Владетелският институт в Средовековния запад


Категория на документа: История


Коронациите в католическия свят имали три характерни части, като с течение на времето, ритуалите непрекъснато били усложнявани, но същността им се запазвала. По време на първия етап се полагали клетвите от кралете / императорите. Тяхната същност била като договор между владетел, светата църква и поданиците, като в тази клетва, новият владетел поемал ангажимента да се грижи за църквата и нейните служители, да брани имуществото ѝ, да опази мира и поданиците в повереното му от Христос кралство. В знак на коронация, владетелят получавал следните няколко инсигнии:
> Златни шпори (символ на рицарството, характерно за Западна Европа)
> Меч и ножница (символ на войната и мира)
> Ръкавица (символ на правосъдието)
> Корона (заключителна инсигния, поставяна на главата в края на ритуала, по силата на Отца, Сина и Светия дух)

Между тези две действия (клетвата и даването на инсигниите), ставало помазването с елея, извършвано от свещенослужителя. То всъщност било най - свещената част от самия ритуал, поради изпозването на елея за църковните миропомазвания. Породила се обаче нужда тази практика по време на ритуалите да бъде обяснена детайлно, което породила написването на няколко труда с упътвания за този ритуал, датирани от Х век. В тези трудове били записани наставленията към свещеника по време на самата коронация, изискванията към владетеля, както и смисъла на съответното действие. Следваща не по - маловажна задача на владетеля била да следи за морала в кралството, както и за запазването на правата лини в католическата вяра.

От средата на ХІ в. обаче, претенциите на светската власт нарастват. Това разбира се било породено от предефинирането на държавните структури и вече напълно осъзнатите функции на държавата. Градската култура се развивала все по - интензивно, което пораждало и нуждата от по - добро управление и затвърждаване владетелския авторитет. Това интензивно развитие на културата и на обществото породили и претенциите на населението към църквата. Тя от своя страна се развивала като водещ център, изземващ някои от управленските функции на светската власт. По историографски данни, за периода ХІ - ХІІ в. се развиват три големи конфликта между светска и църковна власт. Тези конфликти белязали развитието на отношенията между църква и държава, като били колкото на идеологическа основа, толкова и на лична и отразявали изискванията на папи и владетели. Сред конфликтите, които се разразили между двете власти, се открояват следните конфликти:
> Между папа Григорий ІІ и крал Хайнрих ІV
> Между папа Александър ІІІ и император Фридрих І Барбароса
> Между папа Григорий ІХ и император Фридрих ІІ Хохенщауфен

Тези конфликти между папите и владетелите остават на дневен ред за един дълъг период от време. Стремежът за ограничаване папската власт, намира място в плановете на много от западните владетели, които искат да отхвърлят хомота на църквата. Въпреки споровете помежду си, двете власти били обвързани в едно цяло и зависели една от друга. Църковната реформа от ХІ в. обаче забранявала всички светски почести, като препоръчвала връщане на старата система за избор на епископи от клира и народа, а не типичната дотогава светска инвеститура, при която владетелят давал на новоизбрания църковен представител, символите на църковната власт (пръстен и жезъл). Съществуват податки в изворите за владетели, които полагали хомагиум3 към папите. Такива са владетелите на Унгария и Сицилия. Съдейки по тези факти, можем да определим папството като вид феодален господар, раздаващ имоти.

Както винаги, всяка позиция би следвало да бъде аргументирана. Така се натъкваме на ситуацията, при която е необходимо да се издирят защитници както на църковната, така и на светската власт. Такива личности се намирали във всички обществени среди. Случвало се светски лица да подкрепят църковната власт, както и църковни служители да подкрепят светската власт. Това противопоставяне на мненията в средите на църква и светска власт, будят недоумение у историците. Въпреки това се стига до мнението, че всяка общонст си има представители, изразяващи несъгласие с възприетите от цялата общност възгледи и порядки. Явно такъв е случаят с тези личности, нарушаващи характерните за своята среда мнения.

Първият съществен натиск върху съществуващото положение дава папа Григорий VІІ, който прави опит за промяна на статуквото. Сред целите на папата, главно място заемала пълната автономия на църквата. Аргументите си, папата извеждал, подобно на предшествениците си от Свещените писания, като наблягал на пасажът от Матей (16,18 - 19), в който Исус определял апостол Петър за камъкът, около който ще се създаде църквата, а впоследствие и същият Петър ще бъде пазител на райските порти.

По силата на този пасаж, папата носел същите отговорности като апостол Петър и позовавайки се на каноните, папата отхвърлял възможността кралят да е свещена личност и богоизбран. По силата на възприятието, че папският престол е приемник на престола на св. Петър, защитниците на църквата възприемали папата като съдник на земята, правоимащ да даде последно отсъждане и т.н. Тази теза издигала църковната власт нагоре по стълбицата на властта, поставяйки я над светската. По тази причина, църковният глава имал право да съди владетеля за неговите прегрешения.

Един от първите политически трактати е т.нар. "Поликратус" (1159 г.), написан преди разпрата между Хенри ІІ Плантадженет и Томас Бекет. До този момент водещи били т.нар. "огледала на принцовете", представляващи списък с наставления към бъдещите владетели. Този труд е написан от Джон от Солсбъри, посветен на Томас Бекет, в чиито дом въпросният Джон бил секретар. В труда си, Джон от Солсбъри описва повечето дотогавашни представи за обществото и управлението му, сравнявайки го с човешко тяло.

