Шуменската въстаническа чета


Категория на документа: История


ШУМЕНСКАТА ВЪСТАНИЧЕСКА ЧЕТА

Шумен е дал ценен принос в борбите на нашия народ за духовно възраждане и освобождение. Шуменци са участвали във всички етапи на и прояви на на национално-освободителната борба. Голям интерес представлява участието им в революционните движения пруз 1875 г. Тази акция по своя замисъл , подготовка, и изпълнение била сериозен опит за въстание под ръководството на БРЦК. Заслужава удивление дръзновения подвиг на младежите шуменци да дигнат знамето на бунта срущу вековния поробител и то под стените на най-мощната османска твърдина, каквато била Шуменската крепост.

През 1874 г. Шуменския частен революционен комитет под ръководството на Панайот Волов бързо израснал в многочислена революционна организация. Дмонстрацията на 12 януари 1875 г. Обаче довела до разстройството на комитетското ръководство, поради задържаето на водачите Панайот Волов и Петър Енчев. Начело на новото ръководство застава Атанас Стойков, който с енергичните му членове Кръстю Кючуков и Вълю Харизанов спрял разложението, постегнал комитетските кадри и продължил подготовката за въстание. Назначени били били и 4 военни съветници: Стоян Вичев Кумбелиев,Спиридон Панев, Панайот Пракицов. Усилията обаче да се свърже ръководството с популярния войвода хайдут Край Андрей / Андрей Краев от Осмар/ не успели.
Съгласно плана за въстание шуменският комитет трябвало да формира силна чета , която да изпрати в Котленския балкан за съвместни действия с четите в Сливенската област. Ето защо комитетът решил да сформира силна чета от 200 души, която да придвижи до село Драгоево, определено за сборен пункт на въстаниците от селата , с по-нататъшен маршрут с. Върбица- Котел.
Въпреки това всички мерки за запазване на тайната оживена камитетска дейност привлякла вниманието на гражданите и на властта. Поради силните подозрения срущу най-дейните комитетски членове Кръстю Кючуков и Вълю Харизанов, те напуснали града и се укрили. По-късно комитетът се лишил и от друг изключително предан на освободителното дело член - Върбан Йорданов, който заминал за с. Червена вода , за да приеме предводителството на Русенската чета. Първоначално БРЦК определил въстанието да започне на 8 септември, но било отложено за 16 септември. С това известие на 13.09. пристигнал куриерът на Русенския комитет Стати Попов. На комитетското събрание в дома на Савулаки Петров произлезли оживени разисквания. Явило се колебание, а определените военни съветници решително се противопоставили на всяка акция. Атанас Стойков, подкрепен от членовете на ръководството, успял да наложи решение да изпълни наредбата БРЦК с всички разполагаеми сили и възможности. Още на събранието военните съветници предявили искане да им се заплатят предварително 1000 лири за обезпечение на семействата им, което събранието решително отхвърлило. На следния ден 14 септември, когато се престъпило към изпълнението на решението, военните съветници отново се противопоставили и убеждавали познатите им младежи да не изпълняват нарежданията на комитета. Колебанието се усилило когато младежите съобщили на близките си за участието си в революционната организация. Комитетското ръководство проявило рядка твърдост и самообладание. Въпреки опасността от разкриване на комитета, то упорито се противопоставяло на пакостната и предателска дейност на съветниците. Мнозина младежи дали обещание да се явят в четата.
