформят два центъра: Върховен управителен комитет (ВУК) на Добруджанската организация и ЦДНС. Първият застъпва становището за автономия на Добруджа, а втория пропагандира пряко присъединение към България. В навечерието на подписването на Ньойския договор на 21 ноември 1919г се провежда събор на добруджанските дружества. Създаден е съюзът Добруджа с крайна цел единна и независима Добруджа. Сред българското общество в Румъния се формира идеал за създаване на организации, които да представляват българите пред румънската държава и да ги държат сплотени. На 14 март 1927г в Букурещ се създава висш съвет на българите в Румъния. Друга подобна организация представляват българските културни общества, които представляват мнозинството от българското население. След 1934г добруджанския въпрос минава изцяло в ръцете на българската външна политика. Резултатът не закъснява- България успява по мирен път да си върне Южна Добруджа. На 6 и 7 ноември 1920г сръбските войски окупират западните покрайнини на България. Българските училища са превърнати в сръбски, а богослужението в църквите се извършва на сръбски език. В края на 1920г бежанците от Царибродско учредяват в София организацията Нишава. През следващите години свои дружества създават и българите от Трънско и Босилеградско. В края на 1922г е формиран Военен върховен комитет, който обединява действията на трите дружества. През юни 1924г по инициатива на председателя на Временния върховен комитет се взема решение да се свика Учредителен конгрес. Избран е деветчленен върховен комитет на бежанците от Западните покрайнини. Приет е устав с който организацията се определя като културни-просветна със задача да се грижи за задоволяване на културните и материалните потребности на бежанците от Западните покрайнини. Конгресът отхвърля идеята за автономия. Крайната цел на организацията е да работи за присъединяването на Западните покрайнини към България. Подписаната Нишка спогодба между България и Югославия не оправдава очакванията на българите от Западните покрайнини за смекчаване на сръбския режим. В края на 1923г Иван Тодоров, бивш директор на Царибродската гимназия полага основите на нелегална вътрешна революционна организация. На 16 декември 1928г е проведен Учредителен конгрес на вътрешната западнокрайска революционна организация Въртоп. Приет е устав, в който се посочва, че основната цел на организацията е освобождението на Западните покрайнини и присъединяването им към България. През 1929г Въртоп извършва въоръжена акция във Вранска баня, през 1930г в Пирот и Ниш, а през 1931-1932 в Белград. През есента на 1933г настъпва сближение между България и Югославия. Това оказва отражение върху развитието на националноосвободителното движение в Западните покрайнини. През февруари 1934г сръбските власти се възползват от настъпилия разкол и нанасят удар на Въртоп. Участниците в белградските атентати са заловени и осъдени на смърт.

28. ОБЩЕСТВЕНО - ИКОНОМИЧЕСКО И ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1934-1939)

На 19 май 1934г е извършен преврат от Военния съюз. В 5 часа сутринта Кимон Георгиев и Пенчо Златев са приети от царя. У себе си те носят указ за назначаване на новото правителство и акт за абдикация. В случай, че царя не подпише първият документ, превратаджиите са готови да го принудят да подпише втория. В новото правителство начело с Кимон Георгиев водеща роля играят хората на Военния съюз и на Звено. Още на същият ден излиза указ, с който са извършени промени в министерския съвет. Учредяват се две нови министерства. Първото е министерството на народното стопанство, а второто е министерството на съобщенията. 23 НС е разпуснато без да се постави въпроса за нови избори и нов парламент. Чрез член 47 от Конституцията, според който ако държавата е заплашена от външна или вътрешна опасност, министерския съвет може да издава наредби и да дава разпореждания, които да имат силата на закони. Деветнадесетомайския режим си присвоява правата на законодателната власт и започва да издава наредби имащи силата на закони. Най-значителната наредба-закон е тази, с която се забраняват всички политически партии и организации. За ликвидиране на партиите и изземане на техните имущества е създадена специална правителствена комисия. Всяка партия следва да декларира в определен срок своите имущества, които после са конфискувани и да предаде архивите си на полицейските власти. Премахнати са конституционните права за свободата на словото, сдруженията, на мисълта. Въведена е цензура. Най-сурово режима се отнася към комунистите, ВМРО също попада под закона. Нейни дейци са арестувани. Напълно са ликвидирани и легалните организации на македонските, тракийските и добруджанските българи. Въведена е реформа в териториалното-административно деление. 16-те окръга са преобразувани в седем области- Софийска, Врачанска, Плевенска, Шуменска, Пловдивска, Старозагорска и Бургаска, начело с областни управители назначени от министъра на вътрешните работи. Стопанската и социалната политика на деветнадесетомайците е ползотворна. Те продължават възходящата линия за ръководство на икономиката от държавата. Въвежда се държавен монопол върху производството и търговията с тютюн, минерални масла, спирт и др. Най-значимо мероприятие за периода е сливането на 19 банки, които подпомогнати от държавата образуват Български кредит. Правителството създава редица нови институции като Погасителната каса, играещи посредническа роля между кредиторите и длъжниците, банката Български кредит, два държани монопола – тютюневия и спиртния. Създадената през пролетта на 1934г Българска земеделска и кооперативна банка трябва да подпомага българската кооперация. Деветнадесетомайския режим си поставя за задача да установи приятелство с Югославия, сближение с Франция и възстановяване на дипломатическите отношения със Съветския съюз. Правителството забранява ВМРО и останалите националноосвободителни организации. На официално посещение в България от 27 до 29 септември 1934г пристига югославския крал Александър, който води тайни преговори с цар Борис ІІІ. Постигнато е съгласие за откриване на три нови пропускателни пункта и за опростяване на паспортните формалности. На 9 октомври 1934г няколко дни след посещението си в България, крал Александър е убит в Марсилия. В атентата е открита българска следа. Борис ІІІ не присъства на погребението на югославския крал, което остава съмнение в съседните държани, че той е замесен в Марсилския атентат. След 19 май цар Борис ІІІ е поставен в затруднено положение. Водачите на режима – Кимон Георгиев и Дамян Велчев са зле настроени към царя. Той започва да използва всякакви публични поводи, за да получи симпатиите на обществото. Под патронажа на принц Кирил през юни 1934г се създава терористична офицерска организация за борба против влиянието на Военния съюз в армията, наречена ЦУК (Централно Управление Кирил). На заседание на Военния съюз е решено К. Георгиев да подаде оставката на кабинета, като съставянето на новото правителство се възлага на председателя на Военния съюз. На същото заседание Д. Велчев е отстранен от поста си в Лигата. Кабинетът е образуван от промонархически настроени дейци. Правителството е назначено с указ от 22 януари 1935г с министър-председател Пенчо Златев. Същия ден е публикувана декларация в която се казва, че правителството ще продължава да развива деветнадесетомайските идеи. Спрямо Съветския съюз правителството на Златев се разграничава от политиката на деветнадесетомайците. То забранява разпространението на съветски вестници и филми. Кабинетът на Златев е слаб, без обществена подкрепа и при войска, разколебана в политическите си предпочитания. В началото на април 1935г Ал. Цанков, К. Георгиев и др. са заточени на остров Св. Анастасия в Бургаския залив заради обвинението, че застрашават сигурността на новата държава. В знак на протест срещу своеволието на министър-председателя цанковистите министри подават оставки. Към тях се присъединяват и министъра на вътрешните работи, след което Златев подава оставката на кабинета си. Новия кабинет е образуван от военни о граждански лица, поддръжници на идеята за концентриране на политическата власт в ръцете на цар Борис ІІІ. Той е втория от т.нар. служебни преходни кабинети. За министър-председател е избран Андрей Тошев. В кабинета има представители на Военния съюз от монархическото крило, но те нямат водеща роля. Правителството на А. Тошев издават манифест, подписан от царя, с който провъзгласява че няма да отстъпи от делото на 19 май и ще въведе нова конституция. Кабинетът предприема строги мерки срещу звенарите. При неизяснени обстоятелства започват да загиват военните от съюза. На 23 септември ръководството на съюза призовава Велчев да се завърне от Белград и застане на чело на акция за сваляне на правителството. Тази прибързана стъпка на Военния съюз улеснява царя в разправата му с лигата. На 2 октомври Д. Велчев влиза тайно от Югославия и е заловен. Арестувани са над 400 души – офицери от крилото на Велчев. Правителството обявява военно положение, започва разправа с Военния съюз, който престава да бъде фактор в страната. Правителството на Тошев подготвя проект за нова Конституция. С него се цели да се утвърди безпартийната система и уреди проблема за престолонаследието. В проекта се предвижда парламента да бъде заменен от Законодателно събрание. Предвижда се създаване на нов орган – Законодателен съвет, който предварително да се произнася по всеки законопроект. Свободата на словото, печата, събранията и организациите се ограничават в рамките на закона. През ноември 1935г правителството издава Наредба-закон за създаване на земеделско-стопански задруги. Идеята е чрез изграждане на казионните селскостопански организации да се ограничи влиянието на земеделците и комунистите в селата. През 1935г въз основа на решенията