Управлението на Стефан Стамболов (1887-1894)


Категория на документа: История


През 1889 г. правителството на Стамболов сключва с виенската Лендербанк втори външен заем от 30 000 000 лв. номинални, а 22 460 550 лв. ефективни при 6% лихва. Заемът е предназначен за съединителната жп линия Цариброд-София-Вакарел и за изплащане на дълговете в Лондон. Останалата по-голяма част от заема се използва за въоръжаване на армията.

През 1890 г. правителството сключва трети външен заем в размер от 5 000 000 лв. Заемът е сключен от германската Дойчебанк при 7% лихва и е предназначен за текущи плащания на кредиторите и по държавни дългове.

Най-големия си външен заем в размер на 142 780 000 лв. правителството сключва през 1892 г. от виенската Лендербанк при 6% лихва. Този заем е предназначен за строежа на централната железопътна линия Каспичан-Шумен-Плевен-София и линията София-Кюстендил, както и за реконструкция на пристанищата във Варна и Бургас.

За нуждите на индустриалното строителство и търговията са необходими съобщителни средства и подобряване на съществуващите железници и шосета. Правителството се заема много енергично с тази задача. По предложение на кабинета Народното събрание приема Закон за пътищата - държавни, окръжни и междуселски. Това е първото правителство което се наема с разширяването на железопътната и шосейната мрежа в страната. Железопътните линии се строят по стопански или концесионен начин и се експлоатират от държавата. В резултат на разгърнатото строителство по време на управлението на Стамболов в страната са построени нови 360 км жп линии, а много други са в строеж.

Въпреки някои колебания и непоследователност, стопанската политика на Стамболов дава тласък за развитието на националната промишленост, а разширяването на единния национален пазар след Съединението създава по-благоприятни условия за развитието на индустрията, търговията, банковото и кредитното дело. От управлението на стамболовото правителство започва подготовката на българската икономика за ускореното си развитие през първото десетилетие на XX в.

В периода на управлението на правителството на Ст. Стамболов в страната са построени общо 80 нови фабрики, в които е вложен капитал на стойност 14 883 957 лева.
Приоритет на управляващото правителство в индустриалното развитие на страната има леката промишленост. Ръстът на кредитното и акционерното дело също спомагат за развитието на промишлеността. В резултат на сключен заем Българската народна банка увеличава основния си капитал и през 1893 г. разполага с 5 клона и 3 агенции в страната. Образуват се и голям брой застрахователни и акционерни дружества, чието създаване и функциониране се подпомага от правителството.

През 1893 г. се основава и Българско параходно дружество с основен капитал 2 000 000 лева.

Правителството на Стамболов полага грижи и за развитието на вътрешната търговия. Народното събрание приема Закон за монопола върху солта; Закон за мерките и теглилките (1883), според който в страната се въвежда европейската мерна система; Закон за търговските и индустриалните камари с цел да се пресече нелоялната конкуренция във вътрешната търговия и т. н.

За пръв път в историята на следосвобожденска България правителството на Стамболов провежда определена стопанска политика. Тази политика е непоследователна в протекционистично отношение и правителството я осъществява несистемно и колебливо. Въпреки това стамболовото правителство поставя началото на една стопанска политика, която в следващите години и десетилетия дава определено положителни резултати.

Държавният национализъм във външната политика на Ст. Стамболов

Основните задачи пред Стамболовото правителство в областта на външната политика е излизането от международната изолация чрез признаване на княз Фердинанд. Доброжелателното разположение на някои велики сили към външнополитическият курс на правителството - Австро-Унгария, Англия и Италия - не е достатъчно за признаването на княза в международен план. Основната причина за това е крайно негативното отношение на Русия към избора на принц Кобурготски за български княз, което в продължение на повече от 9 години дава отражение не само върху руско-българските отношения, но и върху насоките на българската външна политика.

