Византийският град


Категория на документа: История


 Византийският град. Икономическо развитие. Архитектурен облик, административна уредба

Една от отличителните черти на социалната структура на Византийската империя през V - VI в. е силно развитият градски живот. Наброяват се, по данни на писмени извори и археологически находки, приблизително около 1500 града, пръснати из различни краища на огромната и територия. Общ белег за всички тях, по който се разграничават от селата, с наличието на отбранителни съоражения, на крепосни стени. А самите градове, от своя страна, са доста различни един от друг от икономическа, политическа и културна гледна точка. Наред със сравнително малките, неособено много отличаващи се от селата градски помещения във вътрешността и по крайбрежието като Александрия, Дамаск, Ерусалим, Едеса, Тир, Бейрут, Газа, Ладикея, Ефес, Солун, Сердика, Филипопол и, разбира се, на първо място столицата Константинопол. Това са центрове с важни стопански, социални и административни и културни функции, с пълнокръвен, бурно пулсиращ живот.

Като непосредствени продължители на късноримския полис големите византийски градове се характеризират с всички присъщи за него урбанистично - архитектурни белези. Налице е типичната за римския полис планировка с двете главни улици - кардо декуманус и кардо максимус - присичащи се под прав ъгъл в разположения в центъра на града площад (форум, агора). Градски съвет (булевтерион), театър, обществени бани, църкви, водопроводна и канализационна мрежа, статуи и паметници по улици и площади - това са някои от главните елементи определящи външния вид на големия град. Най-голямо разнообразие в това отношение ни предлага Константинопол, столицата на империята, чието население през IV в. наброявало вече към 150 000 души, а през следващите столетия - близо половин милион. Там са били дворците на владетеля, сградата на сената, многобройните църкви и манастири, жилищата на висши сановници, прочутият хиподрум за надбягване с колесници, пространният форум с множество зали и емполи (портици). Грандиозна е била системата от крепосни стени, издигнати по време на Константин Велики и разширени от Теодосии II.

Приемственост между късноримския полис и ранновизантийския град има не само от урбанистично - архитектурна, но и от административна гледна точка. Продължава да се запазва характерната за римския град муниципална уредба, в която главна роля играели т. нар. куриали (или декуриони). Това били предимно средни земеделци, които влизали в градските съвети (курии).

Броят на куриите бил различен, но в големите градски центрове достигнал до сто души. През ранната епоха на римската империя те разполагали със значителна автономия и били избирани от своите съграждани, а през III в. тяхната длъжност станала вече нследствена и се предавала от баща на син. Постепенно куриалите се превърнали в затворено съсловие и държава ги използувала за провеждане на своята благоустройствена и финансова политика. Между другото, те били натоварени със задачата да следят за плащането на данъците и в случай на недобори отговаряли със своите имущества. Възлагали им били и разнообразни задачи, свързани с нуждите на града, които те трябвало да изпълняват безплатно. И тази тегоба водела до постепенното им разоряване. Оттам и засилващата се тенденция да се бяга от службата, да се търсят начини за облекчаване на положението. От своя страна, централната власт споделя зорко и се стремяла на всяка цена да задържи куриалите по местата им. В такъв смисъл има редица наредби от IV в., а същата практика продължила и през следващите столетия. А това водило до все по-голям икономически упадък на съсловието на тази прослойка, свързана с мултиципалното градско устройство. Постепенно на мястото на западните куриали по-голямо влияние добивали сенаторите, в мнозинството си едри земевладелци и висши военни и граждански сановници, които започнали да играят ръководна роля, и то вече предимно в качеството си на органи на централната власт.

Една от характерните черти на големите византийски градове през V - VI в. е наличието на т. нар. дими. За тях се споменава още през елинистическата епоха в такива градски центрове като Александрия, Антиохия, Солун и др. Дими имало и във Византион, а след превръщатено му в столица тяхното значение нараснало. Сведения за ролята им през IV в. почти липсват, а значително по-изобилни са те за следващите столетия. Би могло да се предположи, че тогава се оформил характерният за тях облик.

