Стопанството на Първата българска държава


Категория на документа: История



През ХІІІ-ХІV в. занаятчиите работят както по поръчка и с материали на клиента, така и като стокопроизводители за анонимен потребител. Някои закрепостени занаятчии изработват и доставят безплатно всичко необходимо за своя господар. Оформено стоково производство съществува предимно в по-големите градски средища. И там обаче занаятчиите работят предимно за ограничен вътрешен пазар. Навярно единствения занаят, който работи за широки външни пазари е кожухарският – обработени кожи се изнасят за Венеция, Генуа и Дубровник. Свидетелство за наличието на стоково производство в отделни занаяти е и установената от археологията стандартизация в производството им. Откритите напълно еднакви по форма и изработка сребърни гривни, обеци и други изделия ясно подсказват, че някои занаятчии произвеждат масова продукция, предназначена за пазара. Масовото производство обаче е твърде ограничено. Съвременната наука не е разрешила ясно въпроса за наличието на някаква корпоративна организация между отделни занаятчии в даден бранш. Сведенията от епохата разкриват по скоро нейната липса.

В българските земи се обособяват около 50 самостоятелни занаята. За общия подем на занаятчийството способства напредъкът в областта на металургията. Метали се добиват в района на Родопите, Стара планина, Беласица, Осогово и др. През първата половина на ХІV в. в България се появяват саксонски рудари. Техните умения при разработването на рудници оказват положително влияние за развитието на металургията. Центрове на дейността им стават Велбъжд, Неврокоп, Самоков и др. Във връзка с обработването на металите се оформят значителен брой занаяти: ковачество, оръжейно производство, златарство, медникарство, сечене на монети и т.н. Металните изделия от ХІІІ-ХІV в. показват по-умела изработка и по-сложно техническо изпълнение в сравнение с предходните епохи. Важна роля имат занаятите, свързани със строителното дело. Активно монументално строителство разгръщат първите владетели от фамилията на Асеневци. Бързото превръщане на градове като Търново и Ловеч в непристъпни крепости свидетелства за умението на българските строители. Развитие претърпяват дърводелството и вътрешната украса на сградите. Голяма група занаяти е свързана с изработването на облекло, обувки, хранителни продукти и напитки. Процъфтяват и занаятите, свързани с производството на керамични изделия – художествена керамика, архитектурни орнаменти, тухли, керемиди и др. Специфични занаяти, които се развиват под попечителството на българската аристокрация, са украсяване на книги, иконопис и стенна живопис.

Развитието на стоковото производство в селското стопанство и занаятите, напредналото разделение на труда и трайното укрепване на Втората българска държава са предпоставките за напредъка в търговията. Вътрешнотърговския обмен се осъществява на търгове, седмични пазари и годишни панаири. На последните присъстват както местни жители, така и население от по-далечни български краища, а също и чужди търговци.

Вътрешният търговски обмен е натурален и паричен, като стоково паричните отношения непрекъснато разширяват обхвата си. През първите години след въстанието на Асеневци в България се употребяват предимно византийски монети. Превземането на Константинопол от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход довежда до липса на достатъчно монети в страната. Това налага още в началните години на ХІІІ в. българските владетели да прибягнат към имитационно монетосечене на византийски и на латински монети. Пръв сече собствени златни и медни монети цар Иван Асен ІІ /1218-1241/. Най-много български монети са сечени през ХІV в. За задоволяване на развиващото се парично обръщение огромни количества са пуснати в употреба от цар Иван Александър /1331-1371/ и от цар Иван Шишман /1371-1395/. Много от монетите са открити полуизтрити от употреба, и то разпръснати в широк географски район, което доказва, че те са ползвани във вътрешния обмен.

Вътрешната търговия е контролирана от държавата с оглед осигуряването на приходи за централната власт. Типичното за Средновековието вътрешно митническо облагане има три равнища – такси при пренасяне на стоки през мостове, проходи и др. подобни; такси при излагане стоката на пазара и такси при продажба. Привилегията да търгуват, без да плащат посочените вътрешни мита, имат чужди търговци или местни светски и църковни феодали. В правния режим на вътрешната търговия се включва и монополното право на продажба. Скопският манастир “Св. Георги Бързи” например има правото монополно да изнася свои продукти по време на панаира в село Брод. Данните за този тип ограничения обаче са оскъдни.