Още в деня на пристигането на принц Кобурготски в София на 10 август 1887 г. руското правителство обвинява новия княз в узурпаторство и го обявява вън от законите. По такъв начин Русия отваря война на княз Фердинанд, което означава, че в действителност руската политика е насочена и против правителството на Стамболов, чиято цел е защитата и налагането на княза в България.
Правителството на Стамболов преценява инициативата на Русия по българския въпрос като намеса във вътрешните работи на княжеството и в такъв смисъл я тълкува както пред българското обществено мнение, така и пред европейската общественост. От тази постановка следва изводът, че политиката на правителството за запазване на съществуващото положение е политика на защита на националната независимост на България и даване отпор на всякакъв род посегателства. Тази политика и нейната трактовка съвпадат напълно с интересите на Англия, Австро-Унгария и Италия, които още от началото на обтягането на руско-българските отношения оказват морална и дипломатическа подкрепа първо на регентството, а след това и на правителството на Стамболов.

В политиката си на съпротива против всеки външен натиск за решаването на българският въпрос в ущърб на следваната политика кабинетът на Стамболов търси подкрепата не само на приятелски разположените велики сили, но и на балканските държави, преди всичко на сюзерена Турция. Запазването и поддържането на благоволението на сюзерена към българското правителство е основен мотив в политиката на Стамболов и тази линия се прокарва през целия период на неговото управление.
За Стамболов и министрите му защитата на самостоятелността на Княжеството от външен натиск не е достатъчна за спечелване авторитет и популярност вътре в страната. Този авторитет може да се постигне най-вече чрез получаване отстъпки от Високата порта за българите във вилаетите и по тази причина правителството отделя голямо внимание на този проблем.

Стамболов не бърза да повдига въпроса за българите в Македония и Одринско, тъй като това може да компрометира като цяло усилията за признаване на княз Фердинанд, а ще се отрази и на благоприятното решение на спорни въпроси между Княжеството и Турция.
Ръководен от интересите на българската държава и в духа на българското законодателство, че всички жп линии на територията на Княжеството са държавна собственост и след отказа на Високата порта да се съгласи с откупуване или отдаване под наем, на 3 юли 1888 г. по нареждане на Ст. Стамболов българската администрация завзема насилствено линията Вакарел-Белово и на 31 юли 1888 г. тържествено е открит международният трафик. И като последица от разрешаването на този проблем са постигнатите споразумения и по митническия и пощенския въпрос.
Постигнатия успех окуражава правителството да постави публично проблемите на българското население в Европейска Турция. Кабинетът предприема политически и дипломатически инициативи, за да получи подкрепата на Англия, Италия и Австро-Унгария за изпълнението на чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор за превръщането на Македония в привилегирована провинция, въвеждане на автономно управление, както и да се окаже натиск върху султана за издаване на митрополитски берати за назначаване на екзархийски митрополити в някои македонски епархии.
Политико-дипломатическата акция на българското правителство завършва с пълен неуспех. Нито една от силите не препоръчва повдигането на македонския въпрос и съветват благоразумие,търпение и поддържане на приятелски отношения с Турция. Всичко това кара Стамболов да направи извода, че искането за реформи и автономия на Македония се възприема като максималистично и не се поддържа от нито една от Великите сили. Едновременното поставяне на всички въпроси на националния проблем се преценява като погрешна тактика. Освен това безпереспективно се оказва и третирането на въпросите за съдбата на българското население във вилаетите без пряк диалог със султана и Високата порта.
Динамиката в международните отношения и настъпилите промени на Балканите улесняват тази задача.
Стамболов се възползва от международната конюнктура и с присъщото си умение да извлича актив, съчетано с изключителна воля за отстояване принципите на държавния суверенитет, успява през 1889 г. да осъществи пробив в установения от Берлинския договор васалитет на Княжество България, като на 14 ноември е подписана временна англо-българска търговска спогодба, политическият ефект на която е огромен, тъй като Княжеството сключва договор без опеката на сюзеренния двор.