на конференцията в Стреза за признаване равенството на въоръжаването на Германия, Австрия, Унгария и Италия българското правителство започва действия за въоръжаване на българската армия. През юли на Военното министерство за отпуснати средства за военни доставки от Германия. През есента недоволството от правителството на Тошев е всеобщо. Буржоазните партийни лидери започват сондажи за предприемане на съвместна акция пред царя за смяна на правителството. На 23 ноември 1935г Тошев подава оставката на правителството. На 23 ноември 1935г е сформиран безпартиен кабинет образуван от граждански и военни дейци, провеждащи политиката на двореца. Правителството е назначено с указ от 23 ноември 1935г с министър-председател Георги Кьосеиванов. Новият кабинет е с почти напълно обновен състав от неизвестни в политиката хора, които минават за специалисти. Обявено е разтурянето на Военния съюз. През май 1936г пет партии- БЗНС Врабча 1, Социалдемократическата, Националнолибералната, Радикалната и Демократическия сговор образуват коалиция именувана Петорката и на 1 юни тя подава адрес до царя. В него се изисква възстановяване на конституционния режим. Възниква опасност от обединение на цялата опозиция срещу царедворския режим. На 6 юни 1936г Борис ІІІ започва серия от аудиенции с водачи на партиите. В резултат на 4 юли е произведена кабинетна реконструкция. Второто правителство на Кьосеиванов също има преходен характер. Постигнато е споразумение през септември-октомври 1936г да се проведат парламентарни избори. През лятото монархът е в Германия и след завръщането си обявява, че избори няма да има предвид неясната вътрешна и външна ситуация. През лятото и есента на 1936г са възвърнати конституционните права и свободи относно словото, печата и събранията. Възстановен е партийния живот. Едновременно с това в кабинета нараства решимостта за възстановяване на безпартийния му характер. На 23 октомври 1936г е извършена поредната трета реконструкция на правителството на Кьосеиванов. Линията на ръководната роля на държавата в обществено-политическия живот на страната продължава да върви във възходяща посока. През 1936г цар Борис ІІІ обявява модернизирането на армията за задача от първостепенно значение. Това включва повишаване качеството на уменията на офицерите, доставяне на модерно въоръжение и др. Правителството започва подготовка на общински избори през януари 1937г. В подготовката на изборите Петорката се споразумява за съвместни действия с БКП, ДП и част от БЗНС Пладне. Тя подготвя всенародно искане за възстановяване не Търновската конституция. Изборните резултати поливат опозицията със студен душ. Проведени в условия на терор от страна на властите изборните резултати дават основание да се смята, че може да се създаде нова политическа система, в основата на която да залегне безпартийността. Четвъртото правителство на Кьосеиванов запазва ядрото на премиерската група. Резултатите от общинските избори дават увереност на правителството да пристъпи към подготовка на парламентарните избори. На 22 октомври 1937г е публикувана Наредба-закон за парламентарните избори. В нея е изоставена директната ревизия на Търновската конституция. Петия кабинет на Кьосеиванов е хомогенен. Правителството готви парламентарни избори, но има проблеми с представянето на собствени безпартийни кандидати. Поради това то предприема усилия да приобщи привърженици на бившите политически партии. За изборите се готви и опозицията. Предизборната борба се провежда в условия на терор. През май 1938г правителството осъществява уникален експеримент- провежда законодателни избори без партии. Опозицията получава широко представителство в НС. След четиригодишно прекъсване НС подновява дейността си. 24 ОНС е открито на 22 май с тронното слово на цар Борис ІІІ. За председател е избран Стойчо Мушанов. Главната цел на правителството е да се гласуват издадените след 19 май 1934г наредби-закони и с това да се легализира режимът. През ноември 1938г цар Борис ІІІ погазва основния принцип на налаганата авторитарна система – за надмощие на изпълнителната власт над законодателната. В парламента е свален от поста си министър Кирил Гунев, и това довежда до оставката на кабинета. На 14 ноември 1938 г е съставено шестото правителство на Кьосеиванов. То продължава изграждането на казионните професионални организации. На 28 и 29 май 1939г по инициатива на министъра на вътрешните работи във Велико Търново се провежда селскостопански събор. Постепенно се ликвидират легалните организации на разтурените партии и се насърчава развитието на читалищата, кооперациите и др. Върху печата е наложена цензура. В Европа се развиват събития, които водят до избухването на нова голяма война. Подписването на Германо-съветския пакт от 23 август 1939г предизвиква промяна в позициите на БКП, която одобрява пакта. Партията се оттегля от политиката на сътрудничество с опозицията и издига на преден план изпълнението на чисто социални задачи. На 1 септември 1939г с нахлуването на германски войски в Полша започва ВСВ. През октомври 24 ОНС е разпуснато. Изборите за ново ОНС са насрочени за края на декември 1939г до края на януари 1940г. Важна роля в предизборната кампания придобиват концепциите на политическите сили по външната политика. Голяма част от буржоазната опозиция е за неутралитет на страната. Правителствената платформа също носи неутрален характер, но е съобразен с германската позиция. Комунистите се произнасят остро против Англия и Франция като подпалвачи на войната и настояват за сближение със Съветския съюз. На изборите правителството получава необходимата подкрепа. На 15 февруари 1940г Кьосеиванов си подава оставката по здравословни причини и е изпратен като пълномощен министър в Швейцария. Министър-председателския пост е зает от Богдан Филов. Настъпилият стопански подем довежда до стабилизиране на финансите и увеличаване на приходите в държавата. Това създава възможности за по-резултатно разрешаване на някои от най-важните проблеми на българската държава- ускорено превъоръжаване на армията, развиване на стратегическо строителство, създаване на резерви с оглед на приближаващата война. Засилва се значението на банката Български кредит. Главен източник на доходите на държавата остават т.нар. косвени данъци. Основната част от косвените данъци са митническите облагания, акцизите, гербовия налог. Главната причина за увеличените приходи на държавата е настъпилия икономически подем, който донася подобрение в жизненото равнище. Най-голям дял в разходната част на бюджета заема погасяването на държавните дългове. Нуждите на отбраната и стратегическото строителство налагат да се вземат нови заеми. Индустриалната политика на българската държава при кабинета на Кьосеиванов продължава линията на деветнадесетомайците за премахване на провежданата политика на насърчаване на местната индустрия. За пръв път в историята на България се пристъпва към цялостна регламентация на вътрешната търговия. В края на 1936г е приета Наредба-закон за вътрешната търговия. С нея се създава Висш търговски съвет към Министерството на търговията като негов консултативен орган. Вносът и износът се ръководи от дирекция на външната търговия. Частните износители се облагодетелстват чрез създадения през 1935г Експортен институт. Кооперативното дело продължава да се разраства. Кооперациите започват да се изявяват във външната търговия главно с износа на плодове, тютюн и розово масло. Характерно за периода е засиленото строителство. То е свързано най-вече с разширение на пътната и железопътната мрежа. В резултат на провежданата на Кьосеиванов политика на активна държавна намеса в редица отрасли на икономиката се отбелязват най-високи статистически показатели за целия междувоенен период. В навечерието на ВСВ под ръководството на цяр Борис ІІІ и Кьосеиванов българската дипломация постига забележителни резултати. Първият успех идва с участието на България на Проливната конференция в Монтрьо. Постановленията и осигуряват на България като черноморска държава привилегировано положение по отношение на нечерноморските държави. С подписаната конвенция се осъществява мирна ревизия на Лозанския договор от 1923г и се създава прецедент за България. На 31 юли 1938г Кьосеиванов и упълномощения от Балканското съглашение ген. Метаксас подписват в Солун споразумение, което отменя военните ограничения за България от Ньойския договор. Солунското споразумение по същество е мирна ревизия на важна част от Ньойския договор. На 30 септември 1938г ръководителите на правителствата на Германия, Италия, Англия и Франция подписват Мюнхенското съглашение. Хитлеристите завземат Судетската облст от Чехословакия. Европейските международни отношения навлизат в нов етап – водещ към началото на ВСВ. При започването на ВСВ България запазва неутралитет. Въпросът за възвръщането на Южна Добеуджа стои на първо място в българската външнополитическа програма за мирна ревизия. Българските управници са твърде загрижени за крайния изход от войната и за отражението му в България. Огромното предимство, което има Германия в Югоизточна Европа в началото на войната тласка България към сближение с фашистките държави. Подписването на германо-съветския договор внася затопляне в българо-съветските отношения. В началото България няма друга алтернатива освен неутралитет. След премахването на репарациите българското правителство си поставя нова цел. На 19 април 1939г Кьосеиванов разпространява до българските представители в чужбина секретна директива, в която излага българските искания: Южна Добруджа, Беломорска Тракия в границите от 1913г и евентуално Западните покрайнини да се присъединят отново към България. В динамичната международна обстановка безпартийния царски режим добива по-голяма сигурност. Цар Борис ІІІ поема в свои ръце съдбата на България във вихъра на започналата война.

