Стопанството на Първата българска държава


Категория на документа: История


През ХV-ХVІ в. с послужебни земи са възнаградени и част от представителите на покорените народи – преди всичко членове на аристокрацията. С течение на времето те се приобщават към османската административна и военна система.

Според османското законодателство спахията няма право да напуска своя лен. Това се прави с цел бързото му повикване и постъпване във войската при нужда. Държавата се отнася изключително строго към онези ленници, които не изпълняват своите задължения или се отнасят небрежно към тях. Отнемането на спахилъка се оказва обичайна практика, която засилва още повече централизма, а оттам и зависимостта на спахиите. Освен това наследяването при спахийската система е уредено така, че се запазват преди всичко интересите на държавата. Ако синът наследи задълженията на бащата, той наследява и част от спахилъка. За да получи целия или да го разшири, той трябва да покаже изключително усърдие във военните походи. Наследяването на ленните земи в известна степен се отразява негативно на послужебното земевладение. И ако в началото тази тенденция е по-трудно доловима, с течение на времето тя все повече излиза на преден план и допринася за увеличаване проблемите на ленната система.

В тимарите, зиаметите и хасовете османското аграрно законодателство предвижда съществуването и на лично стопанство за спахията – т.нар. хасá чифлици. Те не превишават 150 дюнюма / един дюнюм е равен на 919,3 м²/ и са предназначени за задоволяване потребностите на спахийското семейство. В по-ранните векове спахията не обръща внимание на тази земя и най-често я предоставя с тапия на селяните, за да може да получава от нея феодална рента. Хасá чифликът е неразделна част от спахилъка. При отнемането и предаването му на друго лице, се отнема и предава и личното стопанство.

Наред с положителните страни, с които послужебното земевладение принуждава ползвателите му да изпълняват стриктно държавните разпоредби, то притежава и редица недостатъци. На първо място трябва да се посочи, че спахията не е пълен собственик на земята, а владее само част от нейните приходи, и то по силата на своето положение. Отсъствието на пълна собственост прави ленника в много случаи незаинтересован към развитието на спахилъка, тъй като той разчита най-вече на средствата, натрупани от плячката, получена в победоносните за империята войни. Освен това в съдебно и административно отношение ленът и работещите в него селяни са подчинени на органите на централната власт. При това положение, лишен от стопански, административен и съдебен имунитет, спахията твърде често не обръща достатъчно внимание на лена си, особено през вековете, когато Османската империя печели войните си.

Наред с тимарите, зиаметите и хасовете, в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове – поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членове на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др.

Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Те могат да продават, даряват или завещават владението си. Освен това всички приходи от мюлка остават в разпореждане на неговия собственик. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци. Икономическата заинтересованост и съществуващите възможности за нейното прокарване водят до оживяването на тези стопанства и до техния чувствителен напредък.

На пръв поглед този вид земевладение влиза в противоречие със същността на османската аграрна система, подчинена на централната власт и изградена на принципа на послужебното владение на земята. В действителност обаче империята се ръководи от свои собствени съображения, като предоставя мюлкове в стратегически райони и в области опустошени при продължителни военни действия. С предоставянето на големи права тя помага за бързото им възстановяване и включване в икономическия живот на страната. Освен това с мюлковете се цели и привличане на турско население в определени райони на огромната империя. Правата, които имат притежателите на мюлк, и облекченията в режима на земеползването предизвикват разместване на значителни маси турско население, с което се цели плътното колонизиране на завзетите територии.

Твърде често, след като постига целите си, Османската държава посяга към мюлковете, като използва за това най-различни предлози. За да предотвратят подобна възможност, притежателите им ги превръщат във вакъфи, което означава, че една част от доходите им се определя за издръжка на мохамеданско религиозно учреждение. След вакъфирането тези земи остават неприкосновени завинаги.

Друга категория земевладение в империята е т.нар. хасова земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилия в безусловно владение. Султанските хасове обикновено са разположени в най-плодородните земи на империята, тъй като се оказват най-сериозните приходоизточници на управляващите. За да засили тези им функции, държавата прибягва до присъединяване към хасовете на райони с развито рударство, минерални извори и други природни дадености. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство. Владени безусловно, тези земи твърде често се разпродават, за да се увеличат приходите на притежателите им. Султанът можел също така да отдели част от тази земя и да я даде като послужебно владение на своите приближени.

