Стопанството на Първата българска държава


Категория на документа: История


В пределите на Византийската империя през ХІ и ХІІ в., включително и в покорените български земи, селското население се състои от две големи групи – свободни /държавни/ селяни и зависими /частновладелски/ селяни, подчинени на своя феодален господар. Държавните селяни са подчинени на централната власт, на нея плащат данъците си и изпълняват различни тегоби за войската и администрацията. В имуществено отношение тази категория е разнородна, но всички имат своя собственост, с която могат да се разпореждат. По-богатите са незначителен слой за сметка на многобройните дребни собственици, подложени постоянно на опасността от разоряване. Държавните селяни са организирани в общини. Продължава да съществува и българската селска община. Тя претърпява сериозни изпитания под засилващия се натиск и експлоатация от византийската държава. Така след разоряването си многобройни български семейства попадат под зависимостта на феодалите.

По статут към групата на държавното селячество се отнасят и стратиотите. Освен свои дялове тази категория селяни притежава и специални “войнишки земи”, които са неотчуждаеми и служат като източник на доход за издръжка при въоръжаване и изпълнение на военните задължения. Има сведения, че след завладяването на България стратиотският институт е въведен и по нашите земи, като отделни селяни са включени в тази категория. Тяхната задача е да охраняват северната граница на империята и да я бранят от набезите на печенеги, узи и др.

Другата основна група съставлява зависимото население. През ХІ-ХІІ в. тенденцията е към неговото бързо нарастване. От гледна точка на имущественото и социално-правното му състояние, то е споменавано в изворите като парици, парици-дулевти, зевгарати, мистии, актимони, елевтери и др.

Париците, към които спада и низшето духовенство /т.нар. клирици/, са най-многобройните сред зависимото селячество. Те са снабдени със земя и с известни права над нея, но феодалът е нейният върховен собственик. По-слабата социално-икономическа категория са зевгаратите, поради което при тях е по-малък размерът на феодалната рента. Още по-ниско в социалната скала стоят елевтерите, които нямат притежания, поради което не плащат данъци на държавата. До тях се нареждат дулопариците /или т.нар. отроци/. Мистиите са юридически свободни, но ратайстват на земите на феодалите срещу незначително възнаграждение. По тежестта на положението си горните три категории зависимо селячество стоят близко до статута на робите. След завладяването през 1018 г. много пленени българи са превърнати в роби. Известно е, че дотогава робството в свободна България е твърде рядко явление.

Феодалната рента е характерен белег на стопанските отношения във Византия, в частност по българските земи. Най-разпространената форма е отработъчната рента. Интересни сведения за нея се съдържат в типиката на Бачковския манастир. В неговите владения работели парици, които “мелели жито, доставяли вода и дърва, приготовлявали храна за посетителите на манастира”. С ангарийния си труд зависимите селяни обслужвали специфичните нужди на съответното феодално имение.

Наред с ангарийните повинности зависимите селяни имат задължения за плащания в натура /хляб, вино, овощия, восък, ечемик и др./. Натуралните доставки също се събират в зависимост от нуждите на имението. Трябва да се отбележи обаче, че те не съвпадат с натуралните доставки на категорията на държавното селячество, предназначени главно за нуждите на войската и държавната администрация.

При изследване формите и размера на феодалната рента се посочва неиното разнообразие, което произтича преди всичко от статута на зависимото селячество. Нееднаквост се наблюдава дори в рамките на едно имение. Общото е, че през разглеждания период за преобладаващото мнозинство от селячеството отработъчните натурални задължения са големи. Основната причина се корени в обстоятелството, че нуждите на светските и църковните феодали непрекъснато нарастват, а броят на зависимото селячество, което те могат да имат, се определя от държавата. Така задълженията се разпределят върху относително постоянен работен контингент, което увеличава тежестта на задълженията.