29. БЪЛГАРИЯ В ГОДИНИТЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1939-1944)
През 1939г под Германски натиск Франция, Англия и Италия се съгласяват Чехословакия ад се откъсне от Судетската област и да се присъедини към Германия. В Мюнхен е подписан договор, с който за пръв път се променя териториалното статукво в Европа след 1919г. В преговорите към този ревизионистичен акт взема участие цар Борис ІІІ, кото изиграва ролята на куриер между Берлин и Лондон. След Мюнхен българското правителство се подготвя за практическа реализация на своите цели- връщаене на териториите принадлежали на България до Букурещкия договор от 1913г. През тизи период в Европа се оформят два противостоящи военно-политически блока: Англо-френският съюз, който поддържа Версайската система от мирни договори, и Оста, съставена от Германия, Италия и Япония, противник на тази система. СССР дълго се колебае, но през лятото на 1939г сключва с Германия пакт за ненападение, с който става нейн съюзник. Двете тоталитарни държави фактически разпределят помежду си източна Европа. Този договор позволява на Германия да нападне Полша. Англия и Франция, гаранти за полската независимост, обявяват война на Германия, но не и на СССР. Така започва Втората световна война. За България става ясно, че може да поддържа неутралитета си само ако войната не достигне българските граници. В българския политически живот се оформят четири направления с различни виждания за участието на страната във войната. Привърженици на неутралитета са дейците на безпартийното управление. Те се стремят да го съхранят, като балансират между противостоящите блокове. Комунистите от БРП са за съюз със СССР, защото се надяват с негова помощ да поемат управлението и да установят съветска власт. Кръгът около Александър Цанков, клони към Германия надявайки се се германска подкрепа да въведат националистическия режим. Големите десни демократически партии, симпатизират на англо-френския блок с надеждата след неговата победа да възстановят парламентарната демокрация. Противоречията между отделните идейно-политически направления се изострят. Правителството няма стабилна парламентарна подкрепа, цар Борис ІІІ разпуска НС и насрочва нови избори. Безспорен лидер на парламентарната опозиция става водачът на демократите Никола Мушанов. На 15 февруари 1940г започва работа нов безпартиен кабинет с министър-председател Богдан Филов. С идването на власт правителството предприема редица анридемократични реформи. На 24 декември 1939г НС приема Закон за защита на нацията. Тай има антисемитски характер и ограничава силно гражданските и политически права на българските евреи. През април 1940г е глауван закон за гражданската мобилизация. Задачата е посредством заплага за бърза съдебна разправа да се тушира недоволството на населението от външната плитика на правителството и икономическите проблеми съпътстващи войната. Вътрешната търговия е поставена под надзора на Министерстовто на търговията, промишлеността и труда, което определя цените на стоките, начинът на продажба и въвежда купонна система. Правителството изгражда селски земеделски задруги, които се превръщат в най-голямата селска професионална организация на Балканите. Членуването в тях е задължително срещу минимална такса. Позицията на неутралитет позволява на България да плучи подкрепата на Съглашението и Тройния съюз по добруджанския въпрос. На 26 юни 1940г съветското правителство изисква от румъния да върне Бесарабия и Северна Буковина. Преговорите между България и Румъния започват на 19 август в Крайова. Притисната от ВС Румъния е принудена да подпише договор за връщане на Южна Добруджа в българските граници. През лятото на 1940г на европейската военна сцена настъпват промени. Българския монарх и правителството са подложени на силен натиск от воюващите страни. През октомври 1940г цар Борис ІІІ получава лично послание от английския крал, с което е предупреден, че ако България се присъедини към Тройния съюз, теритрорията и ще стане арена на военни действия. Най-силен е натискът за участие на България във войната от страна на Германия и Италия. Цар Борис ІІІ отхвърля предложението на Мусолини за съвместни действия срещу Гърция. В края на 1940г раздразнен от опитите на България да запази неутралитет, Хитлер предупреждава монарха, че германците имат два начина на влязат на нейната територия- като приятели или като врагове. На 20 януари 1941г Министерския съвет одобрява текста на българи-турска декларация за ненападение и решава България да се присъедини към Тристранния пакт. На 1 март 1941г в двореца Белведере във Виена Богдан Филов подписва протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт. Договорено в българската армия да не воюва. Забранените партии реагират сдържано на подписването на протокола за присъединяването на България към Тристранния пакт. Само лидерите на БЗНС Пладне издават манифест пртив съюза с Германия. С английска помощ чрез дейците на военния съюз, те организират заговор за сваляне на прогерманското рпавителство и за насочване на България към Англия. Заговорът е разкрит, а организаторите му са арестувани. На 19 и 20 април 1941г цар Борис ІІІ настоява шред Хитлер във Виена България да получи Беломорието на изток до линията Свиленград-Димотика, Солун и Охрид. На 24 април в София е подписана тайна спогодба, определяща задълженията, които България поема спрямо Германия в новите български земи. Без да участват български войски във войната срещу Гърция и Югославия, към България са присъединени Вардарска Македония, Източна Македония, Беломорска Тракия и Западнитр покрайнини. На 14 майсе провежда тържествено заседание на Парламента, на което цар Борис ІІІ е обявен за обединител. Вардарска Македония и Беломорска Тракия остават под българска администрация до есента на 1944г. Райхът тълкува новите земи като отдадени за администриране на България, а не като неразделна част от българската територия. На 3 май 1941г от териториите на Западна Тракия, островите Тасос и Самотраки и Егейска Македомоя е пбразувана т. нар. Беломорска област под административен и военен контрол на България. До март 1942г в тези райони са върнати над 58 хил българи бежанци. Възстановени са старите български епархии и училища, прокарват се пътища и се откриват болници. С подпиването на пакта започва нов период в стопанското развитие на България. Коренно се изменят условията за развитие на икономиката. Стопанските ангажименти спрямо Германия нарастват. Под натиска на Германия в края на 1941г Министерството на войната поема издръжката на санитарен влак и полева болница на Източния фронт. Съществено влияние върху икономиката имат присъединените области и установяването на администрация в тях. През 1941г правителството актуализира насоките на аграрната политика. Предвижда се повишаване на цените на земеделските произведения, въведена е задължителна застраховка за добитъка и земеделските култури. Постепенно държавната политика дава резултати. Позитивно влияе и включването на новите земи. Приоритетно място в транспорта заема железопътния. В областта на търговията правителството продължава политиката на държавно регулиране. В износа водещо място имат зърнените храни и техническите култури. Увеличава се дяла на преработваните плодове. През 1942г търговския баланс на България е положителен. Въпреки това страната търпи сериозни финансови затруднения. Големите разходи не могат да бъдат компенсирани чрез сключване на нов заем. Бюджетните дефиците се покриват чрез използване на вътрешните възможности. Въвеждат се нови данъци като като данъка върху имуществата на евреите. Увеличава се размерът на съществуващите преки и косвени данъци. Частните национални банки насочват капиталите си основно към новите земи. През Втората световна война въоръжена съпротив възниква във всички европейски страни, окупирани от германците и техните съюзници. В България положението е по-особено. Страната не е окупирана и запазва основните характеристики на своята държавност. В началото съпротивата се изразява в саботажни действия на бойни групи в големите градове. Появяват се малобройни партизански чети. В края на август с две подводници и няколко самолетни рейда в България са изпратени български политемигранти, за да възглавят съпротивата в България. Курсът на въоръжена борба на БКП е възприет и от някои среди на Звено, на Военната лига, части от социалдемократическата и Радикалдемократическата партия и БЗНС Пладне, които обаче не разчитат на партизанското движение, а на един успешен преврат. Като основен опозиционен блок се очертава Легалната опозиция, която включва остатъците от традиционните политически партии, защитаващи Търновската конституция. Те не признават въоръжената форма на съпротива и отказват да се включат в комбинации с комунистите. Тези партии смятат, че спасението на страната е в установяване на тесни връзки с Англия и САЩ. На 13 декември 1941г във войната влизат САЩ и България им обявява символична война, която обаче става реална, когао през зимата на 1943г започват англо-американските бомбардировки над България. Включването на България във войната променя вътрешнополитическата обстановка. Засилва се изпълнителната власт. Засилват се мерките против свободата на словото и печата, през януари 1941г влиза в сила Закона за защита на нацията, който е копиран от германските антиеврейски закони. Опасността за българските евреи надвисва в края на 1942г, когато Германия започва да оказва натиск върху българското рпавителство. В изготвения през 1942г в Германия план за т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос в цаля Европа, срещу името на България е нанесена цифрата 48 хил. На 17 март 1942г депутатите от НС, опозицията на Др. Цанков и подпредседателя на парламента Димитър Пешев, изпращат протест до министър-председателя по повод антиеврейската политика на правителството. Въпреки това през март 1943г около 11400 евреи от Тракия и Македони са депортирани в Полша. Междувременно все повече се засилва борбата на комунистите против правителството. През лятото на 1942г комунистите обявяват създаването на т.нар. Отечествен фронт. Залезът на германската военна мощ започва да става видим от края на 1942г. Стратегическата инициатива преминава в ръцете на съюзниците. Започва постепенен прелом във военните действия. Това усложнява още повече положението на България като германски съюзник. В края юли 1942г Италия практически излиза от войната. Хитлер иска българия да се включи с войски на източния фронт, но среща твърд отпор от страна на българския цар. На 15 августцаря се завръща в София, а на 28 август 1943г умира. Престолонаследникът Симеон Търновски е малолетен и затова е съставено регентство от брата на Борис княз Кирил. Богдан Филов и бивият военен министър Никола Михов. Регентстовото обаче е незаконно, тъй като според конституцията член на царското семейство не може да участва в Регентството. В страната възниква особено положение на незаконност. Незаконната съпротива се противопоставя на незаконния режим. Сформирано е ново правителство от политически дейци с прогерманска ориентация. Министър председател става убедения германофил Добри Божилов. Близостта на съветската победа, политическата и икономическа криза активизара въоръжената съпротива. Партизанското движение се разраства. Появяват се нови отряди и партизански бригади. Засилват се саботажите срещу важни промишлени обекти, работещи за снабдяването на германците на Източния фронт. Приближаването на съветските войски към българските граници и масираните бомбардировки на съюзниците активизират дейността на легалната опозиция. На 24 март 1944г Н. Мушанов и Н. Петков изпращат до правителството и регентството т. нар. Декларация на десетте. Основните изисквания в нея са за незабавна промяна на вънпаната политика и възстановяване на парламентарната демокрация, както и скъсване на отношенията с Германия. През май 1944г съветското правителство връчва нота на България с искане за незабавно скъсване с Германия. Още същия ден правителството на Д. Божилов подава оставка. На 1 юни 1944г е назначен пореден кабинет, начело с Иван Багрянов. Образуваното правителство има за задача да намери изход от кризата, да удържи натиска от страна на Германия за пряко участие във военните действия. На 7 август 1944г легалната опозиция излиза с нова декларация. В нея се настоява за назначаване на ново правителство, което да възстанови правата и свободите, залегнали в Търновската конституция. На 26 август 1944г Регентството решава да пристъпи към създаване на правителство от антифашистки сили. Правителството обявява, че ще спазва пълен неутралитет в Германо-съветската война, ще продължи сондажите за примирие с Англия и САЩ. Мандатът за съставяне на правителството е предоставен на Константин Муравиев от Врабча 1. програмната декларация на новото правителство предвижда възстановяванен демокрацията. Разпуснато е 25 ОНС. Разтурят се всички фашистки организации. Отменя се антиеврейското законодателство. Обявява се излизане от войната с Англия и САЩ и скъсване на съюзните отношения с Германия. На 6 септември се решава България да влезе във война с нея. Ден преди това на България е обявена война от Съветския съюз. На 8 септември сутринта започва навлизането на съветската армия в България. Правитеслтвото нарежда да не и се оказва съпротива. Нощта на 8 срещу 9 септември 1944г е определена за насилствено сваляне на правителството. На 9 септември 1944г правителството е арестувано, властта е поета от ОФ. Министър-председател става Кимон Георгиев. Навият кабинет се обявява за възстановяване на основните конституционни свободи. Една от задачите на новото правителство е включването на България във военните действи на страната на антихитлеристката коалиция и издействане на благоприятни условия за страната в бъдещ мирен договор. До края на 1944г българската армия взима участие в четири големи операции и дава значителен принос за разгрома на хитлеристкаите войски.