Под названието дими се подразбират, от една страна, отделни градски райони или квартали с точно определени граници, а, от друга - жителите, които ги населявали. От териториална гледна точка в Константинопол били два вида - едни във вътрешността на града, други по периферията. Жителите на димите, означавани понякога с названието димоти, образували отделна, обособена група. Имали си началници, свиквали се на събрания, изпълнявали различни тегоби от административен, военен и култов характер. Две са били главните задължения на димите в Константинопол през V - VI в. - да се събират обикновено на хиподрума за обсъждане на общи за целия град въпроси, за подвърждаване на избора на нов император, за подаване на молби и петиции до двореца и пр. това е била, така да се каже, тяхната политическа изява. Второто им задължение било да се организират във военни отреди като вид градско опълчение. Такъв е случаят например през 400 г. по време на стълковенията с вестготите.

Наред с названието "дими" се среща в източниците и названието "партии". Според някои изледвачи, партиите са обединения на няколко дими, т.е на жителите на няколко квартала, а според други - няма разлика между "партии" и "дими", и двете названия означавали едно и също. През V - VI в. става дума за четири партии в Константинопол, Александрия и Антиохия - на така наречените "сини" (венети), "зелени" (прасини), "червени" (русини), и бели (левки). По-голямо значение имали партиите на сини и зелени, докато останалите две играели второстепенна роля.

Главно задължение на партиите в Константинопол било да организират надбягванията с колесници на хиподрума - една от привлекателните забави за населението в столицата, за тази цел те имали специални каси, служители, коне, конюшни. Привържениците на "сините" и "зелените" - двата постоянни съперника, се стичали масово на съзтезанията, като поощрявали с възхвали своите любимци и обсипвали с ругатни противниците. Атмосферата била действително нагорещена и неведнъж под напора на спортните страсти се стигало до ожесточени стълкновения. И ако търсим подходящ пример за прилагането на практика на добре познатата максима "хляб и зрелища", то несъмнено в случая имаме едно от най-показателните свидетелства - зрелище на хиподрума и хляб, раздаван от време на време безплатно на жителите на Константинопол, за да се спечели благоразположението и да се укроти негодуванието. На надбягванията присъствал понякога и самият император, за когото имало определен специален трон.

Не бива обаче само зрелищната възбуда, която изправяла привържениците на "сини" и "зелени" един срещу друг. Нееднократно, зад шумно изранено недоволство, стигащо до кървави сблъсквания, се криели настроения от друг род, излизащи извън рамките на спортните страсти. Анализът на събитията сочи, че в борбата между двете групировки се изявявали противоречия сред управляващата и заможна прослойка в столицата. Ръководното ядро на "сините" съставлявали предимно едри земевладелци, а партията на "зелените" се възглавявала от забогатели занаятчии и търговци. И на основата на често пъти несъвместими интереси между едните и другите избухвали острите конфликти. Имало обаче случаи, когато главно под натиска на по-бедните слоеве, недоволни от различни затруднения на всекидневието - лошо продоволствие, скъпотия, злоупотреби на администрацията, и "сини" и "зелени" се обединявали за съвместни действия срещу властта и дори срещу самия самодържец, както станало това например по време на бунта "Ника" през 532 г.

Една от характерните черти на ранновизантийския град, даващи основание да го разгледаме като важна, заслужаваща внимание поселищна единица, е неговият икономически облик като център на добре развити за времето си занаяти и търговия. В това е и една от основните разлики между "града" и "селото", която се отнася впрочем не само до Византия, но и до други средновековни държави.

Занаятчийското производтсво било развито най-вече в големите градски центрове - Константинопол, Александрия, Антиохия, Солун и др. Византийците се свавели като майстори в изработването на висококачествени текстилни материи - от лен, вълна и коприна, на изящни метални и стъклени изделия, на строителни материали (отоплителни и водосточни тръби, керемиди, тухли, мраморни плочи). С добро ме се ползвали произведенията на ювелирното изкуство (пръстени, обици, гривни). Прочути били изготвяните в масово количество оръжия, нападателни и отбранителни. Добре развито било производтсвото на селскостопански сечива, на кожени изделия, на предмети от дърво и кост. Ценни сведения за различни занаяти в ранна Византия намираме в писмени извори (особено в агиографската литература), а много веществени находки ни предлагат археологическите разкопки и проучвания.