Същият ден вечерта Рафаил Мощев, член на ръководството, натоварил една конска каруца с около 30 пушки и патрони за тях и се отправил към сборния пункт през село Дивдядово.Прегазил река Камчия при село Велибей - днес Миланово, и покрай с. Карамихца на 15 септември достигнал м. Содол, югозападно от с. Драгоево. Групата , която той отвел се състояла от Тодор Косев, Герчо Йорданов, Иван Стефанов и Захари Андреев. На 15 септември разложението в редовете на комитета продължило. По инициатива на Драган Стоянов, за да се даде пример на решителност и усили доверието в ръководството, а едновременно това и за връзка с комитетските ядра в Преслав и Върбица била подготвена малка група , която се отправила за Върбица. Тя се състояла от Панайот Хаджипантелеев, Иван Дяков и Петър от с. Долапите, Русенско, работници в Шумен. Групата престояла един ден в Преслав, а на следващия отишла във Върбица. Драган Стоянов влязъл във връзка с комитетските хора, но никой не се отзовал на поканата да участва в четата.
Вечерта на 16 септември трябвало да излезе ядрото на четата от град Шумен. И през този ден Атанас Стойков продължил борбата за спиране разложението сред членовете. Съзнавайки всички трудности на неравната борба, нищожните комитетски сили и сигурното поражение, сам той бил изправен пред тежко изпитание, но намерил сили да преодолее собственото си колебаниеи с готовност да жертва всичко за народното дело.Вечерта същия ден, на определеното сборно място- водениците източно от града-вместо 60-70 души които дали обещание, дошли само 18-20 . Известни са имената на следните от тях: Атанас Бояджиев, Панчо Пракицов, Панйот Д. Коларов, Савулаки Петров, Андрей Хаджиилиев, Васил Далаков, Георги Ников Арнаудов, Злати Ченгелски, Жеко Атанасов, Никола Молдованчето. Донесено било и знамето, изработено от сърмаджията Малчо Христов. В очакване да дойдат и останалите членове , четата останала на това място до полунощ. След това, под предводителството на Ат. Стойков тя се отправила първоначално по долината на река Поройна, а после по пътя за село Мараш, преминала река Камчия в брод западно от това селище сутринта на 17 септември достигнала сборния пункт в м. Содол и се укрила в гората. Към нея се присъединил Рафаил Мощев с двама от доведените от него хора. От околните български села не дошъл никой , нито имало някакво известие. Ат. Стойков се свързал с местното комитетско ядро и го поканил да изпрати младежи в четата. Но такива желаещи не се оказали. Между това се изяснило, че другите двама от доведените от Р. Мощев четници били заловени от властта. В село Драгоево се оказали и други членове на комитета от града, които сами се отправили за сборния пункт. Те не могли обаче да се присъединят към четата, която за да избегне разкритието си, на 17 срещу 18 септември потеглила с оръжие в ръка към Върбица. След двудневно лутане из драгоевската планина , без водач и под проливен дъжд, покрай старото кале Перуша, четниците слезли в долината на р. Камчия и по десния и бряг, заобикаляйки турските села, на 20 септември достигнала с. Върбица, където я очаквала групата на Драган Стоянов. В селото останали един ден за почивка и пренощували у членове на местния комитет, който ги снабдил с храна. Никой от тях обаче не се присъединил към четата. Ядрото на четата състоящо се от 18-20 човека, на 21 септември се отправило за Котел по течението на река Герила и достигнало село Злостен, Ат. Стойков влязъл в града и се свързал с Петър Хаджидечев, член на местния РК. От него се узнало, че Котел и Сливен не са готови за въстание, а от друга страна се получило и нареждане от БРЦК за отлагане на въстанието. Взело се решение четата да бъде незабавно разформирована и хората на малки групи или поединично незабелязано да се приберат в Шумен. При евентуално задържане или разпит се уговорили да отричат участието си в четата, да укриват комитетската организация, а ако бъде установено отсъствието им от града, да го свързват с търговските и личните си работи. И понеже четата не била преследвана, съществувало убеждение, че вероятно властта не е открила излизането на четниците. Оръжието и мунициите били укрити в гората. При обратното завръщане на