31. УСТАНОВЯВАНЕ И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА В БЪЛГАРИЯ (9 СЕПТЕМВРИ 1944 – 10 НОЕМВРИ 1989Г)

На 5 септември 1944г Съветския съюз обявява война на България. До 8 септември, когато започва навлизането на съветските войски в страната, в 172 села и 20 града местните комитети на ОФ, активизирани от близостта на Червената армия, завземат властта с въстанически действия. През нощта на 8 срещу 9 септември в столицата е извършен преврат, в който главна роля имат спечелените за делото на ОФ военни. Участниците Кимон Георгиев и Дамян Велчев са вече познати от преврата на 9 юни 1923г и на 19 май 1934г. Така промяната настъпва в резултат на преврата в центъра и въстанически действия в провинцията, но в основата на всички тях стои БРП- организатор на антифашистката съпротива в годините на войната. Тя действа според указанията на Москва, където са нейните лидери Георги Димитров и Васил Коларов, подпомогнати от навлизането на Червената армия. Състава на бъдещото правителство е определен на 8 септември 1944г на заседание на НК на ОФ, в което участват Димитър Терпешев от БРП и поелите през август 1943г риска да сътрудничат с комунистите Кимон Георгиев, Никола Петков и Дамян Велчев. Министрите не са излъчени от партийните ръководства, а от отделни дейци, които по свое решение са влезли в ОФ. Те се договарят и за броя министри, които всяка партия ще има в правителството- БРП, БЗНС Пладне и Звено, по четирима, БРСДП двама, и две места са определени за т.нар. интелектуалци. Сутринта на 9 септември по радиото е оповестено, че властта се поема от новото правителство начело с Кимон Георгиев. В него БРП се съгласява да е една от трите водещи партии. Това съответства на инструкциите на Москва за създаване на ОФ. Един от първите проблеми пред новото правителство е възстановяването на останалите извън ОФ политически партии и най-вече на БЗНС “Врабча”, Демократическата и Радикалната партия, чиито лидери правят постъпки за приемането им в ОФ. На 8 октомври 1944г на среща с ръководството на Пладне е уточнено, че демократични организации са само тези, които вземат участие в ОФ. Всички останали не са демократични и нямат право на съществуване. Многопартийната система е възстановена, но в продължение на една година остава затворена, тъй като ОФ партии не желаят конкуренция за властта. ОФ партии затвърждават монопола си върху управлението и заедно правят първите стъпки към демократизиране на страната. На 9 септември 1944г с редица законодателни актове се извършват важни промени в политическата система на страната. Разпуснато е 25 ОНС, но избори не са насрочени поради военновременната обстановка, а и поради желанието на управляващите партии да укрепнат и увеличат членската си маса, преди да се явят на избори. В течение на година правителството съчетава функциите на изпълнителна и законодателна власт. Пренебрегнат е конституционния текст, че промени в регентския съвет може да прави само ВНС и са освободени от длъжност регентите княз Кирил и ген. Никола Михов. Формално монархията се запазва, но правомощията на Регентския съвет са орязани и значението му е силно принизено. Важна роля играе Национални комитет (НК) на ОФ, чиито главен секретар е Цола Драгойчева- член на Политбюро на ЦК на Комунистическата партия. НК е най-висш политически орган, който координира линията на отделните партии в името на общонационалните интереси. Една от важните задачи на ОФ партии след 9 септември 1944г е да възстановят структурите си и да се укрепят във властта. Най-бързо протичат възстановителните процеси при БРП (к). БРП се възстановява бързо, тъй като за разлика от останалите партии не е прекъсвала организационния си живот в нелегалност. Централните и местните и структури са запазени след 9 септември 1944г бързо се попълват и към средата на ноември вече поемат функциите си. Другата ОФ партия, която бързо успява да се възстанови е БЗНС. До разтурянето на партиите през 1934г най-силно влияние сред селските маси има крилото Врабча. Но участието на Никола Петков от БЗНС Пладне в НК на ОФ осигурява място на земеделците в новото управление. Организационното укрепване на БЗНС се свързва и с името на завърналия се на 23 септември 1944г в България бивш лидер на Пладне Георги Димитров. През октомври 1944г Димитров е избран за главен секретар на съюза, докато Никола Петков минава на по-заден план- получава място на главен редактор на органа на БЗНС вестник Земеделско знаме. В края на 1944 и началото на 1945г в ръководството на БРСДП също започва процес на разединение. Традиционно немногобройната партия трудно събира привържениците си. Процесите на възстановяване не подминават и Звено. Първият проблем на звенарите е дали да се превърнат в партия. Споровете отразяват стремежа на част от дейците му да създадат алтернатива на Комунистическата партия и БЗНС. В крайна сметка надделява стремежът към партийна формация – Народен съюз Звено. За председател на нейния ЦК е избран Кимон Георгиев. БРП (к) разглежда коалицията ОФ не като временна политическа комбинация, а като продължителен съюз на широки обществени и политически слоеве, който може да улесни прехода към социализма. Разбирането за дълготрайната отечественофронтовска ера постепенно се променя от 1946г нататък в резултат на започващата студена война. На 10 септември 1944г на мястото на полицията се създава Народна милиция за опазване на вътрешната сигурност. Към Народната милиция е и отдел Държавна сигурност. По този начин БРП си осигурява контрол върху силовите структури, които по-късно използва за натиск срещу политическите си опоненти. Силовите действия отблъскват останалите ОФ партии. Те искат министерството да се отнеме от комунистите. Особено внимание се отделя на преустройството на армията, в която се вливат и партизански отряди. Властта на БРП (к) е закрепена и в резултат на масовите репресии след 9 септември и в началото на октомври 1944г. Още в първите дни след завземането на властта започват арести на хора, принадлежащи към местните органи на властта, не малка част от които са избити без съд и присъда. Милицията и съда, които са в ръцете на БРП (к), не предприемат нищо, за да предотвратят вълната от беззаконие. Важен момент в политическия живот на България е проведения Народен съд срещу престъпниците от войната. Той е създаден с Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците, които завличат България в световната война. Министрите от всички цветове не виждат в наредбата никакво неудобство, защото според тях тя е необходима както по външнополитически съображения, така и за укрепване на властта на ОФ партии. В края на януари 1945г Г.Димитров подава оставка, а мястото му на главен секретар на БЗНС е заето от Никола Петков. В изборите за първият следвоенен парламент участват 85% от имащите право на глас. В новоизбраното от 26 ОНС с председател Васил Коларов са представени само ОФ партии по предварително определени квоти: по 94 места за БРП (к) и БЗНС, 45 за Звено, 31 за БРСДП, 11 за Радикалната партия и един независим. Парламентарната система е възстановена. Демократизирането на политическия живот се оказва временно. Създаването на опозиция изостря политическата борба, в която БРП (к) използва парламентарни и извънпарламентарни средства. Няколко месеца след легализирането и опозицията наброява около 54 хил. членове на БЗНС- Никола Петков, 3 хил. – на БРСДП (обединена) и 1607 на Демократическата партия. В совите печатни органи тя агитира за придържане към Търновската конституция, набляга върху принципите на демократизма. Още в началото на 1946г по указания на ЦК на БРП (к) започва настъпление срещу опозицията, нейните дейци са задържани, вестниците и спирани, пропагандата срещу нея се води ожесточено. В края на годината са започнати и политически процеси срещу лидери и активисти на опозиционните партии. През 1946г в България на преден план излиза въпросът република или монархия. Новата власт решава да проведе референдум за премахване на монархическия статут. Опозиционните партии обаче посочват, че според Търновската конституция България е наследствена конституционна монархия. Опозицията се обединява против референдума, но по същество и тя е на републиканска позиция и участва в референдума. Референдума е проведен на 8 септември 1946г. Резултатите не са оспорени от нито една политическа сила и показват популярността на републиката. На 15 септември 1946г 26 ОНС провъзгласява България за Народна република. На 27 октомври 1946г се провеждат избори за 6 ВНС, което трябва да изработи новата конституция. Възможностите на опозицията в предизборната борба са силно ограничени: властта си служи с насилия, заплахи и арести. Изборите завършват с победа за ОФ. За председател е избран Васил Коларов. Започват режисирани съдебни процеси срещу лидерите на опозицията. Събраните в хода на съдебните процеси доказателства се използват за подготовка на решителния удар срещу лидера на