Различни визии за характера на руската държава при Алесандър I и Николай I


Категория на документа: История



Софийски университет "Св. Климент Охридски"
Исторически факултет

КУРСОВА РАБОТА
"Просветен абсолютизъм срещу ограничен либерализъм. Различни визии за характера на руската държава на Александър I и Николай I"
по дисциплината:
История на Русия

Студент : Теодора Динкова
Факултетен № : 24781
специалност: История

курс : терти

София 2013

Историята на Русия, макар и несъществуваща от старо време, е една сравнително сложна материя, която изисква по-задълбочен прочит. Това се обяснява и от геополитическото й разположение, което провокира самобитния нрав на руснаците. Те не се отъждествяват нито с европейците, нито с азиатците, но паралелно с това отрицание, на прилика, са съчетали в руската си същност и от двата модела. Русия и до днес е запазила своята уникалност. Като пример може да се посочи начинът, по който Борис Елцин посочва следващия, избран да заеме неговото място- Владимир Путин. Това посочване "отгоре" именно представлява "руската демокрация", която се различава със своята самобитност от общото значение и тълкуване на понятието в световен мащаб. Руският народ си остава под похлупака на управляващите, както и в миналото, така и днес. Дали руският демократичен модел ще претърпи промени в бъдещето в името на глобализацията на света, никой не знае. По- долу ще се опитам да представя обобщено управлението или по- конкретно различната визии на управление при Александър I (1801- 1825) и при Николай I (1825- 1855).

Александър I е любимият внук на Екатерина II. Роден на 12 декември 1777 година в Санкт- Петербург в семейството на Павел I и Мария Фьодоровна. Детството на младия престолонаследник не е лесно. От едната страна стои величествената му баба, която държи на френския език и запознаването на Александър с Просвещенските идеи, а от другата баща му, който толелира немския език и военното дело. Александър още от малък е принуден да научи изкуството на ласкателството, преструвката и лицемерието, за да "оцеле" в сложните и неискрени семейни отношения между екатерининския "голям двор" и гатчинския "малък двор". Ранните години от живота на Александър, в тази неуютна и студена семейна среда, си казват думата, по- късно. А най- вероятно и неговото образование, което е направлявано от идеите на Просвещението повлиява. Човекът, на когото е възложено възпитанието на младия Романов е швейцарския философ и либерал Фредерик- Сезар дьо Лахарп. Последният като че ли откъсва Александър от руската действителност. Ето как тези две обстоятелства в живота на младия престолонаследник (семейната среда и образованието) изиграват рещаваща роля за оформянето на личността му.
Неслучайно Александър I е представен в историографията като най- сложната и неясна фигура сред руските царе. "Загадъчният цар" проявява сконност към мистицизъм и отчаяние. В последните годни от управлението си дори желаел да се оттегли от властта. В тази връзка има предположение, че през 1825 година Алескандър I не е умрял, а е инсценирал смъртта си и е избягал в Сибир като отшелник под името Фьодор Кузмич. Но това твърдение все още не е подкрепено с достоверни факти, за да се утвърди като исторически факт.

