Социално-религиозни учения и движения в Средновековна България (Х-XIV век)


Категория на документа: История


Социално-религиозни учения и движения
в Средновековна България
(Х - ХIV век)

След покръстването на българския народ, осъществено по време на управлението на княз Борис І (852-889), основа на философско-мирогледната система на българския народ става християнската религия. Поради еклектичния си характер тя съдържа в себе си разбиранията, морала и интересите на различни социални слоеве. Идейната противоречивост на Христовото учение обаче, застъпена в Светото писание и в творбите на "отците на църквата" създава условия за различни негови тълкувания. От зората на своето възникване до епохата на Късното средновековие християнската църква е атакувана от различни ереси. Официалната църква обявява за ерес всяко учение, което се отклонява от установените догми и води безпощадна война за неговото изкореняване. Някои от ересите надхвърлят значението си на религиознии придобиват характер на широки социални движения.

Социално-религиозните учения и движения възникват и се развиват под въздействието на различни фактори и условия и отразяват духовния и социалния живот на обществото. Различните реформаторски религиозно-философски движения през Средновековието започват да се появяват още с издигането на християнството в официално призната държавна религия и го съпровождат в хода на цялата му история. Възникването на ересите се обяснява с това, че в средновековното християнство намира израз религиозното съзнание на различни социални групи, както от средата на господстващия елит, така и от низините. Поради това всяко недоволство от съществуващите порядки неизбежно придобива формата и характера на богословска ерес. Еретическите движения уронват авторитета на църквата и нанасят удар по християнската догматика. Изворите сочат, че у нас през Средновековието намират почва отшелничеството, богомилството, исихазмът, варлаамитството, ереста на жидовстващите и др. Тези социално-религиозни учения и движения са показателни и за насоката на идейната борба между различните съсловия и разкриват многообразието в социалните, богословските и политически възгледи на аристокрацията и низините.

Сред всички социално-религиозни учения и движения в Средновековна България с най-продължителен живот е богомилството. То възниква през управлението на цар Петър (927-969), вероятно около средата на Х в., и продължава да съществува чак до ХIV в. В продължение на повече от пет века то има своето постоянно присъствие в социално-политическия и културно-религиозния живот на българите. То е негов коректив и фактор независимо от различната сила, с която се проявява през отделните периоди от развитието на държавата и обществото. Според изворите то се разпространява също така във Византия, Сърбия, Киевска Русия, Южна Франция, Северна Италия и много други европейски средновековни държави.

Широкият размах на богомилството в България е следствие от сложната и противоречива българска действителност през Х в. Нейни характерни явления са упадъкът, който обхваща всички сфери на държавния живот и засилването на византийското влияние в страната.

Войните на цар Симеон (893-927) срещу Византия и останалите съседни държави водят до масово разорение на селячеството. Процесът на неговото обезземляване е засегнат в редица извори от края на IХ -Х в.: "Закон за съдене на хората", "Шестоднев" на Йоан Екзарх, "Учително евангелие" на Константин Преславски и др. Неговото икономическо състояние се затруднява допълнително и от унгарските и руските нашествия през средата на Х в., както и от походите на император Йоан Цимисхи от същото време. Процесът на оредяване на свободното и имотно селячество все повече се забълбочава. Тази съществена социална промяна представлява сериозна заплаха за стабилитета на държавата. На практика тя се лишава от своя военен и стопански потенциал, който се осигурява именно от свободното селячество.

Същевременно в хода на териториалното разширение на държавата укрепват позициите на българската аристокрация, която увеличава своите поземлени владения. Боляри, митрополити, епископи и игумени разширяват в значителна степен своята власт върху земята. В резултат на това се засилва икономическата зависимост на селячеството от болярството и висшето духовенство и се появяват първите признаци на феодализация на българското общество. Обогатяването им разширява техните привилегии и стремеж към охолен живот. Деморализацията обхваща и обикновеното население. Пороците, от които страдат царските и божиите служители, не са чужди и на народа. Презвитер Козма в своята "Беседа срещу богомилите" отбелязва, че не са християни ония, които "пият вино и обичат танци и бесовски песни". Затова презвитер Козма счита войните и бедствията, които сполетяват Българското царство като "божие наказание за неходене по Божия закон". Този процес продължава да се задълбочава през управлението на цар Петър и създава благоприятни предпоставки за активизиране на народното недоволство. От друга страна, настъпилото разцепление сред болярството в периода 927-930 г., а и в следващите десетилетия, показва неговата неспособност да поеме спасението на страната от все по-нарастващата разтуха.

