Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885)


Категория на документа: История



Историческият час удря по-рано, отколкото в предвиденото от БТЦРК време между 15 и 20 септември. Вълненията в Панагюрище започват на 2 септември и тласкат събитията към ускорена развръзка. БТЦРК преценява правилно нажежената обстановка и взема решение акцията в Пловдив да се извърши на 5 срещу 6 септември. Още на 5 септември въстаналият народ в Пазарджик обявява Съединението. Същият ден в с. Голямо Конаре Продан Тишков (Чардафон) арестува с местните въстаници пловдивския префект и прогласява историческото дело за свършен факт. Мобилизиращо въздействие имат и започналите маневри на княжеските войски в Северна България. По това време в Пловдив 3. Стоянов пише прокламацията към въстаналия народ: "Братя! Часът на Съединението удари!" В ранното утро на 6 септември войската и въстаниците обграждат резиденцията на главния управител Гаврил Кръстевич. "Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз; Александър!" При арестуването главният управител се държи с чувство на патриотично достойнство: "Аз съм българин; и аз съм за Съединението. Ако съм загубил всичко, то поне народът да спечели."

Временно правителство под председателството на д-р Георги Странски тържествено прокламира присъединяването на Областта към Княжеството. Новоназначеният главнокомандващ майор Д. Николаев обявява мобилизация и започва подготовка срещу евентуално турско нападение.

Временното правителство кани официално княз Александър I да признае Съединението. Със специален манифест той приема голямото дело. На 9 септември князът тържествено пристига в Пловдив, придружен от председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и министър-председателя П. Каравелов. Навсякъде по пътя им в Северна и Южна България ги срещат с възторг.

Утвърждаването на смелото начинание е международен акт, който зависи от намеренията и действията на великите сили.

Съединението засяга сериозно Османската империя. Тя загубва дори номиналната си власт над автономната област. В същото време султана е принуден да търпи тежък удар върху помръкналия й авторитет на страната в международните отношения. Портата научава са събитията в Пловдив от дипломатическите среди в Цариград, тъй като предвидливо дейците на Съединението прекъсват телеграфните връзки. Великият везир Саид паша безуспешно търси Г.Кръстевич, който според Органическия устав на областта може да повика турски войски. До 9 септември и българското правителство не дава никаква официална информация на Портата. Чак след като Александър І влиза тържествено в Пловдив той изпраща нота до посланиците на великите сили в Цариград, че приема съединението на Северна и Южна България и заявява готовността на народа за съпротива. В отделно послание до султана Александър І настоява да не се стига до въоръжен конфликт.

Съединението придизвиква политическа криза в Турция. Управляващите среди се разделят на два лагера. Великият везир Саид паша,плевенския герой Осман паша и повечето военни настояват за бърз удар към Пловдив за въстановяване на статуквото от преди 6 септември. На тази агресивна позиция се противопоставят умерените турски политици начело с англофила Кямил паша. Те изтъкват опасностите от въстания в Македония и Албания, анексиране на Босна и херцеговина от Австро-Унгария и гръцко нападение в Тесалия и Епир. Султанът е посъветван да пази реалните гранци на империята, а не символичната си власт над доскорошната Румелия. Колебливият Абдул Хамид ІІ взима страната на умерените, отстранява Саид Паша и поставя на неговото място Кямил паша. В настъпилата след Съединението криза Портата си поставила задача да упражни дипломатически натиск с надежда, че българите ще се огънат. Тя "дрънкала оръжие", трупайки войски по границата и търсела възможност да излезе с чест от ситуацията. Като реални цели Портата виждала окупирането на Кърджалийско и областта Тъмръш(непокорните мюсюлмански села) и запазване на спокойствие по останалите си граници.

Принципната позиция на Русия е в полза на българското обединение. Още през 1881 г. в рамките на "Съюза на тримата императори" е договорена линия на непротивопоставяне на съединението на основните български земи. През 1885 г. обаче Русия смята българската акция за ненавременна и нежелана. Руската дипломация не желае начело на обединена България да стои княз Александър І. Тя го счита за астрофил и проводник на западните интереси. Русия подизира княза, че иска да прогони руските офицери от българската армия и го обвинява, че е използвал нейния авторитет за да задържи непопулярния режим на пълномощията. Руската страна трудно може да преглътне заблудата, в която поставя българския княз външния министър Н.Гирс.

Свързвайки българското Съединение със съдбата на княза Русия извъшва пагубна грешка. В своята късогледа и погрешна външна политика император Александър ІІІ достига дотам, че смесва озлоблението си срещу княз Александър І с българските национални стремежи. Русия застава на обсурдната позиция, че докато Батенберг е български княз тя няма да се кара с Турция и Европа. За да накаже омразния Александър І на 9 септември 1885 г. Петербург официално изразява своето неодобрение от революционното дело. По нареждане на императора руските офицери на служба в българската войска демонстративно са отзовани. Така войската остава в ръцете на млади офицери без достатъчен боен опит и пред заплаха за турско нападение от юг. От руските грешки бързо се възпозват Англия и Турция.