На по-високо стъпало се издига през периода ХІІІ-ХІV в. и външната търговия. Главни търговски партньори на България са Венеция, Дубровник, Генуа и Византия. Основната износна стока, която ги привлича, са зърнените храни. Освен това високо са ценени кожите, восъкът, пчелния мед, копринените пашкули и среброто. Във вътрешността на страната са внасяни платове, оръжие, сол и луксозни предмети. Венецианци проникват по българските земи още през ХІ-ХІІ в., след завладяването на Константинопол от кръстоносците те укрепват присъствието си по Черноморието. През 1230 г. цар Иван Асен ІІ издава известната Дубровнишка грамота, с която осигурява на дубровнишките търговци право на свободно търгуване в България. Те предпочитат да извършват търговията си по суша и проникват в Търново, Видин, Скопие и други градове. През втората половина на ХІІІ в. предимство в черноморската търговия добиват генуезките търговци. От началото на ХІV в. венецианци обаче отново възвръщат позициите си в района. Главните пристанища, където се разгръща тяхната дейност са Варна и Месемврия, а в южнобългарските градове проникват през Солун. През 1347 г. България и Венеция сключват търговски договор. Чрез него българската държавна власт налага високо за времето 3 % мито на венецианските стоки и гарантира сигурността на венецианските търговци в страната. Основните търговски интереси на Генуа са насочени към Северното черноморие. Те установяват свои колонии в устието на Дунав. Това проникване довежда до конфликт между България и Генуа в началото на ХІV в. Въпреки това и през следващите десетилетия генуезките колонии процъфтяват.

Външната търговия е затруднявана от крайната несигурност по пътищата, от произволите на местните власти, от политическите и военните конфликти между балканските държави, от татарската хегемония над България в края на ХІІІ в. Българската държава и аристокрация не изграждат собствен флот, липсват данни за формирането на едри български търговци. Все пак външната търговия стимулира нарастването на зърнопроизводството и развитието на животновъдството, допринася за подема на градовете, спомага за образуването на парични капитали и за разширяването на културните връзки със Западна Европа.

В социално-икономически план през ХІІІ-ХІV в. българският феодализъм достига пълния си разцвет. Негов характерен белег е нарастването на едрото земевладение. Едри земевладелци са владетелят, представителите на болярската аристокрация и манастирите. Болярите се делят на “велики” и “малки” в зависимост от поста, който заемат, и от размера на поземлените имущества. Науката разполага с най-много писмени сведения за едрото манастирско земевладение. Те идват от достигналите до днес дарствени грамоти от български царе, сръбски крале или самостоятелни феодали в полза на отделни манастири. Едри поземлени собственици са Рилският, Бачковският манастир, Зографския и Хилендарския манастир в Света гора и др.

Могат да се разграничат два вида поземлени имущества на светската аристокрация – бащина /върху нея феодалът има пълна и безусловна собственост/ и прония /давана срещу изпълнението на определена служба/. Едрите поземлени собственици се ползват с административно-финансов и съдебен имунитет. Повечето сведения за наличието на имунитет се отнасят до манастирски земи. На органите на централната власт се забранява “дори нозете си да поставят” във владенията на манастирите. Възможно е и светската аристокрация да се е ползвала с подобни права. Изказано е мнение, че насилствената смърт на първите трима владетели от династията на Асеневци е предизвикана от опита им да ограничат правата на болярите.

През ХІІІ-ХІV в. в България се запазва значителен брой свободно селско население. То се намира под прякото подчинение на централната власт, свободно се разпорежда със своите имоти и се движи безпрепятствено из цялата страна. Като обща тенденция трябва да се посочи увеличаването броя на зависимите селяни, които обаче не са еднородна маса. Най-многобройни са париците. Те са снабдени със земя, която обработват и предават по наследство. Същевременно им е забранено да продават или да дават като зестра земята си на лица, които не се намират под властта на същия феодален господар. Друга група зависимо население са отроците. Земята, която обработват не е тяхна, а е получена от личния домен на феодала. Отроците се намират в лична зависимост от господаря си, докато зависимостта на париците е преди всичко имуществена. В Мрачката грамота на цар Иван Александър се споменава и за друга група зависимо население – т.нар. технитари. Това са занаятчии, които изпълняват поръчки, възлагани им от техните господари. Зависими хора освен в селата има и в градовете. В зависимост попадат и някои представители на низшия клир.