най-влиятелната опозиционна партия – Никола Петков. Той е арестуван и срещу него започва скалъпен съдебен процес, завършил със смъртна присъда, изпълнена на 23 септември. След политическото убийство на лидера, неговата партия е забранена и разтурена със закон. От края на 1947г се извършват радикални промени в обществено-политическия живот. Създава се тоталитарна система, при която БРП(к) налага своята идеология на цялото общество- партийните структури се сливат с държавните, тя държи под контрол всички дейности, ликвидирано е разделението на властите, води се масирана пропаганда и се създава култ към лидера. От 9 декември 1947г до 1971г висш орган на държавната власт е Президиумът на народното събрание , чиито председател изпълнява функциите на държавен глава. Този орган има много широки правомощия. След приемането на новата Конституция от 1947г Георги Димитров съставя четвъртото ОФ правителство. Самия премиер през 1948г е избран и за генерален секретар на ЦК на БРП(к) и за председател на Националния съвет на ОФ, с което на практика започва сливането на управляващата партия с държавата. След смъртта на Г. Димитров, премиерския пост за кратко е зает от Васил Коларов, а от 3 февруари 1950г министър председател става Вълко Червенков. Той е сред най-преданите ученици и съюзници на Сталин. В края на 1947г и началото на 1948г ОФ партии декларират, че подкрепят курса към изграждане на социализма. През 1948г в цяла Източна Европа е осъществено сливане на работническите партии, като по същество социалдемократическите са погълнати от комунистическите. От май до август 1948г продължава процесът на сливане на БРСДП с БРП(к), при който членовете на БРСДП са задължени да признаят марксизма-ленинизма. През есента на 1948г БЗНС признава ръководната роля на БРП(к), като срещу това си осигурява постоянно място в управлението. В края на декември 1948г се провежда 5 конгрес на комунистическата партия. Конгресът поставя като главна задача изграждането на основите на социализма при ръководната роля на БРП(к), която се преименува на комунистическа. В началото на 50-те год. всички страни от Източна Европа попаднали след войната в съветската сфера на влияние, изживяват криза. На преден план в кризата излизат политическите и измерения – репресиите, лагерите, чистките и режисираните съдебни процеси. След смъртта на Сталин през 1953г настъпват промени. В България се извършват умерени промени и то само такива, които са предложени и одобрени от Москва. Забелязва се подобряване на снабдяването, известно повишаване на жизненото равнище и минимално смекчаване на политическия натиск. Признак на промени в политическите отношения в страната е решението на ЦК на БКП от юли 1953г от лагерите да бъдат освободени всички, освен най-опасните за социалния ред елементи. На Априлския пленум от 1956г е взето решение Вълко Червенков да остане обикновен член на Политбюро и е понижен от министър-председател в заместник. За нов премиер е определен Антон Югов, а Тодор Живков се утвърждава като партиен водач. От есента на 1956г започва етапа на десталинизация. Сред влиятелните кръгове на БКП се налага мнението, че е необходима нова значима партийна фигура. Като такава се очертава личността на партийния лидер Тодор Живков. Наред с политическите борби Живков започва да създава своя собствена база привърженици в БКП. През юни 1959г е създаден Комитет на борците против фашизма и капитализма в България. През ноември 1962г партийния лидер поема и премиерския пост. Така отново е възстановен едноличния контрол върху властта. От 1962г започва живковизмът в следвоенната история на България, който продължава чак до краха на комунизма през 1989г. Живков осъзнава необходимостта да се грижи за жизненото равнище, за да не се създава масово недоволство, от което да се възползват политическите му противници. В средата на 60-те год. е направен опит Живков да бъде свален от власт с помощта на армията. Заговорът е на т.нар. Група на Горуня. Заговорът обаче, е предварително обречен на неуспех, тъй като е разкрит почти веднага , а заговорниците са арестувани. Стабилността на режима на Тодор Живков е поставена сериозно под въпрос след като ма чело на КПСС през март 1985г застава Михаил Горбачов. С идването му на власт българо-съветските отношения преживяват сътресения и в политическо, и в икономическо отношение. За ключов момент за поврата на съветската перестройка се приема Януарския пленум на ЦК на КПСС от 1987г, който взема решения за демократизация и слага началото на гласността. За Горбачов Живков е типичен представител на стария режим, който трябва да си отиде от властта, за да може България да последва курса на съветската перестройка. През 1987г започва периодът на конфронтация между Горбачов и Живков. До средата на 1987г на думи Т.Живков подкрепя съветската перестройка. Едва след като се убеждава, че няма шанс да спечели Горбачов на своя страна той преминава в атака. Изработва се Юлската концепция от 1987г, която предвижда политическо преобразуване на обществото, и подготовка за нова конституция. Реализацията на тази реформа започва още през август 1987г, с прието от НС комплект закони- закрити са редица министерства, 28-те окръга са прегрупирани в 9 области, преустановено е местното самоуправление, учредена е специална комисия за изработка на нова конституция. Административното преустройство внася допълнителен хаос в управлението. Изходът от кризата се търси в посока на реорганизиране на икономиката според принципите на пазарната икономика. Либерализацията на икономическата сфера започва с приетия през януари 1989г Указ 56 за преструктуриране на българската икономика. В нея трябва да навлязат нови форми на организация- фирми и компании, както и да се даде свобода за развитие на частния сектор. През лятото на 1989г започват събития, които през есента довеждат първо до отстраняване на Живков от властта, а после и до окончателното рухване в България на социализма от съветски тип. В края на 80-те год. в България за първи път се появява организирано недоволство от системата – дисидентско движение. За промяна на общия климат изиграва бунтът на творческата интелигенция. Тя е първата, която се включва в процесът на десталинизация през 50-те год. Първите десиденти се възползват от Юлската концепция, според която гражданите имат право да създават неформални организации, които съществуват извън официалните организационни структури. Дисидентските групи започват да се създават от началото на 1988г, те са слаби и нямат много последователи, но скоро придобиват популярност. Първата дисидентска организация в България е създадена в началото на 1988г, когато няколко души формират Независимо дружество за защита правата на човека в България. То е оглавено от Илия Милев. След него са създадени и “Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности” оглавен от йеромонах Христофор Събев и Независимият профсъюз Подкрепа на д-р Константин Тренчев. Най-голям обществен резонанс през втората половина на 80-те год. добиват екологичните проблеми. Ускорената индустриализация застрашава екологичното равновесие. Обществената чувствителност нараства особено много след аварията в съветската АЕЦ Чернобил на 26 април 1986г. През 80-те год. екологичните протести заместват политическото отрицание. През есента на 1988г е създадена и първата чисто политическа организация Клубът в подкрепа на гласността и преустройството в България. Реакцията на властта на закъснява, включени са всички партийни и полицейски механизми за ликвидиране на организацията. При това създателите на Клуба не могат да бъдат репресирани, тъй като всеки опит за арест и разпит веднага е съобщаван по телефона на западните медии, а властта трябва да се съобразява с ангажиментите, които сама е поела с участието си в хелзинкския процес. В началото на 1989г признаците на кризата показват, че тя вече съчетава икономическите и политически проблеми. Сигналът за политическа промяна е даден на 24 октомври 1989г с открито писмо на външния министър и член на Политбюро Петър Младенов. То е адресирано до ръководството на БКП, но бързо се разпространява в обществото. Младенов описва подробно ситуацията, която го принуждава да подаде оставка и завършва с обвинение срещу Живков, че е довел страната до дълбока икономическа, финансова и политическа криза. На заседанието на Политбюро на 9 ноември 1989г, което подготвя пленума на ЦК на БКП, мнозинството налага на Живков да подаде оставка като генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет. Предложението е оставката да се гласува от пленума на ЦК на следващия ден. Почти никой не защитава Живков. Свалянето на Живков, който олицетворява цяла епоха става много лесно, вероятно защото всички искат промяна. На Живков са изказани благодарности, запазена му е персоналната заплата, вилата и други привилегии. Съобщението за смяната на Живков на 10 ноември 1989г предизвиква всеобщата радост на българите.

32. ИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ
(9 СЕПТЕМВРИ 1944- 10 НОЕМВРИ 1989ГОДИНА)

Коалицията ОФ идва на власт в условията на задълбочаващата се стопанска криза, ширеща се спекула и черна борса. България е обременена с големи разходи по участието и във войната срещу Германия. Главната и задача е да възстанови икономиката и да ускори стопанското развитие с усилията на всички производителни слоеве. Правителството обещава пълна подкрепа на частния сектор. Държавния сектор се разширява чрез конфискацията на имуществото на осъдените от Народния съд и с приетия през март 1946г закон за конфискуване на имуществата, придобити чрез спекула и по незаконен начин. Между 1945- 1947г е установен държавен монопол върху производството и търговията с розово масло, тютюн и спирт. Национализацията започва през декември 1947г. Предвижда се на собствениците да се изплати обезщетение в държавни лихвени облигации, но после това не е изпълнено. Национализацията засяга чуждестранните предприятия и ликвидира основната част от западните инвестиции в България. Икономиката е преустроена радикално, като целия производствен и финансов потенциал се съсредоточава в ръцете на държавата. Новите условия позволяват на БРП (к) да приложи на практика идеите си за стопанско развитие, като поставянето му на планови основи. На 1 април 1947г със закон е приет двегодишен план за възстановяване и развитие на народното стопанство за 1947-1948г. Предвижда се ново строителство на 53 индустриални обекта, от които са 17 големи предприятия на тежката промишленост. Частните промишлени предприятия са длъжни да изпълнят определения им производствен план. Предвиждат се по-високи темпове за нарастване на продукцията в индустрията, енергетиката и добивните отрасли в сравнение със селското стопанство. След войната българската икономика, разчитаща на вносни суровини и машини, е в критично състояние. Страната губи основния си търговски партньор – Германия. Икономическите условия карат българското правителство да се обърне към СССР. Първата търговска спогодба с него е от март 1945г и води до бърза преориентация на българския стокообмен. Съветските доставки съживяват стопанството, за търговията със СССР се изнасят продукти, които трудно се пласират на западния пазар. Особено място в икономическата политика се отделя на индустрията. По промишлено производство от глава на населението, брой на заетите в индустрията, дял на промишлеността в националния доход България е изостанала от 10 до 30 пъти в сравнение с напредналите европейски страни. След 9 септември 1944г всички политически среди признават значението на индустрията, обявяват се против промишления протекционизъм, който създава паразитната индустрия , и са за запазване на отрасловата структура на промишлеността. БРП (к) още през 1945г се обявява за политиката на бърз стимулиран индустриален растеж, включително и в тежката промишленост, с акцент върху едрото държавно производство. Българското селско стопанство на свой ред е едно от най-изостаналите в Европа. То е с нисък процент на стоковост, почти не познава селскостопанската техника, поливното земеделие обхваща около 0,8% от обработваемата площ, почти не се използват и изкуствени торове. Преобладават дребните собственици притежаващи 20-40 дка, а земята непрекъснато се раздробява, расте аграрната пренаселеност и скритата безработица. Опит за промяна на съществуващото положение е Законът за трудовата поземлена собственост от пролетта на 1946г- т.нар. аграрна реформа. Отнема се притежаваната земя над 200дка и част от нея се раздава на безимотните и малоимотните селяни при изгодни за тях условия, а от другата се създават държавни земеделски стопанства. Реформата увеличава частния сектор, но не води до сериозни промени в земеползването.премахва се почти изцяло едрото частно земевладение. Земеделието продължава да е разпокъсано, дребно, ниско продуктивно. За преустройството на селското стопанство особено се разчита на кооперирането, което в България има традиции и до 9 септември 1944г, но след като ОФ идва на власт създаването на нови кооперативни земеделски стопанства се стимулира целенасочено. Този процес продължава интензивно до края на 1945г, когато са изградени 380 ТКЗС. Те са с малки размери и обединяват предимно бедни и малоимотни селяни, членове и симпатизанти на БРП (к). Темповете на коопериране са скромни- за над три години ТКЗС обхващат по-малко от 4% от обработваемата земя. Петия конгрес на БКП от декември 1948г очертава новите насоки на икономическо развитие на страната. Георги Димитров заявява, че за 10-15 години България трябва да постигне това, което другите народи са постигнали за столетия. На конгреса са посочени и конкретните пътища за това- форсирана индустриализация и колективизация на селското стопанство. През 1948г се засилва съветското икономическо проникване. Само през тази година със СССР са сключени над 28 стопански договора. СССР направлява развитието на българската икономика чрез създадения през януари 1949г Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). Той изисква от източноевропейските страни да ограничат стокообменът си със запада и да прекратят вноса на западни капитали и технологии. През 1950-1951г стокообменът на България със западноевропейските страни намалява близо три пъти в сравнение с 1949г, когато е най-висок – 17%. Това е стимул за още по-пълно интегриране на България в СИВ. През периода 1949-1953г страните от СИВ заемат средно 88% от стокообменът на България. От 1949г БКП възприема съветския модел на централизирано планиране чрез петгодишни планове. Първият е за периода 1949-1953г и в него се откроява курса на форсирана индустриализация. Акцентът е върху развитието на металургията, машиностроенето и енергетиката. Постигането на тези максималистични цели става възможно най-вече поради тясното обвързване със СССР, от където идват кредити, машини и суровини и където се пласира българската продукция. В резултат на ускорената индустриализация промишлената продукция нараства, изгражда се сериозна енергийна база, увеличава се добивът на въглища и руди. Пренебрегването на леката индустрия и селското стопанство създава постоянен дефицит на стоки за широко потребление. Безработицата се увеличава, тъй като промишлеността не може да поеме работната ръка. Високата социална цена и ниската ефективност говорят за негативните последствия от форсираната индустриализация. Петия конгрес на БКП поставя като втора задача масовото коопериране на селското стопанство, което започва през есента на 1948г и в края на 1949г е кооперирана 11,5% от обработваемата земя. В новосъздадените ТКЗС отново преобладават дребните селяни и те, въпреки държавната помощ, нямат големи стопански възможности. Атаката срещу частния сектор е ограничена и търговията между града и селото се либерализира, но реколтата е твърде слаба и това затруднява изхранването на населението. От средата на 1950г започва нов етап в кооперирането. Въведена е нова система на задължителни държавни доставки на зърни, която се налага със заплахи, глоби, изпращане в лагери и насилие. От средата на август до края на септември 1950г селяните от основните зърнодобивни райони започват масово да влизат в ТКЗС, за да избегнат насилието и да се спасят от огромните доставки и данъци. От началото на 1951г административния натиск за влизане в ТКЗС и насилията обхващат и селяните в редица полупланински и планински райони. Изненадващо за българските управляващи Сталин се намесва, като обявява, че в България борбата с кулаците не трябва да приема толкова остри форми. При това положение Вълко Червенков сменя курса и спира кооперирането. Усилията са насочени към укрепване на съществуващите ТКЗС. През 1952-1953г в селското стопанство настъпва криза, която се отразява тежко на ТКЗС. Тя е предизвикана от копирането на съветския пример за предсрочно изпълнение на петгодишния план. ТКЗС трябва да се преориентират към отглеждане на зеленчуци и индустриални култури, за да отговорят на изискванията на износа. Силно са намалени и изкупните цени на селскостопанската продукция, което снижава доходите на частниците и на кооператорите. Селяните започват масово да напускат селата и да отиват в градовете, търсейки препитание в промишлеността и строителството. Значими промени в икономиката настъпват по време на управлението на Тодор Живков. Неговото управление се характеризира с честите реформи. На 7 конгрес на БКП България приема трети петгодишен план. През ноември 1958г държавното ръководство обявява, че петилетката ще бъде изпълнена за 3 вместо за 5 години. Извършена е и нова административна реформа, чиято цел е да се намали броят на чиновниците и по този начин да се осигури работна ръка за производството. В края на 50-те и началото на 60-те години селското стопанство се подчинява на идеята за скок със задачата да достигне по продукция европейските страни с интензивно селскостопанско производство. В края на 1958 и началото на 1959г е осъществено първото уедряване на ТКЗС. С това се извършва и фактическото одържавяване на земята. Частичен положителен ефект имат опитите за механизиране на селското стопанство и за повишаване на квалификацията на кооператорите. Най – спъващ икономическото развитие на България проблем в началото на 60-те год. е прекомерния централизъм при планирането. Неизпълнимите цели създават допълнителни стопански проблеми. Още през 1963г разчетите показват, че твърде високите икономически задачи са неизпълними без търсене на допълнителни източници на суровини и средства, но и на нови механизми и форми за организиране на стопанството. На мястото на заплахите, наказанията, заповедите, използвани дотогава, идват материалната заинтересованост и отговорност и самоиздръжка, по-голямата икономическа самостоятелност, обвързването на работната заплата с резултатът от труда. Експериментът започва още през 1963г, когато 50 текстилни предприятия са включени в новата система. За кратко време продукцията на тези предприятия нараства двукратно. До утвърждаването на новата система в средата на 1966г в нови рамки вече работят 43% от предприятията, чиято продукция нараства с 16%. Въпреки обнадеждаващите успехи, в края на 60-те години действието на тази система постепенно е преустановено. Причината за това не е икономическа, а политическа. В средата на 70-те год България вече твърдо е избрала пътят на модернизацията чрез изграждане на съвременно машиностроене. В тази посока вървят заявените намерения в предложените за обсъждане от висшето партийно ръководство “Основни насоки в икономическото развитие”. Като стратегически за развитието на страната отрасли са изброени електротехниката, електронноизчислителната и комуникационна техника, производството на нестандартно оборудване за енергетиката, металургията, химическата, минната и хранително-вкусовата промишленост, предимно транспортното машиностроене, корабостроенето, металообработването. Седемдесетте години носят промени и в българското село. Третата трансформация на българското село е осъществена със създаването на Аграрно-промишлените комплекси (АПК). Обявената цел на АПК е хоризонталната интеграция на ТКЗС и индустриализацията на селското стопанство, а като страничен резултат се очаква да се преодолеят негативните последици за селското стопанство от обезлюдяването на селата. В края на 1971г на мястото на около хилядата ТКЗС са създадени 170 АПК. 95% от обработваемата земя е обхваната от АПК. В началото на 80-те год настъпват промени и в разпоредбите за външните икономически връзки. Насърчава се създаването на смесени предприятия с български и чужди капитали. С тази система българските предприятия получават достъп до модерни технологии недостъпни за Съветския съюз. Многобройните експерименти в българската икономика имат обща цел – либерализация на икономиката. Всички те обаче се оказват половинчати- замислени са добре, започват, но по-късно са спрени от страх пред негативните им социални, идеологически или политически последици. Една от причините за непоследователността на реформите е пълната зависимост на българското ръководство от Съветския съюз, както и това, че българските стоки се пласират предимно на неговия пазар. Политиката на несполучливи и недовършени икономически реформи води до постепенно западане на икономиката на България, и в края на 80-те години българската държава изпада в криза, довела до политическите реформи от 1989 година.

