Средновековна България между Рим и Константинопол


Категория на документа: История


Средновековна България между Рим и Константинопол

Успешната дейност на българските ханове през първата половина на IX век - Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян осигурява условия за държавнополитическия възход на страната през този период. България се утвърждава като държава с обширна територия, обхващаща земите от Средния Дунав до Беломорието и от р. Днепър до Албания. Тя става притежател на важни природни богатства и суровини. През нея минават основни търговски пътища, по които протича търговският обмен между Византия и Великоморавия, Германия, Киевска Русия. Още по важно е, че българската държава установява преки търговски връзки с тях. В политическите отношения на тогавашна Европа и в отношенията между Запада и Изтока България се издига като главна сила след Византия и Франкската империя.

Териториалното разширение на държавата и обединението на славянските племена ма Балканския полуостров върви успоредно с преодоляването на племенната раздробеност и укрепването на централната власт. От държавно обединение, в което родово племенните традиции остават все още непреодолени, българската държава се превръща в добре споен военноадминистративен и политически организъм със силна централна власт. Тези основни постижения в държавната дейност на българските ханове през първата половина на IXвек благоприятстват за по-нататъшното възходящо развитие и за нейното християнизиране.

Покръстването на българите е тясно свързано с държавната политика на княз Борис I. При неговото управление българската държава продължава възходящото си развитие и формирането й като ранносредновековна европейска държава. През втората половина на IX век след покръстването на българите протичат редица важни процеси и явления в духовния живот, благодарение на които България се трансформира от ханство в царство. Сред тях с решаващо историческо значение са : създаването на самостоятелна българска църква и издигането на славянския език в официален държавен и богослужебен език благодарение на културно - просветната дейност на Кирило - Методиевите ученици, покровителствени от княз Борис I.

Издигането на християнството в официална държавна религия в Средновековна България е резултат на редица външни и вътрешни фактори. Тяхното действие се проявява най-ясно през първия период от управлението на българския владетел хан Борис I, т.е през 852-863година когато той все още носи ханския титул.

Хан Борис започва управлението си в твърде сложна международна обстановка. Конфликтът с Византия за господство над славянските племена в Тракия и в земите на днешна Македония, все още не е решен. В среднодунавските земи се преплитат интересите на източните франки / Немското кралство /, новосъздаденото Великоморавско княжество и България. Около това време на политическата сцена излиза и Хърватия, която също предевява претенции за територии в района.

Изострят се и противоречията между двете църковни сили - Константинопол и Рим за покръстване, а по-късно и за приобщаване на славяните от Централна и Югоизточна Европа. Ханство България и Немското кралство поддържат взаимоотношения през 20-те - 30-те години на IX век.

Малко след това хан Борис се съюзява с великоморавския княз Ростислав / 846 - 870 /. Инициатор на това сближение е кралят на западните франки Шарл Плешиви / 840 - 877/ Едно известие съобщава, че във връзка с това "облак от франки покрил цяла България". За да изолира българите от моравските славяни крал Людовик Немски подтиква към война и зависимия от него хърватски княз Търпимир. Походът на хан Борис в Хърватско се оказва неуспешен, сведения за което черпим от Константин VII Багренородни. Принудени да воюват на два фронта, българите претърпяват тежко поражение във войната с немците. България е заставена да се откаже от съюза с Великоравия и отново да потърси сближение с Немското кралство. Така българското политическо господство в средата на IX век в среднодунавските земи значително намалява.

През 855 - 856 година избухва поредната война с Византия. Причина става опитът на империята да възстанови властта си в над някои стратегически важни крепости и области,владени от България.Византийското настъпление срещу българаската държава е ръководено от имепратор Михаил III(842-867) и кесаря Варда.В резултат на успешните военни действия по долината на р.Марица,в земите около Странджа и Стара планина и по Черноморското крайбрежие, византийската армия завладява Филипопол и околността му,областта Загора и Черноморските градове Дебелт,Анхиало и Месемврия. Сключеният мир през 856г. потвърждава придобивките на Византия, но не решава териториалните спорове.