четниците в града мнозина от тях оставали по 2-3 дни у свои близки във Върбица, Преслав или други места, след което се прибирали в града. Между това още на 17 септември турската власт схванала ,че съществува раздвижване южно от Шумен. Още същия ден полицейската потеря заловила 4 души членове на комитета от излезлите в Драгоево и Преслав. Разкритието на четата обаче станало по-късно след залавянето на Герчо Йорданов, при завръщането му от Върбица. Притиснат здраво, той направил самопризнания. Силно разтревожена от размера на движението, властта взела бързи и строги мерки. Имайки всички данни на лице, тя успяла да задържи участниците в похода до Котел и други по-дейни членове на комитета. За разследване на задържаните лица, на брой повече от 200 , била съставена особена комисия. Строгите полицейски мерки в Шумен и околностите му продължили и през м. Октомври. Властите постоянно задържали нови лица, извършвали често блокади в българските квартали. Тежкото положение на задържаните лица тревожило техните близки и съграждани, които изтъквали, че не може да се говори за едно сериозно революционно движение. В тяхна защита се явила и българската преса. Под давление на общественото мнение, а и по желанието на висшата турска администрация да се представи положението в Дунавската област спокойно, повечето младежи били освободени. Потърсена отговорност само от водачите и най-проявените. Като такива били отделени 34 души и изпратени в Русе. Вилаетският съд признал само Атанас Стойков, Атанас Бояджиев, Рафаил Мощев, Савулаки Петров, Георги Ников, Васил Далаков, Злати Ченгелски и Тодор Косев за виновнив подстрекателство към бунт и ги осъдил на доживотно заточение в град Мосул - Северен Ирак. Те престояли в затвора още 10 месеца, откъдето се завърнали след Освобождението.
Опитът на Шуменския комитет за въстание завършил неуспешно. В решителния момент тази добре устроена революционна организация излъчила незначителен брой дейци. Неуспехът да се включат по-голям брой участници в четата се дължал не само на липсата на подготвен военен водач, но и на неумелото провеждане на акцията. А непосредствено преди започването , комитетът се лишил от трима достойни и предани дейци. Подготвянето и ръководството на четата останало всецяло на Ат. Стойков и той въпреки неопитността си развил широка дейност и излизането на четата се дължало на неговата инициатива, смелост и енергия. Въпреки своя бърз провал, без да пукне пушка, все пак шуменската чета представлява голяма демонстрация срещу политическото робство и социално безправие на българския народ. Изобщо революционните движения през 1875 г. Изиграли изключителна роля за политическото и национално осъзнаване на широките народни маси и посочили на революционните дейци редица тактически и организационни грешки, създало опитност и повишило революционния подем на българския народ. В този смисъл те се явяват като прелюдия към Априлското въстание.

Град Шумен в революционните движения през 60-те години

Шестдесетте години са епоха на апогей в материалната и духовна култура на гр. Шумен. Същевременно това било и епоха на силно развит обществен и политически живот , разгаряне на черковният въпрос по-решителен стадий- на изоставяне единичната, неорганизирана хайдушка борба, стремеж да се създаде единен ръководен революционен център и постави освободителното движение на широки народни основи. Шуменци взели участие и в този етап на народоосвободителната борба, като я подкрепили материално и с лично участие на множество свои синове.Твърде рано, чрез Хаджи Атанас Стоянов, гр. Шумен се създал с патриарха на българското революционно движение Г. С. Раковски, който потърсил неговата помощ в най-трудните моменти на своя бурен живот - за избавянето си от Цариградската (1846г.) и Шуменската (1854г.) тъмница.
Хаджи Атанас Стоянов е син на бележития чорбаджия Стоян Ганушев, роден в Шумен 1810г. Един от най - богатите търговци в града, с широки връзки в Букурещ и Цариград, родолюбив гражданин, спомогнал за изграждането на първия български оркестър и театър. Покровител на Сава Доброплодни, Шафран и Д. Войников. Признат и почитан водач през време на църковна борба. Починал през 1874г.