Управлението на Александър I може да се определи като повлияно от Просветения абсолютизъм, но то все пак е проекция на крехкия и колеблив либерализъм на монарха. Той идва на власт с държавен преврат, чието последствие е свалянето на баща му Павел от престола- 12 март 1801 година. Въпреки че е известен за бъдещата промяна в управлението, Александър явно не е знаел, че баща му ще заплати с живота си ,и тази загуба той приема тежко. Чувството на вина разяжда душата на младия император, но въпреки него Александър съумява да вземе властта в свой ръце и изненадва заговорниците. Последните смятали, че ще превърнат младия управник в своя марионетка, ала плановете им се объркват. Александър прави първите си стъпки в управлението на Русия като един истински възпитаник на Просвещението, който знае добре що е хуманност - обявява амнистия, връща на работа уволнените от неговия баща служители. С тези първи постъпки любимият внук на Екатерина Велика затвърждава радостта у руския народа, който ликува, виждайки в смяната на властта възможност за промяна. В управлението на Александър I има два либерални периода- от 1801 до 1805 година и от 1807 до 1812 година като и двата са последвани от война с Франция. Особено по време на втория период силно въздействие оказвава Михаил Сперански, който може да се определи като една от двете силни фигури повлияли върху Руската империя по времето на Александър I. Другата е на Алексей Аракчеев, но тя бележи затварянето пътя за реформите и либерализма. В началото на възкачването си на руския престол новият император демонстрира приемственост със времето на баба си като създава Непременния съвет,чиято цел е продължаване на традициите на законосъвещателните учреждения от XVIII век и като увеличава пълномощията на Сената- висш съдебен орган. Ако Непременният съвет и Сенатът трябва да осъществяват приемствеността между екатерининското и неговото царуване, то Негласният комитет е изцяло отговор на потребностите на времето. В него влизат четирима от най- близките приятели на Александър I- Н. Новосилцев, А. Чарториски, П. Строганов, В. Кочубей. На срещите им се обсъждат възможните преобразования за Русия. Извършва се министерска реформа- колегиите на Петър Велики са преобразувани в осем министерства. За разлика от колегиите министерствата не притежават съдебни функции, те за замислени като орган на изпълнителната власт. Дава се изключително приоритет на образованието. Основани са няколко университета, значителен брой средни и други училища- нещо, което не откриваме в управлението на Николай I, който за разлика от своя брат е консервативен и не се стреми да отговаря на потребностите на времето. При Александър I се наблюдава визия на управлението сходна с либерализма, но все пак тя не е ясно искристализирала и поради слабата решимост на императора, и поради намесата на други лица- А. Аракчеев. Факт е, че руският монарх е бил сконен да въведе конституция и в Русия или ,ако не, то поне да предприеме радикални реформи в либерален дух, ала неговата несигурност и страх осуетяват това му действие. За това свидетелстват записките в дневника на Строганов, където той е отбелязвал темите, които се обсъждат в Негласния комитет. Според този източник императора в началото на управлението си е имал намерение да отмени самодържавието и крепостното право. Друг познат източник, който може да се използва като пример и доказателство за намеренията на Александър I е изявлението му във Варшава през 1818 година по повод даряването на конституция на присъединената Полша (1815). Варшавската реч на императора се възприема като трърдо обещание да се даде на Руската империя конституционно устройство. Но може и, Александър I да не е воден от чисти намерения, а това да е било само една умело подготвена фасада с цел европейското обществено мнение да го види в светлината на монарх, който управлява, опирайки се на законите. Веднага идва въпросът- ако е така, защо тогава загадъчния император възлага на Новосилцев да изработи Държавна уставна грамота ( 1820), над която се работи в обстановка на секретност или подробния проект на Сперански от 1809 година. Няма логично обяснение за- желанието на Александър да си изгради фалшива репутация в Европа, а в същото време да възлага на свой доверени лица да съставят проекти