Не са редки споменатите вече отлъчвания4 от църквата, при които владетел или светско лице бива отлъчено от църквата, поради несъобразяване с догмите на религията или други неканонични дейности. Поначало отлъчвания от църквата не нарушавали авторитета на даден владетел (стига да го имал), още повече, че в периода от края на ХІІ - началото на ХІІІ век, юристите работят в насока за промяна на правните норми, което променило в значителна степен възгледите за подобни отлъчвания. Тома от Аквино (1225 - 1274 г.), един от великите теолози на ХІІІ в., следва твърдо принципите на Аристотел. Според него, целта на една държава е общото благо: " ... крайната цел на една обединена общност е не да живее, спазвайки благочестието, а чрез благочестив живот да достигне до Божието благоволение."5 Той издига култа към разума, твърдейки, че всеки трябва да следва законите и посочва, че човешкият разум е част от божествения разум. За него, това е символ на природния закон, че човек е рожба на бога. Това разбира се, отново гради връзка с църквата, която е символ на божията промисъл на земята.

През Средновековието, владетелят бил подчинен на закона, принуден също така да го спазва. Формално изглеждало, че държавното правосъдие се връща назад към римското такова, но реално то било на ново ниво. Преди и след управлението на Фридрих І, владетелите така и не се чувствали обвързани със законите. Всеки владетел сам по себе си се стремял да се отдели от папството и да ограничи влиянието му във владенията си.

ЗА СИМВОЛИТЕ НА ВЛАСТТА

Интерес за изследователя представляват символите на кралската власт, които всеки западен владетел получава при своята коронация. В Йоркския аноним от 1100 г. За помазването на понтифици и крале, детайлно са разгледани символите на кралската власт. По данни от този източник, владетелските символи имат конкретна символика и са свързани с едно или друго качество на бъдещия владетел и очакванията към него.

Пръстен, който някои владетели получават при ритуала на коронацията, може да се тълкува като символ на бъдещ успех, силна вяра, твърдост при отблъскване на враговете и т.н.

Мечът, който бива предаден на всеки владетел, бива възприеман като подарък от Бог, символ на божията десница, отблъскваща враговете на държава и църква. Този меч също така е символ на закрила, която владетелят трябва да осигури над поданиците си, благодарение на която ще изгради авторитет и ще съгради мощна държавна структура.

Короната като заключителен елемент на коронацията, бива възприемана като символ на славата и справедливостта, както и израз на сила и символ на небесната корона, понеже владетелят е считан за богоизбран.

Жезълът, който всеки владетел притежава е символ на кралската власт, законов символ на кралството, изразител на достойнство, добродетел, представителност. Всеки владетел поема задачата да порицава и поправя неправолинейните жители на държавата си.

ЗА ВЛАДЕТЕЛЯ

Не бива да пропускаме ролята на възпитанието при изграждането на личността на един владетел. Характерното за средновековното право условие, че само мъжка рожба може да приеме наследството на престола, поражда представа за едно изцяло мъжко управление. Всяко малко момче мечтае да бъде като баща си, който ако е силен владетел ще изгради у детето си представа за велик пълководец, образец за подражание, идол. От малки, принцовете биват възпитавани, че когато пораснат ще поемат юздите на държавата и че ще бъдат еднолични владетели, което разбира се поражда и последвалите брожения на светските владетели срещу църковната власт.

Владетелят сам по себе си е обединител на нацията, представител на държавата пред други монарси, посредник между църквата, населението и Бог. Не по - малък по значение е фактът, че всеки владетел се стреми да остави като потомък мъжка рожба или няколко рожби, една от които да е от мъжки пол, понеже само мъж може да наследи престола. Това наследствено право в по - късни години претърпява промени и в някои държави дъщерите наследяват баща си.

Доброто управление от страна на владетеля, оставя като наследство силна и централизирана държава, развиваща се с бурни темпове. Както всяко правило обаче, така и това за унаследяването си има своите недостатъци. Владетел може да стане незаинтересован от държавните дела и просперитет, както и болнав или умствено изостанал човек. Друг минус при владетелската институция е, че когато монархът почине и не е оставил наследник, тогава положението в държавата става сложно и настъпва процес на дълбока криза и започват спорове за престола, както и междуособни борби. Въпреки това обаче, когато даден монарх има свои деца, всеки жив владетел може да посочи приемник на престола още приживе, което дава яснота за бъдещия владетел след смъртта на предходния.

КОНСТАТАЦИИ

Владетелите през Средновековието са символ на връзката между земята и Бог, избрани от всевишния да управляват държавите, благословени и приравнени на църковните служители, като деца на Бог. Въпреки всичко обаче, всеки владетел на Западна Европа, а и не само на нея, попада в свят на католици, където папата е лицето, засатаващо над светската власт. Този т.нар. "папоцезаризъм", характерен за западните общества не се нрави на всички владетели и това поражда опитите на владетелите за отхвърляне зависимостта от църквата и понижаването на нейните права. Това е практика, подета от редица западни владетели, целящи отхвърляне на папския "хомот" и издигане на властта си над всички останали. Това разбира се не ни учудва, понеже всеки млад принц е обучаван, че ще бъде единствен и пълноправен господар, сядайки на престола си. Това обаче не е така, поради претенциите на папите за надмощие над светската власт, която сравнена с божията е едно ниво по - надолу в йерархията. Така се въвежда характерния за средновековното западно общество спор между монарси и папи, отразил се сериозно върху историческото развитие на западната цивилизация и описан от хронистите в историческите трудове за епохата.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Владетелският институт в Средовековния запад 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.