Шуменци не са скъсвали връзките си с Раковски до края на живота му. Неговите книги и вестници достигат по скрити пътища до шуменските родолюбци и се чели с увлечение. Никола Ив. Бацаров, изтъкнат просветител и секретар на черковно-гражданската община в началото на 60-те години, бил допистник на вестниците му.
Бачоров е роден през 1818г. в Калофер. След Кримската война се свързал тясно с Шумен, където участвал в горното взаимно училище от 1858г. до 1866г. и от 1873 до 1875г. Избран за секретар на черковногражданската община, той водил преписката с представителя на града в Цариград по черковния въпрос. Дописник на Цариград и Букурещки вестници, Бацаров участвал дейно в духовния и обществен живот на гр. Шумен, позовал се със славата на сладкодумен оратор и събеседник. Починал през 1892г.
Маринчо Бенли подкрепил материално издаването на в. "Бъдъщност". Христо Бояров, студент в Букурещ, горещ привърженик на Раковски, слушал неговите лекции по етнография и българска история през 1964г. Завърнал се в Шумен, той продължил връзките си с последния. Събирал народни песни и приказки и му ги изпращал за попълване на збирката му.
Хр. Бояров (1846-1872) е роден в Шумен. Даровит младеж, следвал химия и аптекарство в Букурещ, но заболял от туберкулоза. Завърнал се в Шумен да се лекува, той участвал дейно в обществения и политическия живот на града, и се проявил като привърженик на младата революционна партия. По-късно продължил образованието си в Букурещ, станал секретар на читалище "Братска любов" и член на Тайния централен български комитет.
С Раковски поддържали лични връзки и кореспондирали, и следните още шуменци: Стоян поп Радославов, Тодор Хаджи Бойчев, Матей Попович, Маринчо Стоянов, Поп Радослав Добрев, д-р. Вичо Панов, Петър Николов и Друми Казаров.
Още през Кримската война през препаша, Раковски основал тайно революционно ядро, което просъществувало няколко години. Своят генерален план за повсеместно българско въстание, разработен през 1861г. той включил и гр. Шумен, разчитайки с увереност, че в решителен момент, въпреки мощният турски гарнизон, непрестъпната традиция ще бъде овладяна от четите, които ще се сформират в Балкана. Не се знаят подробности по дейността на основания от Раковски комитет, както и неговите членове. Такива комитети били основани и в други големи градове. Сам Раковски определя тяхната задача да агитират между по-събудените българи и подготвят народните маси за решителното въстание.
Раковски е организатор и предводител на първата българска легия в Белград- през 1862г. Дейно участие в нея взели и тримата шуменци: Васил Друмев, бъдещият митрополит Климент, Иван Василев Комита и Матей Попович, които заминали заедно за Сърбия и участвали в сражението за изгонването на турците от Бялградката крепост.
Иван Василев е роден в Шумен през 1836г. Произхожда от бедно еснафско семейство, рано останал сирак и се прехранвал като фурнаджийски чирак. Тежкият му живот го принудил да емигрира във Влашко, където се свързал с революционната емиграция. След напускане на легията отново се завърнал във Влашко, а през 1876г. взел участие в Сръбско-турската война с българските доброволчески отряди. В 1877г. постъпил в българското опълчение. Бил ранен на Шипка и награден с Георгиевски кръст. Починал през 1904г.