Обикновено градските занаятчии живеели в точно определени квартали. Така например във Филаделфия (в Мала Азия) два от седемте градски квартала били заети изключително от работилниците и магазините на тъкачи на вълнени платове и обущари. Освен в самия град, занаятчийски работилници имало и в приградските райони. Някои занаяти, свързани с много прах и лоша миризма, могли да се упражняват само в тези райони, но не и в чертите на града.

Голяма част от градските занаятчии били дребни производители със собствени малки работилници. Наред с дребното занаятчийство, предназначено предимно за задоволяване на местни нужди имало обаче и по-големи занаятчийски предприятия. Най-много такива предприятия притежавала държавата, т.е. императорът. В тях работели голям брой работници, роби или свободни. В такива предприятия било организирано например производството на оръжия, на хартия, на луксозни предмети. Особено известни били т. нар. геникеи в Константинопол, където били изработвани скъпи копринени платове.

Доста напредналото занаятчийско и значителното по степен обществено разделение на труда били предпоставки за развитието на вътрешния обмен. Главни центрове били големите градове - Константинопол, Александрия, Антиохия, Солун, Дамаск, Ефес и др. На изпълнениете с хора шумни пазари се разменяли изделия, произвеждани от местните занаятчии, с храни и суровини, носени от жители от околни села и малки градчета. Това била среща на "производител с производител", но не липсвала и фигурата на посредника - търговеца.

Ранновизантийският град през V - VI в. се очертавал като значителен център и на външна търговия. Това се отнася специално до големите крайбрежни градове начело с Константинопол, чието благоприятно географско положение го правело важен мост между изтока и запада. Константинопол държал в своя обсег цялата търговия по Черно море, Архипелага и Средиземноморието и бил най-важният посредник между азиадските страни и европейския континент. На второ място идела Александрия, която търгувала с Арабския полуостров, с Цейлон, с Индия и с целия средиземноморски свят. От градовете в Сирия най-важно значение като центрове на външния обмен имали Антиохия, Ескалон, Кесария, Газа и Майум, които търгували предимно с Индия, с Централна Азия и с Китай. В Мала Азия търговията се водела главно чрез Ефес и Смирна. В балканските земи наред с Константинопол значение на търговски център придобил и Солун, както и някои градове по крайбрежието на Черно и Егейско море - Родосто, Томи, Одесос и др. А в Архипелага на първо място изпъквали с външнотърговската си роля Родос, Кипър и Хиос.

Предмет за износ били най-вече произведенията от текстил (вълнени, копринени и ленени платове), които намирали пазар и на изток, и на запад. Изнасяни били също така емайлирани и стъклени изделия и разни скъпоценни вещи, изработвани в ателиетата на Дамаск, на Александрия, на Константинопол. Голям бил износът на обработени кожи, на сирийски вина, на египетски папирус. За нуждите на северните съседи на империята, готски и други племена, били доставяни чрез дунавските градове зърнени храни, масло, сол, сурово и обработено желязо и пр.

Доста разнообразни били стоките, които нанасяли в големите византийски пристанищни градове или във вътрешността на страната идващите от близки или по-далечни страни чуждестранни търговци (от Иран, Индия, Китай, остров Цайлон). Внасяни били различни подправки за ястия (пипер, джинджифил), злато, скъпоценни камъни, опиум, бисери, слонова кост, сурова коприна и пр. от готите и другите северни съседи на империята били получавани кожи, мед, восък. При внасяне и изнасяне на стоки били налагани мита, вземани било на границите на империята, било на някои вътрешни пунктове на страната.

Значително развитие на занаятите и търговията било свързано с широка монетна циркулация. Съгласно с една монетна реформа от началото на IV в., която останала в сила и през ранновизантийския период, май дребната монета бил медният фолис. Дванадесет фолиса се равнявали на един каратион (също от сребро). 24 милиариона се равнявали на една номизма (златна монета, с нормално съдържание около 4,48 г). 72 номизми образували стойност една литра (фунд, либра), а сто литри - един кентераний.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Византийският град 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.