Антагонизмът между аристокрацията и народа се подсилва и от още едно характерно явление в българския общество-политически живот през Х в. То е свързано с отслабване на авторитета на Българската църква като духовен водач на народа. От изворите е добре известно, че през управлението на княз Борис I и цар Симеон тя става основен двигател за духовното израстване и единение на българското общество. Но в Следсимеонова България църквата се оказва неспособна да продължи да изпълнява ролята си на градивен фактор в духовния живот на българите. Упадъкът обхваща и нейните среди. Така българското духовенство се отдалечава твърде много от просветителския дух на основоположниците на българската църква - Кирило-Методиевите ученици. Вместо да продължи да въвежда народа в тънкостите на християнската религия и да утвърждава християнския светоглед и морал, духовенството нехае за християнското просвещение на народа и се задоволява с формално изпълнение на своите църковно-религиозни задължения. Според презвитер Козма божиите служители се отдават на "златолюбие, користолюбие, разкош и разгулен живот". Нравственият упадък на духовенството снижава силно авторитета му сред населението и поражда неговата нетърпимост и омраза. В този кризисен период народът губи вярата и упованието за спасение в църквата и нейния висш клир.

В периода на обща дестабилизация на Българската държава след втората четвърт на Х в. недоволството на народа от държавата и църквата намира своя израз в две основни религиозни движения - отшелничеството и богомилството. Появата им сред българските низини трябва да се обясни не само със задълбочаването на имущественото разорение на селячеството. Тяхното възникване е последица и от успешно развилият се процес на християнизация на народа, благодарение на въвеждането на славянското богослужение и създаването на богата за времето си християнска култура. Християнските проповеди, които българите слушат на разбираемия роден език, дава възможност за разбиране и критично осмисляне на основните християнски догми. Разпространението на по-стари ереси по българските земи като манихейството, масалианството и павликянството също благоприятства ранната поява на реформаторските и еретическите движения в средновековна България още през Х век.

Обществената реакция срещу икономическата и нравствена разруха в държавата и църквата е организирана от духовни лица със силно нравствено чувство. Тя се появява най-напред в пределите на самата църква чрез отшелническото движение на св. Иван Рилски (870 или 880 - 18 август 946 г.) и острото перо на презвитер Козма. Според житието на народния светец той принадлежи към съсловието на малоимотните и безимотни селяни (родом от с. Скрино в дн. Дупнишка област). Според житиеписците бъдещият отшелник е "човек духовен, благонравен и христолюбив". Той прекарва в бащиния си дом до смъртта на родителите си. След тяхната загуба той се откъсва още повече от живота. Според патриарх Евтимий това негово поведение поражда презрението и ненавистта на неговите съселяни. Огорченията още повече засилват неговото желание да напусне "света". Той се замонашава в един от манастирите по долината на р. Струма, но твърде скоро се оттегля от него, поради нежеланието му да се слива с поквареното монашество и се оттегля в Рилската планина, за да се посвети на съзерцателен и аскетичен живот. Там той основава и своя монашеска обител.

Основен изследовател на отшелничеството е акад. Иван Дуйчев, а същността му като народно-религиозно реформаторско движение е отразена най-точно в "Завет на Иван Рилски до неговите ученици". Той им завещава да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловерие. Рилският светец напомня на своите ученици задълженията им спрямо народа и ги съветва да бъдат негови наставници във вярата по пътя на преодоляването на езичеството. Светецът обяснява и оправдава остатъците от езичество сред народа с неговата непросветеност. Това наставление на св. Иван Рилски най-точно разкрива острата нужда от извършването на просветителска и евангелска дейност сред народа, която бива изоставена от служителите на официалната църква. Без да се противопоставя на църквата и на царската власт отшелничеството се явява една алтернатива в борбата на българския народ за духовно оцеляване и спасение. В определен смисъл Иван Рилски и неговите ученици и следовници поемат функциите на крепители на духовното единство на народа. Неговият "Завет" чертае принципите и насоките на реформата на монашеския живот, чрез която да се възвърне авторитета на църквата като обединител на народа. Затова и името на Иван Рилски като основоположник на отшелничеството се разнася из цяла България.