Друга форма, която разкрива характера на феодалните отношения във Византия, е паричния данък, събиран от държавата в пари през ХІ-ХІІ в., известен с общото название телос. Той включва няколко вида плащания- основно т.нар. капникон /облагане на домакинствата/, както и плащания за ползване на пасища, за добитък, при арендуване на земя, глоби и др. Тези задължения засягат само селяните, притежаващи земя, а се освобождават мистии, елевтери, дулопарици, които нямат никакви имоти. Обикновено размерите на паричните налози се определят според притежаваната земя, а самото събиране се извършва от императорските бирници. В случаите на финансов имунитет това прави феодалният господар. Някои селяни са натоварени и с плащания при арендуването на земя, вземането под аренда на лозя, мелници и др., което представлява типичната феодална рента. При определянето на размера се вземат под внимание количеството земя, притежаваният добитък, другият данъчен товар, степента на зависимост на селяните.

При анализа на общата характеристика на феодалните отношения по българските земи, които попадат в системата на византийското стопанство през ХІ и ХІІ в., могат да се направят някои обобщения. На първо място, налице е обстоятелството, че не настъпва радикална промяна в начина на производство. При липсата на дълбок разрив на аграрните структури и отношения съществува определена историческа приемственост във фундаменталната линия на феодализация. Това произтича от еднотипното стопанско развитие на двете държави до началото на ХІ в., макар че те се намират на различно равнище. За българското стопанство през периода на византийското владичество основната тенденция се определя от бързото възприемане на по-напредналите и разнообразни стопански форми на феодализма, достигнати от империята.

От друга страна, съществуват редица негативни процеси и явления, които слагат траен отпечатък върху българското общество, след като е въведено изцяло в орбитата на чуждата социално-икономическа система. По византийски образец се възражда робският статут който почти липсва в свободна България, или ако някъде се среща, той има преди всичко патриархален характер. Перманентна става феодалната експлоатация над българското население, подложено на най-тежък данъчен гнет, задължено към централната власт и местните господари с многобройни ангарии и повинности. Към това трябва да се прибави произволът на централната и местната администрация, съпроводен със злоупотреби, с насилия над българите, за които свидетелстват достигналите до нас писмени извори.

В стопанството през периода ХІ-ХІІ в. основен поминък за българския народ остават земеделието и животновъдството, развито в трите наши области – Мизия, Тракия и Македония. В съчинение на арабския географ Идриси, както и в хроники на Георги Акрополит, Михаил Аталиат, Скилица, Григорий Антиох, Алберт Ахенски и др. се отбелязват земеделски райони около река Дунав с “обработени полета”, “много лозя и дървета”, говори се за “изобилие от средства за препитание”. Сведения за добре развито селски стопанство има и за областите край Кюстендил, София, Пирот, Ниш, както и за най-югозападните български краища, където се отглеждат овощия, зеленчуци, грозде. В изворите тракийските земи са описани като най-плодородните области и житницата на българите. Тук, както и в другите райони, наред със земеделието се развива и животновъдството. Отглеждат се овце, кози, свине, коне, крави, биволи, домашни птици, развито е също и пчеларството. Съществуват редица данни за български селища, където е можело да се намери “изобилие на месо, сирене, мляко, мед, вино”.

По-оскъдни сведения са запазени за развитието на занаятите през периода на византийското владичество. Наред с писмените извори важни в случая са и резултатите от археологическите проучвания. Намерените останки от керамика, земеделски сечива, покъщнина, накити и др. сочат за разнообразие и напреднало специализиране на занаятчийската дейност. От разказа на Идриси става ясно, че отделни градове по нашите земи са запазили и развили облика си на истински занаятчийски центрове. Такива например са били Авли /Сливенско/, Бизуй /в Източна Тракия/, Пловдив, Средец, Силистра и др.

Българите упражняват занаяти, свързани с производството на хранителни продукти и напитки, развити са също ковачеството, дърводелството, предачеството, сарачеството и др. В хода на активната строителна дейност, провеждана от централната власт, на крепости, мостове, пътища, църкви и манастири се използва трудът на българските майстори зидари, каменоделци, железари, резбари, зографи.