Англия е другата заинтересована сила, от която в голяма степен зависи дипломатическия успех на Съединението. Тя определя позицията си следвайки традиционната полотика да не се допуска Русия в близост до Цариград и Проливите. Англия има сериозни търговски интереси в Княжеството и Румелия. За Англия българският акт е изненада и първоначално тя го приема като "руско дело". Вярна обаче на инстиктите си английската дипломация изчаква развоя на събитията и особено руската реакция. Скоро в Лондон се убеждават, че обединителната акция е чисто българско дело, без руска намеса и дори в противовос на руската дипломация. След изтеглянето на руските офицери от българската армия Англия дава неофициалната си подкрепа на Съединението. Тя използва политическия момент за да нанесе удар върху Русия и се опитва да "вбие клин" сред славянството, да скара българи ируси. Английската дипломация се стреми за закрепи княз Александър І и да засили антируските настроения в страната. Тя внушава на българските политици, че могат да преследват националните си цели стига да водят антируска политика. В крайна сметка Англия се оказва единствената велика сила, която подкрепя Съединението.

От останалите велики сили Австро-Унгария проявява по-голяма заинтересованост. Във Виена оценяват Съединението като несвоевременно и нежелателно, защото Австро-Унгария традиционно се страхува от създаването на голяма славянска държава в Балканския югоизток като опорна точка на руската политика. От тази страна идва идеята България да направи териотриални отстъпки на Сърбия, за да се запази "равновесието" между двете съседни държави. Обърканата позиция на Австро-Унгария личи от подкрепата и конкретно към княз Александър І, заради антируските му позиции.

Германия за пореден път използва кризата около Съединението за да разгаря англо-руските противоречия. Бисмарк отново иска да заеме позата на арбитър, както през 1878 г. От Берлин идва призива въпроса за българското съединение да бъде "удавен в мастило" и да се реши от международна конференция. Франция и Италия възприемат руското предложение за конференция на великите сили.

В седмиците след Съединението постепенно се сгъстяват облаците по границите на България. Сърбия посреща уголемяването на източната си съседка с нескрита враждебност. Крал Милан Обренович (1882-1889) настоява за териториални компенсации, насърчаван от австро-унгарската дипломация. Гърция демонстрира крайно становище - или възстановяване на статуквото, или териториални компенсации в Европейска Турция. Румънското правителство разумно заема благосклонна позиция спрямо Съединението. Благосклонно е поведението и на Черна гора.

В европейските столици очакват турска интервенция. Такива са заканите на султана, който с войски иска да възстанови нарушеното статукво. Всички велики сили и особено Русия настойчиво предупреждават турското правителство да се въздържа от въоръжена намеса. Султанът обаче използва напрегнатото положение и слага ръка върху Кърджалийско. Турски войски се струпват на бившата източнорумелийска граница. Получил военен заем и негласна морална подкрепа от Виена, крал Милан стяга сръбската армия за война.

В този критичен час българските държавници и младата дипломация доказват своите професионални способности и политическа зрялост. Правителство предприема истинска дипломатическа офанзива. Текстът на неговата нота до великите сили и Турция е сполучливо съчетание между умело подбрани аргументи за защита и деликатна, морално издържана молба. Способни български дипломатически пратеници заминават със специални мисии в столиците на заинтересуваните държави. Делегация съставена предимно от русофилски политици начело с митрополит Климент посещава руския император Александър ІІІ в Копенхаген, където той е гост на датския крал. Българските пратеници чуват руската позиция - "За разединение и дума не може да става!" - категорично подчертава руският самодържец, но веднага предлага неприемливата за София формула на признаването: "Съединение без Батенберг".

Пред султана те гъвкаво се опитват да следват английската линия за "лична уния", т.е. султанът да назначи княза за генерал-губернатор на Източна Румелия и така да се излезе от кризата. Във Виена отива Григор Начович. Той отхвърля категорично внушенията за териториални компенсации в полза на Сърбия. За Лондон заминава Иван Гешов и там изкусно търси пролука между официалното западно осъждане на съединисткия акт и интересите на всяка от силите в Балканския югоизток. Най-големи надежди се възлагат на специалната делегация за среща с руския император.

Макар и неохотно, турското правителство подхваща идеята за конференция на великите сили. Цариградският дворец Топхане отваря вратите си пред техните дипломатически представители за първото заседание, което се провежда на 24 октомври 1885 г. Работата тече мудно и се очертава неблагоприятното за България решение - придържане към Берлинския договор и възстановяване на статуквото.