34. ДУХОВНОКУЛТУРНИЯ ЖИВОТ В СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ
(9 СЕПТЕМВРИ 1944-10 НОЕМВРИ 1989Г. )

Културната политика, която комунистическите партии в Източна Европа водят след Втората световна война се основава на марксистко-ленинския постулат за значението на внедрените в съзнанието на масите идеи. Културните процеси имат относителна самостоятелност, но партийните ръководства се стремят да ги овладеят и насочат в рамките на своите интереси. След 9 септември 1944г БРП (к) задълбочава тази тенденция, като се стреми да овладява и насочва културните процеси. Стремежът е интелигенцията да бъде привлечена чрез фашистката и демократическата ОФ платформа и да бъде използвана за партийната кауза. Характерно за културния живот до края на 1947г е присъствието на държавната, обществената и частната инициатива. Държавната политика в културната сфера се провежда от новосъздаденото Министерство на пропагандата, преименувано в края на 1945г в Министерство на информацията и изкуствата. През май 1945г по препоръка на партията е възстановена Камарата на народната култура (КНК). Тя осъществява и партийната тактика за обединяване на интелигенцията и насочването и към марксизма. В трудните следвоенни години финансовата подкрепа от държавата позволява да се възобнови творческата активност. Финансовите средства съживяват културния живот в столицата и в страната: подновява се оперното и театралното дело, създават се нови симфонични оркестри, възстановяват се музеите и библиотеките. От септември 1944г до края на 1947г за образованието във всичките му степени отговаря Министерстовото на народната просвета (МНП). В министерството, училищата и университетите от есента на 1944г до 1947г се извършва чистка , която засяга над 4000 души. Целта е да се осигури превес на верните на БРП (к) кадри във важните сектори на образованието. Започва демократизация на учебното дело разбирана като количествено увеличение на броя на гимназиите и университетите и приеманите студенти. До средата на 1945г броя на средните училища се удвоява, създадени са нови университети в Пловдив и Варна, без обаче да се има предвид количеството подготвени преподаватели и равнището на материалната база. БРП (к) се стреми да придаде на просветното дели социалистическа насока. От март до юни 1945г се изработва програма за реформи в духа на указанията на БРП (к) за уеднаквяване на обучението и поставянето му на марксистки релси, за задължително изучаване на руски език, премахване на класическите езици, религията, етиката. През юни 1947г е приет закон за висшето образование. Въведени са единни правила за висшите училища, а научната дейност и преподаването трябва да се основават на марксизма-ленинизма. Университетската автономия е ликвидирана. В края на октомври 1944г Българската академия на науките (БАН) възобновява своята дейност.проявения стемеж за отстояване на академичната автономия дразни БРП (к) и тя засипва БАН с обвинения във фашизъм. Направен е опит да се овладее академията отвътре, чрез натиск за приемане на нови членове комунисти и съветски учени. В края на 1945г БАН се опитва да се съобрази с изискванията на БРП (к), като същевременно запазва и своята автономия. На 31 януари 1947г е приет закон за БАН, с който академията е поставена под държавен контрол. До края на 1947г ръководството на БРП (к) успокоява творческите среди със заявления, че социалиситическия реализъм и марксистката идеология няма да бъдат налагани отгоре. Тя обаче среща сериозни възражения от редица членове на партийното ръководство, които в новите условия през 1948г вземат връх и започват безкомпромисно налагане на комунистическата идеология. Ускореното възприемане на съветския модел промения тактиката на БКП: толерантното отношение към плурализма в духовната сфера става несъвместимо с принципите на тоталитарната система. Курсът към изграждане основите на социализма приет от 5 конгрес на БКП, включва и културна революция. Това означава творците и учените да приемат пълното господство на марксистко-ленинската идеология, да признаят ръководната роля на партията и да подчинят творчеството си на главната и цел- изграждането на социализма. БКП утвърждава този модел, наложен в съветската култура през 30-те г, с политическа принуда и засилена материална зависимост на творците от държавата. Творческите съюзи се обезличават и са поставени под партиен контрол. В културната сфера държавния монопол се осъществява от създадения през 1948г Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК). Председателят му Вълко Червенков е член на правителството и на Политбюро на партията. Ръководството на БКП грубо се намесва при решаването не само на кадрови, но и на професионални проблеми. Критерият за оценка на творчеството е неговата партийност, а не художественото майсторство. През 1952г по съветски образец и със съветска помощ е създаден нов орган-Главлит, който трябва да се бори с буржоазните влияния и да утвърждава марксизма-ленинизма. Той цензурира целия културен живот. През 1948-1949г във връзка с открито обявебата сициалистическа ориентация на страната, в образованието започват да се прилагат елементи от съветския модел, които нарушават демократичните национални традиции. Висшето образование е откъснато от министерството на просветата и прехвърлено под прекия контрол на Вълко Червенков. През септември 1948г е приет закон за народната просвета, който уеднаквява образователното дело във всичките му степени. Гласуван е и нов закон за висшето образование, според който то трябва да се гради единствено върху марксистко-ленинската идеология. ЦК утвърждава учебните програми и учебниците написани по съветски образец. При смекчаването на режима след смъртта на Сталин сред българската интелигенция настъпва оживление. В писателските дискусии се обсъжда необходимостта да се отстоява свободата на мененията и стиловете, както и да се познават западните културни течения. Партийната върхушка осъзнава ичерталата се заплаха и в края на 1955г се опитва да ограничи недоволството и свободомислието, като Вълко Червенков и членове на Политбюро няколко пъти се срещат с писателите, за да стегнат редиците. В края на 1955г БКП се опитва да ограничи проявите на недоволство и свободомислие сред интелигенцията. Решаващ за българската култура съдба е външния фактори- 20 конгрес на КПСС и последвалият го Априлски пленум на ЦК на БКП от 1956г, обвинява Вълко Червенков за сковаността в културния живот и заявява, че вече не той, а ЦК ще държи идеологическия фронт. Промяната разпалва надеждите на интелигенцията, че ерата на Сталинизма приключва. Недеждите обаче, са бързо попарени. Партийното ръководство използва първия удобен повод, за да напомни, че критиката, надхвърляща зададените партийни рамки, представлява дребнобуржоазна разпуснатост и ще бъде преследвана. Пленумът на ЦК на БКП от септември 1956г показва, че ръкововдството няма намерение да предоставя свобода на интелигенцията. Ръководната роля на БКП в печата, литературата, изкуството и нуждата от партийно подчинение остават задължителни. Въпреки това след 1956г Източна Европа и България не изглеждат както преди. През втората половина на 50-те и началото на 60-те год. новото, което впечатлява както в литературата, така и в киното е поставянето на човека, а не на строителя на социализма в центъра на произведенията. В театралния репертоар режисьорите включват пиеси на автори, забранени в предходните години. В силно засегнатото от догматизма на предходния период изобразително изкуство започват нови процеси. В общата художествена изложба през 1957г за пръв път присъстват пейзажът и натюрмортът в противовест на водещите през периода на култа фигурални композиции и портрети. В ниманието на публиката е привлечено към художници, които дотогава са отричани като упадъчни – Иван Милев, Владимир Димитров- Майстора. Възстановен е интересът към иконата и народното изкуство. От средата на 50-те год постепенно се възстановяват културните контакти със Западна Европа, а България става член на редица международни културни организации. “Затягането на юздите” за интелигенцията в България започва още през 1956г. Стархът на партийното ръководство да не изгуби контрол върху нея го кара през февруари 1957г да централизира управлението на културата и просветата в едно министерство. Перез януари 1958г за около 6 месеца В. Червенков поема в свои ръце министерството на просветата и културата. Конторлът на интелигенцията става още по-необходим във връзка с все още неустойчивото положение на Хрушчов и Живков. Българския ръководител следва стъпките на Хрушчов и КПСС в отношенията с творците. На 22 конгрес на КПСС през октомври 1961г Хрушчов подновява атаките си срещу култа и Сталин. Още през ноември Т. Живков следва тази линия на пленума на ЦК от партийното ръководство е отстранен В. Червенков. Настъплението срещу интелигенцията започва от февруари 1962г. На творците се внушава, че главната опасност са опитите да се постави под въмнение правилността на партийната линия и ръководната роля на партията в културата. През април 1963г Живков, по примера на Хрушчов, се среща с представители на интелигенцията, за да заяви, че чуждите влияния ги отклоняват от единствено правилния път на социалистическия реализъм, и че творческата свобода не може да излиза извън партийната политика и ръководство. От 1963 до 1968г репресивния аспект на културната политика намира израз в спирането на вестник Литературни новини, обединил свободомислещи автори като Радой Ралин и Стефан Продев. През 1965г книгата на Константин Павлов Стихове предизвиква поредица статии с упреци за отчуждение и песимизъм, след които книгата е иззета от книжарниците, а на поета е наложена забрана да публикува стихове. В Сатиричния театър е забранена предизвикващата голям интерес пиеса на Валери Петров и Радой Ралин Импровизации. През 1966 и 1967г Политбюро на ЦК на БКП приема решения за засилване на борбата срещу идеологическата диверсия на империализма и припомня на творците рамките на отредената им свобода. През 1968г опитите на Чехословакия да наложи социализъм с човешко лице раждат нови надежди сред интелигенцията, но и нови страхове в партийното ръководство, което засилва цензурата и затяга дисциплината. Ударите на Живков обаче са премерени, така че да не създават широк слой от недоволни. Той успява да привлече творците с изкушенията на материалните облаги, привилегиите и високите постове. Живков съумява да създаде свой кръг от писатели и други творци, които получават известна свобода при изричното условие тя да не се използва за политическа критика. Част от творците се приспособяват към партийнит изисквания, налагат си автоцензура и изпълняват социалната поръчка. Относително малко на брой са онези изявени личности, които напускат страната в търсене на свободната изява – Георги Марков, Милчо Левиев, Любомир Далчев. Набраната инерция в културния живот, заделяните от държавата значителни средстрва и относително стабилната вътрешна и международан ситуация са добра основа за значими културни постижения през 70-те и 80-те години. Партията обаче не престава да контролира културните процеси и да се намесва с познатия механизъм на критики и забрани. Тя определя и финансово осигурява насоките на творческите усилия към предпочитаната от нея историческа тематика. В културната политика през 70-те год се откроява ролята на дъщерята на Живков Людмила Живкова. Начело на комитета за култура и като председател на комисията на Политбюро за наука, изкуство и култура, Людмила Живкова разгръща активна дейност, като поставя ударението върху националната самобитност, популяризирането на българската култура в чужбина. В столиците на редица държави с успех преминават изложбите на тракийските съкровища, на българските икони, на средновековното българско изкуство и култура, на съвременното българско изкуство. Живкова е убедена, че това е най-сигурния път за издигане на авторитета на Малка България в очите на света. Закупени са многобройни произведения на изкуството, от които по идея на Л. Живкова се създава галерия за чуждестранно изкуство. Пак нейна е идеята за организиране на световната асамблея Знаме на мира, като изява на детското творчество. Тя участва и в подготовката на тържественото отбелязване през 1981г на 1300 годишнината от създаването на българската държава.

35. СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ В СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ (СРЕДАТА НА 40-те год. НА ХХ ВЕК-1989)
След включването на България в антихитлеристката коалиция, съдбата и е решена от съюзниците с оглед на техните планове. Продължилият три и половина години съюз с Германия се оказва поредния провал и отрежда на България съдбата на победените. Националните ни стремежи не са реализирани, а включването на страната във съветската сфера на влияние предопределя бъдещето ни на сателит. 1947 гидина е изпълнена с важни събития и става повратна в следвоенната българска история. България прави първи стъпки за излизане от международната изолация след като подписва Московското примирие. През октомври 1944г са уредени отношенията с Франция. През януари 1945г са възстановени дипломатическите отношения с Италия, а през май същата година с Югославия. На 14 август 1945г СССР възстановява дипломатическите си отношения с България. До края на годината те са възстановени и с Полша, Чехословакия и Албания. За България сключването на мирен договор с държавите от Антихитлеристката коалиция е изключително важно за уреждане на международното и положение. Процедурата по изработване на мирните договори е уточнена на среща на Сталин, Труман и Чърчил. Решено е договорите да бъдат подготвени от съвет на министрите на бъншните работи на САЩ, СССР, Великобритания, Франция и Китай. В последствие САЩ предлага договорите да се изготвят от конференция на 21 държави от Антихитлеристката коалиция. Мирната конференция се провежда в Париж. Окончателният текст на договора е подписан на 10 февруари 1947г в Париж. България не е призната за съвоюваща, въоръжените и сили са намалени, отхвърлено е искането и за Западна Тракия, трявба да демилитаризира южната си граница, която обаче не е променена в полза на Гърция. Договорът слага край на войната с Антихитлеристката коалиция. България става суверенна държва. Тя единствена от бивште германски сателити има уголемена територия, защото остава в сила Крайовскат спогодба от 1940г за Южна Добруджа. България излиза от изолацията. След като подписва мирния договорБългария формално получава право на свободен избор във външнополитическите си инициативи. СССР заема мястото на победена Германия. Интегрирането на България в социалистическия лагер се ускорява след създаването на Коминформбюро. Москва свежда инстрикциите си до комунистическите си партии в Източна Европа. БКП изпълнява стриктно даваните указания, с убеждението, че СССР е гарант за сигурността и суверенитета на страната. Политическия облик на социалистическия лагер се оформя през 1947-1949г чрез подпиването на двустранни съюзни договори за приятелство и взаимопомощ. България сключва такива договори с Югославия, Албания, Румъния. В тях се предвижда помощ в случай на агресия от страна на Германия или друга държава, както и стопанско и културно сътрудничество. През 1948г България сключва такива договори със СССР, Чехословакия, Полша, Унгария. През следващите години пътят на българската външна политика задължително минава през Москва. Политическата интеграция на Източния блок се допълва от тясното икономическо обвързване на държавите в него осигурено от СИВ (съвет за икономическа взаимопомощ). На 14 май 1955г осемте социалистически държави подписват Варшавския договор, който юридически оформя задължението за консултации по всички важни международни въпроси и осигурява обединено командване на въоръжените сили с главнокомандващ от съветските висши военни. В средата на 50-те год. международната изолация на България укрепва. На 14 декември 1955г за членове на ООН с априети 16 нови държави. В тази група присъстват и бившите сателити на Третия райх, между тях е и България. По този начин тя става пълноправен член на световното семейство от държави. От 1953г българската външна политика спрямо Балканите започва да се активизира. В началото на юли 1953г Вълко Червенков е извикан в Москва, за да получи инструкции относно външната политика. От България се изисква по-голяма настъпателност в Балканския регион и най-вече да се нормализират отношенията и с Югославия. На 20 август 1953г на югославската страна официално е предложено да се нормализират дипломатическите отношения и в следващите месеци са разменени посланици, уреждат се въпросит свързани с общата граница, активизират се търговските и културни връзки. От българската страна се иска да възприеме мълчание и търпимост по македонския въпрос. Това дава възможност за бързо възстановяване на контактите с Югославия и още до края на 1955г са подписани редица спогодби. От началото на 50-те до 80-те год. българо-гръцките отношения претърпяват сложна еволюция, пряко повлияна както от блоковото противопоставяне, така и от вътрешните промени в двете държави. От началото на 1953г Москва се опитва да подобри контактите си с Гърция, за да отслаби влиянието на НАТО в региона. Същата година България поема инициативата за възстановяване на дипломатическите отношения с Гърция. След продължителни преговоро на 22 май 1954г в Париж в подписана Българо-гръцка декларация за възстановяване на дипломатическите отношения. През следващите 10 год обаче, отношенията са в застой. Гръцката страна настоява България да изплати наложените и репарации, но България държи от тази сума да се приспаднат довоенните задължения на Гърция. Зад неотстъпчивостта на двете страни стои политиката на блоковото противопоставяне. Гръцките управялващи споделят оценката на САЩ, че Мослва ухажва Гърция, за да отслаби влиянието на западния блик, и същевременно оказва натиск върху нея като използва България за това. Иситинското размразяване на българо-гръцките отношения настъпва след турската окупация на част от Кипър през 1974г. За Атина опасността от Турция излиза на преден план и изисква подобряване на отношенията с останалите съседи. В отношенията на България с Турция продължава да доминира изселническия проблем. След 1951г България преустановява издаването на визи за изселване, макар турско-българската граница да е отворена отново през 1953г. след като двете страни се споразумяват България да приеме обратно изселилите се неправомерно цигани. След 1953г България няколко пъти предлага на Турция да се извърши демаркация на границата, за да се предотвратят инцидентите. Положителния отговор на Анкара идва през есента на 1955г и през март 1956г е постигнато съгласие по този въпрос, което от части намалява напрежението. След военния преврат в Турция от 27 май 1960г настъпва период на вътрешна неустойчивост. Седмица след преврата ръководството на БКП активизира политиката си към Турция. В началото на август 1960г са предприети мерки за подобряване на отношенията с Турция, които включват предложение за подпиване на митническа конвенция, спогодби за правна помощ и др. Обмисля се подготовка на дългосрочен търговски договор. Анкара обаче продължава да настоява първо да се уреди въпросът за свободното изселване на българските турци и да се признае статутът им на национално малцинство. Българската страна не отговаря на турското искане, тъй като то е неприемливо за държавната ни политика. През 1968г при посещение на Живков в Турция е подписана нова изселническа спогодба. С уреждането на изселническия въпрос е постигнато възходящо развитие в двустранните отношения. Контактите на България с ФРГ са повлияни от бликовата политика на Москва. В началото на 1955г Москва изразява готовност да нормализира отношенията си с ФРГ и на 25 януари обявява, че прекратява войната между СССР и Германия. Такава стъпка правят и останалите социалистически страни. На 1 март 1955г България преустановява формално продължилото десет години състояние на война с Германия. ФРГ обаче отказва да установи дипломатически отношения със страни признали ГДР. Тази позиция затруднява нормализирането на отношенията между България и ФРГ. В края на 60-те год. в Германия на власт идват социалдемократите. Канцлерът Вили Бранд слага начало на нова източна политика, която признава ГДР и се стреми към подобряване на отношенията си с Източния блок.на 21 декември 1973г са установени дипломатически отношения и с България. През следващите две години контактите между двете страни се активизират. Двустранните отношения се развиват най-интензивно през 70-те и 80-те години. Българо-италианските отношения през 60-те и 70-те год. следват общите тенденции в отношенията Изток-Запад. От началото на 60-те год. правителствата в Италия водят по-самостоятелна и неутрална външна политика. През 1966г икономическите и културните връзки с Италия се развиват добре. През 1963г е подписана първата официална програма в областта на образованието, науката и културата. През 70-те год се реализират първите българо-италиански контакти на високо равнище, външния министър Алдо Моро посещава България. Атентатът срещу папата през 1982г обаче влошава отношенията на България и Италия. Заради българската следа в атентата върху двустранните отношения е нанесен удар и те дълго не успяват да се освободят от недоверието. Българо –френските отношения се съживяват първоначално само в търговята. След смъртта на Сталин Москва дава указания на социалистическите страни да започнат контакти със запада. Франция е първата държава с която през 1954г България започва официални преговори по финансовите си задължения. През втората половина на 50-те год се възобновяват и културните контакти. През 60-те год българо-френските отношения орбелязват връх. През 1963г България и Франция издигат легациите си в ранг на посолства. През януари 1989г в София за пръв път гостува френския президен Франсоа Митеран. Международните отношения между Великобритания и България не се развиват така добре. Като цяло британското отношение към България е негативно. През 1948г България се опитва да преговаря с Англия за сключване на търговска спогодба , но британската страна настоява първо да се уредят финансовите задължения на българската страна от довоенните заеми. Първата следвоенна търговска спогодба е сключена през 1955г , но развитието на търговията е слабо. От средата на 60-те год. стокообменът с Англия тръгва по възходяща линия. След отварянето на България към света се засилват и връзките и с т.нар Трети свят. От средата на 50-те год с одобрението на Москва връзките на България с арабските страни бележат бързо развитие. Тактиката на България е да признава арабските държави, обявяващи своята независимост и към 1967г тя вече е установила дипломатически отношения с почти всички от тях. Външнополитическите отношения на България се концентрират към държави кати Либия и Ирак, а Латинска Америка остава в страни от полезрението и. Кубинската революция и Карибската криза привличат вниманието на българските управляващи към този регион. Установени са дипломатически отношения с Урогвай, Куба, Бразилия, Чили, Аржентина. На 30 юли-1 август 1975г започва заключителната фаза на първата Конференция за сигурност и сътрудничество в Европа (КССЕ), която завършва с подписването на Заключителния акт на Хелзинки. 53 държави от Европа, Азия, САЩ и Канада подписват този акт. Между тях е и България. Организацията сключва договорености, които се отнасят до държавните и обществени отношения и връзки между държавите, които са ги подписали. Утвърждава се преди всичко като форум за преговори Изток-Запад. Форума постепенно се превръща в международна организация. България взима участие и в Мадридската среща на Комитета за сигурност и сътрудничество, която се провежда на 6 септември 1983г. През последните години и десетилетия България провежда активна външна политика в различни географски посоки и с различни цели. Като член на ООН и КССЕ тя се присъединява към много международни правиелствени и неправителствени организации, участва в различни програми, международни срещи и форуми.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Раждане на Средновековна Българска държавност 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.