Стопанството на Първата българска държава


Категория на документа: История


Стопанството на Първата българска държава

Българската държава е създадена през 681 г. Основните етнически групи, които участват в образуването ù, са прабългарите и славяните. По-късно /през Х в./ завършва формирането на българската народност.

Славяните започват заселването си на Балканския полуостров през втората половина на VІ в. Към средата на VІІ в. в общи линии този процес приключва. След трайното си установяване на полуострова славяните запазват за дълго време основните елементи на стопанството и материалната си култура от предходните столетия. Основен отрасъл е земеделието, за което плодородните земи на Балканския полуостров създават още по-благоприятни условия за развитие.

Важна роля в стопанството на славяните играе и животновъдството. Отглеждат се главно говеда, овце, коне, свине и кози. Постепенно започва да се развива и занаятчийското производство, което е свързано с бита на населението, нуждите на стопанския живот, жилищното строителство и военното дело.

Стопанския живот на прабългарите до заселването им на Балканския полуостров в края на VІІ в. се характеризира с постепенно преминаване от номадски начин на живот, при който основен отрасъл на стопанството е животновъдството, към уседнало стопанство с преобладаващ отрасъл земеделието. От втората половина на VІ в. във връзка с уседналия начин на живот и появата на постоянни поселения /в областите на север от Кавказ/ при прабългарите започват да се появяват и някои занаяти – грънчарство, обработване на кожи, ковачество, занаяти свързани със строителството и др. До създаването на българската държава стопанството на славяните и прабългарите е примитивно. Те си служат с най-обикновени оръдия на труда и инвентар – дървени рала, сърпове, коси, хромели, груби глинени съдове и др.

Докъм средата на VІ в. основна социална и икономическа единица при славяните и прабългарите е родовата община, в която господства колективната собственост върху земята, стадата и пасищата. През VІІ в. социалното и имущественото разслоение и в двете етнически групи са вече в доста напреднала фаза. Постепенно се оформят родово-племенна аристокрация и групата на обикновените хора – земеделци, скотовъдци, занаятчии.

Земеделието продължава да играе основна роля в стопанството на славяни и прабългари след създаването на българската държава. То започва да се развива по-интензивно. Затова съдействат благоприятните почвено-климатични условия в земите, където се оформя новата държавна организация. Съществено се отразяват върху стопанството включените в пределите на страната през VІІІ и ІХ в. територии на юг от Стара планина. За увеличаване на земеделското производство съдейства и фактът, че в близост до българската територия се намират големи за времето си градски центрове – Константинопол, Адрианопол, Солун и други, които са големи консуматори на селскостопанска продукция.

За развитието на земеделското производство през разглеждания период намираме сведения в няколко писмени източника от това време. На първо място, това е Земеделския закон, където на много места се споменава за ниви, лозя, сеитба, земеделски сечива и др. Законът е издаден във Византия през VІІІ в. и е преведен на български език, което означава, че неговите норми са прилагани в България. Свидетелство за развито земеделие са и материалите от археологическите разкопки, особено от Плиска и Преслав, сред които се намират и много земеделски сечива.

Най-много се произвеждат зърнени култури, особено пшеница, просо и ръж, тъй като за тях природните условия са най-добри. Добро развитие има и лозарството, за което също са налице благоприятни условия. То има и стари традиции по тези земи, заимствани от новите поселници от местното тракийско население. В структурата на земеделското производство място има и ленът, от който са изработвани тъкани за облекло. Според византийския писмен източник от края на ІХ “Книга на епарха”, българите изнасят ленени изделия на константинополския пазар.

През периода на Първата българска държава основна производствена единица са свободните селски общини. Производителното население са свободните селяни, които притежават собствена земя. Те я обработват индивидуално /като отделни семейства/ и в рамките на големите родове /задруги/, където собствеността е колективна. Концентрацията на поземлената собственост, увеличаването на едрото земевладение и обезземляването на селяните довеждат до постепенното оформяне на един слой от селяни арендатори /изполичари и мортити/, които обработват чужда земя срещу заплащане на определена аренда.