Евентуален външнополитически успех може да се осъществи в две направления: първо, признаване на княз Фердинанд от Високата порта и осъществяването по такъв начин на пробив за пълното му признаване в международен план; второ - изпълнение на екзархийския ферман чрез даване на религиозно-училищни права на българското население в Македония. Високата порта е склонна да направи някои отстъпки на българите във вилаетите и правителството в София бърза да формулира конкретни искания - Турция да влезе в официални дипломатически сношения с правителството и частни с княз Фердинанд, да издаде берати за екзархийски митрополити в Скопска и Охридска епархия и позволение на одринския митрополит свободно да служи в епархията.
Тези искания са категорично отхвърлени от Високата порта с мотив да не се засегнат интересите на Сърбия и Гърция. Неотстъпчивостта на Турция кара Стамболов да изостави компромисната и изчакваща политика и да премине към дипломатическо настъпление, издигайки на преден план натиска и заплахите. Към заплахата за обявяване на независимостта се прибавя и твърдото заявление, че ако не се удовлетворят справедливите искания на екзарха Княжество България че спре изплащането на иточнорумелийския дълг като първа стъпка за отхвърляне на сюзеренитета. Това решение на правителството е облечено в нота до Високата порта, редактирана с участието на английския дипломатически агент в София.
Окончателният текст на нотата носи дата 4 юни 1890 г. и е връчен на Високата порта на 7 юни 1890 г. Основните искания в нотата са признаването на княза и даването на берати за екзархийски митрополити в Македония. След известно колебание, на 20 юни 1890 г. Високата порта взема решение да позволи изпращането на митрополити в Скопска, Охридска и Велешка епархия; да позволи издаването на екзархийски вестник на български език; да позволи на митрополит Синесий да посещава редовно българските енории в Одринския вилает и на последно място да се намери форма за изпращане в София на титулярен императорски комисар. Решенията на Високата порта не са приведени в изпълнение поради колебанията на султана и това принуждава Стамболов да нареди спиране на изплащането на източнорумелийския дълг и временно да се отложат дължимите годишни вноски по откупуването на железопътната линия Русе-Варна. Едва след тези решителни стъпки английското правителство нарежда на посланика си в Цариград да подкрепи българските искания за издаване на берати. Това предопределя изходът от напрежението в полза на поставените от правителството на Стамболов искания и на 5 юли 1890 г. излиза султанско ираде за два митрополитски берата за Скопска и Охридска епархия. Освен това излиза ферман за построяване на българска църква в квартал "Фенер" в Цариград, а също и разрешение за издаване на екзархийски вестник на български език.

Извоюването на берати за екзархийски митрополити в две епархии в Македония е тържество на Стамболовата политика на държавен национализъм. Бератите са издадени на името на българското правителство, а не на Българската екзархия и с това се утвърждава окончателно принципът, че именно българската държава е институцията, която трябва да осъществява националната политика. Бератите са дадени без подкрепата и въпреки съпротивата на Русия. Утвърждаването на Стамболовото правителство във вътрешен и международен план е безспорно и това дава отражение върху отношенията на Княжеството с балканските страни и с Великите сили.

Успехите на правителството във вътрешната политика се допълват и с приемането на княз Фердинанд на частна аудиенция от император Франц Йосиф на 5 юни 1891 г. Това събитие е първото по рода си и се оценява от европейския печат като равно на признаване на българския владетел.

Извоювания международен авторитет показва на Стамболов пътищата за признаване на княза, което не може да стане бързо, а постепенно. Кабинетът не поставя този въпрос настойчиво пред Високата порта и Великите сили, а насочва вниманието си главно по националния проблем. Новата тактика по този въпрос е, че на Турция се гледа не като на традиционен враг, а като на съюзник на българската национална кауза. Промяната на тактиката се дължи на нарастващата агресивност на Гърция и Сърбия към българското етнографско пространство преди всичко в Македония. По тази причина Стамболов залага на сътрудничеството с Високата порта, като средство за осъществяване на църковно, образователно и икономическо единство на Княжеството с българското население във вилаетите.

Тази тактика носи нови успехи на правителството за българите във вилаетите. На 12 април 1894 г. излиза султанско ираде, с което се удовлетворяват исканията за училищата и се дават берати за екзархийски митрополити във Велешка и Неврокопска епархия.
Този успех е последван от нов. През април 1894 г. след дълги преговори се урежда и въпросът за експлоатацията от българската администрация на насилствено окупирания жп участък Белово-Саранбей. Уреден е близо 7-годишен спор за експлоатацията на съединителната жп линия Вакарел-Белово-Саранбей в полза на България и това представлява съществен принос по пътя на освобождаването на Княжеството от експлоатацията на чужди компании и нова победа в провежданата политика за отстояване на държавната самостоятелност на страната.

Падане от власт на Стамболовото правителство




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Управлението на Стефан Стамболов (1887-1894) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.