През това десетилетие шуменци поддържали тясна връзка и с българската политическа емиграция във Влашко, особено с Българската ефория, която се преобразувала в "Българска добродетелна дружина" ( "комитет на старите"). През 1866г. когато опозицията срещу русофилското течение на последнята, се формирал из средите на българската интелигенция в Букурещ Таен централен български комитет. В него членували мнозина от шуменците емигранти във Влашко, между които Добри Войников, Христо Бояров, Харалампи Сяров, Илия Маджаров и др. Скоро този комитет изпратил в България Харалампи Сяров с задача да укрепи позицията му сред народа и да основе неговите поделения. Мисията му в Шумен обаче не успяла. Комитета на старите имал по голям успех. В средата на 1867г, със същата задача в североизточна България бил изпратен Маринчо Бенли, който съставил в Шумен комитет от своите съграждани, които още от по-рано поддържали връзки с Раковски и ефорията. Наистина няма данни кои лица взели участие в комитета. Не може да има съмнения обаче в успеха на М. Бенли, който имал широки и непосредствени връзки с Шумен и нееднократно помагал чрез значителни суми просветеното дело в града и околните села. Всякога той бил добре приет в родния си град и се позвувал с безспорен авторитет и почит сред всички градски среди. По всяка вероятност в комитета влизали първоначално Никола Патоев, Тодор Бойчев, Хаджи Атанас Стоянов, Величко Кацаров. Този комитет нямал характер на революционна организация, а по-скоро представлявал една малка група от градски първенци, чрез които шуменци поддържали тясна връзка с българската емиграция в Букурещ и Цариград по всички политически, просветени и духовни въпроси, които вълнували тогавашната българска общественост намираща се пред прага на окончателно разрешение на черковния въпрос и началото на бурния комитетски период. М. Бенли намерил шуменското общество подготвено, макар и разпокъсано от разногласия, за един по-сложен обществено политически живот.
От друга страна без всякакво съмнение е, че делото на Бенли не успяло да обедини за по-дълго време шуменското обществено мнение, не само поради явилите се наново разногласия в управата на българската черковно-гражданска община, резултат на засилилите се икономически и социални различия, но поради всичко и поради това, че шуменската прогресивна общност, не останала чужда на недоверието към това "чорбаджийско" освободително движение, каквото представлявала Българската добродетелна дружина откъсната от народните маси и без ясна и твърда революционна ориентация в народоосвободителната борба. Безпощадната критика, която Каравелов и Левски оставили срещу "старите" дела своя отзвук и в Шумен. За разединението на шуменското гражданство в края на 60-те години свидетелства и съвременната преса. Очертали се две основни групировки:умерени, които признавали авторитета на Цариградските просветители и букурещките чорбаджии и стояли на фронта на мирна и просветена дейност чрез училища, читалища и църкви, чрез които да се повиши културното ниво на народа и постигане по-голямо материално благосъстояние и все по-голямо участие в обществено-политическия живот. С ранни отсенки това схващане било споделено от по-значителната част на шуменската интелигенция, начело с Н. Патоев, Димитраки Константинов, Тодор Джебаров, Тодор Икономов и др.
По този въпрос, Т. Икономов, учител в Шумен от 1864 до 1869г., бележи в своите мемоари:
" Във Влашко се образуват с тая цел комитети, печатат се вестници, програми, възвания и др. пращат се апостоли и възбудители по България, събират се на чети и пр. Това движение достига и до Шумен. И тука дохождат бунтовнически книжа, но ... аз се отказах не само да си съобщавам някому, но и да ги приемам... аз го правех по убеждение, че часът още не е ударил за подобно движение у нас. Против мисълта, че трябва, да се подготвя у нас въстание аз не съм.. аз съм само срещу несвоевременността на движението и срещу някои от средствата му. Един нов случай, една нова среща още повече ме укрепва в тая мисъл. Преди няколко дни из Тулча беше дошъл Х. Дряновски. Той беше от възбудителите. Той казваше непременно трябва да се повдигнем и да се освободим... На неговите увещания и предложения аз отговорих отрицателно и му казах, че не одобрявам тая поспешност, че тя осъжда делото на освобождението на несполучливи опити и закъснение... сега движението трябва да се ограничи в думи, в изобличение турските неправди, в заканвание отдалеч, но на открито въстание да не се дохожда, защото не само народа не е подготвен за такова нещо, но и мисълта не е разпространена гдето трябва и колкото трябва...