за конституционно управление на Русия. Всъщност, ако вземем под внимание "човекът Александър", неговата същност и нрав, то съвсем възможно е всичко споменато в по- горните редове да е съществувало в мислите на монарха, но под формата на главоблъсканица, а не като ясно искристализирала цел. Руската външна политика на Александър I може да разделим условно на два периода от 1801 до 1812 и от 1812 до 1825. Ясно личи от условната прериодизация, че 1812 година е преломна за Русия. В началото на царуването на Александър I преобладават мирните намерения. По повод необмислениет постъпки на неговия баща Павел, свързани ту срещи Франция, ту в съюз с нея срещу Великобритания, Александър обявява неутралитет. Ала това е временна позиция. По- късно непредвидимите "шеги" на съдбата ще принудят младия император да лавира между Франция и Великобритания. Първата изява на международната сцена на Александър е като враг на Франция. Той се присъединява към нейните врагове и така се оформя Третата коалиция ( Австрия, Русия, Швеция се присъединяват към Великобритания). Битката при Аустерлиц (дн. Чехия) на 2 декември 1805 година е показателна и завършва с победа за Наполеон. Австрия излиза от войната, но руснаците продължават да се бият като през 1806 година се сдобиват с нов съюзник в лицето на Прусия. Но френската армия много бързо реагира и разбива пруските сили при Йена и Ауерщет и въпреки че не могат да победят руснаците нанасят голямо поражение на Наполеон при Фридланд. В началото на юли 1807 година са сключени договори в Тилзит между Франция и Русия и между Франция и Прусия. Според Тилзитския мир Русия се принуждава да участва в континенталната блокада ( прекъсване на търговските отношения с Великобритания, като целата й е пълно й икономичеко задушаване). Споразумението с Франция от Тилзит е валидно до 1809 година. По- късно отказът на краля на Швеция да се присъедини към континенталната блокада, по предложение на Александър I, е причина за избухването на война между Русия и Швеция- 1808- 1809 година. Като победител от войната излиза руския монарх, който успява да присъедина Финландия към своята територия. Още през 1801 година източната част от Грузия е присъединена към Русия. През периода 1803- 1810 година руската власт се разпростира и върху Западна Грузия. Това по някакъв начин е облекчение за грузинците, които са подложени на силен натиск от мюсюлманските си съседи- Османската империя и Персия. В този смисъл присъединяването й е добър избор за малката християнска нация. Руснаците тълкуват успеха си от грузинската кампания като разширяване руската власт отвъд казвказката планинска верига. Но анексирането на Грузия води до Руско- персийската война от 1804- 1813 година, която завършва с Гюлистанския договор, чрез който руснаците затвърждават победите си. Освен това присъединяването на Грузия е една от причините довела до Руско- турската война от 1806- 1812. Тя завършва с Букурещкия мир, сключен в навечерието на нахлуването на Наполеон в Русия. Чрез последния мирен договор Русия получава Бесарабия, широки права в Дунавските княжества и една ивица от източния бряг на Черно море. 1812 година е ключова за Русия и управлението на Александър I. Освен нахлуването на Наполеон в Руската империя се случва важна промяна в част от обществото, което дава своето отражение век по- късно. "Оживяването" на народа в лицето на декабристите довежда до различни настроения, а по- късно се трансформира в други течения и води до краха на Романови през 1917 година. Юни 1812 година Наполеон нахлува в Русия. Франция получава подкрепата на редица европейски страни, както и на Австрия и Прусия. Битката около село Бородино, състояла се на 26 август 1812 година е кулминационен момент от Отечествената война. В кръвопролитното сражение и двата враждуващи лагера дават много жертви. Планът на Наполеон битката да е завършек на военната му кампания не се осъществява, тъй като руснаците не му дават тази възможност. След сражението руснаците продължават да отстъпват, но запазват боеспособността си. На 2 септември 1812 година Наполеон влиза в Москва. Но той е разочарован, тъй като градът е пуст по предварителния план на Кутузов. Влизането в Москва довежда до рязко спадане на дисциплината сред французите. От Москва Наполеон три пъти се обръща