Османската аграрна система, наложена в българските земи през ХV в., се оказва изключително ефективна, като се имат предвид целите, преследвани от държавата. Сравнително примитивна, тя осигурява неограничена власт на централната администрация и лично на султана. Държавата, в качеството си на върховен собственик, налага своите разбирания безпрекословно, като се възползва от аграрното законодателство, целящо поддържането на централизма и укрепването на военната мощ на империята.

Наред с това в тази система са заложени и много противоречия, които след време се оказват фатални. Вечните недоразумения между държавата като върховен собственик, спахиите като послужебни държатели и селяните като владелци на земята подкопават устоите и на спахийската, и на политическата система на империята.

Икономическо развитие на българските земи през периода на налагане на османската феодална система

Въпреки преживяните драматични събития през последните години на ХІV и първите десетилетия на ХV в. българската народност остава доминиращ етнически елемент в трите стари български провинции Мизия, Тракия и Македония. Огромната част от българското население живее в селата и е известна като рая – безправна маса, осигуряваща функционирането на империята чрез доходите, които внася в държавната хазна от своите лични стопанства. На практика феодалните владения в тяхната разновидност, посочени по-горе, са комплекс от еднолични селски стопанства.
Българските селяни притежават в безусловно владение земя в чертите на селището или в непосредствена близост – това са дворните места, градините, лозята. Тази земя е недостатъчна за изхранване на семействата, поради което селското население ползва земя и далеч зад границите на селището. Тя се нарича “бащина” или “бащине” и е условно държане, осигурено от държавата и предоставено на селяните със специален документ, наречен тапия. Той се издава от феодала, в чието стопанство се намира бащината, срещу тапийска такса. Селянинът няма право да продава земята, владяна въз основа на тапията. Тя преминава в наследство на неговия син без допълнителни вземания, но ако няма такъв, другите наследници трябва да заплатят тапийска такса, за да я получат и обработват. Старото османско законодателство налага редица условия на селяните, целящи осигуряване на редовни доходи за спахията и държавата. Те нямат право да напускат земята и да я оставят пустееща, не им се разрешава да променят предназначението ù и т.н. По този начин, тотално ограничаван от османското законодателство, селянинът е само владелец на земята, но не и собственик.

В началото на турското господство в българските земи законодателството допуска промяна в заниманията на селянина. Ако той започне нов вид дейност и изостави земята, трябва да заплати обезщетение на своя феодал за имота и добива от него. Това става в случаите когато селянина е напуснал земята преди повече от десет години. В противен случай неговият феодален господар може да го върне в старото му местоживеене.

Експлоатацията над българските селяни се осъществява посредством данъците, изплащани от тях на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местния феодал, е поземлено-личния данък “ресм-и чифт” за мюсюлманите и “испенче” за немюсюлманското население. Размерът на испенчето е 25 акчета независимо от категорията на земята, докато ресм-и чифтът се движи в рамките на 9-22 акчета. Значителен дял от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления добив – “юшур”. С данъци се облагат и домашните животни – “беглик” за овце и кози, като християните плащат данък за отглеждане на свине /серчим/. При определени поводи еднократно се налагат такси и глоби, означавани със събирателния термин “бадухова”. Селяните имат и редица отработъчни задължения към спахията, които се изразяват в превоз на строителни материали, превоз на събрания десятък, участие във вършитбата, строеж на къща, на стопански постройки и др. Още през ХV в. тези задължения започват да се заменят с паричен откуп. При невъзможност да заплати селянинът задължително отработва задължението си.

Българите плащат редица данъци и на държавата. Така немюсюлманите от мъжки пол между 15 и 75 години заплащат данъка “джизие”. До края на ХІІ в. този данък се налага на домакинството. С течение на времето той се увеличава непрекъснато и в края на ХV в. неговият размер се движи от 40 до 80 акчета, а в края на ХVІ в. вече е 140 акчета. По най-различни поводи централната власт налага редица допълнителни или извънредни вземания. Наред с всичко това селяните са задължени да изпълняват редица държавни повинности –строеж и поправка на крепости, строеж на пътища, мостове и др. Особено тежък за българите е кръвния данък /девширме/.