Нашите млади нещат да разберат, че преди да се постъпи към действия за освобождение, трябват големи и многогодишни приготвителни работи, потребно е да се разбуди понапред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика на мястото на нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произвеждат непременно бунт в нашето отечество без да мислят много за сетните от подобно движение..."
Другото течение, в което се включва една незначителна част от интелигенцията и по-младите еснафски среди, имало предварително политическо становище. Вдъхновявано от идеите на Раковски и под влиянието на Букурещката революционна преса, особено в. "Свобода" на Л. Каравелов, то постепенно взело стана на младата българска емиграция и призовало необходимостта от революция за добиване на основните човешки права и отхвърляне на всякаква политическа зависимост. Като привърженици на "младите" се очертавали Хр. Бояров, Тодор Бойчев, Савулаки Петров, Величко Куцаров, Върбан Йорданов. Как е протекла борбата между тези две основни течения в Шумен , която подържали под друга форма и след Освобождението, през какви етапи е преминала, няма положителни свидетелства. В отделните случаи може да се набележат само сторонници на едната или другата страна. Каквито и да са били видимите поводи , които довели шуменското общество до раздвоение и вражди, независимо от разнообразните прояви на борбата, приливът и отливът на гражданското в различните времена към една или друга страна, основната причина за обществените и политически разногласия била социалната и икономическа трансформация на нашия град след Кримската война. Бързия развой на занаятчийското производство, свързаната с него оживена вносна и износна търговия, създали за благоприятна основа за натрупване на значителни капитали в малко ръце. Възникналите крупни търговски и манифактурни предприятия взели в непосредствен досег с европейската институция и наводнили града с евтини фабрики, което довело занаятчийството в кризис. Едни от занаятите се преобразували и модернизирали, а други западнали и се разорили. По този начин в края на 60-те години, в Шумен се очертали ярко, от една страна, крупната търговско- промишлена и земевладелска класа, следвана от многобройна средно-буржоазна маса, състояща се от търговци, занаятчии и собственици, а от друга страна- значителна група от дребни търговци и занаятчийски работници с постепенно засилваща се тенденция на пролетариата. С преминаването на българското освободително движение в края на 60-те години към по-решителни методи, шуменската интелигенция, както и средното градско съсловие, почнали да се оттеглят от революционната борба и придобили консервативни теждения. Революционните изхождали почти изключително от дребно-буржоазната еснафска среда, която дала и най-многобройна емиграция. Твърде рядко в редиците на революционните дейци попадали представители на едрата буржоазия или интелигенцията.
За да се характеризира приноса на гр. Шумен в освободителното движение през 60-те години, трябва да се посочи участието на шуменци в четите на Панайот Хитов и Хаджи Димитър.

В първата чета, която преминала в страна през 1867г. участвал Ганчо Краят Шумналията. Неговата съдба е неизвестна. Секретарят на четата П. Кършовски указва че е изчезнал безследно, когато четата преминавала през Ос. Пазарско. Ив. Кючуков твърди, обаче че Ганьо Краят, който бил смел и добър четник, е бил убит при спречкване с под-войводата дядо Жельо.
В безсмъртният поход на войводата Хаджи Димитър, от река Дунав до вр. Бузлуджа на Стара Планина, намерили достойна смърт трима шуменци: Андрей Марков, Христо Станчев и Марин Вичев.
Андрей Марков произхожда от средно еснафско семейство. Роден е в Шумен около 1842г. Завършил класното училище при Добри Войников. Още през 1864г. обърнал вниманието на турската власт с буйния си характер и революционното си настроение. Преследван от турската полиция, той успял да се укрие във Варна и емигрирал във Влашко. Преминал продължителен и тежък емигрантски живот в крайдунавските градове. Андрей Марков с радост се отзовал в четата на Хаджи Димитър. Участвал във всичките и боеве, включително и този на връх Бузлуджа. На 18 юли 1868г. след смъртта на войводата, тежко ранен, той успял да се довлече до края на гората и да се укрие от турците, но загинал в страховитата нощна буря, която започнала след боя.