Вън от църквата обществената реакция срещу разрухата се изразява в разгръщането на богомилската ерес. Това движение обхваща една значителна част от низините, които все по-често само тялом присъстват в църковния храм, а духом е далеч от него. По всяка вероятност богомилството възниква в Тракия (в Пловдивската област), където влиянието на споменатите източни и византийски ереси манихейство, масалианство и павликянство, е доста силно поради наличието на много византийски заселници от Мала Азия в областта. В основата на техните учения е тезата, че в света съществуват два бога, намиращи се във вечна борба помежду си. Единият е богът на доброто и светлината, а другият - на злото и мрака. Проникването на споменатите ереси сред българското общество започва през началния етап от покръстването, когато според изворите, в страната настъпва религиозен хаос. Това явление е ясно засвидетелствано в "Отговорите на папа Николай І до княз Борис". Част от възгледите на споменатите източни религиозни ереси залягат в основата на богомилското движение.

Историческите извори за богомилството могат да се разделят на две групи в зависимост от това, дали са дело на последователи или на противници на това учение. Основни противобогомилски извори са "Беседата на презвитер Козма против богомилите", Бориловият синодик (ХIII в.), "Послание на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър", "Догматично всеоръжие" на Евтимий Зигавин, "Алексиада" на Анна Комнина, "Житие на Теодосий Търновски" на константинополския патриарх Калист. Основни богомилски извори са "Йоановото евангелие", "Книга за двете начала", "Катарски требник", апокрифни творби като "Видение Исаево" и др.

В българската историография основни по този въпрос са изследванията на акад. Дититър Ангелов ("Богомилството в България"), проф. Петър Мутафчиев, проф. Иван Божилов, проф. Димитър Оболенски, проф. Боян Примов, проф. Йордан Иванов, проф. Борислав Примов, проф. Георги Бакалов и др.

Широкият обхват на богомилството през управлението на цар Петър е засвидетелствано в Посланието на константинополския патриарт Теофилакт (933-956) до българския цар Петър. То е отговор на писмата, които българският владетел изпраща до него, и в които иска наставление за борбата срещу "новопоявилата се ерес". Гоненията срещу еретиците, организирани от страна на централната власт не дават никакъв резултат и много скоро богомилството се превръща в масово народно движение.

Според изворите създател на богомилството е поп Богомил. Но от Посланието на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър става ясно, че това движение възниква преди появата на поп Богомил. Дори някои изследователи свързват неговото начало с името и дейността на най-малкия Симеонов син - Боян. Вероятно поп Богомил доразвива богомилското учение, като го превръща в цялостна религиозно-социална система, организира своите последователи в общини и е най-ревностния разпространител на ереста. Поп Богомил принадлежи към съсловието на низшето духовенство и най-вероятно е запознат с някои павликянски книги.

В основата на богомилството стои дуализмът. От павликянството най-вероятно произхожда неговата своеобразна сотирология (учение за спасението на човека от Исус Христос). Сходствата между богомилството и павликянството са значителни, заради което много често в изворите богомилите са назовавани павликяни. Но заедно с това поп Богомил поставя своето учение в непосредствена връзка с християнското учение, особено с евангелските текстове, които предлагат схващания, отразяващи настроенията на народните слоеве, недоволни от господстващите социално-политически порядки.

Ядрото на богомилското учение се състои от неговата космогония, христология, есхатология и етика, т.е. от разказите за сътворението на вселената и човека, за идването на Исус Христос на Земята, за свършека на света и крайната съдба на човешкия род.

Според официалната християнска догма Вселената е създание на един творец - добрият и всемогъщ Бог, по чиято воля е изграден видимият и невидимият свят. За разлика от това монотеистично гледище на официалната църква, в богомилската космогония се застъпва вярата в творческата сила на двете противоположни начала - Доброто (Бог) и Злото (Сатанаил, Сатана, Дявол). Целият видим свят е творение на Сатанаил, който създава и човека. Според богомилите само човешката душа произхожда от Бога. Но затворена в човешкото тяло - творение на Сатанаил, тя се лишава от познание за своя творец и поради това остава подвластна на злото начало. Според богомилите Сатанаил властва над Земята цели седем века. Поради това в злини протича целият живот на старозаветното човечество. Всичко, което е сторено тогава е дело на Сатаната. Негови служители са всички старозаветни царе, патриарси, пророци (най-вече Мойсей, Йоан Кръстител и др.) и управници.