През ХV-ХVІ в., след смутните години на завоюването на българските земи, селското стопанство продължава да се развива по възходяща линия. За това особено много допринасят благоприятните природни условия и трудолюбието на българското население. Макар да се използват изключително примитивни оръдия на труда, селскостопанското производство нараства най-вече за сметка на увеличаване на обработваемата площ. Твърде често селяните с разрешение на турската власт изсичат големи пространства гори и превръщат освободените площи в ниви. Основните направления в земеделското производство са свързани с добива на пшеница и други зърнени култури, с лозарството и градинарството.

През разглеждания период силно развитие получава животновъдството. То много често се ползва със специални протекции на централната власт. Нуждата от месо за големите консумативни центрове и за османската войска довежда до възникването на специална категория население – т.нар. джелепкешани /едри овцевъди и търговци на дребен добитък, задължени до доставят животни за нуждите на държавата. В българските земи се отглеждат и големи количества волове, крави, биволи, коне, които се използват най-вече като работен добитък. Отглеждат се и свине за задоволяване нуждите на местното християнско население. Значително място в селското стопанство се отделя на птицевъдството.

Отглеждането на огромни количества едър и дребен добитък активизира както вътрешната, така и външната търговия. Особено ценен артикул са обработените и необработените кожи, които традиционно се търсят от дубровнишките и венецианските търговци.

През ХV-ХІV в. ръстът на феодалната експлоатация се задържа поради огромната военна плячка, която спахиите натрупват в победоносните за империята войни. През този период те не обръщат особено внимание на ленните си стопанства, като средствата получавани от тях се използват преди всичко за въоръжаване. Тази относителна незаинтересованост на ленниците дава възможност на българските селяни да използват една значителна част от произведеното за свои собствени нужди. Поради това тежкото положение на покорените българи се проявява най-вече по линията на религиозната дискриминация в данъчното облагане.

Въпреки че според нормите на шериата българите се смятат за еднородна християнска рая, османското законодателство предвижда на множество категории население със специални задължения. Османската власт приема, узаконява и поставя в своя услуга някои групи население съществуващи и преди завоюването на балканските държави. Особено важно за империята е онова население, което живее в пограничните райони и наред с обичайните си задължения изпълнява и охранителни функции. В Северозападна България особено многобройна е групата на власите – подвижно скотовъдно население, което постепенно започва да води уседнал живот в района на Видин и околните селища. Тази категория население се ръководи от кнез със сравнително широки правомощия. Тъй като на власите са поверени охранителни функции по границата и всяко пето домакинство е задължено да дава по един конник ежегодно за охрана на района, те се ползват с известна автономия. Освен това са освободени от редица данъци като джизие, юшур, испенче и от твърде честите извънредни плащания.

Близки по задължения до власите са т.нар. войнуци, голяма част от които произлизат от средите на предосманската феодална аристокрация. Те служат в султанските конюшни и при военни походи са включвани в спомагателните отряди към османската армия. Заради тези си задължения те владеят свободна от данъци “бащина” и се ползват от редица други привилегии. Значителни групи войнуци се концентрират най-вече около стратегическите пътни артерии. Тази категория население се ръководи от легатори и примикюри, които на практика носят отговорност пред властите за стриктното изпълнение на поетите задължения от страна на войнуците.

Към помощните родове войски се числят и т.нар соколари /доганджии/ и ястребари /атмаджаджии/, задължени да отглеждат ловни птици за нуждите на султанския двор. Техните привилегии в сравнение с предходните споменати категории население са сравнително по-малки. Макар да владеят свободна бащина, те трябва да заплащат данъци, когато обработват спахийска земя, ако имат стада с над 100 глави добитък и т.н.

С охраната на проходите и важните търговски пътища се занимават т.нар дервенджии. Те трябва да пътищата и проходите, да предупреждават пътниците за евентуални опасности, да информират административните власти за възникнали пътни проблеми. Срещу това получават известни данъчни облекчения, които са много по-малки, отколкото на предходните групи.

С по-особен статут са още чултукчиите /производители на ориз/, тузчиите /солари/, ягджиите /маслари/, маданджиите /рудари/. Тъй като споменатите производители на по-специфични продукти са задължени да обслужват най-вече султанския двор, султанските хасове, висшите сановници и аристокрацията, те ползват известни данъчни облекчения. От данъци са освободени и споменатите вече джелепкешани, но те трябва ритмично да снабдяват големите консумативни центрове с овче и козе месо. Занимавайки се с този доходоносен занаят, някои от тях натрупват значителни богатства, което променя техният социален статус и самочувствие.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стопанството на Първата българска държава 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.