За Христо Станчев, известен в емигрантските среди с прозвището Пашата има по-малко данни. Роден е в Шумен през 1837г. Произхождал от много бедно еснафско семейство. След завършване на училището потърсил прехрана и свободен живот при свои близки роднини в Браила. Тук срещнал своя съграждани Добри Войников и постъпил в неговата театрална трупа. Надъхан с омраза към вековния поробител на българската земя той бил един от първите, които влезли в четата на Хаджи Димитър. Загинал в първите боеве на четата.

Марин Вичев Чочев е роден в Преслав през 1843г. Бил неграмотен, занимавал се с овчарство. През 1868г. поради убийството на един черкез, който го ограбил, забегнал във Влашко и постъпил във формиращата се чета на Хаджи Димитър. Преди четата да достигне вр. Бузлуджа, той попаднал в една група от 14 четници, които се заблудили в планината и изгубили ядрото на четата. Бил заловен от турската путеря при воденицата на село Кечи-дере, осъден и обесен в Русе на 14 август 1868г. под името Марин Димчев. Той упорито скривал името си и родното си място опасявайки се от преследване на близките си.
Героичният подвиг на четата на Хаджи Димитър произвел дълбоко впечатление в гр. Шумен и изпълнил с гордост и вяра в силата на народа, шуменската младеж. Великата саможертва на Хаджи Димитър и Стефан Караджа заобиколила с обаяние техните имана. Юначеството на героите се възпявало и предавало от уста на уста. За младите и будни граждани те станали идеал и народни светци. Патриотичният подвиг на тримата техни съграждани, макар и с трагичен край, запалил светлата идея - любов към родината си и готовност за жертви за нейната свобода.

Шуменски частен революционен комитет (1869-1873г.)
До средата на 1869г. средището на българското революционно движение били Бялград или Букурещ, зависимост от политиката на тези две столици и връзките на революционните водачи. Преценил здраво опита от миналото, Васил Левски отхвърлил надеждите за възбуждане на всенародно въстание чрез помощ от вън. Пръв осъзнал изключителната стойност на вътрешната революционна организация за осигуряване на успеха на освободителното дело и необходимостта от единно национално ръководство.
Левски достигнал до логичният извод, че само вътрешните революционни дейци, които са в непосредствен досег с народните маси и познават готовността им за въстание, ще могат да ги мобилизира, тласнат в действие. И с безкрайно търпение, обходил почти навред българската земя и основал множество местни революционни комитети. Няма никакви положителни данни обаче, че той е основал шуменския частен революционен комитет. Въпреки това, някои автори се домогват да установят че основаването на този комитет е дело на Левски. Така Н. Обретенов изрично указва, че Левски бил съставил шуменския комитет през 1869г. Първоначално Н. Обретенов основава това си твърдение изключително върху писмото на шуменския революционен деец Атанас Стойков от 6 юли 1879г. по повод спора за злоупотребените от касиера на комитета Н. Българов суми, в което се упоменава, че комитета бил основан през времето на Левски. Основавайки се на народни предания в село Дивдядово, Шуменско, Марко Пенков посочва, че Левски идвал в селото в началото на месец май 1870г. Срещнал се с поп Захари Димов и основал местен революционен комитет, в който взели участие като членове: Тодор Рахнев, Върбан Василев Попов, Митю Д. Чакъров, Стефан Русев Терзиев и Марин Хашламов. Влязал във връзка класен учител Тодор Байчев и с неговото съдействие основал в Шумен местен комитет, в който взели участие: Върбан Димитров, Рафаил Мощев и Въльо Харизанов.