През 862 - 864 в Европейския югоизток настъпва ново прегрупиране на политическите сили. Великоморавия се възползва от вътрешните междуособици в Немското кралство и постига значителни победи във войната си срещу него. Укрепването на нейните позиции в среднодунавските земи застрашавало българската власт над някои тамошни племена. Това води до сключването на военен съюз между крал Лудвиг Немски и хан Борис през 862г.; насочен срещу великоморавския княз Ростислав

През есента на 863година, нанесла сериозни поражения на арабите, империята организира внезапен поход по суша и море в българските земи. С този военен натиск тя цели да откъсне България от съюза й с Немското кралство и да я принуди да приеме християнството от Константинополската църква. Хан Борис не успява да окаже необходимия отпор,тъй като българските войски са заети с войната на северозапад.

Хан Борис е принуден да преговаря с империята. Византия веднага поставя условията : българското пратеничество да се покръсти, а след това и целият български народ. Такова положение при други обстоятелства би било недопустимо.

Двете страни подписват договор за "дълбок мир" с продължителност от тридесет години. Макар и да не са запазени, условията на този договор могат да бъдат възстановени въз основа на сведенията на византийските автори. Българският владетел се задължил да скъса съюза си с немския крал Лудвиг, насочен срещу Великоморавия. Той обещал да се покръсти заедно със своя народ. По силата на сключения договор България получава отново областта Загоре и Пловдив, без черноморските градове Месемврия, Анхиало и Дебелт.

Утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави се явява основната цел във външната политика на хан Борис.С въвеждането на християнството за официална държавна религия той вижда основния път за нейното постигане. Затова този въпрос намира място в отношенията му с двете водещи християнски сили - Немското кралство и Византия. Тази цел определя гъвкавостта на неговата дипломация както спрямо тях, така и по - нататък спрямо Рим и Константинопол. Като поема задължението да се приобщи към християнството от Константинополската църква Борис подобно на византийския император, желае да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в неин крепител /така наречения цезаропапизъм /. Това е и по - дълбокият замисъл на неговата мирна политика с Византия и на поетото задължение.

Актът на покръстването през 864 година е само външната, дипломатическа страна на една важна духовна промяна. Според някои историци е предизвикана от много по-дълбоки и сложни причини от различен характер. Част от тях се отнасят до разпространението на християнството по българските земи до въвеждането му за официална религия, а от друга - до социално - политическите изменения, настъпили в развитието на българското общество и държава през първата половина на IX век.

Според писмени и археологически извори, християнството придобива широко разпространение в балканските провинции на Римската империя. Началото на неговата проповед се свързва с дейността на Христовите апостоли Павел и Андрей през I век. Сред местното население то утвърждава своите позиции, благодарение на създадената църковна организация и на епископските центрове, олицетворяващи целокупната църква. След разделянето на Римската империя, на Западна и Източна, Константинополският епископ получава титлата патриарх, с което му се отрежда особено почетно място в църквата. Въпреки това папството запазва своето върховенство в църковния живот на западните балкански земи, старата римска провинция Илирик. По - късно Император Лъв III Сириец премахва властта на папския Рим над тези земи, тъй като папата не подкрепя иконоборската му политика.

Така вътрешно - политическите промени в България през втората половина на IX век показват, че голяма степен издигането на християнството в държавна религия и идеология е последица от логиката на нейното историческо развитие във времето и пространството на тогавашна Европа. Развоят на конкретните политически събития през 863година само ускоряват осъществяването на важната духовна промяна, като принуждават княз Борис I да приеме християнството не от Рим,а от Константинопол.

Покръстването на владетеля и народа се предхожда от покръстването на българските пратеници, дошли в Константинопол през есента на 863г. за сключването на мирния договор.Константинополската патриаршия изпраща заедно с тях един визанитийски епископ,мнозина свещеници и монаси,които имат задачата да извършат приобщаването на българския народ към християнството.Така в началото на 864г. византийското духовенство започва своята покръстителска дейност,която по същество може да бъде характеризирана като първи етап в християнизирането на българите.