към Александър и Кутузов с предложение за мир, но призива му остава без отговор. На 7 октомври Наполеон издава заповед за отстъпление от Москва. Обратия поход на французите се превръща в поражение (Макък Ярославец). На 14 декември последният Наполеонов войник напуска пределите на Русия. Съвременниците наричат кампанията от 1812 година Отечествена война, защото това е война на руския народ за свобода и независимост. Нахлуването на Наполеон заплашва самото съществуване на държавата и това временно сплотява вскички слоеве на руското общество, всички съсловия. Те действат зедно и чувстват силата си в своето единство. Външната политика на Александър I (1812- 1825) се отъждествява най- вече с продължаването на военните действия против Наполеон (походите в Европа) и създаването на Виенската система. Александър I продължава войната извън границите на Русия. Прусия и Австрия сменят своите първоначални позиции и се присъединяват към Русия, Швеция и Великобритания. Обединениет войски на Австрия, Прусия и Русия в крайна сметка печелят решителната победа над Наполеон. Битката край Лайпциг, известна като "Битката на народите", провела се на 4-6 октомври 1813 година завършва с поражение за френските войски. Настъплението продължава. На 18 март 1814 година Париж капитулира. На другия ден съюзните войски начело с Алескандър I влизат в града. Руският цар достойно носи славата на победител на Наполеон и освободител на Европа. Междувременно Наполеон е изпратен на остров Елба, но на 1 март (стар стил) 1815 година Наполеон се завръща и поставя под заплаха съюзниците до крайното си поражение при Ватерло с.г.. Виенският конгрес, провел се от септември 1814 до юни 1815 година е основата на новата политическа система, която трябва да предпази европейсите монархии от повтаряне на революционните сътресения. По време на заседанията възникват спорове между Русия и останалите държави( Велокобритения, Австрия и Франция) по повод желанието на руския император да присъедини към своята територия Полша. В крайна сметка Александър I получава своето Полско кралство, но в намалени размери. По настояване на Александър се подписва знаменитият акт за Свещен съюз между Русия, Австрия и Прусия, който става основополагащо идеологическо обосноваване на новата политическа система. Изследователите и съвременници на събитеието го определят като мистицизъм, тъй като то няма практическо приложение. Много по- голямо приложение има Четворният съюз от ноември 1815 година. Австрия, Русия, Прусия и Великобритания се договарят да не допускат завръщането на Наполеон или на неговата династия. Механизмът да се поддържа установения ред са международните конгреси. Семьоновският бунт подрива дейността на Александър и след него престижът му в Европа на монарх, който се бори за мира и против революциите спада. Докато "императорът на Европа" свиква международни срещи и е зает с делата на други държави, събитията в Русия взимат лош обрат. Ако Сперански е изтъкнат помощник на Акесандър I през първата половина от царуването му, то ген. Алексей Аракчеев заема тази позиция през втората половина. Разликата между двамата дава много добро обяснение за хода на руската история през първата четвърт на XIX век. Появата на декабистите е следствие от Отечествената война, от части. Те възприемат себе си като силите, на чиито плещи лежи отговорността за промяна. Декабристите са предимно офицери от елитни полкове, получили добро образование и имат добро впечатление от Запада. Те се борят против царизма и желаят конституционализъм и основни свободи в Русия, премахване на крепостното право. Неслучайно се появяват по времето Александър I. С плахите си опите за реформи руския самодържавец сякаш предизвиква тяхната поява (1816). Историческият шанс довел до Отечествената война от 1812 година, която съдава самочувствие у народа, е онова, което затвърждава покълналите сред обществото убеждения- борба срещу самодържавието. Идването на Николай I на руския престол в този момент сякаш не е случайно. Той идва, за да въдвори ред и дисциплина след управлението на своя брат- плах и колеблив във вътрешно- политическо отношение, но смело раздаващ конституции на новоприсъединиените територии ( Финландия, Полша) и правещ безперспективни опити да създаде една европейска християнска нация.