Вторият важен отрасъл на селското стопанство е животновъдството. За него също са налице благоприятни условия и то се развива добре. Отглеждат се различни животни – крави, волове, коне, дребен рогат добитък, свине, птици. Разнообразието от животински кости, намерени при археологически разкопки, дава сведения не само за количеството на отглежданите животни, но и за разнообразието на техните видове и породи. В “Отговорите на папа Николай І” се споменава, че българите имат обичай да дават зестра на момичетата си, освен злато и сребро, и волове и коне. С отглеждането на домашни животни се занимава предимно селското население, но скотовъдци и пастири съществуват и в градовете, повечето от които са с аграрен облик и по стопанската си структура не се отличават особено от селата. За определени категории от населението скотовъдството е единствен източник за съществуване. Такива са например т.нар. власи, за които споменава византийския писател Кекавмен в съчинението си “Стратегикон”, писано през втората половина на ХІ в. Тук той съобщава, че от април до септември всяка година стадата на власите се намират в “планините на България”. Те водят номадски начин на живот, движейки се постоянно от едно място на друго, за да търсят пасища.

Развитието на животновъдството се стимулира от няколко обстоятелства. Преди всичко домашните животни са необходими на земеделците като работна сила и за транспорт. Освен това те служат за храна. В това отношение трапезата на българите, особено на по-заможните, се обогатява от улова на диви животни. От домашните животни се доставят по-голямата част от суровините за изготвяне на облекло, обуща и други необходими неща за бита на българина. С развитието и централизацията на държавата през ІХ и Х в. продуктите на животновъдството стават особено необходими за изхранването, облеклото, оборудването на армията, на болярските дружини, на т.нар. хранени хора и за владетеля.

През Първата българска държава занаятчийското производство също започва да се развива по-интензивно в сравнение с додържавния период в тези земи. Занаятите постепенно се отделят като самостоятелен отрасъл и заемат все по-голямо място в структурата на стопанството. За ръста на занаятчийското производство оказват влияние изграждането и функционирането на държавната организация. Строителството но дворци, крепости, обществени сгради, усъвършенстването на бойната техника и поддържането на боеспособна армия поради честите войни с Византия през VІІІ-Х в. довеждат до развитието на такива занаяти, като железарство, ковачество, каменоделство, зидарство и др.

След приемането на християнството от втората половина на ІХ в. започва масово строителство на църкви и манастири. Това довежда до увеличаване броя на занаятите. Развиват се златарството, иконописта, резбарството, шивачеството и др. Освен църквата тези занаяти обслужват и разширяващите се нужди на оформящата се феодална аристокрация, която се опитва да подражава на византийската по начин на живот и разкош.

Друго обстоятелство, подпомагащо развитието на занаятчийското производство, е общия икономически подем в България през VІІІ-Х в. Той довежда до непрекъснато нарастване на нуждите на селското стопанство и животновъдството от повече и по-съвършени средства за производство – рала, коси, по-добри начини за обработка на животинска вълна, кожи и т.н. Населението, особено в оформящите се градски центрове, се нуждае от дрехи, предмети за бита и др. Всичко това заедно с нуждите на държавата, църквата и феодалната аристокрация разширява съществено вътрешния пазар на занаятчийски произведения.

Археологическите проучвания – главно в Плиска и Преслав, показват, че по вид занаятите, които се развиват в Първата българска държава са най-разнообразни. Развити са железарството, ковачеството, каменоделството, грънчарството, златарството, производството на декоративни керамични плочки, на стъклени изделия, дърводелството, тъкачеството, шивачеството, кожухарството и др. През ІХ и особено Х в. във връзка с преработването на метали започва да се развива и рударството, особено след включването в пределите на българската държава на редица области, богати на рудни находища.

Трудно е да се установи до каква степен през разглеждания период занаятите са отделени като самостоятелен отрасъл в стопанството на българите. По всяка вероятност през VІІІ в. голяма част от занаятчиите в България са едновременно и селски стопани. През ІХ и Х в.обаче, с развитието на държавната организация, налагането на християнството като официална религия, оформянето на феодалната аристокрация и появата на по-големи градски центрове се оформя един значителен стопански слой, който осигурява прехраната си само със занаятчийска дейност. Повечето занаятчии работят по поръчка и с материали на клиента или за нуждите на централната власт и армията.