В тези дни на смъртна опасност за Съединението неговата съдба се пренася на бойното поле. С прословутия мотив за "нарушеното балканско равнове сие" Крал Милан остава безучастен към дипломати ческите сондажи на българския княз за помирение и съвместни действия срещу Турция. На 2 ноември близо 60 хил. сръбски войници с около 500 оръдия и модерно лично стрелково оръжие прекосяват бъл- гарската граница.

Положението на младата българска държава изглежда безизходно. Слабите войскови заслони по границата се огъват под сръбския натиск. Основните сили на действащата българска армия - по-многобройни от сръбските войски, но с несравнимо по-лошо въоръжение - са съсредоточени на границата с Турция. Дружините и полковете се поемат от млади и без достатъчен опит офицери. По-късно бойните действия сполучливо са наречени "война на капита ните срещу генералите", защото сръбската армия се командва от старши офицери с две участия във вой ни срещу Турция.

"Вероломното нападение на Сърбия - пише съвременникът Димитър Благоев - предизвика едно повдигане на националната енергия до най-висока степен. Всичко, способно да носи оръжие, тичаше да застане под знамето на борбата за Съединение и за целостта на отечеството." Чиновници и ученици, български студенти в чужбина и известни хайдушки предводители се стичат в доброволческите чети. Българският войник има добра бойна подготовка, а младите, смели и талантливи офицери бързо израс ват като самоотвержени командири.

Нишавската сръбска армия се насочва по главнс то направление Ниш-София със задачата да овла дее столицата и при Ихтиманските възвишения отрази настъплението на идващите от юг българск войски. Втората сръбска армия, наречена Тимошка напредва по спомагателното направление до линия та Видин-Белоградчик с намерението да превземе Видинската крепост.

На спешно свикан Коронен съвет се взема рей ние да се даде главно сражение на настъпващата Ни шавска армия при Сливнишката позиция. Именно таи в тридневните боеве на 5, 6 и 7 ноември се разплит възелът на войната. Боевете при Сливнишката поз ция достигат връхната си точка на 7 ноември. Атакит на българите започват в мразовитото утро при височи ната Три уши и завършват вечерта с пълния разгр на противника. Отрядът на кап. Зафиров разбива сърбите при Комшица. Командирското умение на кап. По пов и войнишката храброст изковават паметната бъл гарска победа при с. Гургулят. Юначно се сражава доброволческият отряд на известния кап. К. Паница съставен от запасняци и доброволци от Македония. В тези съдбовни часове пристигат и войските от Южна България. От походен строй те се разгръщат в атакуващи вериги и сломяват последната отбранителна ли ния на противника. "Положението става все по-лошо.. Смазан съм" - пише крал Милан. Сръбският монарх моли султана за мирно посредничество.

Българите стремително напредват. Сръбската армия търпи нови поражения при Цариброд и Драгоман. Командващият отбраната на Видинската крепост кап. Атанас Узунов достойно отразява противниковите атаки и след едно тежко поражение при Белоградчик обсадата на Видин е снета.

Военният триумф на младата българска държава изумява света. Бляскавите победи печелят уважението и възхищението на обществеността и военните специалисти. Младите офицери А. Бендерев, А. Узунов, О. Панов, Р. Петров, М. Савов и други, бивши опълченци или участници в националноосвободителното движение, показват образци на командирско умение. Славата на победителите издига международния авторитет на България.

Постигнатото на бойното поле ускорява признаването на Съединението. Европейската дипломация отстъпва пред решимостта на българския народ да защитава с оръжие в ръка целостта и независимостта на своето отечество. Сега и в големите европейски столици бързат. Примирието между България и Сърбия е сключено в началото на декември 1885 г. Международната комисия определя предишната бълга-ро-сръбска граница за демаркационна линия.

Васална България няма право на избор и когато Турция пожелава да води мирните преговори със Сърбия. Те се развиват също и под строгия контрол на великите сили. Единственият член на подписания на 19 февруари 1886 г. в Букурещ мир гласи: "Помежду Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от деня на подписването на настоящия договор." Съпротивата на английската дипломация проваля още през есента на 1885 г. предложението на австро-унгарския, руския и германския посланик за изпращането на турски извънреден комисар с генералгубернаторски права в Пловдив. С мъдрост и дипломатически такт българските власти в Пловдив посрещат и разговарят през ноември 1885 г. с двама турски делегати. Те идват с илюзорното желание да подготвят условията за възстановяване на предишното източнорумелийско управление. Самочувствието на великите сили и Османската империя остава ненакърнено в дипломатическата игра. Посланиците в Цариград разбират, че възстановяването на статуквото по мирен начин е невъзможно.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.