Внезапната смърт на Александър I в Таганрог (от коремен тиф) създава нова политическа ситуация- междуцарствие. Декабристите се възползават от това и организират въстание, което трябва да избухне на 14 декември 1825 година- денят, в който новият престолонаследник ще заеме своето място. То е осуетено от промяната на местоположението, на което ще се положи новата клетва за заемане на руския престол. Това "грандиозно посрещане" на Николай I, което му организират декабристите дава траен разултат по време на неговото управление, и може би не само то. Николай I е роден през 1796 година в семейството на Павел I и е по- малкия брат на Александър I. Детството му преминава в атмосфера на военни действия срещу Наполеон. За разлика от своя брат новият владетел не е възпитан във времето на късното Просвещение. От тук съвсем естествено е неговото влечение към милитаризма и различната визия на управлението му. Николай I е решителен, целеустремен, с желязна воля и чувство за дълг. Въстанието на декабристите засилва решимостта му да се бори с революцията и срещу промяна на традицията в Русия докрай. Характерно за неговото управление е режима на милитаризма. Отслабва значението на Държавния съвет, Сената и Комитета на министрите. Вместо тях Николай I използва комитети, които трябва да вършат работата си тайно и се намират извън редовния държавен апарат. "Комитетът от 6 декември 1826 година" просъществувал до 1832 година трябва да проучи държавните документи и проекти, оставени от Александър I. Поради прекаления си консерватизъм, който сурово ограничава всяко предложение за промяна резултатите са нищожни. Личната канцелария на Николай I, организирана първо като бюро, което да се справя с въпростите, изискващи личното участие на владетеля, и да наблюдава изпълнението на заповедите на императора се разраства. Още през 1826 година към нея са добавени два нови отдела. Вторият отдел се занимава с кодификация на закони. Третият, известен още като Трето отделение, с управлението на новосъздадения жандармерийски корпус (политическа полиция). До 1843 година се създават още три отдела. Тези отдели на канцеларията слжат на Николай I за провеждане на личната му политика, заобикаляйки каналния ред на държавните институции. Трето отделение е най- внушително. То се явява политическа полиция, която следи срещу подривната дейност и революцията. То е главна институция на императора за контрол върху поведението на хората, упражнява контрол и върху литературата, бори се с всеки признак на революционна зараза. Правителството, макар и ограничаващо либерализма или по- точно силно консервативно се занимава с въпроса за крепостното право. Може би водено от желание за промяна в устройството на досегашния ред, но по- вероятно от страх, че отлагането на този въпрос ще доведе до усложнения. Николай I се страхува от две революции, които проблемът с крепостничеството може да предизвика- на дворянството, ако му се отнемат селяните и на селяните, ако не се вземат мерки. През 1847 година правителството разрешава на селяните да откупуват свободата си, ако имението на господаря им е продадено за дългове. През следващата година обаче разрешението губи законната си сила. Ограничеността в подхода на Николай I към реформите проличава още по- силно след 1848 година, когато започват европейските революции. След тях слабата и колеблива загриженост по сеския въпрос изчезва. В годините след 1848 година дори и ограничените реформи стават невъзможни. Ужасен от европейските революции, Николай I се превръща в абсолютен деспот. На руснаците им е забранено да пътуват в чужбина, броя на студентите се ограничава, конституционното право и философията са свалени от учебните планове, цензурата се увеличава, в учебниците се променят изразни средства (бяха убити звучи като умряха), литературата и обществената мисъл са задушени. Във външната си политика Николай I най- малко цели да се сражава с европейските държави. Единствено към подобно решение би го подтикнало решимостта да спазва и поддържа съществуващия ред в Европа. Той смята за свой свещен дълг да запази архаичната система в своята страна. Нов етап в борбата за Грузия е войната срещу Персия (1826- 1828). Тя завършва с Туркманчайския мир, благодарение на който Русия получава част от Армения. Николай I проявява колебливост по гръцкия въпрос. Но все пак се стига до сражението при Наварин- 20 октомври 1827 година, в което Великобритания, Франция и Русия разбиват египетския флот, който идва като подкрепление на османците. А една година по- късно до Руско -турската война (1828- 1829), която завършва с подписването на Одринския мир. Той се отразява добре на Русия, която получава значителни териотрии в Кавказ, протекторат над Дунавските княжевства, гарантира преминаването на руските търговски кораби през Проливите, решение на гъцкия въпрос. Полската революция от 1830 година принуждава Николай I като един консервативно настроен монарх да въведе Органическия статут (1832) в замяна на полската конституция от 1815 година и да направи Полша неделима част от Руската империя. През 1833 година Австрия, Прусия и Русия започват да се сближават и като последствие сключват Берлинската конвенция (15 октомври 1833 година). Обещават си да водят обща борба срещу национализма и в случай на вътрешни безредици или външна заплаха да си оказват взаимна помощ. И трите страни защитават консервативния ред в Европа. След Февруарската революция (1848) във Франция Николай I скъсва дипломатическите си отношения с нея. За по- малко от месец Австрия и Прусия са погълнати от големия пожар. Кримската война (1853- 1856) е последното значимо събитие от външната политика на Николай I. Тя започва със спор, породен между католици и православни, за Светите места в Палестина за правата, свързани с някои от най- известните места за поклонение на християнството. Наполеон III защитава правата на католиците, а Николай I тези на православните. Руският император изпраща ултиматум на турците, ала той не се възприема серозно и започва война. От октомври 1853 година започват сраженията между Русия и Османската империя. Март 1854 година се включват Великобритания и Франция, като подкрепящи турците сили. В началото руснаците имат победи, но в края на бойните действия те са губещата страна. Междувременно през март 1855 година Николай I умира. Неговият син Александър II се заема с установяването на мир. През 1856 година се подписва Парижкият мир, който изважда Руската империя от равновесие в международен план. Отнети са правата на Русия върху православните в Османската империя, руския протекторат върху Дунавските княжества е отменен, части от Бесарабия се връщат на турците. Освен всичко това Парижкият мир отрежда ново място на Русия в международните отношения и Близкия Изток- на второстепенна сила. Като че ли Кримската война и последиците от нея се явяват един логичен и естетвен завършек на управлението на Николай I и отчасти това на Александър I, който поради нерешителност и страх не стига до решителни промени и реформи в империята, а само чака "удобен момент", който никога не идва. Лутанията на Александър I и консерватизма на Николай I са причина за Парижкия мир, който връща Русия в изходна позиция. Но от друга страна случилото се би могло да се тълкува и в положителен аспект. Новата международна позиция на Русия сега сама ще провокира дълго отлаганите реформи, за които времето отдавана е дошло.

Управлението на Александър I започва с големи надежди за продължение на Просветения абсолютизъм и наистина дава резултати, но действията не са докарани до край. Това води до по- скоро ограничен либерализъм в края на неговото управление, а при брат му се трансформира в груб консерватизъм, който връща Русия назад. Идването на Николай I на руския престол може да се тълкува по много начини от гледна точка на случайността. Може би точно едно такова управление като неговото, което да "сгромоляса" Русия е било необходимо, за да се вземат спешни реформаторски мерки.

Библиография:
Цимбаев, Н. История на Русия XIX век- началото на XX век. Парадигма, 2005.
Рязановски, Н. История на Русия. С., 2008. Кама.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Различни визии за характера на руската държава при Алесандър I и Николай I 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.