Според христологията на богомилите, за да покаже на човечеството пътя на спасението, Бог изпраща на Земята Словото си. Това е Исус Христос, но неговото превъплъщение е привидно, поради което според тях Богородица не е Божия майка и затова те се обявяват срещу силно развития култ към нея, наричайки я дори обикновена жена и Христородица. Привидни са също и разпятието и възкресението на Исус. Във връзка с това те отричат изцяло предсказанията на пророка и тяхната святост. Според богомилите Христос е излъчено от Бога слово, което трябва да насочи хората към спасението. Те твърдят, че Исус Христос стои по-долу от Бога и не е равен нему.

Еретиците вярват, че борбата между доброто и злото ще завърши с Второто пришествие на Христос и победата на доброто. Това схващане на богомилите е в основата на тяхната есхатология. Божият син според тях ще въздаде всекиму справедливост, а Антихристът, заедно с всички грешници и земни властници, ще бъде обречен на вечни мъки в ада. Според тях на блаженство в рая ще се радват само праведните хора. Този основен есхатологичен възглед характеризира богомилския дуализъм като умерен и оптимистичен. Но наред с умерените дуалисти има и такива, които смятат, че борбата между двете творчески сили ще продължи вечно и краен победител няма да има.

Социалните възгледи на богомилите най-точно са представени от презвитер Козма. В своята "Беседа" той сочи, че богомилите ненавиждат царя, ругаят и укоряват болярите и старейшините и смятат, че са омразни на Бога и онези, които им работят. Поради това заповядват на всеки слуга да не работи на господаря си.

В критиката на богомилите срещу официалната църква и духовенството се откроява най-ярко същността на богомилството като социално-религиозно учение. Те отричат наложените християнски догми, култове, свещенослужители и обреди. Обвиняват монасите и свещениците, че не водят праведен живот и не изпълняват задълженията си. Остро критикуват пороците на духовенството и стремежите му към трупане на материални богатства. Поради това еретиците смятат църковното съсловие за ненужен посредник между Бога и човека. Църковните храмове за богомилите са свърталища на демони и затова те извършват своите богослужения и молитви в обикновени жилища или на открито. Те отричат символите и обредите на официалната църква - причастието, литургиите, иконите, светите мощи, кръста и светото кръщение. Последователите на поп Богомил считат църковната обредност за изобретение на дявола. От Светото писание богомилите признават само Новия завет (по-точно негова интерпретация), поради което тяхното богослужение се състои в тълкуване на Евангелието. Те почитат единствено молитвата "Отче наш".

Богомилският дуализъм определя изцяло отрицателното отношение на богомилите към земния живот и към видимия свят. В своите разбирания те са пълни аскети. Според тях човек трябва да се бори срещу всички внушения на плътта и да я изтощава, като й отделя колкото се може по-малко грижи. Поради това смятат за грях всяко плътско удоволствие и всеки стремеж към материални блага. Доброволната бедност, въздържанието от изобилна храна и изобщо отказът от удоволствията на земния живот са главните изисквания за всеки добър християнин. Една от повелите на богомилите е да не убиват никакво живо същество. Единственото животно, което те си позволяват да убиват е змията, защото в нея се е въплатил духът на дявола.

Строгите изисквания на богомилското учение разделят неговите привърженици на три основни групи: слушатели, вярващи и съвършени. Слушателите не участват в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисква да спазват строгия аскетичен живот. Вярващите богомили се задоволяват да изповядват основните възгледи и се стремят да нагаждат живота си към философията на учението. Те съставляват основната част на богомилските братства. Пълната аскеза е присъща на третата най-важна група от богомилите, а именно - съвършените, които всъщност са главните проповедници на учението. От тази категория се избира и самият ръководител на богомилската община. В ранния период от развитието на богомилството неговите ученици се наричат апостоли.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Социално-религиозни учения и движения в Средновековна България (Х-XIV век) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.