Хан Борис, ръководен от някои верски и други съображения, които биха дестабилизирали вътрешно - държавният живот, осъществява акта на своето християнско кръщение тайно през една нощ на 864 година "като приема името" на тогавашния византийски император Михаил III.Заедно с българския княз тогава според Йосиф Генезий : "... били покръстени много други между българите, които се отличават по род, значение и богатство". За една голяма част от управляващата българска върхушка, която не желае да проникне в дълбокия смисъл на провежданата от българския владетел духовна реформа, езичеството си остава символ и крепител на държавната независимост, а християнството - проводник на враждебната византийска политика. Тези враждебни настроения създават реална опасност от прерастването им в открито недоволство срещу държавната власт, което заставя владетелското семейство да се покръсти без особени церемонии.

След покръстването българският владетел изоставя своя хански титул и приема славянския "велик княз", според едни изследователи, а според други "княз". Успешното начало на християнизацията на българския народ е застрашено поради факта, че византийското духовенство проповядва словото Божие на гръцки език. В резултат на това се създава нова реална заплаха, идваща от прякото проникване на византийското влияние във вътрешно - държавния живот. Употребата на гръцки език в държавното управление не означава, че той е широко разпространен сред народа. Извършваното богослужение на гръцки език сред обикновения народ не му позволява да вникне в смисъла на Христовата проповед и тайнства, поради което съществува опасност от новата религия да се възприеме само външната култова страна. Някои сведения в изворите показват, че християнската проповед се извършва и от еретици, както и от други лица, които са без църковен сан или звание.

Домашни и византийски източници сочат, че възползвани от объркването на новопокръстените българи, в страната нахлуват различни проповедници, проповядващи различни учения, с които внасят смут в неукрепналото религиозно съзнание на народа. Тревогата от това проличава в поставените от княза въпроси на папа Николай I. От тях е видно, че сред българите се появяват монофизити, павликяни, масалиани, иконоборци, юдеи и дори мюсюлмани. Като последица от това във вътрешния живот на страната, настъпва религиозен хаос / 864 - 866 /, който още повече засилва недоволството от религиозната политика на княз Борис.

Християнизацията на българите върви едновременно с унищожаването на езическите капища и светилища. На тяхно място се изграждат християнските църкви, строят се нови храмове и манастири. Сред част от населението това поражда негативни настроения. През 865 година недоволни от десетте комитата се разбунтували срещу княза, обвинявайки го, че им "дал лош закон и отстъпил от бащината чест и слава". Бунтовниците се придвижват към столицата с намерение да свалят и убият княза, след което да възстановят старата религия.

Не са известни подробности от хода на това събитие, освен че княз Борис събрал верните си хора и потушил бунта. Петдесет и двама от боилите, които оглавили бунта, са екзекутирани заедно с целите им семейства, а простия народ, "който пожелал да стори покаяние", е позволил да си отиде невредим.

Единственото разумно обяснение за причините, довели до бунта , това е страхът на българската аристокрация от проникването на византийското политическо влияние чрез служителите на новосъздадената църква. Разбира се, би могла да се допусне и една по - сантиментална причина - верността към религията и предците, неделима част от идентичността на българите. Осен това българите отъждествяват византийците с изповядваната от тях религия. За тях християни и ромеи са еднозначни понятия, което събужда подозрението, че след приемането на вярата българите ще бъдат принудени да приемат византийския начин на живот, морални ценности и житейски критерии.

Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването ускоряват решението, което княз Борис взема за бързото уреждане на въпроса за статута на българската църква. Те показват, че липсата на българската църковна организация може да бъде сериозна заплаха за независимостта и сигурността на държавата. Приемането на християнството от Константинопол създава опасност от засилване на византийското влияние във вътрешно - държавния живот.

След покръстването българският народ включен във "византийското семейство на народите", а българският владетел е обявен за "духовен син" на византийския василевс, който според византийската политическа идеология стои начело на това семейство.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Средновековна България между Рим и Константинопол 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.