Легендата, която сочат М. Пенков и И. Велков не се подкрепя обаче от никакви други положителни доказателства, които позволяват да се изгради изводът, че именно Левски е основал частните революционни комитети в гр. Шумен и село Дивдядово. При по критичен разпит на стари жители от село Дивдядово, които са били в близък досег с поп Захари Димов и негови другари-революционери, се установява, че в селото е съществувало местен революционен комитет по времето на Левски, като поделение на шуменския такъв. Нито поп Захари, нито други участници в комитета обаче са потвърдили, че последният е бил основан от великия апостол, а само че той е премина през селото веднъж и бил укрит от поп Захари в стария метох.
Не може да се каже с положителност как и кога е възникнал шуменският революционен комитет. Вероятно неговото зараждане стои в непосредствена връзка с предшествуващата комитетска дейност през 1866-1867г. и основаното от М. Бенли поделение на Добродетелната дружина. Последното не е просъществувало дълго време. Твърде скоро читалището станало средище. Явно е, че около читалището се е създала среда годна да възприеме революционната пропаганда.
Инициативата за организиране на революционен комитет, по всяка вероятност, произхожда от Никола Българов и Петко Вълнаров, които още преди идването си в Шумен имали досег с революционната организация в родните си градове Търново и Сливен.
Никола Станчев Българов е роден 1848г. в Търново където завършва образованието си. Дядо му по майка Ганю Витанов Силистралията, хаджия, участвал във Влчовата завера. Майка му Бона и баща му Станчо Българов били известни със своето родолюбие. В техния хан не веднъж намирал убежище Левски и Други революционни дейци.
Петко Стефанов Вълнаров роден в град Сливен през 1847 г. учил при Сава Доброплодни. От 1865-1868г. станал учител и черковен певец в родния си град. Сближил се с революционно настроените младежи, но поради недоразумения с главния учител Т. Шишков бил принуден да се премести в Шумен като учител в класното училище. Тук заработил усилено върху самообразованието си и продължил обществената си дейност сред шуменското гражданство. Липсват каквито и данни за организацията и дейността на този комитет. Първоначално в него влезли ограничен брой лица. Дейността им изобщо се състояла в привличане на привърженици, идеологическата им подготовка чрез живо слово и революционна литература, събиране на парични суми и снабдяване с оръжия.
В състава на комитета още от самото начало, вероятно и както основатели, взели участие: Т. Байчев, В. Куцаров, Стефан Х. Илиев и Георги Н. Арнаудов.
Тодор Байчев ( 1836-1904) е роден в град Шумен. Произхожда от бедно еснафско семейство. Останал твърде рано сирак той завършил Шуменското класно училище, като едновременно работел и учел. Ревностно продължил самообразованието си, получавал задграничните български вестници и сам писал дописки в цариградските такива. Взел живо участие в черковната борба и изобщо в обществения живот на града, проявявайки се като привърженик на младите. Участвал и във възобновяването на читалище "Арх. Михаил", а в читалищния театър изпълнявал длъжността на суфльор. След смъртта на Левски преминал към умереното течение. В 1876г. приел свещеническо знание.
Величко Куцаров (1828-1874) е роден в шумен завършил класно училище като един от първите ученици на Доброплодни. Заедно с брат си Тодор продължил и разширил търговското предприятие на баща си. Той е един от най-активните и непримирими борци срещу митрополит Венеамин. Взел участие и в обществения живот през 60-те години, като се ориентирал към революционно настроената младеж. Основател и член на читалище "Арх. Михаил", той бил един от най енергичните дейци на шуменския революционен комитет, изпълнен с готовност да се пожертва за освободителното дело.
Стефан Хаджи Илиев (1843-1909), роден в Шумен - дребен търговец на Битпазар, касиер на комитета. Хр. Герчев оказва, че е отворили саравски дюкян на Битпазар за да улесни връзките си с лицата, които му внасяли пари за комитета.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Шуменската въстаническа чета 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.