Византийското влияние върху българските занаяти може да се оценява в два аспекта. От една страна, то оказва положително въздействие при възприемането на по-напредналите технически похвати и методи като например в железодобиването и железообработката. Същевременно редица археологически находки като тези в Плиска и Преслав показват явен упадък на занаятите в сравнение с предишния свободен период, за който е характерен техния разцвет. Наред с това намереният твърде беден инвентар в редица некрополи в страната също свидетелства за спадане качеството и естетическото равнище на художествените занаяти. Най-вероятните причини за подобна картина се отнасят до постоянния грабеж и експлоатацията над завладяното българско население, което масово се разорява и обеднява.

През ХІ-ХІІ в. търговията по българските земи, които попадат във високите обороти на стоково-паричните отношения на Византия, е доста добре развита. В систематизираните от изследователите изворови данни се вижда, че в много селища по Дунав, в Мизия, Тракия и Македония се води оживена търговска дейност. Доказателство за това са и многобройните нумизматични находки, открити в Преслав, Средец, Търново, Видин, Варна, Пловдив, Кутловица /дн. Монтана/, Вратица /дн. Враца/, Овеч /дн. Провадия/ и други градове, както и в землищата на много села. На пазарите селяните носели за продан жито, овощия, зеленчуци, птици, яйца, мед, вино, месо. От занаятчиите пък можело да се купят сечива, грънчарски съдове, облекло, текстилни изделия, предмети за разкоша и др. Наред с традиционните пазари, обслужващи ежедневните нужди, се устройват и панаири. Обикновено те се провеждат край манастирите по повод на църковни празници. Такъв панаир например се провежда при Бачковския манастир по случай Великден.

Българските търговци посещават Константинопол, Солун и други големи търджищни центрове в империята. По нашите земи търгуват и други народности – гърци, евреи, арменци, венецианци, генуезци и други, които разнасят скъпи платове, килими и всякакъв вид стоки. Италианските търговци, ползващи се с определени привилегии, давани им от византийските императори, успяват да се укрепят и по нашите земи. Техни колонии възникват по Черноморското крайбрежие, в Пловдив и на други места. През разглеждания период се развиват търговските връзки между Византия и Русия. При този стокооборот се използва търговският път през Черно море. Руските търговци преминават и през източните български територии, извършвайки покупко-продажби с местното население.

Византийското владичество забавя цялостното социално-икономическо развитие на българското общество. Преди завладяването в България има развито земеделие, богато и продуктивно скотовъдство, развити занаяти, които дават облика на една жизнеспособна икономика. За 167 години чуждо владичество успоредно със засилване процесите на феодализация положението на народа се влошава. Това е свързано със замяната на натуралните данъци с парични, с въвеждането на задълженията за доставки на храни на ниски цени и др. Особено вредна се оказва практиката да се отдават цели села в прония, която феодалите използват доживот. Поради всичко това съпротивата на българите не престава през целия период на византийското владичество.

От друга страна обаче, трябва да се изтъкне, че българите умело се възползват от по-високите технолотични постижения на Византия в областта на занаятчийското производство, заимстват структурата на стопанското управление и др. В резултата на това влияние особено в южните и югозападните български райони се достига до равнището и формите на по-развития византийски феодализъм.

Особено полезни за българския народ са културните постижения на Византия, до които по време на чуждата власт някои българи имат по-голям и непосредствен достъп. Благотворното влияние на най-развитата през тази епоха държава, дава тласък на икономическите, културните и политическите процеси, развили се ускорено през следващите десетилетия от живото на Втората българска държава. Така забавеното развитие на страната в годините на чуждото владичество е успешно преодоляно в резултат на извоюваната свобода и умелото използване от българите на по-високите икономически и културни достижения на Византия.