Успоредно с развитието на производството, силно нараства търговията. С постепенното отделяне на занаятите като самостоятелен отрасъл на стопанството, което става доста интензивно от средата на ІХ в. нататък, се увеличава необходимостта от размяна на продукти между занаятчиите и селскостопанските производители. Голям консуматор на земеделски и занаятчийски произведения става оформящият се с централизацията на държавата и разрастването на църквата непроизводителен социален слой от чиновници, войници, духовници, феодална аристокрация и др. Този слой е съсредоточен в крепостите и развиващите се градски центрове. В руската летопис “Повест временных лет” се споменава, че само по долното течение на река Дунав през Х в. в България има близо 80 града. Те са консуматори на всякакъв вид произведения на стопанската дейност. По този начин търговският обмен се съсредоточава в градските центрове.

През разглеждания период вътрешната търговия се осъществява най-вече чрез натурална размяна на стоки. Арабският писател Ал-Масуди съобщава, че българите плашат купените стоки с крави и овце. Досега не са открити никакви монети, сечени от владетели на Първата българска държава. По всяка вероятност в циркулация са били чужди монети, главно византийски, които са се набавяли за вътрешния пазар от външната търговия или чрез заграбване по време на войни. Те обаче не били достатъчно и се използвали предимно за купуване на луксозни предмети или вносни стоки.

След създаването на българската държава интензивно започва да се развива и външната търговия. Основен стимул за нейното разрастване е близостта с Византия и особено големите ù градски центрове. Тук се изнасят българска земеделска продукция, сол, мед, кожи, месо, вълна и други продукти на селското стопанство. За развитието на външната търговия спомага и средищното положение на средновековна България. Земите ù са пресичани от важни търговски пътища. Търговският обмен с Византия се засилва от средата на ІХ в., когато в България се приема християнството. Развитието на външната търговия довежда до подем на българското стопанство през ІХ-Х в. Освен с Византия през този период България търгува с Киевска Русия, Франкската държава, Великоморавия.

Търговските връзки между България и Византия се развиват доста бързо. Още при наследника на хан Аспарух – Тервел /700-718/, те са толкова напреднали, че е трябвало да се регламентират. През 716 г. е сключен договор между хан Тервел и византийския император Теодосий ІІІ. Това е първият известен търговски договор на България с друга държава. В него има специални клаузи, които поставят търговията ни с Византия под строгия контрол на официалните власти в двете страни. Търговците трябвало да бъдат снабдявани със специални разрешителни писма от държавните органи, за да могат да продават стоките си. Те са задължени да плащат и съответните вносни мита.

През втората половина на ІХ в. външната търговия на България с Византия придобива такава важност за българското стопанство, че през 894 г. цар Симеон /893-927/ започва война с империята, защото българското търджище в Константинопол е преместено от византийските власти в Солун и са повишени вносните мита за българските стоки. Българският цар спечелва войната и статуквото се възстановява.

Търговията между България и Византия периодично е прекъсвана поради честите войни между двете държави през ІХ и първата половина на Х в. След сключването на мирните договори обаче тя бързо се възстановява.

Икономическото развитие води и до бързото налагане и развитие на феодалните отношения в периода на Първата българска държава. Значителни промени настъпват в общинното земевладение. Те се изразяват в концентрацията на поземлената собственост в отделни личности за сметка на колективната поземлена собственост от една страна, и в разлагането на селската община и обедняването на голяма част от селското население и нарастването на неговите задължения. Голямо влияние оказва и приетата от Византия и наложена в България след покръстването наказателноправна система и конкретно Закона за съдене на людете и Земеделския закон.

Главната предпоставка за развитието на феодалните отношения през разглеждания период е непрекъснатото разширяване и укрепване на частната поземлена собственост, която постепенно измества останалите форми на собственост / в задругите и общинната/, които са доминиращи в славянското и прабългарското общество до създаването на държавата. Това става по пътя на заграбването на общински земи, чрез изземването на земя за дългове и посредством териториални придобивки по време на войни.

Основните причини за концентрацията на поземлената собственост и разоряването на обикновеното селячество са насилията на аристокрацията над него; вътрешната несигурност в държавата в отделни периоди, породена от междуособици; непосилните данъци, с които е облагано обикновеното население от централната власт. Върху положението на населението особено пагубно се отразяват честите войни, които България води с Византия и други държави през ІХ-Х в. Военните кампании обикновено се водят през лятото и съвпадат с прибирането на реколтата. Голяма част от селяните са мобилизирани и откъсвани от стопанската си дейност, а стопанствата им са опустошавани от военните действия, които се водят върху тях. Особено тежко върху положението на българските селяни се отразяват войните на цар Симеон с Византия.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стопанството на Първата българска държава 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.