Зависимото и свободното население се облага с три вида рента – отработъчна /ангария/, продуктова и парична. Централната власт събира рентата от свободните селяни, а от зависимите рентата се присвоява от съответния феодален господар. Сред ангариите могат да се посочат задължението да се строят или поправят крепости и мостове, оран, жътва, сенокос и други дейности в именията на владетеля. Най-разпространен натурален данък е десятъкът от селскостопанските продукти и домашните животни. За събирането му отговарят специални лица, наричани в грамотите житари, винари – в зависимост от вида на десятъка, който събират. Без да спадат към редовните данъци, като натурални вземания могат да се посочат и задълженията на селяните да осигуряват храна и подслон за различни царски служители, за войската и за чуждите пратеничества. Все по-значително място сред облаганията през периода заемат и паричните данъци. Косвено свидетелство за това е нарасналото монетосечене. С пари се заплаща данъкът върху земя, обработвана от чифт волове /волоберщина/, а също и данъкът димнина /върху отделна къща или домакинство/. Парични са и редица глоби и такси. През ХІІІ-ХІV в. може да се открои тенденция към замяна на натуралните и ангарийните вземания с парични.

Разцветът на феодалните отношения във Втората българска държава има за последица появата на политически сепаратизъм. Засилената експлоатация на зависимото население довежда до увеличаване влиянието на различни ереси и секти. През 1277 г. избухва селското въстание начело с Ивайло. Като важна причина за бунта наред с неспособността на централната власт да се справи с опустошителните татарски нашествия може да се посочи и тежкото социално положение на широки слоеве от българското селячество. Задълбочаването на процесите на феодализация през ХІV в. отслабва съпротивителните сили на страната, което се оказва фатално пред лицето на османо-турската заплаха в края на века.

Налагане на османската държавна и военнофеодална система по българските земи

Налагането на османския феодален гнет в българските земи в края на ХІV и началото на ХV в. разрушава много от сътвореното във времето на средновековната българска държава. По степен на своето развитие новата система на обществено-икономически отношения е далеч по-примитивна от постиженията на българското феодално общество. Прекъснати са икономическите и културните взаимоотношения на българите с редица страни от европейския континент. Така на практика българският народ се оказва изолиран от естествената си среда и попада в орбитата на една цивилизация, която в своята същностна характеристика отстъпва изцяло на постиженията на балканските народи от предходните столетия. В разрез с логиката и историческите закономерности българите и останалите обитатели на европейския югоизток попадат под властта на османските турци и това става във времето, когато Европа е на прага на историческия преход от Средновековието към Новото време.

Въвеждането на османската феодална система в българските земи е продължителен процес, твърде често белязан с противоречия и временни застои, продиктувани от политическите и военните цели на завоевателя. Със стъпването си на Балканите османските турци се сблъскват с държавнополитически и стопански системи, които по своята организация и перспективи далеч превъзхождат системите на поробителя. Въпреки това и противно на очакванията, надделяват османците, които в много отношения все още не са изживели родово-племенните наслоения, но подчиняват цялата си мощ на един водач и на една цел. В този исторически момент това се оказва печелившата тактика.

Османската империя е деспотична теократична монархия, в която султанът притежава всички възможни прерогативи на властта. Той е върховен главнокомандващ военните сили, върховна законодателна институция, най-висш съдебен орган, а от 1517 г. и халиф – духовен глава на всички мюсюлмани. Едноличният принцип на управление има такива традиции, че позволява на османската династия да задържи властта си в продължение на шест столетия.

Още в ранния период от съществуването на Османската империя, като много важна институция в системата на централното управление, е владетелския съвет /диван/. В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за различните ресори на управление. Това са великият везир – пръв помощник и заместник на султана, кадълскерът – отговорен за правните и религиозните проблеми, нишанджията – пазител на държавния печат, дефтердарът – завеждащ финансовото ведомство и т.н. От края на ХVІ в. диванът има съвещателни функции и не може да оспорва едноличните решения на султана.

В класическия период от развитието на османския феодализъм основната военна сила на империята се състои от спахийската конница и еничарската пехота. Чрез правото да ползват за своята издръжка доходите от спахилъците спахиите-конници бързо се превръщат в най-масовата част на османската феодална прослойка. Спахийското опълчение дълго време следва бойния ред завещан от тюркската родова военна традиция. То е разделено на две големи части – румелийско и анадолско. Всяка от тях се подразделя на три крила.