Стопанството на Втората българска държава

Освобождението на България от византийска власт не е свързано с коренен социално-икономически преврат. Българската държава продължава да се развива върху онези форми на византийския феодален модел, установени по време на близо двувековното чуждо господство. През периода от края на ХІІ в. до завладяването на страната от османските турци в края на ХІV в. феодалните отношения търпят еволюция и достигат пълния си разцвет. Все пак възстановяването на българската държавност е сериозна предпоставка за напредъка, осъществен в някои стопански отрасли. От буферна зона, охраняваща хинтерланда на Константинопол, земите между р. Дунав и Стара планина се превръщат в средище на възстановената държава, което способства за тяхното цялостно икономическо развитие. Нараства значението на районите между Стара планина и Средна гора, на Черноморското крайбрежие. През годините на политическо могъщество, когато в границите на България влизат всички нейни етнически територии, прекратяването на междуособиците и установяването на ред и спокойствие гарантират развитието на селското стопанство, занаятите и търговията в голяма част от Балканския полуостров.

През ХІІІ-ХІV в. основен поминък на българското население продължават да бъдат земеделието и животновъдството. Това се потвърждава както от различните писмени извори, така и от данните на археологията. Плодородните поля в Мизия, Тракия и Македония са главни райони на селскостопанско производство. Отглеждат се различни видове зърнени храни /пшеница, просо, ечемик/, лен, хмел, грозде, овощия и зеленчуци. Висококачествена пшеница се добива около важните пристанища Месемврия, Анхиало, а също и в районите на Боруй /дн. Стара Загора/ и Пловдив. Черноморското крайбрежие и югозападните български земи се славят и с производството на вино. През ХІІІ в. от Азия е пренесен оризът.

Периодът ХІІІ-ХІV в. не е свързан с особени промени в земеделската техника. Масово се употребяват дървеното рало за оран, сърпове и коси за жътва и сенокос. Вършитбата на зърнените храни се извършва на открито – на хармани, а за меленето им се използват воденици, разположени в близост до течаща вода. Дори в едрите земеделски стопанства оръдията на труда не се отличават от тези в стопанствата на зависимите и свободните селяни.

Важен отрасъл в стопанството на България е животновъдството. Благоприятни условия за развитието му предоставят обширните планински пасища. За мястото на животновъдството в поминъка на българите свидетелства фактът, че извънредното облагане с данък на овцете, свинете и воловете на българите от император Исак ІІ Ангел се превръща в един от важните поводи за антивизантийското въстание на Асеневци през 1185 г. В дарствените грамоти от българските царе за отделни манастири се споменава за зимни /разположени в долините/ и летни /в планините/ пасища. Явно известното до ХХ в. подвижно отглеждане на животни има вековни корени по българските земи. То е практикувано от т.нар власи – наименование, което в средновековните извори носи не толкова етнически, колкото социално-професионални характеристики. Възможност да отглеждат многобройни стада добитък през ХІІІ-ХІV в. имат едрите феодални собственици – светски и църковни. Относително второстепенна роля в стопанския живот на българите играят пчеларството, ловът и риболовът. Със земеделие и животновъдство през разглеждания период се занимават главно селски стопани, но археологическите проучвания показват че и в градовете са съществували квартали, чиито жители са отглеждали добитък и домашни птици или са изкарвали прехраната си със земеделие.

През ХІІІ-ХІV в. значителен напредък е осъществен в развитието на градското стопанство. По българските земи има над 60 градски селища – центрове на занаятчийско производство и търговия. Важна предпоставка за ускореното развитие на занаятите и търговията в градовете са нуждите на централната и местната власт от оръжие и други изделия, а също съсредоточаването в градовете на известен брой непроизводително население. Политическото освобождение през 1185 г. и превръщането на Търново в столица способстват за формирането му като един от големите стопански и търговски центрове на Балканския полуостров. Феодалната разпокъсаност на българските земи /особено през ХІV в./ съдейства за издигането на градове като Видин, Велбъжд /дн. Кюстендил/ и др.

В по-големите градове настъпва значително отделяне на занаятчийския от земеделския труд. От друга страна, в самите занаяти се обособяват отделни специалности. В златарството например се оформят златоковачество, гравьорство и емайлиране. Разпространена форма на разделението на труда е отделянето на добиването от преработката. Така например лисичите кожи първоначално са обработват от кожари, които след това ги дават на кожухари за изработване на облекло. Този тип разделение на труда е сравнително слабо изразен.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стопанството на Първата българска държава 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.