Друга основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари. Нейният първообраз възниква през ХІV в. чрез създаване на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби – християни. От 1395 г. еничарският корпус започва да се рекрутира чрез специален “кръвен данък”, известен като девширме, изразяващ се в събирането на момчета от християнските семейства. В продължение на близо три века този данък обезсилва българската народност, като я лишава от нейния жизнен потенциал. Той се оказва най-широко прилаганото средство за ислямизация на българския и другите християнски народи, попаднали в пределите на Османската империя. Последното сведение за събиране на девширме по българските земи е от 1705 г.

Военната организация е важна страна от османската държавна система. Тя се превръща в основа за нейното административно деление. Самите военни командири изпълняват функциите на управители на съответните административни единици.

В ранния период на османското господство в българските земи завоевателят запазва границите на заварените феодални владения, като ги превръща в санджаци. Отделни санджаци оформят териториите на Видинското царство, Търновското царство, Добруджанското деспотство, Велбъждското княжество. До 40-те години на ХVІ в. европейските османски владения са включени в Румелийското бейлербейство, чийто административен център първоначално е Одрин, а след това – София. Бейлербеят има свой административен апарат, който в общи линии повтаря органите на централното управление. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици – санджаци. В българските територии са обособени санджаците Силистра, Никопол, Видин, Паша, Чирмен, Кюстендил, Охрид, София. До края на ХV в. санджаците се поделят на вилаети или субашилъци. По времето на Сюлейман Великолепни е въведена и административната единица “каза” начело с кадия. Кадиите се занимават преди всичко с правораздаване, но наред с това те контролират цялостния обществен и стопански живот в провинциите.

При съприкосновението си с византийската и българската държавна и стопанска система османските турци показват възприемчивост, която на пръв поглед е трудно разбираема, като се имат предвид нормите на шериата. Турските завоеватели и най-вече покорителят на по-голямата част от Балканския полуостров и на Византийската империя Мехмед ІІ не само не унищожава завареното, но като се води единствено от държавнически съображения, запазва цели институции и стопански механизми, които се оказват особено важни за началото на османското владичество в Югоизточна Европа. При Мехмед ІІ и неговите наследници се регламентират сравнително по-прегледно основните принципи на османската феодална стопанска система. По-късно кодексите на султан Селим І и на султан Сюлейман Великолепни доизграждат и доизясняват същността на тази система, оказала се по-жизнена от заварената и унищожена византийско-българска традиция.

На практика османската система, наложена в българските земи през ХV в., се оказва сложна симбиоза между две начала – нормите на исляма и държавностопанските традиции на поробителя, от една страна, и постиженията на балканската стопанска система, от друга. Тази симбиоза се оказва изключително важна за разрастващата се империя в няколко направления – вътрешнополитическо, външнополитическо и военностратегическо. Всичко това очертава ясно приоритетите в Османската империя, свързани с изграждането на една централизирана държава, която се нуждае от огромни приходи, за да осъществява своите завоевателни инициативи. Тази постановка определя и основната характеристика на системата, изразяваща се в това, че цялата земя на империята е държавна /мирийска/ и с нея се разпорежда султанът, който я раздава на проявилите се във войните спахии /конници/ като послужебно, ленно държане. Военните задължения към централната власт стоят в основата на спахилъка – земята, която се получава в ленно владение от изявилия се във военните походи участник в конното опълчение. Така държавата се явява в ролята на един-единствен феодал, който преотстъпва на част от своите поданици – хората от господстващата феодална прослойка, част от фиска /хазната/. В много отношения спахилъците напомнят византийската прония.

Налагането на спахийската система се оказва изключително полезно за централната власт, тъй като тя съумява да изгради една нова прослойка сред господстващата народност – силно зависима икономически и поради това изключително предана. С помощта на тази нова категория феодали постепенно се ограничава влиянието на старата аристокрация. Така чрез изграждането и налагането на спахийската система укрепва централизмът във военната система, в земевладението и изобщо в държавата.

В зависимост от доходите, които носят на ленника, спахилъците се делят на три категории: тимари, зиамети и хасове. Съобразно тези доходи спахиите са задължени да изпълняват определени изисквания – да се явяват самостоятелно с необходимото обмундироване и снаряжение при повикване във войската или с необходимата свита от дружинници и оръженосци. Колкото по-големи са приходите, толкова по-големи са задълженията на спахията. Стриктното им изпълнение и доброто представяне във военните походи осигуряват увеличение на приходите. Тази практика се оказва много полезна за Османската империя, тъй като чрез нея тя съумява да поддържа една изключително ефективна в действията си спахийска конница.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стопанството на Първата българска държава 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.